№ 57
гр. София, 24.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Ралица Манолова
Членове:Петър Стоицев
Ирина Стоева
при участието на секретаря Ивайла Кр. Желязкова
в присъствието на прокурора Ахм. Хюсм. К.
като разгледа докладваното от Ирина Стоева Въззивно административно
наказателно дело № 20211100602568 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. XXI от НПК.
С Решение № 20278283 от 16.12.2020 г., постановено по НАХД №
18380 по описа за 2019 г. на СРС, НО, 10-ти състав обвиняемият М. Т. Ц. е
бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение за извършване на
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК за това, че на
23.03.2018 г. около 19,00 часа в гр. София, на ул. „Новооткрита” чрез
нанасяне на удари с ръка в областта на лицето, главата и тялото на Н.И.Т.,
причинил на същия временно разстройство на здравето, неопасно за живота –
лека телесна повреда, изразяваща се в охлузване и кръвонасядане на лявата
ушна мида; охлузване с кръвонасядане и подкожен хематом в лявата задушна
област; оток и кръвонасядане на горната устна; разкъсно контузна рана с
кръвонасядане по лигавицата на горната устна на нивото на горните
централни резци; кръвонасядане по лигавицата на долната устна централно;
контузния на гръдния кош; кръвонасядане в дясната гръдна половина;
контузия на лявата разменна става. На основание чл. 378, ал. 4, т. 1 от НПК,
1
вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК и чл. 78а, ал. 1 от НК
обвиняемият е бил освободен от наказателна отговорност, като му е било
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000,00 лева. С
крайния съдебен акт обвиняемият е бил осъден на основание чл. 189, ал. 3 от
НПК да заплати сторените по делото разноски в размер на 58,65 лева по
сметка на СДВР, както и на основание чл. 190, ал. 2 от НПК и чл. 11 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по
сметка на СРС сумата в размер на 5,00 лева – държавна такса за служебно
издаване на изпълнителен лист.
Срещу решението на първоинстанционния съд е подадена въззивна
жалба от защитника на обвиняемия – адвокат Хр. Г., към която след изготвяне
на мотивите е депозирано и допълнение. В жалбата и допълнението към нея
се излагат оплаквани, че СРС бил възприел неправилна фактическа
обстановка, поради което и правните му изводи били неправилни и
незаконосъобразни. Защитата е направила критика спрямо доказателствения
анализ в обжалваното решение. Посочва се, че свидетелят Т. било лице,
направило опит за саморазправа с обвиняемия. Свидетелят Н. не бил
очевидец на целия инцидент, като някои от сочените от него факти
противоречали на информацията, събрана от другите разпитани по делото
лица – свидетелите Т. и П., като се твърди, че свидетелят Н. не бил на
местопроизшествието. Свидетелят Н. описвал коренно различна обстановка –
че по време на сбиването обвиняемият и свидетелят Т. се движели около
автомобила на пострадалия (сиво Рено), че свидетелят Т., защитавайки се от
ударите на обвиняемия, направил опит да се скрие зад своя автомобил, че
впоследствие двамата участници в сбиването застанали между предните
части на своите автомобили и свидетелят Т. се облегнал на капака на своя
автомобил. Не било възможно двамата участници в сбиването да застанат
между автомобилите си, тъй като свидетелят Т. твърдял, че обвиняемият е
спрял автомобила си плътно до автомобила на Т.. При развитие на конфликта
в рамките на приблизително няколко минути оставало неясно как за толкова
кратко време свидетелят Н. се оказал на местопроизшествието. Свидетелят Н.
твърдял, че видял как обвиняемият нанася удари с ръце по главата и тялото
на Т., но не видял Т. да пада, което по принцип като факт било съществено и
правило впечатление. В жалбата се излагат оплаквания и касателно анализа
на показанията на свидетеля П.. Твърди се, че същият бил очевидец на
2
инцидента и имал достатъчна видимост да възприеме, че свидетелят Т.
ударил по покрива на автомобила на Ц. и е направил опит да проникне в него,
като отворил вратата на водача. Свидетелят П. описвал инцидента по-точно
от свидетеля Н.. Не можело да се прави категоричен извод, че П. не бил на
местопроизшествието само поради факта, че не бил възприел кой какви удари
от двамата участници в сбиването нанесъл поради липса на ясен спомен.
Свидетелят бил разпитан по-късно и било нормално да не помни в детайли
възприетото след изминалото време. Показанията на свидетеля Т. не следвало
да бъдат кредитирани в частта, в която отричал да е нанесъл удар по колата
на обвиняемия и да е направил опит да проникне в автомобила му, тъй като в
тази част показанията се опровергавали от казаното от свидетеля П. и
обясненията на обвиняемия. Свидетелят Т. в желанието си да се представи за
жертва на побой не съобщавал за своите първоначални действия – крясъци,
викове, псувни, удряне по тавана на автомобила на обвиняемия и опит да го
издави от него. В жалбата се подчертава, че обясненията на обвиняемия са
логични, последователни и подкрепени от доказателствата по делото, поради
което не са защитна позиция. Защитата посочва, че от анализа на
доказателствата се установявало, че деянието било извършено вследствие на
личен мотив – защита на малолетното дете на обвиняемия. Установено било,
че действията на Т. предизвикали стрес в детето на Ц., което е с увреждания,
като била налице реална опасност този стрес да влоши здравословното
състояние на детето и да повлияе негативно на провежданото му лечение.
Наличието на личен конфликт между свидетеля Т. и обвиняемия изключвало
от субективна страна хулиганските подбуди за извършване на деянието.
Твърди се, че телесната повреда не била нанесена по хулигански подбуди и
затова деянието не било от общ характер. Прави се искане решението на СРС
да бъде отменено и наказателното производство да бъде прекратено на
основание чл. 289, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5 от НПК.
Не е депозирано писмено възражение от прокуратурата срещу
депозираната въззивна жалба.
Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на гл.
28 от НПК.
Пред настоящата въззивна съдебна инстанция не е било допуснато
провеждането на съдебно следствие.
3
В открито съдебно заседание обвиняемият не се явява – представляван е
от адв. Г.. На етап съдебни прения се заявяват от защитата съображения
сходни на тези, изложени във въззивната жалба.
В открито съдебно заседание представителят на държавното обвинение
прави искане за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт като
правилен и законосъобразен. Посочено е, че деянието било доказано от
обективна и субективна страна, в хода на производството не били допуснати
съществени процесуални нарушения, като СРС правилно бил приложил
разпоредбата на чл. 78а от НК и е наложил справедливо наказание.
Софийски градски съд, след като се запозна с материалите по делото и
обсъди наведените доводи и оплаквания, намира за установено следното от
фактическа страна:
Обвиняемият М. Т. Ц. е роден на **** г. в гр. София, българин,
български гражданин, неженен, неосъждан, със средно-специално
образование, работещ, с ЕГН: **********, живущ в гр. София, ж.к. ****.
На 23.03.2018 г. около 19.00 часа свидетелят Н.И.Т. управлявал
автомобила си с марка „Рени Лагуна”, с рег. № ****, сив на цвят, в гр. София,
по ул. „Новооткрита” с посока на движение към ул. „Христо Максимов”.
Свидетелят се движел в колона от коли, като същият бил първа кола. От
лявата страна на лентата по посока на движението му имало паркирани
автомобили, а от дясната– тротоар и дървета. В този момент в лентата на
движение на свидетеля, насреща му, с бърза скорост се появил обвиняемият,
управлявайки лек автомобил „Фолксваген Голф”, с рег. № ****, червен на
цвят. Улицата била стръмна, като отгоре по нея се спускал обвиняемият с
лекия си автомобил, а свидетелят Н.И.Т. се изкачвал нагоре. Насрещно
движещите се автомобили спрели един срещу друг. В това положение в
лентата от дясната страна на обвиняемия (явяваща се и неговата правилна
лента за движение), респ. от лявата страна на свидетеля Н.И.Т., имало
паркирани коли. Шофъорите на колите, намиращи се в колоната зад
свидетеля Т., започнали да сигнализират с клаксоните си. След кратко
изчакване за маневра от страна на обвиняемия, който бил навлязъл в
насрещната лента на движение, свидетелят Т. излязъл от автомобила си и се
насочил към колата на обвиняемия. В автомобила на обвиняемия в този
момент се намирал и неговият малолетен син. Приближавайки се до чуждия
4
автомобил, с жест и реплика свидетелят казал на обвиняемия да направи
маневра назад, за да се разминат двата автомобила. Т. се намирал вече до
автомобила на обвиняемия, когато видял как последният рязко разкопчава
колана си и излиза от автомобила рязко и видимо агресивен. Обвиняемият се
доближил до свидетеля и без да му казва нещо го хванал за дясното рамо, а с
дясната си ръка, свита в юмрук, му нанесъл удар в областта на устата.
Вследствие на удара от устата на свидетеля потекла кръв. В този момент в
непосредствена близост до двамата водачи се намирал свидетелят Н.Й.Н.,
който се предвиждал пеша. Същият наблюдавал действията на двамата
водачи, без да вземе участие, тъй като предвид видимото агресивно поведение
на обвиняемия свидетелят се изплашил. В опитите си да се предпази от
последващи удари свидетелят Т. се отдалечил от обвиняемия в посока
задната част на автомобила му. Докато бил с гръб към обвиняемия,
последният му нанесъл нов удар в областта зад лявото ухо. Последвали удари
в областта на гърдите – в ребрата отдясно, и в областта на лявото рамо на
свидетеля Т.. В стремежа си да избегне ударите, свидетелят Т. обиколил
червения автомобил отзад в посока от шофъорската към предната пасажерска
врата, като бил последван от обвиняемия. Двамата водачи в крайна сметка се
озовали пред червения автомобил, т.е. между двата автомобили. При
преминаването странично на червения автомобил на свидетеля Т. му
прилошало от ударите и направил опит да се подпре с дланите си на
автомобила. Обвиняемият понечил отново да удари свидетеля, но последният
вдигнал ръце, за да се предпази, и почнал да го моли да спре и да му се
извинява. Обвиняемият му отвърнал с репликата „А така! Ще ми се
извиняваш!”, след което преустановил ударите. Обвиняемият се върнал към
шофъорската врата на автомобила си, при което казал на свидетеля Т. „Виж
какво направи. Разплака детето.”. Свидетелят Т. тогава за пръв път възприел
наличието на дете в автомобила на обвиняемия.
Двамата водачи се качили в автомобилите си. Обвиняемият направил
маневра назад и спрял в неговата лента за движение по-назад, където имало
свободно място. Свидетелят Т. потеглил напред, изминал няколко метра и
спрял на свободно място, при което освободил образувалата междувременно
се зад него колона от автомобили. В този момент към автомобила на
свидетеля Т. се приближил свидетелят Н., който го попитал дали му е нужна
помощ, предложил му да се обади на телефон 112, обяснил му, че силно се
5
възмутил от поведението на другия водач (обвиняемият) и дал на свидетеля Т.
номера си, ако му е необходим за свидетел на конфликта.
На следващия ден свидетелят Т. бил прегледан в УМБАЛСМ „Н.И.
Пирогов” и сигнализирал до полицейските органи за случая.
Гореустановените фактически констатации намират сходство с тези,
приети от първоинстанционния съд. Настоящата съдебна инстанция, подобно
на първостепенният съд, достигна до фактическите изводи след обстоен и
подробен анализ на събраните по делото доказателства, а именно:
показанията на свидетелите Н.И.Т. и Н.Й.Н., дадени пред съда и в
досъдебното производство, показанията на свидетелите Ц.К.Е. и С.И.А.,
дадени на досъдебното производство, показанията на свидетеля Т.М. П. и
обясненията на обвиняемия, съдебномедицинско удостоверение № 72.03/2018
г. от 24.03.2018 г., медицинска документация, находяща се на л. 26 и л. 46-57
от досъдебното производство, служебна бележка от център „Логос АБВ”,
справка за съдимост на обвиняемия, съобщение за установено деяние до 01
РУ-СДВР, протоколи за разпознаване по фотоснимки.
Въззивният съд кредитира и депозираното заключение по назначената
съдебно-медицинска експертиза като изготвено от специалист със специални
знания в конкретната област, след запознаване с данните по делото. Видно от
същото се установява, че на свидетеля Т. са били причинени охлузване и
кръвонасядане на лявата ушна мида; охлузване с кръвонасядане и подкожен
хематом в лявата задушна област; оток и кръвонасядане на горната устна;
разкъсно контузна рана с кръвонасядане по лигавицата на горната устна на
нивото на горните централни резци; кръвонасядане по лигавицата на долната
устна централно; контузния на гръдния кош; кръвонасядане в дясната гръдна
половина; контузия на лявата разменна става. Посочените увреждания
съставляват временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като
вещото лице е посочило, че същите могат да настъпят вследствие на побой.
Липсват основания, които да мотивират въззивния съд да промени
съществено направените в първоинстанционния съдебен акт фактически
констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени обстойно събраните по
делото доказателствени материали и не е допуснато превратното им
тълкуване. Първоинстанционният съд подробно и аргументирано е обсъдил
заедно и поотделно събраните свидетелски показания, като е посочил защо
6
кредитира едни и не се доверява на други.
От проведените процесуални действия по разпознаване се установява
съпричастността на обвиняемия към процесното деяние. Както свидетелят Т.,
така и свидетелят Н. обосновано по кои лицеви белези разпознават
обвиняемия именно като извършител на процесното деяние. Видно от
съдържанието на съставените протоколи и разказаното от поемните лица (Е. и
А.) посочените процесуални действия са били проведени по реда и правилата
на НПК, без да са били допуснати процесуални нарушения. Разпознаването е
било проведено по снимки, след деклариране от обвиняемия, че е съгласен, в
присъствието на две поемни лица, като разпознаващите подробно са
посочили по кои белези на лицето са разпознали обвиняемия. Част от тези
белези са били маркирани и в разпитите им, проведени в началото на
производството. Съдът не откри нарушение при разпознаването от свидетеля
Н.И.Т., въпреки отбелязаното в протокола за действието възражение от
защитника на обвиняемия (л. 32 от досъдебното производство). Видно от
приложения снимков материал, посоченото от защитата различие в лицевите
черти на съпоставяните лица („по-пълно лице”) не отговаря на обективната
истина, а на разпознаващия са били предоставени снимки на лицата за
разпознаване със сходство в белезите на лицето.
От разпитаните по делото свидетели Т. и Н. и обясненията на
обвиняемия непротиворечиво се установяват инкриминираните място и
време, като по делото тези моменти не са спорни. Спорни се явява
поведението на свидетеля Т., предхождащото манифестираната от
обвиняемия агресия, механизмът на развилия се конфликт, проявената
реакция на малолетното дете, намиращо се в колата на обвиняемия.
На първо място следва да се отбележи, че СРС правилно е дал вяра на
показанията на свидетеля Н.Й.Н. пред тези на свидетеля Т.М. П. и
обясненията на обвиняемия. Първоинстанционният съд правилно не е
кредитирал разказаното от свидетеля П. под съмнение за присъствието му на
местопроизшествието и касателно надлежното възприемане от същия на
развилия се конфликт. Тук следва да се отбележи, че свидетелят е бил
разпитан в досъдебното производство и в съдебна фаза, като са налице
противоречия в заявеното от свидетеля. На досъдебната фаза същият заявява,
че е видял само обвиняемият да нанася удари на свидетеля Т., а в съдебното
7
производство заявява, че е видял размяна на удари между двете лица.
Свидетелят заявява, че по време на инцидента се е намирал в паркираната си
кола, напречно на автомобилите, в пространството зад автомобила на
обвиняемия. Същият макар да е видял ударите, не е видял къде са били
нанесени те. Свидетелят в досъдебна фаза казва, че е видял свидетелят Т. да
удря с ръка по капака на колата на обвиняемия и да отваря шофъорската врата
на обвиняемия, а в съдебна фаза допълва, че е видял как свидетелят Т. влиза с
торса си в автомобила. В показанията на свидетеля в съдебна фаза се
забелязва по-голяма конкретика в разказа му и касателно реакцията на
намиращото се в колата на обвиняемия дете, като свидетелят заявява, че след
влизането на свидетеля Т. в чуждата кола са се чули детски крясъци.
Горепосочените противоречия в заявеното от свидетеля при разпитите му на
двете фази на процеса, празнотите в показанията му за значими и обективно
правещи впечатление обстоятелства, а конкретиката за по-маловажни такива,
както и забелязващото се надграждане и детайлизиране в разказа на свидетеля
в съдебна фаза, макар обективно споменът му за инцидента да е бил по-
пресен и ясен в досъдебното производство, внасят съмнение в достоверността
на разказаното от същия в посочените моменти. В този смисъл несъстоятелно
е възражението в жалбата, че невъзможността на П. да възприеме кой какви
удари в сбиването е нанесъл е поради липса на ясен спомен, тъй като
свидетелят бил разпитан по-късно и било нормално да не помни в детайли
възприетото след изминалото време. Налице са и противоречия в определени
части в разказа му с останалия събран по делото доказателствен материал
(показанията на свидетеля Т. и свидетеля Н.) – касателно падането на
свидетеля Т., поведението му след излизането му от автомобила и
насочването му към колата на обвиняемия, наличието на писъци на дете след
началото на инцидента, размяната на удари, наличието на колона от
автомобили, образувана след колата на обвиняемия. На първо място,
контролиращата инстанция се съгласява с констатацията на СРС, че от
описаното от свидетеля положение, в което се е намирал, наблюдавайки
инцидента, същият не би имал добро и пълно възприятие, дори и да се е
намирал на местопроизшествието. Свидетелят посочва, че се е намирал в
седнало положение в автомобила си, на неопределени метри разстояние от
двете коли, напречно зад автомобила на обвиняемия. Най-малкото поради
седналото положение на свидетеля в автомобил, намиращ се на известно
8
разстояние зад червения автомобил на обвиняемия, същият би имал
ограничена видимост спрямо лицата, които в този момент се намирали в
изправено положение на метри от него и са обикаляли от всички страни
червения автомобил. На следващо място, предвид подчертаните по-горе
противоречия и празноти, допълнено със заявеното от свидетеля познанство с
обвиняемия и оттам - евентуалната му тенденциозност, правилно СРС е
изключил показанията на свидетеля П. поради съмнение в достоверността на
разказа му и изобщо в присъствието на свидетеля на място.
Препокриването на казаното от свидетеля П. с обясненията на
обвиняемия не могат да оборят гореизложените съмнения. Тук следва да се
отбележи, че обясненията на обвиняемия имат двойствена природа - освен
годно доказателствено средство, те са и средство за защита. В настоящия
случай твърденията на обвиняемия за демонстрирано нападателно поведение
у пострадалия и предизвиканата именно от това страхова реакция у
малолетното му дете се явяват неподкрепени от доказателствата по делото,
поради което съдът счита, че същите се явяват единствено защитна теза.
Правилно СРС е кредитирал показанията на свидетелите Н. и Т..
Несъстоятелно е твърдението на защитата, че свидетелят Н. не е бил на
местопроизшествието и че не са установени причините за твърдяното му
присъствие там. Свидетелят подробно заявява, че е станал случаен свидетел
на инцидента в качеството си на минувач по улицата, докато е отивал към
дома на приятелката си. В действителност свидетелят не е станал очевидец на
конфликта още от началото (от спиране на автомобилите един срещу друг),
но същият е възприел моментите от инцидента, явяващи се определящи за
съставомерността на процесното деяние. Също така се констатират известни
различия касателно автомобила, около който са обикаляли свидетелят Т. и
обвиняемият по време на инцидента, както и касателно разстоянието на
между спрените автомобили на двамата водачи, в разказа на посочените
свидетели. Тук следва да се вземе предвид обстоятелството, че свидетелят Н.
е бил случаен минувач по време на инцидента. Същият по стечение на
обстоятелствата е възприел конфликта, без да се намесва в него заради
изпитан страх. Предвид развилата се стресова обстановка, внезапността и
неочакваността на бързо развилия се конфликт е нормално случайно
намиращо се по време и място лице да не може да възприеме с пълни детайли
цялата фактическа обстановка. Въпреки това свидетелят Н. разказва
9
последователно и подробно това, което си спомня и му е направило
впечатление. Разказаното от свидетеля Т. касателно причината за конфликта,
обстоятелствата около развоя и приключването му, броя, начина и мястото на
нанасяне на процесните удари са в съзвучие със събрания по делото
доказателствен материал. Противоречията в разказите на свидетелите могат
да бъдат отстранени чрез попълване на фактическите констатации с оглед
разказаното от свидетеля Т., възприел целия конфликт в качеството си на
участник в него и пострадал. Показанията и на двамата свидетели са логични
и лишени от съмнение за пристрастност. Въззивният съд, подобно на
първоинстанционния, счита горепосочените несъответствия в разказите на
свидетелите за несъществени с оглед предмета на доказване по делото
съгласно чл. 102 от НПК, като посочените противоречия сами по себе си не
могат да обусловят и съмнение в достоверността на разказаното от двамата
свидетели.
Въззивният съд счита за неоснователни възраженията в жалбата и
допълнението към нея касателно анализа на показанията на двамата
свидетели. По делото не се установява свидетелят Т. да е предприел
поведение в насока търсенето на саморазправа с обвиняемия, а напротив -
обикалянето около автомобила на обвиняемия, опитите му да се дистанцира
от него, да се защити с ръце и да накара с думи и молби обвиняемия да
преустанови ударите, сочат точно обратното. Несъстоятелно е твърдението,
че свидетелят Н. твърдял, че видял как обвиняемият нанася удари с ръце по
главата и тялото на свидетеля Т., но не видял Т. да пада, което по принцип
като факт било съществено и правило впечатление. В разпитите си никой от
свидетелите - Н. или Т., не заявява за падане на пострадалия по време на
инцидента вследствие на ударите – свидетелят Т. посочва само, че се е
подпрял на автомобила на обвиняемия, тъй като му е прилошало.
В заключение въззивната инстанция намира изложените възражения
касателно доказателствения анализ, направен от първата инстанция, за изцяло
неоснователни. Предложеният прочит от защитата на събрания и проверен по
делото доказателствен материал не съответства на действителното му
съдържание. Контролът за достоверност на доказателствените материали е
извършен прецизно от първостепенния съд, като е било гарантирано в пълна
степен обективно изграждане на вътрешното убеждение на съда въпреки
наличието на противостоящи версии за изследваното деяние.
10
При така направените изводи от фактическа страна, Софийски градски
съд приема следното от правна страна:
Въззивният съд счита, че на базата на така събраната по делото
доказателствена съвкупност първоинстанционният съд е стигнал до
единствения верен извод, а именно - че обвинителната теза е доказана по
безспорен и категоричен начин, поради което изводите на контролирания съд
са законосъобразни и обосновани.
Безспорно се установяват, извършените от обвиняемия Ц. неправомерни
действия, мястото, времето и механизма на извършване на действията,
поводът за осъществяването им - възникнали различия относно спазване на
правилата за движение по пътищата при управление на МПС и по-специално
– начина на разминаване между автомобилите на обвиняемия и свидетеля Т..
От заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза и
съдържанието на приложените по делото съдебномедицинско удостоверение
и медицинска документация се установява по категоричен начин, че
вследствие на нанесените от обвиняемия по време на инцидента юмручни
удари свидетелят Т. е получил охлузване и кръвонасядане на лявата ушна
мида; охлузване с кръвонасядане и подкожен хематом в лявата задушна
област; оток и кръвонасядане на горната устна; разкъсно контузна рана с
кръвонасядане по лигавицата на горната устна на нивото на горните
централни резци; кръвонасядане по лигавицата на долната устна централно;
контузния на гръдния кош; кръвонасядане в дясната гръдна половина;
контузия на лявата разменна става. Така описаното в заключението увреждане
на пострадалия съответства по медико-биологичния си правен характер на
изложеното в ППВС № 3/27.09.1979 г. относно видовия характер на телесната
повреда като лека.
От субективна страна правилно контролираният съд е преценил, че
деянието е извършено от обвиняемия умишлено при форма на вината пряк
умисъл, доколкото удряйки с юмруци лицето, главата и тялото на свидетеля
Т., обвиняемото лице е съзнавало общественоопасния характер на деянието си
и е предвиждал настъпването на общественоопасните последици –
причиняването на свидетеля на увреждания. Обвиняемият е имал представа за
противоправността на обществената укоримост на увреждането на телесната
цялост на човешкия организъм. Предприемайки инкриминираното деяние,
11
той е съзнавал, че последиците от него представляват грубо нарушение на
обществения ред, демонстрират безнаказаност и пренебрежение към
установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото, отчитайки
мястото и повода на конфликта и наличието на аудитория. Обвиняемият
пряко е целял причиняването на лека телесна повреда, като това поведение е
било съпроводено с пълно пренебрежение към законоустановените норми и
порядки в обществото.
Правилни са разсъжденията на първоинстанционния съд в насока
наличието на хулигански подбуди в поведението на подсъдимия при
нанасянето на телесната повреда на свидетеля Т.. При тази преценка се
изследват какви са мотивите и подбудите за причиняването на телесната
повреда. Според трайната практика на върховната инстанция нанасянето на
телесната повреда следва да е продължение или част от хулиганско
поведение, чиято кулминация се явява то. С деянието деецът следва да цели
именно да демонстрира явното си неуважение към обществото. Не е
достатъчно да се извърши определено деяние на публично място, което да е
могло да бъде възприето от други лица. Нужно е още съответната проява да е
извършена с цел демонстрация на явно неуважение към обществения ред и
спокойствие. В настоящия случай инкриминираното престъпно посегателство
се е изразило в нанасянето на няколко юмручни удари на друго лице в
областта на лицето, главата и тялото му, на обществено място - пътно платно,
в пиков за трафика момент, което поведение е затруднило и забавило
допълнително движението по пътя, без проявата на агресия да е била
предизвикана от пострадалия. Видно от ангажираните по делото
доказателства свидетелят Т. не е предизвикал по никакъв начин
противоправното поведение на обвиняемия, като към момента след нанасяне
на първия удар свидетелят се е стремял да преустанови контакт с обвиняемия,
отдалечавайки се от него, макар и неуспешно, прикривайки се с ръце и
отправяйки молби и извинения, за да прекъсне обвиняемият ударите. Оттук
следва да се приеме за безспорно, че в съзнанието на обвиняемия Ц. е била
оформена ясна представа, че засягайки по този начин телесния интегритет на
пострадалия на публично място, спирайки колата си срещу насрещно
движещата се колона от коли, излизайки от собствената си колата и
нанасяйки юмручните удари на пострадалия, той нарушава по груб начин
съществуващите в обществото правила за общоприето вежливо и зачитащо
12
правата на другите общуване.
Наличието на хулигански мотив, а не на личен такъв, се подкрепя и от
обстоятелството, че видно от ангажираните по делото гласни
доказателствени, обвиняемият се е държал провокативно и агресивно.
Несъстоятелно се явява инвокираното във въззивната жалба възражение за
наличие на личен мотив. От събраните по делото доказателства се доказва, че
преди инцидента обвиняемият и пострадалото лице не са се познавали.
Несъстоятелно е твърдението, че личният мотив се е изразил в това, че
обвиняемият с поведението си се е стремял да защити малолетното си дете,
намиращо се в този момент в колата. Противно на посоченото в жалбата, по
делото не се установява, че действията на Т. били предизвикали стрес в
детето на Ц., нито че е била налице реална опасност този стрес да влоши
здравословното състояние на детето и да повлияе негативно на провежданото
лечение. По делото се установява успешно от гласните доказателствени
източници само, че в колата на обвиняемия е било и малолетното дете на
обвиняемия. Неизвестно остава какви са причините предизвикали твърдения
стрес у детето. Видно от посоченото от свидетелите Н., Т. и от обвиняемия,
последният е изрекъл репликата „Виж какво направи. Разплака детето.” едва
след като е преустановил агресията спрямо пострадалия и се е върнал в
колата. Няма сигурни данни, подкрепени от непротиворечив доказателствен
материал, за стресовата реакция у детето, причинена именно от поведението
на свидетел Т.. Още повече, че свидетелят Т., намирал се най-близко с оглед
фактическата обстановка до колата на обвиняемия, заявява, че чак след като
се е подпрял на автомобила на обвиняемия и се е намирал в предната му част,
е забелязал, че в него има дете. Следователно същият не е чул твърдените
крясъци на детето до този момент. Правилни са разсъжденията на СРС, че
логичното поведение на обвиняемия като баща при появата на подобна
реакция у детето е щяла да бъде да остане и да успокои детето, а не да го
оставя без надзор за неопределен период от време, докато се саморазправя с
пострадалия, още повече, че според твърденията на защитата проявата на
физическа агресия е годна да внесе допълнителен стрес у малолетния.
Първоинстанционният съд правилно е отбелязал в допълнение, че съдебната
практика принципно допуска съставомерност на хулигански действия и при
наличието на личен мотив, какъвто обаче в настоящата хипотеза не се
установява. В този смисъл несъстоятелно е искането на защитата за
13
прекратяване на производството поради санкциониране на деянието като
престъпление от частен характер.
Настоящата инстанция споделя изводите на районния съд за
приложение на разпоредбата на чл. 78а от НК. Видно от свидетелството са
съдимост на обвиняемия, същият е неосъждан към процесния момент.
Престъплението, за което е повдигнато обвинение, е умишлено и наказуемо с
наказание „лишаване от свобода” за срок до три години. Не са налице
имуществени вреди по смисъла на чл. 78, ал. 1, б. „в“ от НК. Не са налице
някоя и от отрицателните предпоставки за изключване приложимостта на чл.
78а от НК, визирани в чл. 78а, ал. 7 от НК.
Въззивният съд също счита, че наложеното от СРС наказание се явява
справедливо, вземайки предвид, че определеният размер на наказанието
„глоба” е в минимален размер. Същото ще обезпечи постигане на целите,
предвидени в чл. 36 от НК - ще спомогне за превъзпитанието на обвиняемия
към спазване на законите, ще въздейства възпитателно и предупредително не
само върху него, а и спрямо останалите членове на обществото, ще въздейства
възпиращо в достатъчна степен върху обвиняемия. Настоящият съд счита, че
определеният размер отговаря на установените по делото смекчаващи
обстоятелства – трудовата ангажираност и полагането на грижи от
обвиняемия за малолетното му дете с увреждания. По делото не се
установяват отегчаващи обстоятелства.
Въззивният съд счита, че на основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът
правилно се е произнесъл и по направените разноски, като ги е възложил в
тежест на обвиняемия, а именно – сумата в размер на 58,65 лева да бъде
платена в полза на СДВР, явяваща се възнаграждение за изготвеното в
рамките на досъдебното производство заключение по назначена съдебно-
медицинска експертиза.
Предвид изложеното и при извършената на основание чл. 314 от НПК
цялостна служебна проверка на правилността на атакувания
първоинстанционен съдебен акт, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи неговото изменение или отмяна, поради
което и с оглед горепосочените съображения първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийски градски съд
14
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20278283 от 16.12.2020 г., постановено по
НАХД № 18380 по описа за 2019 г. на СРС, НО, 10-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15