Решение по дело №1505/2020 на Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

 

№ 260390

 

гр. Пловдив, 18.11.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на осми октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

                                                                                       МИРЕЛА ЧИПОВА

 

при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 1505 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, подадена от Районна прокуратура – Асеновград, срещу Решение № 116 от 28.02.2020 г., постановено по гр. дело № 1737 по описа на РС – Асеновград за 2019 г., жалбоподателят е осъден да заплати на Н.Р.Р. сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания на личността, накърнена чест, достойнство, добро име в обществото, стрес и притеснения, страх, както и сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по БП 196/2019 г. по описа на РУ на МВР гр. Асеновград, дължими поради обвинение в извършване на престъпление – за това, че на 08.03.2019 г. в гр. Асеновград управлявал лек автомобил след употреба на наркотично вещество – метаамфетамин, усатновено с дрегер Drug Check 3000 с фабр. № АRMB-0481 – престъпление по чл. 343б, ал.3 НК, за което наказателното производство е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва върху горните суми от 30.04.2019 г. до окончателното им изплащане.

В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Основният довод в жалбата е, че наведените от ищеца твърдения за влошено емоционално и здравословно състояние вследствие на незаконно обвинение по образуваното досъдебно производство са останали недоказани. Излагат се, на следващо място, и съображения, че повдигнатото обвинение не е за тежко по смисъла на НК престъпление, както и че ищецът е личност със завишена степен на обществена опасност. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалвания акт и постановяване на друг по съществото на спора, с който предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни или евентуално да се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

С Решение № 225 от 09.06.2020 г., постановено по гр. дело № 1737 по описа на РС – Асеновград за 2019 г., е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в горепосоченото решение, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати по сметка на РС – Асеновград държавна такса в размер на 136 лв., а на ищеца – заплатената от него държавна такса в размер на 10 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.

Против така постановеното решение за поправка е подадена въззивна жалба от страна на Прокуратурата на Република България, с която същото се атакува като незаконосъобразно.

Въззиваемата страна не е депозирала отговори по така подадените жалби.

         Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по съществото на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка, установена от районния съд, която се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на РС – Асеновград в тази им част.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен състав прави следните правни изводи:

Производството пред първата инстанция е образувано по подадена от Н.Р.Р. искова молба, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника – жалбоподател в настоящото производство, да заплати следните суми: 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени при обвинение в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК – за това, че на 08.03.2019 г. в гр. Асеновград управлявал лек автомобил след употреба на наркотично вещество – метаамфетамин, усатновено с дрегер Drug Check 3000 с фабр. № АRMB-0481, за което наказателното производство е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, както и законната лихва върху тези суми за периода от 30.04.2019 г. до окончателното им изплащане.

С обжалваното решение съдът е уважил като основателни и доказани по размер исковете за заплащане на обезщетение за имуществени и за неимуществени вреди, както и иска за заплащане на законна лихва върху главниците, като е приел, че са налице материалноправните предпоставки за възникване на претендираните вземания.

Спорът пред настоящата инстанция се съсредоточава върху правната страна, а именно – доказаността на претенциите на ищеца, както и до справедливостта на определения от първостепенния съд размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

За да възникне притезателното право на ищеца за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на Република България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1) на ищеца да му е повдигнато обвинение за извършено престъпление; 2) наказателното производство да е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление; 3) ищецът да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените вреди да са необходима, естествена, присъща, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение, и причинения вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при прокуратурата.

По делото е безспорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът е бил обвинен извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК, както и че наказателното производство е било прекратено на основание чл. 199, ал. 1, чл. 357, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК с постановление на прокурор при РП – Асеновград поради това, че извършеното деяние не е престъпление.

Съдът кредитира показанията на разпитаните в хода на производството пред първата инстанция свидетели Ю. и К., тъй като те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, като субективните им възприятия за последиците върху психичното и здравословното състояние на ищеца по време на процесния наказателен процес са непосредствени. Свидетелите изясняват, че по време и след проведеното наказателно производство ищецът е преживял негативни емоции, свързани със страх, тревожност, срам, ограничил е контактите си с хората, дори и с приятели, започнал е да се оплаква от главоболие и високо кръвно налягане.

По отношение на възражението на ответника, че тъй като ищецът е осъждан многократно за престъпления от общ характер повдигнатото обвинение не е променило в значителна степен обичайния му начин на живот, съдът намира следното: по правило, обстоятелството, че ищецът е осъждан, следва да се вземе предвид при определяне размера на дължимото обезщетение, но от него не може да се направи извод, че от процесното незаконно наказателно преследване не са произтекли вреди за ищеца.

С оглед на горното, следва да се приеме, че ищецът е претърпял вреди именно вследствие на воденото срещу него досъдебно производство, като е бил притеснен, тревожен, стресиран и засрамен.

Доколкото неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземат предвид следните обстоятелства: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот.

В конкретния случай наказателното производство срещу ищеца е продължило непродължителен период от време – по-малко от два месеца (от 09.03.2019 г. до 23.04.2019 г.), и е приключило в досъдебната фаза. Престъплението, за което на ищеца е повдигнато обвинение, не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, доколкото за него се предвижда наказание лишаване от свобода от една до три години и с глоба от петстотин до хиляда и петстотин лева. Следва да се отчете, че в хода на досъдебното производство същият е задържан за срок до 24 часа по реда на ЗМВР, за срок до 72 часа по реда на чл. 64, ал. 2 НПК, а впоследствие по отношение на него е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. Общият период на задържането е от 08.03.2019 г. до 05.04.2019 г., през който значително е ограничена личната свобода на ищеца, като същият е бил изваден от неговата семейна и социална среда. Впоследствие с постановление на прокурор при РП – Асеновград от 05.04.2019 г. по отношение на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Същата е отменена с постановлението за прекратяване на наказателното производство. Установи се, на следващо място, от събраните по делото гласни доказателствени средства, че несъмнено повдигнатото обвинение е оказало въздействие върху личния и социалния живот на ищеца. Както бе посочено и по-горе, при определяне на размера на справедливото обезщетение се вземат предвид и данните за предишни осъждания на лицето. В настоящия случай безспорно се установява, че ищецът е осъждан нееднократно за извършени от него престъпления от общ характер.

При отчитане на посочените по-горе обстоятелства настоящата инстанция намира, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от воденото наказателно производство срещу ищеца в размер на 3000 лева се явява адекватно и справедливо.

По отношение на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за процесуално представителство в досъдебното производство, във въззивната жалба не са наведени конкретни оплаквания. Все пак следва да се посочи, че размерът на дължимото обезщетение се установява по категоричен начин от представения по делото препис от договор за правна защита и съдействие от 09.03.2019 г. Поради това правилно искът за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е уважен изцяло.

На следващо място, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, направено в устните състезания пред въззивната инстанция, че неправилно ищцовата претенция е насочена към прокуратурата, а не към органите, отговарящи за събирането на доказателства. Именно на прокуратурата законът възлага ръководството на разследването и осъществяването на контрол върху законосъобразното му и своевременно провеждане, което обуславя и нейната пасивна легитимация.

По жалбата срещу Решение № 225 от 09.06.2020 г., постановено по гр. дело № 1737 по описа на РС – Асеновград за 2019 г.:

Нормата на чл. 247, ал. 1 ГПК  предоставя на съда възможност да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. По смисъла на тази разпоредба очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между действително формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Очевидна фактическа грешка е налице тогава, когато съдът е обсъдил правния спор между страните и е изразил становището си по същия в мотивите към решението, но в диспозитива е пропуснал да отрази това свое становище или пък го е отразил погрешно. Съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика не съставляват очевидна фактическа грешка и по реда на чл. 247 ГПК не могат да бъдат поправени грешки, които съдът е допуснал при формиране на волята си.

В настоящия случай първоинстанционният съд в мотивите си е приел, че на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса по сметка на РС – Асеновград в размер на 136 лв., а на ищеца – заплатената от него държавна такса в размер на 10 лв. и възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв. В диспозитива на постановеното съдебно решение съдът е пропуснал да отрази този свой извод, в резултат на което е възникнало несъответствие между формираната от него воля в мотивите и диспозитива. Това несъответствие правилно и законосъобразно е отстранено от първоинстанционния съд по реда на чл. 247 ГПК.

Настоящият състав намира за основателно направеното в жалбата възражение за неправилност на постановеното решение за поправка в частта, с която прокуратурата е осъдена да заплати по сметка на РС – Асеновград сумата от 136 лв. – държавна такса. Съгласно чл. 9а ЗОДОВ за делата по този закон се внася проста държавна такса в размер определен с тарифа, приета от Министерския съвет, а съгласно чл. 2а, т. 1 от същата таксата, която се събира по искове, предявени от граждани, е в размер на 10 лв. От горното следва, че неоснователно Прокуратура на Република България е осъдена да заплати сумата от 136 лв., поради което в тази част следва да бъде отменено.

За делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет.

По разноските:

При този изход на спора и при условията на специалната норма на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на въззиваемата страна следва се присъди сумата от 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

         Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 116 от 28.02.2020 г., постановено по гр. дело № 1737 по описа на РС – Асеновград за 2019 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 225 от 09.06.2020 г., постановено по гр. дело № 1737 по описа на РС – Асеновград за 2019 г., в частта, с която Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, е осъдена да заплати на Н.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 510 лв., представляваща сторени в производството пред първата инстанция разноски.

ОТМЕНЯ Решение № 225 от 09.06.2020 г., постановено по гр. дело № 1737 по описа на РС – Асеновград за 2019 г., в частта, с която Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, е осъдена да заплати по сметка на РС – Асеновград държавна такса в размер на 136 лв.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, да заплати на Н.Р.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 500 лв., представляваща сторени в производството пред въззивната инстанция разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: