Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
06.04.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 346 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 256224 от 27.10.2019г. по гр.д. № 8186/2018г. Софийски районен
съд, 118 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че „У.Е.У.КФТ“, вписано в Търговския регистър
към Министерство на правосъдието на Унгария с дружествен номер Cg.
01-09-964332, чрез клона му „У.Е.У.Кфт. - клон България“ КЧТ, ЕИК *******,
дължи на С.П.С., ЕГН **********, сумата 488.96 лв. (левова равностойност на 250
евро), представляваща обезщетение на основание чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 за закъснение при изпълнение на
полет W6 4369 (София - Неапол), насрочен за 02.08.2015г., ведно със законна
лихва от 23.10.2017г. до изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.11.2017г. по ч.гр.д. № 75068/2017г. на
СРС, 118 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати
на ищеца сумата 325 лв. - разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №
75068/2017г. на СРС, 118 състав, и сумата 325 лева - разноски в исковото
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „У.Е.У.КФТ“, чрез
клона му „У.Е.У.Црт. - клон България“ КЧТ, който го обжалва изцяло с оплаквания
за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно първоинстанционният
съд приел, че искът не е погасен по давност. Приложима в случая била не нормата
на чл. 111, ал. 1, б. „б“ ЗЗД, а специалната норма на чл. 135 ЗГВ, според която
правото на иск срещу превозвача се погасявало с изтичане на двегодишен срок.
Неправилно също районният съд приел, че не е налице обстоятелство по смисъла на
чл. 5, § 3 от Регламент № 261/2004г. Погрешно съдът приел, че от представените
поръчки се установяват и предходни случаи на повреди на самолета вследствие
удар от мълния, без да посочи и от кое точно доказателство се установява това.
Възражения в този смисъл не били правени и от ищеца. Не било налице и забавяне
на превозвача при назначаване на друго въздухоплавателно средство, което да
изпълни процесния полет. Предприетите от авиокомпанията действия и мерки
обективно изисквали време за замяна на процесния самолет, поради което
закъснението от 5 часа и 5 минути в ситуация на удар от мълния и замяна на
самолет не било голямо. Моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски за заповедното, първоинстанционното и
въззивното производство съгласно списъци по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна С.П.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда
да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 261/2004г. на Европейския
Парламент и на Съвета от 11 февруари 2004г. относно създаване на общи правила
за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо
закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 (Регламент №
261/2004).
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражение, че е налице основание за изключване
на отговорността му съгласно чл. 5, § 3 от Регламента, тъй като закъснението се
дължало на извънредно обстоятелство – щети от мълния по самолет рег. № HA-LWG, с който следвало да се извърши полета, което наложило смяната му с друг
самолет. При условията на евентуалност е релевирал възражение за погасяване по
давност на вземането на ищеца с двегодишната давност, уредена в чл. 135 ЗГВ. Искал
е от съда да отхвърли предявения иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните
съображения:
Не е било спорно и по делото
се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по
договор за въздушен превоз, по който ответникът се задължил на 02.08.2015г. да
изпълни полет с номер W6 4369 от София до Неапол; Че ищецът е потвърдил
резервацията за полета и се е явил навреме на гишето за резервация; Че по
разписание самолетът е следвало да излети в 7.10 ч. на 02.08.2015г., вместо
което е излетял в 12.20 ч., като закъснението е от 5 часа и 10 минути; Че разстоянието между двете летища е под 1 500
км.
Спорни и пред настоящата инстанция
са въпросите налице ли е основание за освобождаване на ответника от отговорност
съгласно чл. 5, § 3 от Регламент № 261/2004, евентуално - погасено ли е по давност вземането
на ищеца.
Разпоредбата на чл. 5, § 3 от Регламент № 261/2004 предвижда
изключване отговорността на превозвача при възникването на „извънредни
обстоятелства“, като установява правилото, че опериращ въздушен превозвач не е
длъжен да изплаща обезщетение по чл. 7 ако докаже, че отмяната (респ.
закъснението) на полета е причинена от извънредни обстоятелства, които не са
могли да бъдат избегнати, дори да са били взети всички необходими мерки, т.е.
от обстоятелства, които се намират извън ефективния контрол на въздушния
превозвач. Доколкото дерогира принципа, че пътниците имат право на обезщетение,
нормата на чл. 5, § 3 от Регламент № 261/2004 следва да се
тълкува стриктно. В доказателствена тежест на ответника съобразно правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже пълно и главно както наличието на „извънредни
обстоятелства“, станали причина за закъснението на полета, така и че е взел
всички необходими мерки за избягване на закъснения или отменени полети.
Съображение 14 от преамбюла към Регламента указва кога опериращите въздушни
превозвачи не носят отговорност за отменен, респ. закъснял полет, а това са
случаите, когато дадено събитие е причинено от извънредни обстоятелства, които
не са могли да бъдат избегнати, дори при вземане на всички разумни мерки, като
е направено и примерно (неизчерпателно) изброяване на случаи, при които се
счита, че са налице извънредни обстоятелства, освобождаващи превозвача от
отговорност по регламента –„политическа
нестабилност, метеорологични условия, несъвместими с експлоатацията
на съответния полет, рискове за сигурността, неочаквани дефекти в системата за
безопасност на полета и стачки, които оказват влияние върху дейността на
въздушния превозвач“. Според съображение 15 от преамбюла към Регламента, „извънредни
обстоятелства се смята, че съществуват, когато въздействието на решение за
управление на въздушния трафик във връзка с определен самолет в определен ден
води до голямо закъснение, закъснение, продължаващо до другия ден, или отмяна
на един или повече полети с този самолет, въпреки че са взети необходимите
мерки от съответния въздушен превозвач за избягване на закъснения или отменени
полети“.
В случая от приетото писмо от ДП „РВД“ (л. 126) се установява, че самолет с
рег. знак HA-LWG, с който е следвало да се извърши процесният полет, е кацнал на летище
София в 21.25 ч. на 01.08.2015г. Видно от поръчка за работа № 1180333,
самолетът е предаден на сертифицирано дружество за инспекция и ремонт в 02.00
ч. UTC, или в 5.00 ч. българско време на 02.08.2015г. При така установеното не
може да се приеме, че въздушният превозвач е взел необходимите мерки за
избягване на закъснението на процесния полет. Ето защо съдът намира, че
изключението по чл. 5, § 3 от Регламент № 261/2004 в случая е
неприложимо и ответникът дължи обезщетение на ищеца.
Въззивният съд намира за неоснователно и евентуалното възражение на
ответника за погасяване по давност на вземането.
Съгласно чл. 135 ЗГВ в относимата му за спора редакция (преди изменението
с ДВ бр. 16/23.02.2021г.), правото на иск срещу превозвача по
международните превозни договори се погасява в двегодишен срок, а по вътрешните
- в шестмесечен срок, считано от деня на пристигането на въздухоплавателното
средство в местоназначението, от деня, в който въздухоплавателното средство е
трябвало да пристигне, или от деня на прекратяване на превоза. Систематичното
тълкуване на нормата, която се намира в Глава единадесета „Констативни
протоколи, рекламации, давност“ обуславя извод, че посоченият двегодишен
давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът предвижда
рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на багажи или
товари, но не и случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004
при закъснели полети. Доводи за обратното не могат да бъдат извличани от
мотивите на законодателя за последващо изменение на закона, нито от измененията
и допълненията на чл. 135 ЗГВ с ДВ бр. 16/23.02.2021г. Новите ал. 2 и ал. 3 на
чл. 135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие, а в
относимата за спора редакция на закона отговорността на въздушния превозвач по
чл. 7 от Регламент № 261/2004 не попада в приложното поле на чл. 135 ЗГВ.
Поради това приложение следва да намерят общите правила, уредени в ЗЗД. Доколкото отговорността на въздушния превозвач по чл. 7
от Регламент № 261/2004 има договорен характер – предвидените в регламента
обезщетения са за вреди от неточното изпълнение на задълженията по договора от
страна на въздушния превозвач, приложима е разпоредбата на чл. 111, б. „б“ ЗЗД,
съгласно която вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се
погасяват с изтичане на тригодишна давност. Съобразно правилото на чл. 114 ЗЗД,
давностният срок е започнал да тече от 02.08.2015г., когато полетът е изпълнен.
Искът е предявен на 23.10.2017г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), преди изтичане на
тригодишния давностен срок, поради което евентуалното възражение е
неоснователно.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски се следват
на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 300 лв. – адвокатско
възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения
договор за правна помощ от 03.01.2020г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 256224 от 27.10.2019г., постановено по гр.д. № 8186/2018г.
на Софийски районен съд, 118 състав.
ОСЪЖДА „У.Е.У.КФТ“, вписано в Търговския регистър към Министерство на правосъдието
на Унгария с дружествен номер Cg. 01-09-964332, чрез клона му „У.Е.У.Црт. -
клон България“ КЧТ, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, Летище София, сграда ИВТ, да
заплати на С.П.С., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв. (триста лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.