№ 530
гр. Русе, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря М. Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20234520106800 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр. чл. 13 от Европейската
конвенция за правата на човека, за обезщетение на имуществени вреди, претърпени от
нарушение на общностното право от страна на ответниците.
Ищецът Народно читалище „Петко Рачев Славейков 1927“, с.Божичен, общ.Иваново,
обл.Русе, представлявано от председателя Бисер Тинков Тинчев, твърди, че на 22.02.2019 г.
по електронен път подал Заявление, вх.№ 20190222113447, образец А 17, съгласно Наредба
№ 1/14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регисrър и до регистъра на
ЮЛНЦ, за пререгистрация на читалището. Длъжностното лице към Агенцията по
вписванията, Търговски регистър, постановило Отказ № 20190222113447-2/04.04.2019 г.
Народно Читалище „Петко Рачев Славейков 1927" оспорило отказа, подавайки жалба, по
която било образувано търговско дело № 116/2019 г. по описа Окръжен съд-Русе. По делото
било постановено решение № 64/18.04.2019 г., с което отказът като незаконосъобразен бил
отменен.
На 22.02.2019 г. Народно Читалище „Петко Рачев Славейков 1927" по електронен път
подало Заявление, вх.№ 20190222114957, образец А 17, съгласно Наредба № 1 от 14.02.2007
г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до регистъра на ЮЛНЦ, с което
било поискано вписване на промяна в обстоятелствата по партидата на читалището.
Длъжностното лице към Агенцията по вписванията постановило Отказ №
20190222114957/04.04.2019 г., който читалището оспорило, подавайки втора жалба, по която
било образувано търговско дело № 115/2019 г. на ОС-Русе. С решение № 63/18.04.2019 г.
отказът като незаконосъобразен бил отменен.
1
За изготвяне на жалбите срещу двата отказа, за защита и процесуално
представителство по двете търговски дела, Народно Читалище „Петко Рачев Славейков
1927" ангажирало адвокат Г. М. Г. от АК-Русе, като били подписани 2 договора за правна
защита и съдействие от 23.05.2019 г. На същата дата в брой било заплатено адвокатско
възнаграждение в общ размер 600 лева - по 300 лева за всяко съдебно производство. В
съдебните дела по т.д.№№ 115 и 116/2019 г. читалището отправило искане за допълване на
съдебните актове, като съдът се произнесе по въпроса за разноските. С разпореждания на
Окръжен съд-Русе молбите не били уважени. Разпорежданията били обжалвани пред
Апелативен съд-Велико Търново, който ги потвърдил. В цитираните съдебни актове ОС-
Русе и АС-Велико Търново отказвали присъждане на разноски с мотив, че обжалването на
актове на длъжностните лица по регистрацията към Агенцията по вписванията, търговски
регистър, било охранително производство, изрично посочено в Част шеста, глава 49 от ГПК,
като в чл. 541 от същия кодекс било предвидено, че разноските по охранителните
производства са за сметка на молителя.
Предвид наличието на влезли в сила съдебни актове, с които се отказва присъждането
на разноски, бил предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, вр.чл.203 и сл. от
АПК пред Административен съд - Русе с претенцията, че направените разноски за
адвокатско възнаграждение представляват имуществени вреди по ЗОДОВ. Образуваното
адм.дело № 752/2019 г. било прекратено с мотивите, че в случая е налице процесуален ред,
по който може да се реализира правото на възстановяване на платени суми за адвокатско
възнаграждение и дължимата се държавна такса в производството по обжалване, определен
в чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ, производството по който не било охранително, а такова по оспорване
на незаконосъобразен отказ при осъществена административна дейност. Съобразно изхода
на спора съдът следвало да се произнесе и по дължимостта на претендираните разноски,
съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК. Налице било ефективно правно средство на защита,
процесуален ред, по който изведеното като искова претенция вземане да се претендира,
което изключвало приложимостта на исковия ред. Промяната в имущественото състояние на
читалището се състояла в платени деловодни разноски в едно гражданско съдопроизводство
- чл. 274 и сл. от ГПК, нямало характеристиката на вреда - чл.203, ал. 1 АПК и не попадало в
хипотезата на чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, тъй като била налице процесуална възможност за
тяхното своевременно присъждане - чл. 278, ал. 4, във вр. с чл. 236, ал. 1, т. 6, във вр. С чл.
81 ГПК. С решение № 8641/06.10.2022 г. по адм.д.№ 3340/2022 г. по описа на Върховен
административен съд, прекратяването било потвърдено. Според ВАС, производството пред
окръжния съд не е охранително, защото не произтича от дължима и постановена от съд
защита, а от разглеждане правилността на постановен от извънсъдебен орган акт, комуто, по
силата на специален закон, са вменени права и задължения за извършване на
административна услуга. Доколкото чл. 25, ал. 4 от ЗТРРЮЛНЦ не препраща към всички
разпоредби на ГПК (в т. ч. и към охранителните производства по чл. 530 и сл., както и към
чл. 541 от ГПК), а само към разпоредбите на гл.21 от ГПК "Обжалване на определенията",
сторените в това съдебно производство разноски могат и следва да се претендират по реда
на чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 ГПК по силата на препращащата норма на чл. 275,
2
ал. 2 от ГПК. При изменението и допълнението на ЗТРРЮЛНЦ (обн. ДВ, бр.105/11.12. 2020
г.) въпросът бил разрешен, като в чл. 25 била добавена нова ал.6, съгласно която в
производствата съдът присъжда разноски на страните по реда на ГПК.
Предвид изложената фактология ищецът счита, че разпорежданията по т.д. №№ 115 и
116 от 2019 г. по описа на ОС-Русе, потвърдени от АС-Велико Търново, с които се отказва
присъждане на разноски, са противоречащи на правните норми, посочени в съдебните
актове на Административните съдилища. ОС-Русе е разгледал и се е произнесъл във връзка с
разноските по реда на Част шеста, глава 49 от ГПК и е приложил чл.541 ГПК, за сметка на
реда по чл. 273 във вр. с чл.78, ал.1 и чл. 81 ГПК, по силата на препращащата норма на чл.
275, ал. 2 ГПК.
Предявява иск за причинени имуществени вреди от страна на Народното събрание на
Република България и Министерство на правосъдието, тъй като не са осигурили ефикасни
правни средства за защита на правата на юридическото лице Народно Читалище „Петко
Рачев Славейков 1927" да му бъдат възстановени разходите по едно съдебно производство,
съставляващо основание по чл.13 от Конвенция за защита на правата на човека и основните
свободи - Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г., ДВ.бр.
66 от 1992 г. Съгласно Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, в чл. 1 изрично било предвидено, че „Всяко физическо или юридическо
лице има право мирно да се ползва от своите притежания.". Имуществото на юридическото
лице, изразяващо се в парични средства, било ощетено чрез заплащане на разходи по Закона
за адвокатурата, както и на базата на чл.25, ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ. Налице било пълно
противоречие между нормативната база на ГПК и специалния закон - ЗТРРЮЛНЦ, като
основната вина за това била в законодателния орган - Народното събрание на Република
България, поради приетите и влезли в сила правни норми, противоречащи на ГПК и липсата
на адекватни предложения и поправки от страна на Министерство на правосъдието на
Република България за коригиране и отстраняване непълнотите и противоречията в
съществуващите, приети и действащи правни норми. Налице било и пълно противоречие в
прилагането на правните норми от различните съдилища на териториален принцип. Налице
било категорично установено противоречие между правните норми и практиката на
съдилищата от страна на министъра на правосъдието на Република България, който на
въпрос от народен представител отговорил с писмо, вх. № 49-354-06-1402/11.09.2023 г. по
описа на Народното събрание на Република България, където изрично било посочено, че е
налице противоречие между правните норми и практиката по прилагането им от съдилищата
относно присъждането на разноски при оспорване отказа на длъжностно лице по
регистрацията към Агенцията по вписванията, търговски регистър. С наличието на пълно
противоречие между нормативната база на ГПК и специалния закон - ЗТРРЮЛНЦ било
налице нарушение на чл.13 от Европейската конвенция за правата на човека, като
държавните органи на Р.България в лицето на Народното събрание и Министерство на
Правосъдието, не били създали и приели ефикасни начини за съдебна защита на основното
право за защита на собствеността на физическите, юридическите и търговски субекти
3
относно присъждането на разноски. Ищецът се позовава и на решение на СЕС по делото
Brasserie du Pecheur, според което принципът за отговорността на държавата за вреди,
причинени на частноправни субекти вследствие нарушения на общностното право, за които
държавата носи отговорност, се прилага във всеки случай, когато държава членка наруши
правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие
е в основата на неизпълнението на задължението. Този принцип се прилага, когато
националният законодател носи отговорност за твърдяното неизпълнение на задължение,
каквото в случая било неизпълнението на задължението на НС да отмени противоречащата
на основни принципи на правото на ЕС норма. В чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България бил предвиден механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване
правото на ЕС чрез овластяване на всички правоприлагащи органи - от местната и
държавната администрация до КС, да преценяват съответствието на приетите закони с
правото на ЕС и да приложат това право с приоритет пред националния закон.
Ищецът предявява иска срещу Народното събрание на Република България, защото
съгласно чл. 84, т.1 от Конституцията това бил органът, който приема, изменя, допълва и
отменя законите в Република България и съответно самите закони следвало да
кореспондират помежду си, а не да са взаимно изключващи се, както в настоящия случай.
Искът е предявен и срещу Министерство на правосъдието на Р.България, като
принципал на Агенция по вписванията /изпълнителна агенция към министъра на
Правосъдието, отговаряща за търговския, имотния и регистър БУЛСТАТ и РИОС/.
Търговският регистър бил единна централизирана електронна база данни, която се
управлява от информационна система, за търговци, клонове на чуждестранни търговци и
свързаните с тях обстоятелства, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване.
Това била българска държавна институция с ранг на министерство, която осъществява
връзката между изпълнителната и съдебната власт, ръководи изработването на закони и
други законови актове, свързани със съдебната система и дава становища по законопроекти,
изработени от други органи на изпълнителната власт. Макар в отговора на депутатски
въпрос от 11.09.2023 г. Министърът на правосъдието да признава наличието на спорна
съдебна практика, същият не инициира преодоляването й по никакъв начин. Двете
институции извършвали дейности на управление на обществените отношения в сферата на
подготовката, приемането, изменянето и отменянето на закони. И Народното събрание, и
Министерство на правосъдието не изпълнили задълженията си да създадат и приемат
ефикасни начини за съдебна защита относно разноските при обжалване отказ на
длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията, търговски регистър.
За подготовката на искова молба за образуване на адм.дело № 752/2019 г. по описа на
Административен съд - Русе било заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева на адвокат Г. М. Г. АК-Русе отново в брой на 21.11.2019 г. За завеждане на искова
молба, процесуално представителство и защита пред Административен съд-София град били
платени в брой още 300 лв. хонорар. Освен тези суми, в целия съдебен процес по
посочените дела Народно читалище „Петко Рачев Славейков 1927" заплатило по банков път
4
държавни такси за обжалване в общ размер 110 лв. /две по 25 лв. в полза на Апелативен съд
- Велико Търново, една за 15 лв. в полза на Русенски окръжен съд и две - за 15 лв. и за 30 лв.
в полза на ВАС/, ведно с банкови такси общо от 5,30 лв. Всички тези съдебни разноски в
общ размер 1315,30 лв. били пряка и непосредствена имуществена вреда за читалището и
били в резултат от липсата на ефикасни правни средства за защита правата на юридическото
лице, които не били осигурени от двамата ответници.
Моли да бъде постановено решение, с което, след като бъде установено, че е налице
нарушение на чл.13 от Европейската конвенция за правата на човека, осъществено от
Народно събрание на Република България и от Министерство на правосъдието на Република
България, с което е причинена имуществена вреда в общ размер 1315, 30 лв.,
представляваща заплатени адвокатски възнаграждения и такси относно обжалването на
откази на длъжностните лица по регистрацията към Агенция по вписванията, търговски
регистър и образувани съдебни дела - т.д.№№ 115 и 116 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-
Русе и относно съдебните производства по адм.дело № 752/2019 г. по описа на
Административен съд-Русе, двамата ответници да бъдат осъдени солидарно да заплатят на
ищеца обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1315, 30 лв., както и
направените разноски по настоящото производство.
В отговора на исковата молба Министерството на правосъдието счита предявената
исковата молба срещу него за недопустима, поради липса на пасивна процесуална
легитимация. В случая не се твърди причиняване на вреди от МП при участие в
гражданскоправни отношения (по договор за обществена поръчка, за вреди от вещи и пр.), а
за вреди при упражняване на държавни властнически правомощия. В тези случаи, обаче,
материално би могла да отговаря единствено държавата, като МП може да бъде
конституирано като ответник само в качеството му на процесуален субституент. Участието
му по делото зависи и от качеството на орган по назначаването на причинителя на вредата.
В исковата молба едновременно се правело позоваване на чл. 1 ЗОДОВ, на чл. 13 от
Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), на чл. 1 от Първия допълнителен
протокол към нея, както и на решение на Съда на Европейския съюз (СЕС). Посочените
основания, според ответника, се изключват. Чл. 1 ЗОДОВ въвежда ред за защита, докато
нарушение на чл. 13 ЕКПЧ би било налице, ако такъв ред не е предвиден. Същевременно
ЗОДОВ не регламентира отговорност на държавата за нарушение на ЕКПЧ, освен в изрично
предвидени случаи (чл. 2, т. 1, т. 2, чл. 2б ЗОДОВ), които в случая били неприложими. Чл. 2в
ЗОДОВ предвиждал реда за осъществяване отговорността на държавата за нарушение
правото на Европейския съюз (ЕС). Цитираната в исковата молба практика на СЕС била
относима към отговорността на държавите членки за нарушение на съюзното право (а не на
правото на Съвета на Европа), но в исковата молба липсвало позоваване на каквото и да е
задължение на Република България, произтичащо от акт на ЕС в съответствие с неговата
субсидиарна компетентност.
Министерството на правосъдието не би могло да носи отговорност по реда на чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ, доколкото не били въведени твърдения за незаконосъобразно
5
осъществяване на административна дейност. Липсвали твърдения за каквито и да е
положителни деяния (действия, актове), административни или не, на длъжностни лица от
състава на МП, които да са в нарушение на закона и да водят до твърдените вреди.
Последното изменение на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ било в резултат на законодателна
инициатива не на изпълнителната власт, а на народни представители. Цитираните от ищеца
становища на МП имали само консултативно значение, а твърдените вреди биха настъпили и
без изразяването им. При изпълнение на своите задължения длъжностните лица по
регистрацията извършват проверка по законосъобразност (чл. 22 и 24 ЗТРРЮЛНЦ) и
министърът на правосъдието нито може, нито е давал указания относно тяхното
произнасяне. Съгласно изричната разпоредба на чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ отговорност за
дейността по водене на регистрите се носи от агенцията, а не от МП.
Не били налице годни твърдения и за неправомерно бездействие на министерството.
Дори да съществувала твърдяната от ищеца непълнота или противоречивост на уредбата, не
се заявява кое е задължението и въз основа на кои факти е възникнало това задължение за
МП, нито кое е твърдяното бездействие по отношение на уредбата. МП, министъра на
правосъдието или останалите длъжностни лица от администрацията не могат нито да
създадат материалноправна отговорност за разноски, нито да въведат или изменят
процесуален ред за осъществяването и. По конституция министъра не разполагал нито с
възможност да изменя законодателството, нито със законодателна инициатива. За него не
съществува юридическо задължение дори да прави предложения до Министерския съвет за
приемане на законопроекти. Отговорността на министъра в този аспект била единствено
политическа. Той не би могъл да повлияе и на формираната съдебна практика. Практиката
на Търговската колегия на ВКС била в значителна степен уеднаквена, че отговорност за
разноски не възниква. За министъра на правосъдието не съществувало правно задължение да
инициира тълкувателно дело, но в случая не били налице и процесуалните предпоставки за
това. Посочените от ищеца правни основания не отговаряли на изложените фактически
твърдения. От една страна чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и чл.17 от Конституцията
уреждали защитата на собствеността в широк смисъл. В процесния случай не би могло да се
говори за каквото и да е засягане мирното упражняване на правото на собственост или
прекомерен контрол, т.е. за действие на държавен орган, при което определени имуществени
права на страната да са принудително придобити от държавата. В случая имущественото
изменение не представлявало вреда в чистия смисъл (резултат от поведението на
делинквента), а представлявало разноска, доколкото плащането се извършва по волята на
субекта с оглед постигането на определена цел. В международното и националното право не
съществувал принцип, че административните или адвокатските услуги следва да се
извършват безвъзмездно, нито общ принцип, че разноските по всякакви видове
производства непременно следва да бъдат възлагани според изхода от производството. МП
нито е удържало платените от ищеца съдебни и банкови такси, нито е получило платения от
него адвокатски хонорар, нито е задължавало ищеца да ангажира адвокат, поради което и не
се явявало пасивно легитимирано.
6
Член 13 от ЕКПЧ изисквал предвиждането на вътрешноправно средства за защита,
което да позволява на „компетентния национален орган“ да разгледа съответното оплакване
по Конвенцията по същество и да присъди подходящо обезщетение, като държавата
разполагала с определена степен на преценка относно начина, по който ще изпълни
задължението си по тази разпоредба. Член 13 от Конвенцията сам по себе си не гарантирал
съвместимостта на националните закони с Конвенцията (Smith and Grady v. UK §135).
Същият нямал самостоятелно приложение. Той се прилагал само когато има „защитимо
оплакване“ по смисъла на Конвенцията. Въпреки че не го е направил изрично, оплакването в
исковата молба било направено имплицитно и то било във връзка с Член 1 от Протокол № 1
(Защита на собствеността) към Конвенцията, по силата на който държавата се задължава да
осигури защитата на правото на собственост. Правото на мирно ползване на притежанията
не е абсолютно и можело да бъде ограничавано в съответствие с § 2 на Член 1 от
Конвенцията, като държавите разполагат с широка свобода на преценка по отношение
намесата в притежанията, но последната трябвало да е законна, да има легитимна цел и да е
пропорционална. „Притежанията“ по смисъла на Конвенцията било понятие с автономно
значение и те можело да включват и едно легитимно очакване като това да бъдат
възстановени разноските (адвокатски възнаграждения), понесени от лицето във връзка с
незаконосъобразен отказ на длъжностно лице в регистърно производство. Член 13 от
Конвенцията сам по себе си не създавал задължение за държавата да предвиди средство за
защита по отношение правата, гарантирани в нея. В конкретния случай законодателят е
предвидил подобно средство в разпоредбата на чл. 28 ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. Цитираното като
относима практика решение на Съда на Европейския съюз по делото Brasserie du Pecheur
било за тълкуване принципа за отговорността на държавата за вреди, причинени на
частноправни субекти вследствие нарушения на общностното право, за които държавата
носи отговорност. В случая не се засягало общностното право на Европейския Съюз. В
описания от ищеца казус се твърди, че съществува противоречие между разпоредбите в ГПК
и тези на Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица, които били част
от националното право на Република България, но не са общностно право на Европейския
съюз. С оглед на това ответникът счита, че това решение на Съда на Европейския съюз е
неприложимо в случая. МП нито само е длъжно или би могло да уреди други средства за
защита, нито би могло да повлияе върху конкретното произнасянето на съда. В исковата
молба изрично се посочвало, че причина за твърдените „вреди“ е неправилното произнасяне
на общите съдилища. С §14 от ПЗР на ЗИД на Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража, обнародван в ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 15.12.2020 г., били
допълнени разпоредбите на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ. В новата ал. 6 на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ
изрично се предвиждало, че в производствата по обжалване на откази съдът присъжда
разноски на страните по реда на ГПК. С допълненията в чл. 25, ал. 2 и 4 ЗТРРЮЛНЦ се
предвиждало още, че Агенцията по вписванията може да подаде отговор по жалбата с
писмени доказателства по нея, и се създавала възможност решението на окръжния съд да
бъде обжалвано и от Агенцията, след съответно съобщаване. При тези изменения окръжният
съд, респ. апелативният съд, не се произнасяли по искания за разноски, а претенциите се
7
разглеждали по исков ред по чл. 28, ал.2 от ЗТРРЮЛНЦ като вреди от незаконосъобразна
административна дейност. По този начин се претендирали вреди само от направени разноски
за производствата по чл. 25, като се произнасят административните съдилища и ВАС, които
не били функционално и родово регламентирани като инстанции при обжалването по чл. 25
от закона. В производствата по обжалване на откази на търговския регистър вече била
предвидена възможност страните да имат право на разноски в случай, че са направени
такива. Присъждането им се осъществявало по реда на чл. 78 ГПК. По този начин се
спестявало провеждане на отделно исково производство по чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ във
връзка със ЗОДОВ, само по отношение разноските на жалбоподателя срещу Агенцията по
вписванията. Ако съществувало противоречие, то било между така формирания законов акт
и съдебната практика на ВКС и част от гражданските съдилища, за което Министерството на
правосъдието не можело да носи отговорност. Оспорва и размеря на исковата претенция.
Част от разноските се дължали единствено на поведението на ищеца да инициира
недопустим съдебен процес. При наличието на специалната разпоредба на чл. 26, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ не съществувала необходимост той да се обръща към Административен съд –
Велико Търново, още по-малко било нужно да атакува неговото произнасяне пред ВАС.
Моли производството по делото по отношение на Министерството на правосъдието
да бъде прекратено, евентуално искът като неоснователен и недоказан да бъде отхвърлен,
като му се присъдят разноските по водене на делото.
Ответникът Народно събрание на Република България също оспорва допустимостта
на иска спрямо него. Заявява, че когато са налице твърдения за нарушения по чл. 1, aл. 1
ЗОДОВ, исковете се разглеждат по реда на АПК и са подсъдни на административен съд. За
приложението на чл. 1 ЗОДОВ било необходимо наличието на вреда, причинена от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавните или общинските
органи, които са резултат от тяхната административна дейност. Доколкото законодателната
дейност не е административна, същата не подлежала на съдебен контрол по реда на АПК.
Правомощията и действията на Народното събрание като законодателен орган били
определени недвусмислено в Конституцията на РБ /чл. 62/, поради което се изключвала
възможността да носи отговорност по чл. 1 от ЗОДОВ. Народното събрание на Република
България съобразно чл. 205 от АПК нямало процесуална легитимация на ответник по
предявените искове.
При предявяване на искове срещу няколко ответници при условията на солидарност
била налице пасивна солидарност и ответниците по иска били обикновени другари. В
настоящия казус липсвали предпоставки за разглеждане на иска в условията на другарство,
тъй като не били осъществени предпоставките на чл. 215 ГПК - не било налице общо
задължение, нито имало задължение, което почива на едно и също основание. Двамата
ответника осъществявали дейността си съответно в изпълнителната и законодателната
власт, в зависимост от предоставените им от закона правомощия. Фактическият състав на
извъндоговорната отговорност на държавата, в лицето на Народното събрание, за нарушено
право на ЕС включвало: общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти,
8
достатъчно сериозно нарушение на общностната норма и пряка причинна връзка между
нарушението и вредата. Наличието на тези елементи не било обосновано и надлежно
доказано в исковата молба. Принципът на „лоялното сътрудничество", регламентиран в чл.
4, § 3 от ДС, не можел да бъде конкретен източник на право, въз основа на което да се
ангажира отговорността на държавата за незаконни актове, действия или бездействия на
нейни органи или длъжностни лица. Този принцип прокламирал общи правила за държавите
членки на Съюза, като взаимно съдействие за изпълнение на задачите, които произтичат от
Договорите, предприемане на всички общи и специални норми, необходими за гарантиране
изпълнението на задълженията, които произтичат от Договорите, съдействане от страна на
държавите членки на Съюза при изпълнение на неговите задачи и въздържане от мерки,
които биха застрашили постигане целите на съюза. Тези общи принципи не можели да бъдат
правно основание, за да се реализира гаранционно – обезпечителната отговорност на
държавата за незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи или длъжностни
лица. Този принцип бил доразвит и конкретизиран в Договорите, в практиката на Съда на
ЕС, включително и в практиката на българските съдилища, от които следвал институтът на
отговорносrга на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на
общностното право. Правото, уредено в чл. 13 ЕКПЧ, нямало самостоятелен характер. То не
съдържало обща гаранция за ефикасни средства за защита, а се отнасяло изключително до
случаите, в които се твърди, че е нарушено конкретно право или свобода по смисъла на
Конвенцията. Според Европейския съд по правата на човека ефикасността на едно средство
за защита по чл. 13 ЕКПЧ не зависи от сигурността на благоприятния изход за
жалбоподателя (в този смисъл, решение от 30 октомври 1991 г. по делото Vilvaradjah and
others v. the United Kingdom). Разпоредбата не изисквала конкретна форма на средството за
защита. В това отношение държавите разполагали със свобода на преценка. В редица свои
решения Европейският съд по правата на човека приемал, че при наличието на производство
за съдебен преглед, уредено като вътрешноправно средство за контрол над решенията на
административните органи, съдебното разглеждане на спора се явявало ефикасно средство
за защита по смисъла на Конвенцията (решение от 7.07.1989 г. по делото Soering v. the United
Kingdom, както и горепоеоченото решение от 30.10.1991 г. по делото Vilvaradjah and others v.
the United Kingdom). Същевременно чл. 13 ЕКПЧ не гарантирал средство за защита, което да
позволява атакуване на законите на една държава пред национален орган на основание
противоречието им с Конвенцията (в този смисъл, решение от 26 март 1987 г. по делото
Leander v Sweden). По отношение твърдението на ищеца за нарушение на чл. 13 ЕКПЧ
следвало да се има предвид, че в процесния казус била налице изцяло вътрешна ситуация,
при която държавата-членка разполага с широка дискреция, тъй като се касаело за
определяне на процесуален ред за реализиране на едно признато материално право - за
присъждане на имуществени вреди от незаконосъобразни действия или бездействия на
длъжностни лица по регистрацията. Още през 2016 г., с изменението на Търговския закон, в
ЗТРРЮЛНЦ била приета разпоредбата на чл. 28, ал. 2, която установява изрично
отговорността на Агенцията по вписванията. Така актовете, издадени в регистърно
производство, законодателят приравнил на административни, доколкото вредите от
9
незаконосъобразността им могат да се претендират по реда на чл. 1 ЗОДОВ. На основание
чл. 203 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически
лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и
длъжностни лица, се разглеждат по реда на АПК. Народното събрание уредило
материалното право за присъждане на разноски в полза на лицата, в ущърб на които е
постановен незаконосъобразен отказ на длъжностно лице от Агенцията по вписванията и
създало ефективно правно средство за защита и процесуален ред (чл. 1 ЗОДОВ), по който
имуществената вреда, представляваща разноски в съдебното производство, може да се
претендира. С промяната през 2020 г., с § 14 от ПЗР на ЗИД на Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС - ДВ, бр. 105 от 11.12.2020 г. - в сила от
15.12.2020 г./, в чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ се създавала нова ал. 6, която урежда реда за
присъждане на съдебни разноски. Законодателната промяна била предложена с мотива, че
по този начин се спестява провеждането на отделно исково производство по чл. 28, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ, по който ред да се търси отговорност за разноски в съдебното производство,
който изключвал приложение на реда за защита по чл. 1 от ЗОДОВ. За заварените
производства, при които въпросът за разноските по дадено дело вече бил разгледан от
гражданския съд, оставала възможността заплатените адвокатско възнаграждение и
държавна такса да се претендират именно по реда на чл. 1 ЗОДОВ, по който обезщетение се
дължи за всички имуществени и неимуществени вреди-пряка и непосредствена последица
от увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Ответник
по настоящия иск следвало да бъде Агенцията по вписванията, поради наличието на пряка
причинна връзка между вредата и незаконосъобразните актове на длъжностните лица по
регистрацията, защото без постановяването им съдебните разноски нямаше да бъдат
сторени. Те следвали пряко от упражняване правото на ищеца за обжалване отказа на
длъжностното лице по регистрация и са такива, които не биха били реализирани, ако такъв
акт не бе постановен. Поради това Народното събрание не можело да е ответник по иск с
правно основание чл. 1 ЗОДОВ. Вредоносният резултат в конкретния случай настъпил
непосредствено от постановения административен акт, поради което и постановилият го
орган бил материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Законодателният орган
не можел да отговаря по настоящия иск, поради липсата на пряка причинна връзка с
настъпилите вреди, тъй като същата била опосредена от административната правоприлагаща
дейност на съответните органи. Само по себе си наличието на нарушение от страна на
Народното събрание не можело да обуслови ангажирането отговорността на държавата, като
било необходимо това нарушение да бъде достатъчно явно и сериозно. То следвало да е
извършено с ясното съзнание, че се увреждат нечии законни интереси. Националната
юрисдикция, която разглежда делото за вреди, трябвало да прецени дали нарушението е
достатъчно съществено или не. Решаващият критерий в това отношение бил дали
националният орган разполага с по-широко право на преценка или не. Народното събрание,
като орган на законодателната власт, с мандат получен пряко от народа, предполагало по-
широко право на преценка, която фактически биля проява на държавен суверенитет.
Държавите членки разполагали и с широка дискреция при определяне на процесуалните
10
правила. Съгласно мотивите на решение от 19 юни 2014 г., по съединени дела С-501/12—С-
506/12, С-540/12 и С-541/12 се посочвало, че достатъчно съществено нарушение на правото
на Съюза е установено, когато е налице явно и значително неспазване от държавата членка
на ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка, като факторите, които
трябва да се вземат под внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и
прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която
нарушената норма предоставя на националните власти ( решение от 05.03.1996 г. по
съединени дела С-46/93 и С-48/93, т. 56, т. 57 и т. 58 и решение по дело С-452/О6, EU:
C:2008: 565, т. 37). Правото на преценка на държавата членка представлявало важен
критерий за установяване наличието на достатъчно съществено нарушение на правото на
Съюза (решение по дело С-278/05, EU: C: 2007: 56, т. 72). Народното събрание
регламентирало материята в съответствие с нормите и принципите на правото на ЕС в
рамките на предоставената му дискреция. Дори да се приемело, че е нарушена норма на
правото на ЕС и ищецът е претърпял вреди, по отношение на Народното събрание не била
налице пряка причинно-следствена връзка между твърдените нарушения и сочените вреди.
С оглед липсата на доказани елементи от фактическия състав, който следва да е
налице, за да се ангажира отговорността на Народното събрание, моли предявеният иск за
обезщетение да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира и присъждане
на направените по делото разноски.
Районна прокуратура – Русе не взема становище по спора и не изпраща представител
в съдебно заседание.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема за установена
следната фактическа обстановка:
Представен е заверен препис на Решение № 63/18.04.2019 г. по търг.дело № 115/2019 г.
по описа на ОС-Русе, с което е отменен отказ № 20190222114957/04.04.2019 г. на
длъжностното лице по регистрацията при Агенцията по вписванията за вписване на промени
в обстоятелства по партидата на ЮЛ с нестапонска цел и е указано на длъжностното лице
по регистрацията да даде указания на заявителя „Сдружение с нестопанска цел, народно
читалище „Петко Рачев Славейков 1927“, с.Божичен, за отстраняване на допуснатите от него
нередовности в заявлението.
По молбата на читалището за допълване на решението, като му се присъдят разноски за
заплатено адв.възнаграждение, с Определение № 932/24.04.2019 г. ОС-Русе е оставило
искането без уважение, тъй като производството е охранително и разноски по него не се
присъждат. Великотърновски апелативен съд, с Определение № 171/22.07.2019 г. по в.ч.т.д.
№ 227/2019 г. е потвърдил определението на РОС. Изложени са съображения, че
производството по ЗТРРЮЛНЦ е охранително по своя характер и направените разноски от
заявителя в случай на отмяна на отказ на длъжностното лице по регистрацията от съда по
реда на чл.25 от ЗТРРЮЛНЦ, могат да бъдат претендирани от Агенцията по вписванията по
редан на ЗОДОВ, съгласно чл.28, ал.2 от ЗТРРЮЛНЦ.
11
С влязло в сила Решение № 64/18.04.2019 г. по търг.дело № 116/2019 г. по описа на
ОС-Русе, е отменен отказ № 20190222113447-2/04.04.2019 г. на длъжностното лице по
регистрацията при Агенцията по вписванията за пререгистрация в Търговския регистър и
регистъра на юридическите лица с нестопанска цел на „Сдружение с нестопанска цел,
народно читалище „Петко Рачев Славейков 1927“, с.Божичен, като е указано на
длъжностното лице по регистрацията да даде указания на заявителя за отстраняване на
допуснатите от него нередовности в заявлението.
С допълнително решение № 177/19.07.2019 г. по същото дело /потвърдено от
Великотърновски апелативен съд с определение № 237/30.09.2019 г. по в.ч.т.д.№ 317/2019 г./
е оставена без уважение молбата на пълномощника на Народно читалище „Петко Рачев
Славейков 1927“ за присъждане на разноски по делото.
Приложено е Решение № 1117/22.02.2022 г., постановено по адм.дело № 11719/2021
г. по описа на Адм.съд-София-Град /изпратено по подсъдост от РС-Русе с определение по
гр.дело № 5521/2020 г./, с което е уважен искът на Народно читалище „Петко Рачев
Славейков 1927“, предявен срещу Агенцията по вписванията, на основание чл.1, ал.1 от
ЗОДОВ, за заплащане на сумата 600 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди
/заплатени адвокатски възнаграждения по 300 лв. по всяко дело/, претърпени вследствие
откази, отменени с решения №№ 63 и 64/18.04.2019 г. по т.д.№№ 115 и 116/2019 г. на ОС-
Русе. Този съдебен акт е обезсилен с Решение № 8641/06.10.2022 г. на ВАС, постановено по
адм.дело № 3340/2022 г. В мотивите си ВАС приема, че е налице ефективен ред за
претендиране на сумите за разноски в съдебното производство по чл.25, ал.4 от
ЗТРРЮЛНЦ, поради което е недопустимо същите да бъдат претендирани в исково
производство за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.203, ал.1 от АПК.
За доказване претенцията си по размер ищецът представя следните писмени
доказателства: вносни бележки за заплатени две държавни такси от по 25 лв. в полза на
Апелативен съд – Велико Търново по жалба по т.д.№ 115/2019 г. и т.д.№ 115/2019 г.; за
заплатена държавна такса в полза на ВАС в размер на 15 лв.; за платени 15 лв. държавна
такса по гр.д.№ 5521/2020 г. в полза на РС-Русе, за платени 30 лв. за държавна такса в полза
на ВАС. Представени са и договори за правна защита и съдействие, сключени между
Народно читалище „Петко Рачев Славейков 1927“ и адв.Г. Г., в които са отразени заплатени в
брой по 300 лв. адв.възнаграждения за процесуално представителство и обжалване двата
отказа на търговския регистър към АВ, 150 лв. адв.възнаграждение за
проц.представителство по адм.д.№ 4397/2020 г. по описа на ВАС, 150 лв.
адв.възнаграждение за проц.представителство по ч.гр.д.№ 261/2021 г. на ОС-Русе по
обжалване на определение по гр.д.№ 5521/20 г. на РРС и 300 лв. адв.възнаграждение за
образуване и водене на адм.дело по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Заплатените от ищеца държавни
такси по водените дела и адв.възнаграждения възлизат общо на сумата 1310 лв. От
приложените платежните нареждания е видно, че за извършените преводи на горинте суми в
полза на съдилищата са заплатени банкови такси в общ размер 5,30 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
12
изводи:
Държавата отговаря за вредите от нарушаване правото на Европейския съюз, когато
нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от
поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите. За
отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т. е. отговорността за вреди е
обективна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата
грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", но
това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата.
Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и въпреки
полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка,
нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за
отправяне на преюдициално запитване и др.
Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита
пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. В чл. 5, ал. 4 на
Конституцията е уреден механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване
на правото на Европейския съюз, чрез овластяването на всички правоприлагащи органи – от
местната и държавната администрация до Конституционния съд – да преценяват
съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и да приложат това право
с приоритет пред националния закон, но съществуването на този механизъм не освобождава
държавата от отговорността, че е приела и/или поддържа националния закон в
несъответствие с правото на Европейския съюз, както и че този механизъм не е сработил
ефективно и вреди са причинени. Причинният процес започва от приемането или
поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на
Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването
на съответните негативни последици. Поведението на различните държавни органи в този
причинен процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят
като ответници по иска за обезщетение. Обезщетение за нарушение на правото на
Европейския съюз може да се претендира както поради нарушения от нормотворчески,
правораздавателни и правозащитни органи, на органи на изпълнителната власт и на
местното самоуправление, така и за допускането на нарушения от частноправни субекти.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди, причинени от
нарушаване на правото на ЕС по чл.2в от ЗОДОВ, трябва да бъдат установени по делото
следните материалноправни предпоставки: нарушение на правна норма на общностното
право, предоставяща права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно
съществено; причинени вреди и съществуване на пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и вредите.
Съществено нарушение на общностното право, като елемент от фактическия състав за
реализиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС по чл. 4, §
3 от ДЕС представлява и неспазването на общите принципи на правото на Европейския
13
съюз като част от първичното право, които имат за цел предоставяне на права на
частноправни субекти и съответно директен ефект, и като такива съставляващи критерий за
оценка на правомерността на поведението както на органите на Общността, така и на
държавите членки.
В случая ищецът се позовава на чл.13 от Европейската конвенция за правата на
човека, предвиждаща правото на всеки човек на ефективни правни средства за защита пред
съответните национални власти. Правото на обезщетение от държавата за вреди в резултат
от нейни незаконосъобразни действия или бездействия /при това независимо дали са
осъществени от административен или друг държавен орган или длъжностно лице/ е прието
за гражданско, въз основа на имуществения му характер. Под права и задължения чл. 6 от
Конвенцията има предвид такива, които са признати от вътрешното право, независимо дали
са защитени от нея. Както правото на съдебни разноски /признато и по АПК, и по ГПК/,
така и правото на обезщетение за вреди от незаконосъобразни актове, действия и
бездействия на Агенцията по вписванията, са признати от вътрешното право.
В момента, обаче, българското законодателство и трайната съдебна практика на
гражданските съдилища не представляват ефективно вътрешноправно средство за защита в
случаите на заварени правоотношения, а именно при приключили съдебни производства по
обжалване отказите за регистрация в Търговския регистър.
Законът за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел
/ЗТРРЮЛНЦ/ урежда регистрацията, воденето, съхраняването и достъпа до търговския
регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, както и действието на
вписванията, заличаванията и обявяванията по тях. Производството по обжалване на отказа,
постановен от длъжностното лице по регистрацията да извърши исканото действие по
вписване, заличаване и обявяване, е регламентирано в чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и се провежда от
окръжния съд по седалището на търговеца или клона на чуждестранен търговец,
юридическото лице с нестопанска цел или клона на чуждестранно юридическо лице с
нестопанска цел. Предвиденият контрол за законосъобразност на постановения отказ е
гражданскоправен. Съдът разглежда жалбата еднолично, в закрито заседание, по реда на
глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията" от ГПК, а неговият акт подлежи на
обжалване в 7-дневен срок от съобщаването му на жалботтодателя и на агенцията пред
съответния апелативен съд, чието решение е окончателно /чл. 25, ал. 4 /доп. ДВ, бр. 105/2020
г,/ ЗТРРЮЛНЦ/.
Според разпоредбата на чл. 28, ал. 2 /нова - ДВ, бр. 105/2016 г./ ЗТРРЮЛНЦ,
Агенцията отговаря за вредите, причинени на физически и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията,
по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
С изменението и допълнението на ЗТРРЮЛНЦ, ДВ, бр. 105 от 11.12.2020 г., е
създадена нова ал. 6 на чл. 25, съгласно която в производствата съдът присъжда разноски на
страните по реда на ГПК. Допълненията в чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ са направени със ЗИД на
ЗИНСЗ, като в § 14 е предвидено в ал. 2 да се създаде изречение трето: „Агенцията може до
14
подаде отговор по жалбата с писмени доказателства по нея." В ал. 4 след думите „от
съобщаването му" се добавя „на жалбоподателя и на агенцията". Създава се и новата ал. 6:
„В производствата съдът присъжда разноски на страните по реда на ГПК.". Със нея се цели
„страните" да имат право на разноски в случай, че са направени такива -държавни такси,
адвокатско или юрисконсултско възнаграждение. В мотивите към предложението за
изменение е разяснено, че присъждането на разноски се осъществява по реда на чл. 78 ГПК,
но това не е изрично включено в текста на новосъздадената алиния. Предложението е
обосновано със спестяване провеждането на отделно исково производство по чл. 28, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ във връзка със ЗОДОВ за вреди, представляващи само направени разноски от
жалбоподателя срещу Агенцията по вписванията. В мотивите е констатирано, че
досегашната уредба поражда задължения за отговорност за разноски в ново исково
производство и с нови разходи за двуинстанционното производство пред
административните съдилища. При обжалванията по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ окръжните и
апелативните съдилища не се произнасят по искания на страните за разноски. Тези
претенции се разглеждат по исков ред по чл. 28, ал. 2 ЗТТРРЮЛНЦ като вреди от
незаконосъобразна административна дейност, като по тях се произнасят административните
съдилища и ВАС, които не са функционално и родово регламентирани като инстанции при
обжалването по чл. 25 ЗТТРЮЛНЦ. Промяната цели уреждане на възможността за
претендиране и възлагане от гражданския съд на разноски, направени в производството по
обжалване отказите на длъжностните лица по регистрация при АВ, постигане на финансова
икономия и спестяване провеждането на допълнителни производства пред
административните съдилища и ВАС.
С разпоредбата на чл. 78 ГПК се урежда присъждането на разноски в спорното
гражданско производство пред съд. Разпоредбата на чл. 541 ГПК предвижда, че разноските
по охранителните производства са за сметка на молителя.
Според даденото задължително тълкуване в т. 7 на Тълкувателно постановление от
19.05.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2014 г. по описа на ВКС, ОСГС на ВКС, Първа и
Втора колегия на ВАС /вече отпаднало/, делата по искове за вреди, произтичащи от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица по регистрация по
ЗТР са подсъдни на гражданските съдилища. Прието е, че компетентен да разреши споровете
е гражданският съд, защото производството по своята същност и правни последици е
охранително и актът, с който приключва - вписване или отказ за вписване - не е
индивидуален административен акт според критериите в чл. 21, ал. 1 АПК. Предвиденият
контрол за законосъобразност е общ, осъществява се по реда на глава Двадесет и първа ГПК,
а не пред административните съдилища по реда на АПК. Съответно вредите, настъпили в
резултат на тази дейност, следва да се претендират по общия исков ред.
След приемането на това тълкувателно решение е прието изменението на ЗТРРЮЛНЦ
- ДВ, бр. 105/30.12.2016 г., като е създадена нова ал. 2 на чл. 28 ЗТРРЮЛНЦ, според която
Агенцията отговаря за вредите, причинени на физически и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица по регистрацията,
15
по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
С Тълкувателно решение № 5 от 14.07.2022 г. на ВАС по т.д. № 4/2020 г., ОСС, Първа
и Втора колегия, е отклонено искане на Главния прокурор на Република България за
приемане на ТР по въпроса: „Дължи ли се обезщетение за вреди по изплатени адвокатски
възнаграждения и държавни такси в производствата пред административните съдилища по
искове по чл. 28, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предявени за възстановяване на
имуществени вреди от незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица по
регистрацията и представляват ли те пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4
ЗОДОВ?".
Според съдиите от ВАС със законодателната промяна, създаваща нова ал. 6 на чл. 25
ЗТРРЮЛНЦ, предвиждаща съдът да присъжда разноски на страните по реда на ГПК, отпада
необходимостта от тълкуване занапред по какъв ред следва да се претендират платените в
производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ разходи за адвокатски възнаграждения и държавни
такси. С новата алинея на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ е уреден редът за присъждане на разноски в
производството по обжалване на отказите за вписване, заличаване, респ. обявяване, което
изключва възможността те да бъдат претендирани по исков ред по чл, 1, ал. 1 ЗОДОВ.
Макар мотивите, с които е отклонено искането, да нямат характер на задължителна
съдебна практика, с оглед на това ТР на ВАС административните съдилища приемат за
недопустими предявените пред тях искове по чл, 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди,
представляващи разноски /такси и адвокатско възнаграждение/ в производството по чл. 25
ЗТРРЮЛНЦ.
Съдиите от ВКС приемат безпротиворечиво, че регистьрното производство по
ЗТРРЮЛНЦ, вкл. производството по обжалване на отказите на длъжностните лица по
регистрацията от АВ пред съда по реда на чл. 25, ал. 4 ЗГТТРРЮЛНЦ, е охранително по
своя характер, провежда се по общите правила на глава Четиридесет и девета от част Шеста
на ГПК - Охранителни производства. Агенцията по вписванията няма качеството на страна в
това производство, като всички процесуални възможности, предвидени по отношения на
нея /подаване на отговор по жалбата, представяне на доказателства, информиране за
решението на съда/, са обусловени от възложената й със закона компетентност в рамките на
регистърното производство.
Новата ал. 6 на чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ, според която в производствата съдът присъжда
разноски на страните по реда на ГПК, не е съобразена с едностранния характер на
производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ и е резултат от несъвършенството на обнародваните в
ДВ, бр. 105/2020 г. законодателни промени в ЗТРРЮЛНЦ. Отговорността за разноски е
присъща само на спорните съдебни производства, в които право на разноски има страната, в
чиято полза е разрешен правният спор. Доколкото едностранният характер на
производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ е несъвместим с отговорността за разноски,
разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ подлежи на корективно прилагане във връзка с
общото за всички охранителни производства правило на чл. 541 ГПК, че разноските са за
сметка на единствената страна в производството - молителя.
16
Противоречивата съдебна практика поражда необходимост от тълкувателна дейност,
поради това, че съдебни актове, постановени от еднакви по степен съдилища, едни и същи
хипотези са разгледани и решени в противоположен смисъл с оглед крайния резултат и са
окончателни, като неподлежащи на обжалване.
Решението по т. 7 от ТП № 2/2014 г. от 19.05.2015 г. на ОСС от ГКВКС и Първа и
Втора колегия на ВАС по т.д. № 2/2014 г, по описа на ВКС, че делата по искове за вреди,
произтичащи от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица
по регистрация по ЗТР са подсъдни на гражданските съдилища не е в сила, отпаднало е,
след приемане на промените в ЗТРРЮЛНЦ, ДВ, бр. 105/30.12.2016 г., със създадената нова
ал. 2 на чл. 28 ЗТРРЮЛНЦ. При това положение мотивите към т. 7 от Постановлението
също вече нямат задължителен характер.
Определянето конкретно и ясно на вида и характера на производството по чл. 25
ЗТРРЮЛНЦ по обжалване отказите на длъжностните лица по регистрация от АВ, ще
определи и уреждащите го приложими правила. Безспорна е констатацията за съществуваща
противоречива съдебна практика по отношение прилагането на нормата на чл. 25, ал. 6
ЗТРРЮЛНЦ в апелативните и окръжните съдилища в страната. Докато едни приемат, че
нормата препраща към чл. 78 ПЖ, уреждаща отговорността за разноски в спорните съдебни
производства, други приемат, че следва да се прилага корективно, с оглед разпоредбата на
чл. 541 ГГЖ, според която разноските по охранителните производства са за сметка на
молителя. Предвид обстоятелството, че апелативните съдилища се произнасят с окончателни
решения по обжалването на решенията на окръжните съдилища в производството по чл. 25
ЗТРРЮЛНЦ, практиката им не може да бъде проследена от ВКС.
Формираната противоречива практика по въпроса по кой точно ред следва да се
присъдят разноските, предвид чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ, в производството по обжалване
отказите на длъжностните лица по регистрация от АВ, е създадена е най-вече в резултат на
проблем на законодателната дейност. Целта и смисъла на законодателните промени са
станали твърде неясни при недостатъчно прецизното дефиниране на новата ал. 6 от чл. 25
ЗТРРЮЛНЦ. Противоречивата практика се дължи и на различия в принципното разбиране
на съдебните състави за характера и вида на регистърното производството и по-специално -
производството пред съда по обжалване отказите на длъжностните лица по регистрация на
АВ.
Народното събрание, като законодателен орган, който съгласно чл.84 от
Конституцията на Р.България, приема, изменя, допълва и отменя законите, следва да носи
отговорност спрямо ищеца за констатираното по-горе „съществено нарушение“ на правото
на Европейския съюз – предвиденото в чл.13 от Европейската конвенция за правата на
човека ефективно правно средство за защита на имущественото му право да бъде обезщетен
за вредите, които е понесъл, чрез заплащане на разноски в производствата по обжалване
незаконосъобразните откази на длъжностните лица към АВп. С бездействието си /чрез
неприемането на ясна и прецизно дефинирана законова разпоредба относно реда за
17
присъждане на разноски в производство по обжалване отказина на длъжностните лица по
регистрация на АВ/ Народното събрание е станало причина ищецът в период от шест години
да води множество съдебни производства, с оглед защита правото си на присъждане на
разноски, като прави и допълнителни такива.
От своя страна Министерство на правосъдието се представлява и ръководи от
министъра на правосъдието, който ръководи дейността по изработването на проекти на
нормативни актове, свързани със съдебната система и с дейностите, които са в рамките на
неговите правомощия, както и по изработването на становища по проекти на нормативни
актове, изготвени от други централни органи на изпълнителната власт. Съгласно чл.125 от
ЗСВ в правомощията на министъра на правосъдието е и да отправя искания за приемане на
тълкувателни решения или тълкувателни постановления. При наличието на данни за
изключително противоречивата съдебна практика на съдилищата, които постановяват
различен правен резултат в производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ по искания за присъждане
на разноски от държавни такси, адвокатски или юрисконсултски възнаграждения,
предложение да бъде потърсено разрешение чрез тълкувателно уеднаквяване практиката на
съда не е отправено от министъра на правосъдието, а от инспектор към Инспектората към
ВСС през м.юли 2024 г.
Предвид изложеното, съдът намира, че с изработването, приемането и поддържането
в националното законодателство на неясни и взаимно противоречиви норми относно
защитата на имущественото право на съдебни разноски в случаите на заварени
правоотношения при приключили съдебни производства по обжалване отказите за
регистрация в Търговския регистър, с бездействието си по иницииране на тълкувателни
решения и постановления в това отношение, двамата ответници са допуснали съществено
нарушение на общностното право, като елемент от фактическия състав за реализиране
отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС.
Категорично е доказано заплащането на адвокатски възнаграждения за изготвяне и
подаване на жалби срещу цитираните откази, отразени в приложените договори за правна
защита и съдействие, които служат и като разписка за изплащането им в брой, както и
заплащането на дължимите държавни такси в производствата пред различните съдилища.
Тези плащания представляват имуществена вреда за читалището. Налице е и причинно-
следствена връзка между претърпените вреди и отменените откази, с оглед на което е налице
и основание по чл. 2в от ЗОДОВ да бъде ангажирана отговорността на държавата за
претърпените от ищеца имуществени вреди. Причинна връзка е налице не само когато
деянието причинява непосредствено вредата, а и когато създава условията, реалната
възможност от увреждане и тази реална възможност е превърната в действителност по друга
причина. В случая е налице именно такава връзка. Ангажирането на адвокат за правна
защита при обжалване му пред съда е израз на нормалната грижа на засегнатото лице за
собствените му права и законни интереси, които то намира за накърнени, а
възнаграждението за този адвокат е императивно дължимо на основание чл. 36 от Закона за
адвокатурата, като същото следва да се уговори именно с договор. След като ищецът има
18
право на адвокатска защита при оспорването на издадените откази и същевременно дължи
възнаграждение за нея, което следва да се уговори в договор, както и след като е платил
дължимото, то той е разходвал средствата именно, за да се защити по надлежния ред срещу
незаконосъобразния отказ на АВ. Въпреки незадължителността на осъществяваната
адвокатска защита, платените средства за нея подлежат на възстановяване, защото правото
на защита, включващо и адвокатска такава, е основно право, конституционно гарантирано -
чл. 56 от Конституцията на Република България, което не може да се ограничава по никакъв
начин, включително и под заплахата за невъзстановяване на заплатения адвокатски хонорар,
въпреки успешен изход на делото за оспорващия, ползвал същата. Съдът приема, че за
ищеца са настъпили неблагоприятни последици в имуществената сфера в общ размер на
1315.30 лева, включващ адвокатски възнаграждения, платени държавни и банкови такси.
По горните съображения настоящият съд намира исковата претенция за основателна и
доказана, поради което същата следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора, своевременно заявеното искане на пълномощника на ищеца
за присъждане на разноските за настоящото производство е основателно и следва да бъде
уважено за общата сума от 840 лева, от които 10 лева държавна такса по настоящото дело
/заплатената в повече като недължима подлежи на връщане на ищеца/, 30 лв. държавни
такси за обжалване на прекратителни определения пред ОС-Русе, 500 лева заплатено
адвокатско възнаграждение по настоящото дело и 300 лв. адв.възнаграждение пред ОС-Русе
- чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.
Съдът намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
заплатено за оказана правна помощ по делото за неоснователно. Същото е определено малко
над минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адв.възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност на спора не се явява
прекомерно.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Народното събрание на Република България и Министерство на
правосъдието да заплатят солидарно на Народно читалище „Петко Рачев Славейков 1927“, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, по
искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, вр.с чл. 13 от Европейската конвенция за
правата на човека, сумата от 1315.30 лв., представляваща обезщетение за причинени
имуществени вреди от допуснати нарушения на норми на правото на ЕС, както и 840 лв.
деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Русе в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
19
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
20