№ 1473
гр. Плевен, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20254430100121 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявена искова молба с вх. №
550/08.01.2025 г. от П. Д. А., срещу „Сити кеш“ ООД, с ЕИК ***, за
прогласяване на договор за кредит *** за недействителен поради
противоречие със закона, и осъждане на ответника да заплати сумата от
1061,07 лв. недължимо платена по договора за кредит, ведно със законната
лихва.
В исковата молба ищецът твърди, че на 24.02.2023 г. сключил договор за
паричен заем *** със „Сити Кеш” ООД, като размерът на кредита бил 2600
лв., с краен срок за погасяване – 28.07.2023 г., За предоставения заем ищецът
се задължил да плати възнаградителна лихва в размер на 40,05% годишно и в
договора бил посочен ГПР в размер на 49,62%. Ищецът твърди още, че
съгласно чл. 11 от договора като заемател му е начислена неустойка в размер
на 1424,35 лв., разсрочена в погасителния план, като общото задължение се
изменило. В изпълнение на поетите задължения, ищецът твърди, че е заплатил
всички суми, дължими по договора. Ищецът формулира довод за
недължимост на сумите над стойността на главницата, поради това, че
договорът бил недействителен съгласно чл. 22 вр. чл. 11 и 12 от ЗПК. Доводът
се основава на обстоятелството, че в договора за кредит бил посочен ГПР, без
да е посочено какво включва същия, нито как е формиран. В него следвало да
се включи освен възнаградителна лихва и всички други допълнителни
разходи, вкл. начислената неустойка. Ищецът счита, че тя не е включена в
годишния процент на разходите, а липсата на изрично отбелязване или въобще
посочване от кои параметри е формиран ГПР, представлявало противоречие с
нормата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, което водило до недействителност.
Прочитът на клаузата на чл. 5 вр. чл. 11 от договора налагал разбирането, че
1
неустойката е скрито възнаграждение за кредитора, тъй като изискванията за
предоставяне на обезпечение са неосъществими в кратък срок от потребителя,
респ. неустойката била включена изначално в погасителни план при
сключване на договора, т.е. кредиторът очаквал нейното заплащане. Така тя се
кумулирала наред с основното задължение по договора и се отклонявала от
присъщите за една неустойка функции. По тези съображения ищецът счита, че
исковете са основателни, моли те да бъдат уважени и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД, чрез адв. М.
от ***, е подал отговор на исковата молба, в който е посочено, че е
недопустимо предявяването на установителен иск, наред с осъдителен такъв,
тъй като липсвал правен интерес. Формулират се доводи за злоупотреба с
права, на които съдът следва да противодейства чрез съединяване на делата на
ищеца или като не присъди разноски, респ. редуцира същите съобразно
практиката на СЕС. Последното обстоятелство следвало от това, че наред с
отрицателния установителен иск е предявен и осъдителен по чл. 55 ЗЗД, който
бил достатъчен за да постигне търсената от ищеца защита. Същевременно
договорът бил прекратен поради изпълнение на дълга изцяло от заемателя.
Злоупотребата следвала от това, че ищецът е предявил 7 искови молби срещу
ответника в един и същи ден, с една и съща цел – да възложи на ответника
заплащането на разноски в прекомерен размер. С исковата молби се оспорвали
едни и същи уговорки за плащания на неустойка, с идентично съдържание и
правни аргументи. Ищецът имал възможност да получи защита в едно
производство, но избрала да образува седем с цел обогатяване за сметка на
ответника чрез присъждане на разноски. Съдът следвало да противодейства на
тази злоупотреба като неприсъди разноски за адвокатско възнаграждение или
съединени делата по реда на чл. 213 от ГПК.
Ответникът счита исковете за неоснователни, тъй като договорът за
паричен заем е сключен в предвидената от закона форма и изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Поради това
ответникът счита, че всички условия, вкл. за плащане на неустойка, са
индивидуално уговорени с потребителя, като на последния е дадена пълна,
точна и максимално ясна информация. Според ответника начислената
неустойка не следва да се включва в ГПР, тъй като се начислява, ако след
сключване на договора заемателят не предостави обезпечение. Годишният
процент на разходите в договора се формирала на база параметри към датата
на сключване на договора.Посоченият в договора годишен процент на
разходите не надвишавал допустимия към датата на сключвана. Клаузата за
неустойка се сочи, че е уговорена като санкция за неизпълнение на
задължението да предостави обезпечение, в съответствие с чл. 11, т. 18 от
ЗПК. Договорът бил сключен по волята на ищеца, по негово искане, като
същият получил СЕФ и предварителна информация, въз основа на която да
заяви дали се съгласява или не да сключи договора. Дори и да не е имал такава
възможност, заемателят имал възможност да се откаже в 14-дневен срок от
договора съгласно чл. 29 от ЗПК, за което право бил уведомен. Ищецът обаче
не се възползвал от тази възможност.
По отношение на клаузата за неустойка, ответникът въвежда същите
2
доводи за наличие на яснота относно параметрите на договора, неустойката и
основанието на което се дължи, поради което счита, че е налице противоречие
с чл. 143 ЗЗП. На самостоятелно основание, всички изложени твърдения не
били верни, тъй като ищецът сключил 19 договора с ответника с идентична
клауза за неустойка, което представлявало индиция, че същият е достатъчно
добре запознат, след като се е съгласил и сключил еднотипни
правоотношения. Именно поради това настоящият договор следвало да се
тълкува в контекст на трайни търговски отношения.
Ответникът счита предявения осъдителен иск за неоснователен, тъй като
договорът за кредит и отделните клаузи счита за действителни, а отделно от
това, заемателят не платил всички суми по договора, както твърди. Посочва,
че платеното повече от усвоената сума е 1061,07 лв.
В с.з. ищецът поддържа исковата молба и претендира разноски.
В с.з. ответникът не се явява, но с писмени становище поддържа доводът
за злоупотреба с право на иск, недопустимост на установителния иск и
недължимост на разноски на пълномощника на ищеца.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства,
преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от
фактическа страна:
Между страните не е спорно, че са сключили договор за заем ***/24.02.2023 г.
със следните параметри: размер на отпуснат заем: 2600,00 лв., дължими на разсрочено
плащане на 11 месечни вноски, ГПР 49,32%, с фиксиран лихвен процент – 40,05%,
дата на последно плащане: 28.07.2023 г. и обща дължима сума в размер на 2887,65 лв.
С чл.5, ал. 1 от договора е уговорено допълнително задължение за заемателя да
предостави обезпечение по начин уговорен в ОУ, а при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, се начислява неустойка в тежест на заемателя в
размер на 1424,35 лв. Видно от погасителния план, е че наред с всяка месечните
вноски, е начислена и неустойка в общ размер на 1424,35 лв., като общото задължение
по договора възлиза в размер на 4312,00 лв. Тези параметри се потвърждават и от
представения СЕФ
Между страните не е спорно, че потребителят е получил заемната сума и че
начислена неустойка за предоставяне на обезпечение, като същата не е включена в
ГПР.
От заключението на ССЕ се установява, че по процесния договор за кредит са
постъпили плащания от ищеца в размер на 3661,07 лв., с които е погасена главница в
размер на 2600 лв., 169,17 лв. договорна лихва и 891,90 лв. неустойка.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните писмени
доказателствени средства на които съдът дава пълна вяра, тъй като се ползват с
придадената им по чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена сила и стойност и не са
налице други факти, които да внесат съмнения в тяхната достоверност. Съдът дава
пълна вяра и на заключението на вещото лице, тъй като е обективно, пълно и
обосновано. Няма основание да бъде дискредитирано заключението на вещото лице по
съдебносчетоводната експертиза, поради това, че същото обосновано, след изследване
счетоводството на ответника, е отговорило на поставения въпрос. Няма пречка
счетоводните книги на страните по делото или трети лица да бъде обект на изследване
в допусната по реда на чл. 195 от ГПК съдебно счетоводна експертиза. Именно поради
това не се опорочава и заключението на приетата по делото експертиза. Нещо повече,
3
по делото не е спорно какви са параметрите по делото, нито пък размера на
плащанията по процесния договор, а единствено е налице субективно несъгласие от
страна на ответника за изследваните от вещото лице материали.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са допустими първоначално обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
и чл. 19, ал. 5 вр. чл. 21, вр. чл. 33 от ЗПК и осъдителен иск по чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД.
Всеки е процесуално легитимиран и има правен интерес да предяви иск за нищожност
на договор, още повече страна по такъв договор, тъй като правните последици на
съдебното решение/ обективни предели на СПН/ установяват нищожността на
договора, спрямо страните и трети лица/бъдещи цесионери/. Нищожността е изначална
и следователно страните няма да бъдат обвързани от правните последици на договора
изначално. В разглеждания случай разглеждането на този правен спор има
преюдициално значение спрямо осъдителния иск по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД.
Обективните предели на СПН обхващат опорочаващите сделката факти само при
предяведия иск по чл. 26,ал.1 ЗЗД и в този смисъл, възможността да бъде предявен
предявен иск за защита на по-голямо по обем право, обичайно не изключва защитата
на по-малко по обем право-притезателно/ Решение на СЕС по дело № C-321/22/.
Злоупотребата с процесуални права е основание и поражда правен интерес от
завеждане на осъдителен иск срещу злоупотребяващия, но не намира приложение в
разглеждания случай. По тези съображения, доводът за недопустимост на
установителния иск и злоупотреба с права са неоснователни.
Настоящият съдебен състав намира, че за безспорно установено, че страните по
делото са обвързани от заемно правоотношение по силата на което ищцата е усвоила
предоставения заем в размер на 2600 лв. Не съществува съмнение, че между страните
освен сумите за главница и договорна лихва, е начислена съгласно неустойка, поради
непредставяне на обезпечение в уговорения срок съгласно чл.5. Ответникът не отрича,
че такава уговорка съществува, както и че неустойката не е включена в ГПР, но
оспорва предявеният иск с доводите, че клаузата е действителна и стойността на
неустойката не е част от общите разходите по договора.
При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за
основателни доводите на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11,
ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, по който ищецът, има качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, и се ползва със законоустановената потребителска
закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В
разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и
общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислената
неустойка за непредоставено обезпечение неправилно не е взета предвид при
изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и
всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с договора за кредит,
когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на
кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което му е
4
предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора. Този извод следва от индициите, че
неустойката е изначално начислена наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на
обезпечение според уговорките в договора не е изпълнимо в толкова кратък срок.
Житейски нелогично е, че потребителят да може в кратък срок да представи
безусловна банкова гаранция или поръчителя, отговарящи на многобройните
изисквания на кредитора. Следователно начислената неустойка се явява разход по
кредита, който е следвало да бъде посочен в ГПР и общата дължима във връзка с
кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение
относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и
реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск същевременно е и
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченото се потвърждава и от факта, че е
налице разминаване между общата дължима сума по договора и тази посочена в
погасителния план, който е приложения към договора. Няма съмнение, че добавянето
на неустойка в размер на 891,90 лв. ще надхвърли уговорения ГПР- 49,32% и
допустимия съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК. В заключение следва да се посочи, че
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, и следва да се окачестви като
нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която
следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в
неговата цялост.
Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски
кредит е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона -
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предявеният иск срещу ответника се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По иска с правно осн. чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД:
В конкретния случай няма съмнение, че ищецът-кредитор по договор за заем е
предоставил заемна сума от 2600 лв. на потребителя. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Безспорно от заключението на вещото лице се установява, че потребителят е заплатил
3661,07 лв. по нищожния договор за кредит, с които е погасил главница в размер на
2600 лв., 169,17 лв. договорна лихва и 891,90 лв. неустойка. Тоест ищецът е заплатил
сумата в размер на 1061,07 лв. над чистата стойност на кредита / 2600 лв./, поради
което предявения иск с правно осн. чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД за сумата в размер на 1061,07
лв. е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен като основателен.
При този изход на спора, на осн. чл. 78,ал.1 от ГПК, ответникът следва да
заплати на ищеца сторените от него разноски, а именно 68,48 лв. за платена държавна
такса и 250,00 лв. платено възнаграждение за вещо лице. На ищеца следва да бъде
заплатено и адвокатско възнаграждение, което е доказан разход по делото, с оглед
представения договор на л.124 по делото. Претендираното адвокатско възнаграждение
следва да бъде редуцирано до размера от 650 лв., тъй като възражението за
5
прекомерност по чл. 78,ал.5 ГПК, обективирано в молбата на ответника от 16.06.2025
г. по делото, е основателно. Разпоредбите на НМРАВ предвиждащи възнаграждение за
всеки предявен иск, не намира приложение, тъй като е налице несъответствие между
целите на наредбата и действително предоставената правна услуга. Съдът напълно
споделя задължителното тълкуване, дадено с Решение от 21.03.2024 г. по дело C-
417/22 СЕС, Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, и дело C-35/22, поради което
отговорността на ответника за дължимия адвокатски хонорар е до определения по-горе
размер. Не е налице правната и фактическа сложност по този вид дела, каквито са
образувани по искови молби на самия ищец. Няма съществено значение материалния
интерес по делото поради това, че са налице множество дела с еднотипен предмет.
Въпреки посоченото, при определяне на адвокатско възнаграждението съдът е
съобразил броя на проведените съдебни заседание, предприетите процесуални
действия от страна на ищеца и качество на правна помощ, предоставена от неговия
пълномощник, респ. тяхното явяване в едно съдебно заседание. Същност сложността
на делото е повишена единствено и само с оглед възраженията и доводите направени
от ответника. Така определеното възнаграждение е справедливо и отговаря на
предоставената правна помощ по делото, а присъждането на по-високо не отговаря на
правната и фактическа сложност по делото.
Ръководен от горното и на осн. чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за заем ***/24.02.2023 г., сключен между
П. Д. А. като заемател и „Сити Кеш“ ООД като заемодател, поради противоречие със
закона на осн. чл.26,ал.1,пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
на П. Д. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, на осн. чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД,
сумата в размер на 1061,07 лв., представляваща недължимо платена без правна
основание по договор за заем ***/24.02.2023 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, на П. Д. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, на осн. чл. 78,ал.1 от ГПК,
сумата от 968,48 лв., представляваща заплатените от ищцата разноски за държавна
такса, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му
пред ОС Плевен с въззивна жалба.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6