Р Е Ш
Е Н И Е
N286
гр.Русе, 28.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ
в
публичното заседание
на седемнадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
БОЯН ВОЙКОВ, мл. съдия
при секретаря НЕДЯЛКА НЕДЕЛЧЕВА и в присъствието
на прокурора
като разгледа докладваното
от съдията ВЕЛКОВА В. гр. дело N341 по описа за 2020
година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД- гр.София, ЕИК ********* против решение № 287/21.02.2020 г.,
постановено по гр.д.№ 3919/2019 г. по описа на Русенския районен съд, с което е
уважен предявеният от Х.С.Х. иск с правно основание чл.439 от ГПК. Твърди се, че
решението е недопустимо и неправилно по съображенията, изложени в жалбата. Иска
се обезсилване на решението и прекратяване на производството или същото да бъде
отменено и вместо него да се постанови ново решение, с което искът се отхвърли.
Претендират се и направените разноски за двете инстанции.
Ответницата по жалбата Х.С.Х.
счита жалбата за неоснователна по съображенията, изложени в отговора. Иска да
се потвърди обжалваното решение, както и да й се присъдят направените разноски.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от
процесуално легитимирана страна в законоустановения
срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
Производството по делото
е образувано по предявения от Х.С.Х. против „ОТП Факторинг
България“ ЕАД- София отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439 от ГПК- за установяване недължимост
на сумата в размер на 6849.28 евро- главница, 765.78 евро- лихва върху главницата от
14.03.2009 г. до 30.09.2009 г. и
разноските като същата е навела две основания- погасяването на вземането
по давност и липсата на надлежно уведомяване за извършената цесия съобразно
изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД.
От фактическа страна е
установено, че въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5944/2009 г. по
описа на РРС в полза на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД-София е издаден изпълнителен
лист срещу солидарните длъжници Г. С. А. и Х.С.Х. за
събиране на следните суми: 6840.28 евро- главница, 765.78 лв.- лихва върху
главница от 14.03.2009 г. до 30.09.2009 г., законната лихва върху главницата от
01.10.2009 г. до окончателното плащане, както и за разноски.
На 17.11.2009 г. по
молба на „Банка ДСК“ ЕАД-София е образувано изп.д.№
1923/2009 г. по описа на ЧСИ- рег.№ 832 на КЧСИ срещу длъжниците
Г. С. А. и Х.С.Х. за принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен
лист.
До Х.Х.
е изпратена ПДИ, която не е връчена и е върната
с отбелязване, че сградата е съборена, както и че лицето се е преместило
на друг адрес. Нова ПДИ до длъжницата не е изпращана.
В хода на изпълнителното
производство са предприети действия по принудително изпълнение само спрямо длъжницата
Г. А..
Въз основа на писмена
молба- вх.№ 27182/10.07.2013 г. с приложен договор за цесия, сключен с „Банка ДСК“
ЕАД-София, с постановление от 18.10.2013 г. жалбоподателят е конституиран като
взискател по изпълнителното производство.
С молба от 20.03.2017
г. жалбоподателят е поискал налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на Х.Х., което е
уважено и ЧСИ е изпратил запорно съобщение, връчено на
третото задължено лице на 31.08.2017 г.
по реда на чл.50, ал.2 от ГПК.
На 20.09.2018 г.
жалбоподателят в качеството си на взискател е поискал извършване на опис на
движими вещи по постоянния и настоящ адрес на длъжницата Х.Х.,
като на последната е изпратена призовка за принудително изпълнение.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по
съображения, че по изпълнителното дело е
настъпило прекратяване по силата на закона
на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК
независимо, че липсва акт на ЧСИ, че извършените след тази дата действия
се считат за обезсилени, както и че по отношение на вземането е изтегла регламентираната в чл.110 и чл.111, б.в от ЗЗД
давност.
Обжалваното решение е
валидно, допустимо и правилно като краен резултат.
Искът, визиран в
разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК, е едно от средствата за правна защита
срещу незаконно принудително изпълнение, обусловено от липсата на материалноправните предпоставки на изпълнителния процес.
Същият предоставя възможност
на длъжника чрез отрицателен установителен иск да оспори съществуването
на изпълняемото право въз основа
на новонастъпили факти като в случая длъжникът и ответник по жалбата е навел
доводи, че вземането на взискателя е погасено по давност, както и липсата на
надлежно уведомяване за извършената цесия съобразно изискването на чл.99, ал.4
от ЗЗД .
По делото е установено,
че въз основа на заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист, по молба на
кредитора „Банка ДСК“ ЕАД- гр.София е било образувано изп.д.№
1923/2009 г. по описа на ЧСИ срещу длъжницата Х.С.Х.. В хода на изпълнителното
производство по искане на жалбоподателя същият като частен правоприемник по
отношение на вземането- предмет на принудително събиране, е поискал
конституирането му като взискател по изпълнителното дело. След конституирането му
по делото същият е поискал извършването на изпълнителни действия спрямо
ответницата по жалбата- запор върху трудовото й възнаграждение, както и
извършване на опис на движими вещи.
Тези факти дават
основание да се приеме, че е налице висящо принудително производство между
страните по делото, което обуславя правният интерес от търсената защита и
допустимостта на предявеният иск. С оглед на това обжалваното решение, с което
съдът се е произнесъл по съществото на спора, не е недопустимо, както се твърди
във въззивната жалба.
Изпълнителният процес е способ за принудително осъществяване на
граждански права при липса на доброволно изпълнение и има за цел да даде защита като
достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена
спрямо длъжника по предписания от закона ред.
Макар и да се различава от доброволното изпълнение по
фактически състав, принудителното изпълнение има цели и поражда
същият материалноправен ефект- удовлетворява правото и погасява
задължението.
Горепосочената характеристика обосновава
и основната разлика с исковия процес, който цели защита
при правен спор, чрез разрешаването
му. Тези разлики, обуславят и
различия при прилагане на материалноправните
изисквания на закона като форма на различна защита. В исковия
процес, правата следва да бъдат
установявани с предвидените
в закона доказателствени средства, а в изпълнителния процес
този спор вече е приключил и изпълнението реализира неговите последици, поради което и правилата, по които
се развива изпълнителното производство са различни- към
момента на неговото започване е налице изпълнително основание, обективиращо изпълняемото право. То се реализира от
специфичен орган, в чиито правомощия е провеждане и приключване на принудителното изпълнение – съдебният изпълнител, който е овластен с компетентността да извършва предписаните
в ГПК изпълнителни действия.
Съдебните изпълнители са органи, които целят удовлетворяване на
изпълняемото право, за което предприемат
определени изпълнителни действия, върху които се упражнява съдебен
контрол по реда на чл.435 от ГПК и съответно
носят гражданска отговорност за допуснато нарушение на процесуални права и
причиняване на вреди. Изпълнителният процес се ръководи
от специален орган, който има
задължение да предприеме конкретни изпълнителни действие, за да удовлетвори изпълняемото право. Тези действия
обаче не
рефлектират върху материалноправните предпоставки за наличие на
правото, предмет на изпълнение, тъй като са
насочени не към установяване на неговото съществуване,
а към неговото удовлетворяване.
Предприетите действия на съдебния изпълнител във връзка с конституиране
на друг взискател, каквото правомощие същите имат съгласно чл.429,
ал.1 от ГПК, като изключение от правилото,
че страните в изпълнителния процес са тези очертани
от титула на изпълнение, са именно такива
действия и
са неотносими към материалните
предпоставки за наличие на правото,
както и за дължимостта на вземането, което длъжникът следва да погаси принудително.
Частните правоприемници
на взискателя също могат да упражнят придобитото право,
удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. При частно правоприемство, каквото се поражда в резултат
на сключен договор за цесия, в хода
на процеса не се прилагат
ограниченията по чл.226 от ГПК, чиято специфична цел се свързва
само с исковото производство Валидността и основателността на искането за промяна
на взискателя се преценява от съдебния
изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол,
в това число и чрез ангажиране на личната му
отговорност за причинени вреди. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране
на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то и
длъжника не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед
предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му.
Изложеното сочи, че основателността на иска по
чл.439 от ГПК
не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване
на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили
факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право.
Предвид изложеното без значение за основателността
на иска по чл.439 от ГПК, предявен срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор- цесионер е установяване на надлежното уведомяване на длъжникът по
смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД за извършената цесия,
тъй като този факт не
рефлектира върху дължимостта на вземането- то съществува
и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава
длъжника от отговорност за погасяването му. Промяната в страните в изпълнителното
производство не заличава това право,
то продължава да съществува и да е обект на
принудително изпълнение, предмет на образуваното
изпълнително дело. При конституирането на нов взискател, на мястото на
стария, изпълнителното дело е висящо между
конкретни страни, а като правна последица
от уважаване на иска по
чл.439 от ГПК е отричане на самото изпълняемо право и съответно прекратяване на изпълнението, т. е. прекратяване на изпълнението и срещу цедента, който е инициирал това производство.
Формалното наличие на висящ изпълнителен процес
между длъжницата и новият кредитор, което не е
прекратено от съдебният изпълнител, а в рамките на същото са предприетите
действия на принудително изпълнение, обуславят нуждата от защита, респ. налице
е правен интерес от иска за отричане на изпълняемото
право спрямо жалбоподателя.
Изводът на районният съд
за основателност на предявения иск е основателен.
Длъжницата е основала
иска си с твърдения, че изпълняемото право не
съществува, тъй като вземането е погасено по давност.
Погасителната давност е
правен способ за погасяване на вземания, регламентиран в чл.110 и сл.от ЗЗД,
който законът свърза с бездействие от страна на кредитора за определен срок.
Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, с изтичане
на петгодишна давност се погасяват
всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. Погасителната давност
се прилага не само за
вземания, но и към облигационни субективни права. Разпоредбата н ачл.114, ал.1 от ЗЗД определя началния момент на давностния срок
като го свързва
с деня, от който вземането е станало изискуемо. Този общ принцип заложен
в цитираната разпоредба намира приложение във всички случаи,
освен когато със закон не
е предвидено друго. Ако вземането бъде прехвърлено на друго лице, нова
давност не започва да тече.
В настоящият случай
кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за вземанията си за главница, лихви
и разноски на 08.10.2009 г. и въз основа на него е образувано приложеното
изпълнително дело с цел принудително удовлетворяване. Фактът на образуване на
изпълнително производство не е основание да се счита за прекъсната
погасителната давност, в който смисъл са задължителните указания, дадени в ТР
№2/2013 г. г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно задължителните
указания, дадени в ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.10 – в изпълнителното производство за
събиране на парични вземания може да бъдат
приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени
множество вещи, както и да бъдат
събрани множество вземания на длъжника
от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен
способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане
от взискателя съгласно чл.18 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от
трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването
на разпределение, плащането въз основа
на влязлото в сила разпределение и др.
В случая началният момент, от който е започнала да
тече погасителната давност за вземането е момента на издаване на изпълнителния
лист- 08.10.2009 г.
Издаденият изпълнителен лист е послужил като изпълнително основание за
образуване на изпълнителното производство по молба на взискателя от 17.11.2009
г. От момента на образуване на изпълнителното дело до 20.03.2017 г. нито
първоначалният взискател, нито жалбоподателят като негов частен правоприемник,
конституиран по изпълнителното дело, са искали и съответно не са предприемани
никакви изпълнителни действия спрямо длъжницата Х.Х..
Поради това и при съобразяване на задължителните указания, дадени в цитираното
ТР, правилно първоинстанционният съд е приел, че вземането
е погасено поради изтичането на предвидения в чл.110 и чл.111 от ЗЗД давностен срок- на 09.10.2012 г. по отношение на лихвите и
съответно на 09.10.2014 г. по отношение на главницата и разноските.
Изтичането на определения в закона давностен срок е новонастъпил
факт в хода на висящото изпълнително производство, който погасява вземането на
кредитора, поради което следва да се обоснове извод, че изпълняемото право
не съществува поради погасяването му по давност. Това обуславя основателността
на предявеният иск и правилно същият е уважен.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци,
същото като правилно следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в тежест на жалбоподателя. В полза
на другата страна следва да се присъдят направените от нея разноски в размер на
600 лв., представляващи платено адв. възнаграждение.
По изложените
съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 287/21.02.2020 г., постановено по
гр.д.№ 3919/2019 г. по описа на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД-
гр.София, ЕИК ********* да заплати на Х.С.Х., ЕГН ********** от гр.Русе сумата
в размер на 600 лв., представляващи направени разноски за въззивната
инстанция.
Решението може
да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: