Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 224
гр.Пловдив, 18.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на….двадесет и осми
юни…през…две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Цветана Михова
ЧЛЕНОВЕ:Славейка
Костадинова
Катя Пенчева
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №171 по
описа за 2017 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №479/26.11.2016г.,
постановено по търг.д. №40/2014г. по описа на П. окръжен съд, по предявен иск
по чл.135 от ЗЗД, е обявен за недействителен по отношение на
„О. - ****” ЕООД с ЕИК *******АПОРТ на недвижим имот, извършен от „И.К.” ЕООД с ЕИК *******в
капитала на „К.Е.” ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, по
отношение на
следния недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН
ОБЕКТ СГРАДА с идентификатор № *******по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., одобрени
със Заповед №РД-218-48/03.06.2009г. на ИД на АГКК – С., с административен адрес
по кадастралната схема гр. П., район „Ц.” п.к. ***, бул. „Р.№ **, етаж минус *,
който обект се намира в сграда №*, разположена в поземлен имот с идентификатор *******,
със застроена площ: на ниво едно –
57,05кв.м., на ниво 2 - 242,60кв.м., на ниво 3- 16,50кв.м., брой нива на обекта
– *, с предназначение на самостоятелния обект: за делова и административна
дейност, заедно с прилежащите на обекта 26,511 % ид.ч. от общите части на
сградата и правото на строеж върху имота, стар идентификатор №********* и №*********,
при съседи на самостоятелния обект: самостоятелни обекти в сградата на ниво 1
на същия етаж №*********и №*******.**; под обекта – няма; над обекта няма; на
ниво 2 на същия етаж няма, под обекта няма и над обекта ********* и №*********;
и на ниво 3 на същия етаж № ********* и № ********, под обекта няма и над
обекта няма. В тежест на ответниците са присъдени сторените от ищеца разноски в
размер на 4 231лв.
Против така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от „К.Е.” ЕАД с ЕИК *******.
Счита, че решението е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В тази насока се твърди
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд относно качеството на
ищеца на кредитор на „И.К.” ЕООД; наличието на увреждащо кредитора действие; липсата на знание
у длъжника за увреждането, включително и липса на знание от страна на „К. ЕС“
ЕАД за увреждането, като се твърди, че съдът не е обсъдил в мотивите на
обжалваното решение наличието на този последен елемент от фактическия състав на
чл.135 от ЗЗД.
Въззивникът моли решението да бъде отменено, като се постанови друго, с което
да бъде отхвърлен искът по чл.135 от ЗЗД. Не представя нови доказателства.
В постъпилия в срока по чл.263
ал.1 от ГПК отговор от насрещната страна – „О. - ****” ЕООД, се оспорва изцяло въззивната жалба. С постъпилия отговор не са
предявени доказателствени искания. Претендират се сторените при въззивното
разглеждане на делото разноски.
В постъпилия в срока по чл.263
ал.1 от ГПК отговор от „И.К.” ЕООД – в несъстоятелност /с открито производство по
несъстоятелност по реда на чл.632 ал.1 от ТЗ с решение №952/11.05.2016г. по
т.д. №5471/2015г. на САС и възобновено производство с решение №27/11.05.2017г.,
със синдик Б.Б./ - съответник на жалбоподателя, се изразява становище, че
жалбата е основателна. С този отговор също не са предявени доказателствени искания.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбата и доводите на
страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Производството пред Окръжен съд – П. е образувано по предявен
иск по чл.135 от ЗЗД от „О. - ****” ЕООД, гр.П. против „К.Е.” ЕАД и „И.К.” ЕООД /понастоящем в
несъстоятелност/. Ищецът е изложил фактически твърдения относно наличието на
облигационна връзка между него и ответника „И.К.” ЕООД, основаваща се на четири
договора за паричен заем: Съгласно договор от 24.03.2008г. ищецът е предоставил
паричен заем в размер на 85 000 евро, като на същата дата са изплатени 40 000
евро, а на 21.05.2008г.- 45 000 евро. Заетата сума е следвало да бъде
върната до 24.03.2009г. Поради неизпълнението на задължението на
заемополучателя за него е породено и задължението за мораторна лихва в размер
на 84 249,25лв. По силата на договор за паричен заем от 20.08.2009г.
ищецът превел на ответника „И.К.” ЕООД заемна сума от 60 000евро, преведена
по банков път на 21.08.2009г. Съгласно договора тази сума е следвало да бъде
върната в 2 годишен срок от подписването на договора, което не е сторено.
Поради това ответникът дължи мораторна лихва в размер на 40 852,44лв. На
02.11.2009г. между същите страни е сключен трети договор за заем за сумата от
20 000 евро, изплатена от ищеца на ответника на 02.11.2009г. по банков
път. Съгласно договора паричният заем е следвало да бъде върнат в срок от 1
година от подписването му. Поради неизпълнение на това задължение ответникът дължи
мораторна лихва в размер на 12 799,75лв. Четвъртият договор за паричен
заем е от 03.04.2009г. за сумата от 10 000 евро, която сума била преведена
по банков път на 02.04.2009г. и следвало да се върне в срок от 4 месеца.
Съгласно договора за заем заемополучателят дължал на заемателя неустойка за
забава в размер на по 100 евро на месец, считано от 03.08.2009г., която,
считано от посочената дата, до датата на предявяване на исковата молба
/17.01.2014г./ е в размер на 5 400 евро. Твърди се, че по-голяма част от
капитала на „К. ЕС“ ЕАД е сформиран от непарична вноска, направена от „И.К.”
ЕООД, която апортна вноска се сочи като увреждаща сделка. Изложени са твърдения
за последващо джиросване на акциите на „И.К.” ЕООД от капитала на „К.Е.“ ЕАД,
както и твърдения за свързаност между „К.Е.“
ЕАД и „И.К.” ЕООД по смисъла на пар.1 ал.2 от ДР ТЗ. Иска се да бъде обявяване
за недействителна спрямо ищеца непаричната вноска, направена от „И.К.” ЕООД в
капитала на „К.Е.” ЕАД по отношение на следния
недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ
СГРАДА с идентификатор №*******по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.П.,
одобрени със Заповед №РД-218-48 /03.06.2009г. на ИД на АГКК – С., с
административен адрес по кадастралната схема гр.П., район „Ц.” п.к. ***, бул.
„Р.№**, етаж минус *, който обект се намира в сграда №*, разположена в поземлен
имот с идентификатор *******, със застроена
площ: на ниво едно – 57,05 кв.м., на ниво 2 – 242,60кв.м., на ниво 3-
16,50кв.м., брой нива на обекта – *, с предназначение на самостоятелния обект:
за делова и административна дейност, заедно с прилежащите на обекта 26,511%
ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху имота, стар
идентификатор № ********* и № *********, при съседи на самостоятелния обект:
самостоятелни обекти в сградата на ниво 1 на същия етаж № ********* и №*******.**;
под обекта – няма; над обекта, над обекта няма; на ниво 2 на същия етаж няма,
под обекта няма и над обекта ********* и №*********; и на ниво 3 на същия етаж
№********* и № *********, под обекта няма и над обекта няма.
Ответниците „И.К.”
ООД и „К.Е.” ЕАД оспорват изцяло предявения иск. Възраженията по
основателността на иска са идентични с доводите за материалноправна
незаконосъобразност на обжалваното решение, основани на липсата на
предпоставките за уважаване на Павловия иск.
При така наведените твърдения
и възражения от страните, след като
съобрази оплакванията, изложени в подадената жалба, съдът прие за установено
следното:
Крайните изводи на ПОС
следва да бъдат споделени изцяло. Това се налага от установената пред него
фактическа обстановка, с нищо ново непроменена и пред настоящата инстанция по
същество, при което и съобразявайки разпоредбата на чл.272 от ГПК въззивната
инстанция препраща към част от мотивите на първоинстанционния съд, а именно:
Приложените към
исковата молба три договора за паричен заем: От 20.08.2009г., по силата на който ищецът е превел
на ответника „И.К.” ЕООД заемна сума от 60 000евро; От 02.11.2009г.,
сключен между същите страни за сумата от
20 000 евро; От 03.04.2009г. за сумата от 10 000 евро, с приложени към
всеки от тях банкови бордера за извършен превод, като фактът на предоставяне на
заемните суми е установен включително и от допуснатата при първоинстанционното
разглеждане на делото съдебноикономическа експертиза, доказват по категоричен
начин качеството на ищеца на кредитор на ответника „И.К.” ЕООД.
Вярно е, че по отношение на първия посочен
в исковата молба договор за заем от 24.03.2008г. за сумата от 85 000 евро вземането
на ищеца е отречено със сила на пресъдено нещо. С влязло в сила решение
№460/07.10.2013г. по в.т.д. №709/2013г. по описа на ПАС е отхвърлен осъдителният
иск на „О. - ****” ЕООД против „И.К.” ЕООД за заплащане на сумите, произтичащи
от договора за паричен заем от 24.03.2008г. /Решението на въззивния съд не е
допуснато до касационно обжалване с определение №15/13.01.2015г. по т.д.
№190/2014г. на ВКС/.
По отношение на
договора за паричен заем от 02.11.2009г. за сумата от 20 000 евро е
представено решение №975/18.05.203г. по в.т.д. №952/2013г. по описа на САС, с
което, в производство по чл.422 от ГПК е признато за установено съществуване на
вземане в полза на „О. - ****“ ЕООД по отношение на „И.К.” ЕООД за сумата от
20 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 02.11.2009г. Видно от
мотивите на въззивното решение в производството по това дело от страна на ищеца
е въведено каузално правоотношение с твърденията, че записът на заповед
обезпечава изпълнение на задълженията по договора за заем от 02.11.2009г. за сумата
от 20 000 евро, като е установена релацията между абстрактната и
каузалната сделка. Въззивното решение е влязло в сила, същото не е допуснато до
касационно обжалване с определение №577/26.06.2014г. по т.д. №4132/2013г. на
ВКС.
По отношение на
договора за паричен заем от 03.04.2009г. за сумата от 10 000 евро е
представен изпълнителен лист от 20.07.2015г., издаден по гр.д. 1479/2013г. на
РС Кюстендил въз основа на влязло в сила решение, както и самото решение
№560/12.12.2014г. Решението е влязло в сила на 09.07.2015г
Искът по чл.135
от ЗЗД е правно регламентирана възможност за увредения кредитор на прехвърлителя
по сделка да обезпечи реално изпълнение на своето вземане, като обяви за
относително недействителна увреждащата го сделка. Кредитор по смисъла на чл.135
от ЗЗД е лицето, което по начало има вземане, без дори да е необходимо то да е
установено с влязло в сила съдебно решение, като за целите на производството по
този иск не е необходимо и вземането да е изискуемо и установено по размер при
извършването на действията, с които кредиторът е увреден. Когато кредиторът
упражни самостоятелно правото си на Павлов иск правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на
делото по Павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват
правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. /Р № 552 от 15.07.2010г., по гр. д.
171/2009г. на ІV гр. отд. на ВКС; Р №7/26.01.2012г. по гр.д. №456/2011г.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК; опр. №1125/17.11.2010г. по гр.д.
№981/2010г.; опр. №1438/16.11.2011г. по гр.д. №380/2011г./. По отношение на
исковото производство по чл.135 от ЗЗД липсва и преюдициалност на исковото
производство за самото вземане, поради което производството по Павловия иск, дори не може да бъде спряно, за да
изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да се задължи ищецът
да предяви вземането си с иск. В производството по Павловия иск съдът изхожда
от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти.
В случая, с оглед горепосочените писмени доказателства, не може да се приеме
друго, освен че вземането произтича от твърдените от ищеца факти. Както е
посочено в решение №552/15.07.2010г., по
гр. д. 171/2009г. на ВКС, „в
производството по иска по чл.135 от ЗЗД длъжникът не може да се брани с
възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като
кредитор. Защитата си като длъжник по тези отношения ответникът може да
осъществи само по иска за вземането“. В производството по иск по чл.135 от ЗЗД
съдът, може да вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което се
отрича качеството кредитор /какъвто е случаят само по отношение на първия сочен
от ищеца договор за заем, което не променя обаче качеството му на кредитор с
оглед наличието на останалите три договора за заем/. Освен това, дори и при
последващо отричане със сила на присъдено нещо съществуването на вземането,
както е постановено в горецитираното решение на ВКС, с иска по чл.135 от ЗЗД не
се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка /или друго действие/ в
отношенията между страните, които са я сключили - длъжника и третото лице. Те
продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на Павловия
иск. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на
увредения кредитор и само с оглед на това негово качеството. Ако впоследствие
това негово качество бъде отречено или отпадне, непротивопоставимостта губи
смисъл. Това е така, защото, ако вземането бъде погасено или отречено,
Павловият иск не може да изпълни действието, за което е предназначен – ищецът,
неразполагащ или с отпаднало качество на кредитор, няма да може да се ползва от
решението по чл.135 от ЗЗД и да иска принудително изпълнение /тъй като няма да
разполага с изпълнителен титул/, при което да се приложи относителната
недействителност на сключената между ответниците сделка само по отношение на
ищеца.
Ето защо така посочените писмени доказателства установяват
качеството на ищеца на кредитор на ответника „И.К.” ЕООД, включително и качеството му на кредитор с ликвидно и изискуемо вземане по
отношение на вземанията, произтичащи от договора за паричен заем от 02.11.2009 г. за сумата от
20 000 евро и от 03.04.2009г. за сумата от 10 000 евро. В този смисъл всички доводи, за липсата на
възникнало задължение по отношение на соченото от ищеца правоотношение, наведени
във въззивната жалба, свеждащи се до несъществуване на вземането /липсата на
надлежно представителство по отношение на „И.К.” ЕООД, липса на решение на ОСС/, освен че са
неоснователни, са и неотносими към спора.
За да възникне правото
на кредитора да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го
разпоредителни действия на длъжника, е необходимо да са възникнали всички
елементи от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД. В случая е установен първият
елемент - че ищецът има вземане по отношение на един от ответниците, че е негов
кредитор. Вторият елемент от фактическия състав е извършването на действие,
което уврежда кредитора. Увреждането е обективен факт и не зависи нито от
субективното отношение на длъжника, нито от преценката на кредитора. В случая,
като прехвърлителното действие, намаляващо патримониума на длъжника, се сочи непарична
вноска - апорт на недвижимо имущество, внесена от „И.К.” ЕООД в капитала на „К.Е.“ ЕАД. Видно от партидата
на търговеца „К.Е.“ ЕАД в ТР, капиталът е в размер на 2 241 000лв.,
разпределен в 2 241 000 броя поименни акции, с номинал 1лв. Капиталът
е внесен изцяло чрез непарична вноска – апорт, като между апортираното недвижимо имущество е и имотът
предмет на исковата молба. Това се установява и от чл.7 от приложения, актуален понастоящем Устав на
„К.Е.“ ЕАД.
Апортът е правно действие, представляващо особен вид
отчуждаване, което води до намаляване на ликвиден актив и оттам възможността да
удовлетворяване на кредитора. Волеизявленията по повод и във връзка с непаричната вноска се инкорпорират в
самия дружествен договор или устав, т.е. в многостранна сделка или в сделка –
решение. Апортът
е особен вид възмездна прехвърлителна
сделка, по силата на която едно лице отчуждава в полза на търговско дружество
свои имуществени права, срещу което придобива право на членство в същото това
търговско дружество или под формата на дружествен дял /в ООД/, или под формата
на притежание на определен брой акции /в АД/, включващи правото на дивидент,
правото на ликвидационен дял.
Неоснователен е
доводът на жалбоподателя, че разпоредителното действие – апорт, не е увреждащо
кредиторите, тъй като сделката е възмездна и срещу апортираното имущество „И.К.” ЕООД е получило акции на стойността на внесените в
капитала на „К.Е.“ ЕАД имоти. Извършването на апорта намалява значително
възможността за удовлетворяване на кредиторите, тъй като получените срещу
имуществото акции нямат ясна и прогнозируема стойност, зависят от имущественото
състояние на дружеството и могат лесно да бъдат отчуждени /в която и насока са
изложени твърдения в исковата молба/.
Неоснователни са и
наведените във въззивната жалба съображения, че липсва увреждането на
кредитора, тъй като длъжникът има и друго имущество, което е достатъчно да го
удовлетвори. Съобразно практиката на ВКС, изразена в редица решения,
постановени по чл.290 от ГПК, увреждане има винаги, когато се извършва
разпореждане със секвестируемо имущество, когато длъжникът се лишава от свое
имущество, намалява го и извършва каквото и да е действие, с което затруднява
удовлетворяването на кредитора. Правноирелевантно е с какво имущество разполага
длъжникът и на каква стойност е то, след извършеното разпореждане. /В този
смисъл, освен цитираното от окръжния съд решение №149/12.11.2013г. по т.д.
№422/2012г. на ВКС, І т.о. - и решение
№320/05.11.2013г. на ВКС по гр.д. №1379/2012г. ІV г.о., решение №639/06.10.2010г.
по гр.д. №754/2009г. на ІV г.о. на ВКС/.
Не може да бъде
споделен и доводът, че извършвайки описания апорт, „И.К.” ЕООД не е действало
със знанието, че уврежда кредитора. Увреждащото
действие е съзнавано, както от длъжника, така и от третото лице, когато те
знаят, че съществуват други права, които сделката уврежда. Намерение за
увреждане не е необходимо. Не е необходимо и длъжникът да съзнава увреждането
на конкретния свой кредитор.
Достатъчно е в момента на извършването на действието да знае, че има кредитори,
каквото знание в случая е налице. В тази насока въззивната инстанция споделя посоченото
в мотивите на първоинстанционното решение относно хронологичните факти за хода
на производството по т.д. №16/2012г. на КОС, т.д. №7/2012г. на КОС и по т.д. №952/2013г. на САС, но допълва
следното:
В мотивите на
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че апортът е едностранен акт, при
който липсва договаряне, при което знанието на дружество, в чийто капитал са
апортирани имотите, е без значение. Действително, както се твърди във
въззивната жалба липсва конкретно произнасяне по отношение на последния елемент
от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД – знание у приобретателя по възмездна
сделка.
В тази насока и във връзка със знанието на самия длъжник, че в момента на извършването на действието знае, че
има кредитор, следва да се отбележи:
„И.К.” ЕООД /в несъстоятелност/ е с едноличен собственик на капитала и
управител А.М..
При
извършена служебна справка и съгласно данните в ТР по партидата на „К.Е.“ ЕАД
дружеството е учредено от учредител „И.К.” ЕООД, представлявано от А.М., като едноличен
собственик на капитала на „К.Е.“
ЕАД – вп. №*******. /Учредяването е въз основа на Учредителен акт от
19.07.2013г./. Капиталът на дружеството е в размер на 2 240 000лв.,
разпределен в 2 240 000 броя акции, записани от едноличния собственик
на капитала. При учредяване на дружеството за покриване стойността на
записаните акции е направена непарична вноска от едноличния собственик на
капитала – „И.К.”
ЕООД, включваща и имота, предмет на исковата молба /а договорите за заем
датират от 2009г. и са с падеж 2009г. – 2010г./. Понастоящем едноличен
собственик на капитала на „К.Е.“
ЕАД е Х. Н. Л., чуждестранно юридическо лице – В., представлявано от едноличния
собственик на капитала и управител А.М..
Съгласно вписванията в ТР и приложения актуален Устав на „К.Е.“ ЕАД – чл.7,
капиталът е изцяло
от непарична вноска – апорт, като
между апортираното недвижимо имущество е и имотът предмет на исковата молба.
Относно знанието за
увреждане, приложима е презумпцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД, което освобождава
кредитора от тежестта да го установява. Налице е съвпадение в персоналния състав
на страните по апорта. Физическите лица представляващи двете ответни по
исковата молба дружества - прехвърлител и приобретател са едни и същи към
момента на извършване на апорта /както и понастоящем/, а от тук и презумпцията
за знание е налице. От значение за субективната
предпоставка на Павловия иск по отношение на приобретателя в настоящия случай е
въпросът – кой образува волята на търговските дружества. Всяко юридическо лице
има определени органи, като чрез тях то участва в гражданския оборот. Органите
винаги се състоят от физически лица, които са носители и изразители на
волеизявленията. Ето защо волята на юридическото лице е изразената воля на
определени физически лица. Съдебната практика приема, че юридическото лице
„знае“ за увреждането, ако физическите лица от състава на съответните органи
знаят за него.
Предвид изложеното
следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл.135 от ЗЗД за обявяване
относителна недействителност на оспорената разпоредителна сделка. Налице е
вземане за ищеца по отношение на един от ответниците, налице е разпоредителна
сделка, намаляваща патримониума на длъжника и увреждаща интересите на
кредитора, налице е и субективния елемент по отношение на приобретателя по
възмездната прехвърлителна сделка.
Като е стигнал до извода
относно наличието на елементите от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД, окръжният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение и същото следва да бъде потвърдено.
В отговора на въззивната жалба, подаден от въззиваемата страна „О. - ****” ЕООД, се претендират
разноски, но доказателства за сторени такива във въззивното производство не са
представени.
Водим от изложеното и на
основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №479/26.11.2016г., постановено
по търг.д. №40/2014г. по описа на П. окръжен съд.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: