О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е №
932
гр. Хасково, 14.11.2019г.
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I-ви
въззивен граждански състав, в закрито съдебно заседание на четиринадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ ИВАНОВА - ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от
младши съдия Мария Иванова - Георгиева в. ч. гр. д. № 775 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 121 от ГПК.
Образувано
е по частна жалба на
Дирекция „Миграция“ – МВР, подадена чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт
Гергана Миланова, против определение № 945 от 02.10.2019г., постановено по гр.
д. № 987 по описа за 2019г. на РС-Свиленград, с което е оставено без уважение
възражението за местна подсъдност на жалбоподателя.
С
частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Счита, че
разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 от ГПК е неприложима, доколкото
специалните домове за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ към дирекция
„Миграция“ не са самостоятелни звена или поделения. Този аргумент частният
жалбоподател извежда от разпоредбите на чл. 45, ал. 2, чл. 43а, ал. 2 от Закон
за министерство на вътрешните работи и чл. 12, ал. 1 от Правилника за
устройството и дейността на министерство на вътрешните работи. Допълва, че
специалните домове нямат самостоятелна администрация, не осъществяват всички
основни функции на дирекция „Миграция“ и не са отделен правен субект. С оглед
на това намира, че на основание чл. 108, ал. 2 от ГПК местно компетентен да
разгледа делото е Софийски районен съд, тъй като служебното правоотношение
между ищеца и дирекция „Миграция“ е възникнало в град София.
В
законоустановения срок е депозиран отговор на частна жалба от ищеца, П.И.Т..
Намира за безспорно по делото обстоятелството, че полага труд по служебно
правоотношение при ответника, частен жалбоподател в настоящото производство.
Счита, че обжалваното определение е правилно, доколкото разпоредбата на чл.
108, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК определя подсъдността на предявените искове, тъй
като те могат да се предявят по местонахождение на поделението или клона,
където ищецът е полагал труд. Излага подробни съображение защо „СДВНЧ – Л*“ е
самостоятелно поделение. Намира за приложима разпоредбата на чл. 108, ал. 1,
изр. 2-ро от ГПК, тъй като претендираното вземане произтича от преки отношения
с посочения отдел, където ищецът твърди да е положил незаплатен извънреден
труд. Не на последно място счита, че правилата за изборна местна подсъдност при
спорове по трудово правоотношение следва да се прилагат и за държавните
служители по аналогия. Претендира адвокатско възнаграждение.
Съдът, след
като прецени доказателствата по делото и наведените доводи, намира за
установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба, подадена от П.И.Т., с която са предявени искове с
правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86
от ЗЗД.
В срока по чл.
131, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на искова молба от ответника Дирекция
„Миграция“ – МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Капка
Костадинова, с който е направено възражение по чл. 119, ал. 4 от ГПК за местна
неподсъдност на делото. Твърди, че разпоредбата на чл. 114 от ГПК не може да
намери приложение, доколкото между страните по делото не е налице трудово
правоотношение, както и тази на чл. 108, ал.1, изр. 2-ро от ГПК, тъй като СДВНЧ
– гр. Любимец не е самостоятелно звено. Посочва, че единствената възможна
местна подсъдност е по седалището и адрес на управление на Дирекция „Миграция“.
С
определение
№ 945 от 02.10.2019г., постановено по гр. д. № 987 по описа за 2019г. на
РС-Свиленград първоинстанционният съд е оставил без
уважение възражението на ответника за местна неподсъдност. В мотивите си съдът
е посочил, че ищецът може да заяви своята претенция по мястото, в което изпълнява
служебните си задължения, доколкото предявеното вземане произтича от преките
отношения с поделение на ответника, а именно С* д* за в* н* на ч* – гр. Л*. Излага
съображения защо СДВНЧ – гр. Л* отговаря на изискванията за поделение по
смисъла на чл. 108, ал. 1, изр. 2 от ГПК.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Частната жалба
е подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок, от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, с оглед на което
е допустима. Разгледана по същество подадената частна жалба е неоснователна.
Местната
подсъдност дава отговор на въпроса пред кой от всички родово компетентни
съдилища следва да се предяви иска. Разпоредбите на ГПК (чл. 105 и следващите)
я определят, използвайки различни връзки между делото и териториалния район на
съответния съд. Една от тези връзки е избрана като обща и се прилага във всички
случаи, когато не е налице основание за прилагане на специална такава или на
изборна подсъдност. Общата местна подсъдност е определена в чл. 105 и чл. 108
от ГПК, като е изходено от принципа, че делото трябва да се води пред
най-удобния за ответника съд, тъй като предявяването на иска е неизвестно за
него обстоятелство.
От общата
подсъдност са предвидени редица изключения, свързани с предмета на делото или
със страните. Отклоненията от общата подсъдност се делят на особена подсъдност
и изборна подсъдност. Разликата е, че при втория вид в зависимост от конкретния
иск и съответните страни по него, ищецът може да избере между няколко местни
компетентни съдилища като упражни правото си да избере подсъдност различна от
общата. Избраната от ищеца подсъдност обвързва съда и той не може да препраща
делото на другия алтернативно компетентен съд.
Предвидените
от законодателя възможности за изборна подсъдност са отклонение от правилото,
че предявяването на иска следва да е в най-удобното за ответника място, тъй
като той е в по-неблагоприятно положение. При разглеждане на разпоредбите на
чл. 112, чл. 114 и чл. 115 от ГПК прави впечатление, че законодателят е отчел
вида на правоотношенията и страните по тях, от които може да възникне такова
право на иск, и е приел, че в тези хипотези ищецът трябва да бъде облекчен.
Израз на такава засилена защита на ищеца, предвид материално правните
отношения, е и подсъдността по чл. 114 от ГПК, предвиждаща възможността
работникът да предяви иск срещу работодателя си и по мястото, където той обичайно
полага своя труд.
Поставя се
въпроса дали подсъдността по чл. 114 от ГПК е приложима при конкретните
правоотношения между страните. Действително ищецът не се намира в трудово
правоотношение с ответника, доколкото същият е служител на Министерство на вътрешните
работи /МВР/. Разпоредбата на чл. 142 от ЗМВР регламентира видовете служители
на Министерство на вътрешните работи, като определя полицейските органи,
органите по пожарна безопасност и защита на населението, като държавни
служители. Следователно между дирекция „Миграция“ към МВР и ищеца е възникнало
служебно правоотношение. Нормативната уредба на този вид правоотношения,
съдържаща се в ЗМВР, е непълна и по аналогия съгласно чл. 46, ал. 2 от ГПК
следва да се приложи чл. 125 от Закона за държавния служител, съгласно която
имуществените спорове възникнали по повод служебните правоотношения се
разглеждат по общия исков ред, тоест по реда на ГПК.
Служебните и
трудовите правоотношения уреждат сходни права и задължения между страните по тях.
Двете имат за предмет престиране на работна сила срещу възнаграждение. Поради
приликите между посочените правоотношения при правната регламентация на
служебните съществува изрично препращане към разпоредбите на Кодекса на труда
(чл. 175, ал. 2, чл. 188, ал. 2, чл. 190, чл. 226, т. 13). Изложеното следва да
се вземе под внимание при тълкуване на разпоредбата на чл. 114 от ГПК, от което
се стига да извода, че е налице частично несъответствие между буквата и духа на
закона. Това не съответствие е налице, тъй като от тълкуването на разпоредбата
следва смисъл, който е по-широк от езиковата й редакция и следва да се приеме,
че приложното поле на изборната подсъдност по чл. 114 от ГПК обхваща и исковете,
предявени от служители по служебни правоотношения. Същите не следва да се поставят
в неравностойно положение спрямо трудещите се по трудови правоотношения. Аргумент
в тази насока се съдържа и в мотивите по т. 23 на Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г., постановено по тълк. д. № 6 по описа за 2012г. на ВКС, ОСГТК,
съгласно които изрично се посочва нуждата от преодоляване на разликите в
регламентацията на държавните служители спрямо работниците и служителите по
трудови правоотношения, водещи до поставянето им в неравностойно положение.
В допълнение
на изложението следва да се посочи, че с чл. 6 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон, приет от НС на
31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992
г., в сила от 7.09.1992 г. и с чл. 47 от Хартата на основните права на
Европейски съюз се гарантира правото на ефективен достъп до правосъдие.
Възможността искът да се предяви пред удобния за по-слабата икономически страна
съд е израз на това право. Неоснователното ограничаването на наличието на избор
между различните видове местна подсъдност за лица, претендиращи права,
възникнали от правоотношения с голяма степен на сходство с регламентираните, би
довело до нарушаване на това право.
С оглед гореизложеното настоящата
въззивна инстанция намира, че предявените обективно кумулативно съединени
искове следва да се разгледат от РС – Свиленград, доколкото домът за временно
настаняване на чужденци, където ищецът обичайно полага труд, е в съдебния му
район. С тези мотиви съдът намира, че обжалваното определение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Предвид крайния изход от правния спор с
правно на разноски разполага П.И.Т.. Такива са били
претендирани и е доказано, че страната реално е сторила
търсените деловодни разноски (съобразно указанията дадени, с т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013г.,
постановено по тълк. д. № 6 по описа за 2012г. на ВКС, ОСГТК), поради което Дирекция
„Миграция” към МВР следва да заплати на ответника по жалбата П.И.Т. направените в
настоящето производство разноски за адвокат в размер на 180 лв.
Така
мотивиран, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение №
945 от 02.10.2019г., постановено по гр. д. № 987 по описа за 2019г. на РС-Свиленград,
с което е оставено без уважение възражението за местна подсъдност на дирекция
„Миграция“ - МВР.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Дирекция „Миграция” към
МВР да заплати на П.И.Т.
направените по делото разноски за адвокат в размер на 180 (сто и осемдесет)
лева.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.