РЕШЕНИЕ
№ 59
гр. Велико Търново, 15.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Пламен Борисов
Любка Милкова
при участието на секретаря Галина Д. Занчева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20214100500645 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.
С решение №228/09.06.2021г., постановено по Гр. д.№115/2021г. по описа на РС –
Р.Г., ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните на основание чл.124
ал.1 ГПК, че Д. Н. Д., с ЕГН **********, с адрес гр.Г.О., ул."О." №.., не дължи на "Е.О."
ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК..., сумата от 196лв.,
представляваща непогасено парично задължение към „Уникредит Булбанк“ АД,
прехвърлено на ответника с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.07.2009г.
и Приложение №1 към същия договор, както и е осъдено "Е.О." ЕООД да заплати на Д. Н.
Д. направените по делото разноски от 50лв. за ДТ и 300лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Против постановеното първоинстанционно решение в срока по чл.259 ал.1 ГПК е
постъпила въззивна жалба от ответника по делото "Е.О." ЕООД със седалище гр.С., чрез
адв.М.Н. от ВТАК, редовно преупълномощена, с която са развити оплаквания за неговата
неправилност, поради противоречие на материалния закон и на събраните по делото
доказателства, необоснованост и несъобразеност с трайно установената съдебна практика,
постановено и при нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че неправилно
първоинстанционният съд не е уважил възражението на ответника /въззивник/ за
процесуална недопустимост на предявеният иск, както и че цитираната от съда практика не
1
кореспондира с изложеното от последния. Сочи, че не кореспондират с действителното
правно положение мотивите на съда, че ответника не е доказал съществуване на вземането.
Излага и доводи за постановяване на обжалваното първоинстанционно решение при
допуснати съществени процесуални нарушения. Моли съда, да постанови съдебно решение,
с което да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно такова, вместо което отхвърли
предявеният отрицателен установителен иск. Претендира направените по делото съдебни
разноски. В случай, че въззиваемата страна претендира разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, надвишаващо минималните размери,
регламентирани с НМРАВ, прави възражение по чл.78 ал.5 ГПК за неговата прекомерност.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – ищец Д. Н. Д., чрез пълномощника му адв.В. – САК, с който оспорва
изцяло въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното
първоинстанционно решение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно, по
съображения, изложени в отговора на жалбата. Претендира направените във въззивното
производство съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
В СЗ въззивникът, редовно призован, не изпраща представител.
В СЗ въззиваемата страна Д. Н. Д., с писмена молба от 15.12.2021г., чрез
пълномощника си адв.В. – САК, поддържа наведените с писмения отговор на въззивната
жалба доводи за нейната неоснователност, които моли да бъдат взети предвид при
постановяване на съдебното решение по делото. Претендира съдебни разноски за
въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.,
съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно, както и допустимо,
доколкото е постановено по предявен процесуално допустим отрицателен установителен
иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на парично вземане в размер на
исковата сума от 196лв.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните
предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба,
разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.
Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Р.Г. е бил предявен от Д. Н. Д.
на 28.10.2019г. против "Е.О." ЕООД гр.София отрицателен установителен иск с правно
2
основание чл.124 ал.1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответника, че
ищецът не му дължи за плащане исковата сума от 196лв., представляваща задължение по
договор за издаване на банкова карта Кредо с револвираща кредитна линия от 28.11.2005г. с
Банка „Хеброс“ АД, сключен за срок от 3г., като погасено по давност на 28.11.2013г.
Изложил е твърдения, че ответникът е декларирал в ЦКР на БНБ неверни данни за
претендираното от него процесно вземане от 196лв. по просрочен кредит с начална дата
31.05.2016г., което е станало причина да му бъде отказано сключването на договор за
кредитни инструменти от страна на Банка ДСК АД , както и на договори за стоков кредит.
Претендирал е разноски.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор ответникът "Е.О." ЕООД,
чрез адв.Н. от ВТАК, редовно преупълномощена, релевира възражение за процесуална
недопустимост на предявеният отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК, с довод,
че след като между страните не съществува правна връзка, за ищеца не е налице правен
интерес от установяване в отношенията между страните дали дължи или не определена
парична сума. Като второ основание за недопустимост на предявеният иск е навел, че
установителният иск по чл.124 ал.1 ГПК е допустим само в хипотеза, при която предявилият
го няма друг правен способ за защита на правата си. В условията на евентуалност е заел
становище за неоснователност и недоказаност на иска с искане да бъде отхвърлен изцяло.
Изложил е твърдения, че ответното дружество е придобило като цесионер по силата на
сключен Договор за цесия от 23.07.2009г. паричното вземане срещу ищеца за исковата сума
от 196лв., произтичащо от сключен на 28.11.2005г. Договор за издаване на банкова карта
Кредо с револвираща кредитна линия между Уникредит Булбанк АД и ищеца по делото,
който договор за цесия е съобщен на ищеца с изпратено му уведомление за цесия от
17.10.2018г., като против ищеца не са предприемани съдебни действия по събиране на
процесното вземане. Изложил е твърдения, че със заповед №19-3В-04195/17.12.2019г. новия
кредитор "Е.О." ЕООД е отписал процесното задължение, като надлежно, задължението,
изкупено от ответното дружество, е отписано от ЦКР. Претендирал е възлагане на
разноските по делото в тежест на ищеца на основание чл.78 ал.2 ГПК.
Правно – релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото
доказателствен материал, са следните:
По силата на сключен на 23.07.2009г. с УниКредит Булбанк АД гр.София Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ ответникът "Е.О." ООД гр.София е придобил
по силата на Приложение №1 към същия паричното вземане на цедента срещу ищеца Д. Н.
Д., произтичащо от сключен на 28.11.2005г. Договор за издаване на банкова карта Кредо с
револвираща кредитна линия между ищеца по делото и Банка „ХЕБРОС“ АД, чийто
универсален правоприемник е УниКредит Булбанк АД.
Ответникът "Е.О." ЕООД е изпратил на ищеца писмо с изх.№1800562/17.10.2018г., с
което го е уведомил, че по силата на сключен на 23.07.2009г. договор за цесия с „УниКредит
Булбанк“ АД, "Е.О." ЕООД е цесионер на непогасено и изискуемо парично вземане срещу
3
ищеца, произтичащо от Договор за кредит №... от дата 21.10.2004г., което към дата
17.10.2018г. възлиза на сума в размер на 195,89лв., както и че възнамерява да предприеме
действия по принудително събиране на вземането си, ако ищецът не го плати доброволно с
дадения му с писменото 7 дневен срок. С писмо изх.№01048/07.06.2019г. ответникът е
уведомил ищеца за допусната техническа грешка в изпратеното писмо с изх.
№..../17.10.2018г. и че действителната дата на посочения в него договор за кредит е
28.11.2005г.
Видно от Справка за кредитна задлъжнялост изх.№БНБ-63185/10.06.2019г.,
предхождаща предявяването на настоящата ИМ в съда, ответникът е декларирал в ЦКР на
БНБ процесното задължение от 196лв. по просрочен кредит с начална дата 31.05.2016г.,
което е станало причина ищецът да получи на 25.10.2017г. писмо от Банка „ДСК“ ЕАД с
отказ да му бъде отпуснат желан овърдрафт.
С изпратено на 31.10.2019г. по ел. поща, т.е. три дни след предявяване на настоящия
иск, писмо от ищеца до ответника, Д.Д. е поискал от "Е.О." ЕООД да бъде изчистено името
му от неточна информация, подадена от ответника към ЦКР, с което ще избегне съдебния
процес, съгласно приложена ИМ. Връчването по реда на чл.131 ал.1 ГПК е осъществено на
ответника на 19.01.2021г.
Във въззивното производство не са събрани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предмет на делото е предявен отрицателен установителен иск с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на исковата сума от 196лв., който, противно на
оплакванията във въззивната жалба, е процесуално допустим.
На основание чл.124 ал.1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи
съществуването или в случая несъществуването на едно право отношение или на едно
право, когато има интерес от това. В процесният случай са налице всички абсолютни
положителни процесуални предпоставки за съществуване на правото на иск у ищеца, за
наличието на които съдът следи служебно. Изложените в ИМ твърдения за претендирано
извънсъдебно от ответника, в качеството му на цесионер, освен чрез изпращане на писмо
изх.№1800562/17.10.2018г., и чрез отправяне на ищеца на заплахи по телефона, заплащане
от ищеца на исковата сума от 196лв., съществуването на което парично вземане ищецът
отрича като погасено по давност, и декларирането от ответника на процесното вземане по
просрочен кредит с начална дата 31.05.2016г. в ЦКР на БНБ, което е станало причина да
бъде отказано на ищеца сключването на договор за кредитни инструменти от страна на
Банка ДСК АД, безспорно обосновават както пасивната процесуална легитимация на
ответника, като претендиращ отричано от ищеца право, да отговаря по предявения иск, така
и наличието безспорно на правен интерес у ищеца от предявяване на настоящият
отрицателен установителен иск. За признаването на правен интерес у ищеца от предявяване
на настоящия отрицателен установителен иск е достатъчно извънсъдебното претендиране от
ответника на отричано от ищеца право. Новият ГПК, в сила от 01.03.2008г., защитава в по -
4
голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното
правно положение със сила на пресъдено нещо. Съгласно трайната съдебна практика на
ВКС, на която се е позовал изрично с обжалваното решение и първоинстанционният съд,
длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен
непосредствено от принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска
решение при признание на иска. При действието на новия ГПК ответникът по предявен
установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото, поради отсъствието на
правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на
иска. Изобщо, изискването за интерес от установителния иск трябва да се прилага не строго,
а с широта. Защото даже и да не е била нужна, силата на пресъдено нещо не е безполезна.
/проф. д-р Ж.С., БГПП, VII допълнено и преработено издание/. Предявеният отрицателен
установителен иск е допустим и доколкото ищецът няма друг правен способ за защита на
отричаното с иска право.
Разгледан по същество искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен
изцяло.
С оглед правната природа на отрицателният установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК в
тежест на ответника е да докаже съществуването по основание и по размер на отричаното с
иска право, респ. в тежест на ищеца е да докаже възраженията си за недължимост на
вземането, в случая възражение за погасяването му по давност.
В процесният случай ответникът е доказал качеството си на цесионер на процесното
вземане за исковата сума от 196лв., основано на сключен Договор за цесия от 23.07.2009г.,
което прехвърлено вземане произтича от сключен на 28.11.2005г. между ищеца и Банка
„ХЕБРОС“ АД, чийто правоприемник е цедента „Уникредит Булбанк“ АД Договор за
издаване на банкова карта Кредо с револвираща кредитна линия, както и че цесията е
породила действие спрямо ищеца от деня на съобщаването й с полученото писмо с изх.
№1800562/17.10.2018г. Ответникът обаче, в чиято тежест е, не е въвел в процеса твърдения
и съответно не е доказал дължимостта на исковата сума от 196лв. от ищеца, като дължима
по горе-цитирания Договор от 28.11.2005г. за издаване на банкова карта Кредо с
револвираща кредитна линия, нито като какъв вид вземане се претендира по този договор –
като дължими минимални месечни погасителни вноски и за кой период от 3 годишния такъв
на действие на договора, или като начислени лихви, такси и комисиони, с оглед чл.27 от
д/ра. Макар и предявеният иск формално да е оспорен с писмения отговор на ИМ като
неоснователен и недоказан, вместо провеждане на доказване за съществуване на оспореното
от ищеца вземане, налице е изрично ответно признание на твърдяния и от ищеца факт на
несъществуване на оспореното от ищеца парично вземане в размер на исковата сума от
196лв., с оглед твърдението, макар и недоказано в процеса, че със заповед №19-3В-
04195/17.12.2019г. ответникът е отписал задължението, отписвайки го и от ЦКР на БНБ,
предвид което предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1
ГПК за недължимост на исковата сума от 196лв. се явява основателен и доказан и като такъв
следва да бъде уважен изцяло. С оглед предвидения в чл.6 от процесния договор от
5
28.11.2005г. за издаване на банкова карта Кредо с револвираща кредитна линия 3 годишен
срок на валидност на картата и предвидените в чл.26 и чл.28 от същия съответно - дата на
изготвяне на извлеченията – всеки месец към дата, съответстваща на последния календарен
ден от него, и предвиден в чл.28 от д/ра краен срок за плащане на минималните месечни
погасителни вноски, то, с оглед чл.110 ЗЗД във връзка с чл.114 ал.1 ЗЗД, оспореното от
ищеца вземане за исковата сума от 196лв. е погасено по давност, считано от 21.12.2013г.,
доколкото и от ответника не е проведено доказване, погасителната давност за вземането да е
била спирана или прекъсвана.
Предвид изложеното, предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК за недължимост на исковата сума от 196лв. се явява основателен
и доказан и като такъв следва да бъде уважен изцяло.
По идентичен правен резултат е достигнал и първоинстанционният съд, поради което
въззивната жалба се явява неоснователна и недоказана, респ. обжалваното решение –
правилно и законосъобразно, не страдащо от пороците, посочени във въззивната жалба, и
следва да бъде потвърдено. Неоснователно е и оплакването за допуснато от
първостепенният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до
неправилност на решението. Несъбраната в първоинстанционното производство справка от
ЦКР на БНБ заличен ли е процесния дълг на ищеца и на коя дата не е доказателство,
досежно съществуване на вземането, а само относно факта на заличаване на задължението
от ЦКР, поради отписването му от кредитора, каквито доказателства би могъл да представи
ответникът, но не е сторил това в процеса, поради което и неприобщаването й по делото не
рефлектира върху правилността на обжалваният съдебен акт. Самите твърдения на
ответника, макар и недоказани са, че заповед №19-3В-04195, с която новият кредитор "Е.О."
ЕООД е отписал задължението, е издадена на 17.12.2019г., т.е. след предявяване на иска,
предявен на 28.10.2019г.
По разноските:
С оглед изхода по спора, претенцията на въззивника за присъждане на съдебни
разноски, както за първоинстанционното, така и за въззивното производство, е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Изходът на делото обуславя основателност на претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на направените във въззивното производство съдебни разноски за заплатено
адв. възнаграждение в доказан размер от 300лв., които следва да се възложат в тежест на
въззивника. Заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение за един адвокат
от 300лв. не надвишава минимално установеният размер, предвиден в чл.7 ал.2 т.1 НМРАВ
в редакцията й към датата на сключване на договор за правна защита и съдействие от
10.08.2021г., поради което съдът не дължи произнасяне по предявеното като евентуално
възражение на въззивника по чл.78 ал.5 ГПК. В случая хипотезата на чл.78 ал.2 ГПК за
възлагане на разноските върху ищеца е неприложима, доколкото въззивникът, освен, че с
поведението си, декларирайки в ЦКР на БНБ едно недължимо вземане срещу ищеца за
6
исковата сума, в резултат на което на ищеца е отказано сключване на договор за кредитни
инструменти от страна на Банка ДСК АД, с което ответникът е дал повод за завеждане на
делото, е и оспорил предявения основателен иск за несъществуване на вземането, поради
което за кредитора - въззивник възниква отговорност за разноски.
Неоснователно е искането на въззивника, направено с въззивната жалба, за
задължаване на въззиваемата страна за посочване на банкова сметка в настоящия случай на
налично основание за присъждане на съдебни разноски в полза на въззиваемата страна,
доколкото, съгласно чл.127 ал.4 ГПК, ищецът дължи посочване на банкова сметка само по
осъдителен иск за парично вземане, какъвто не е искът, предмет на делото.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №228/09.06.2021г., постановено по Гр.д.№115/2021г. по
описа на РС – Р.Г..
ОСЪЖДА "Е.О." ЕООД със седалище и адрес на управление гр.С. 1715, район В.,
ж.к.М. д., ул.Р. П.- К. №..-, с ЕИК..., ДА ЗАПЛАТИ на Д. Н. Д., с ЕГН **********, с
постоянен адрес гр.Р.Г., ул."О." №.., сума в размер на 300 лв. /триста лева/, представляваща
направени във въззивното производство съдебни разноски /за заплатено адвокатско
възнаграждение/.
На основание чл.280 ал.3 т.1 пр.1 ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7