Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IVБ въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на шести юни през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 3960 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 23330/25.01.2019г.,
постановено по гр.д. № 14380/2017г. по описа на СРС, 138ми състав, „С.т.с.“
ЕООД е осъдено да заплати на В.Р.Д. на основание чл. 128, т. 2 от КТ сумата от 3213.09 лева, представляваща
незаплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 11.04.2016г. до
04.11.2016г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
09.03.2017г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата
над сумата от 3213.09 лева до пълния предявен размер от 4990 лева и за периода
от 05.11.2016г. до 09.03.2017г. Софийски градски съд с решението си е отхвърлил
предявеният от В.Р.Д. срещу „С.т.с.“ ЕООД иск с правно основание чл. 350, ал.
1, вр. 357, ал. 1 от КТ за предаване на трудовата книжка на ищеца, както и
предявеният насрещен иск от „С.т.с.“ ЕООД срещу В.Р.Д. с правно основание чл.
220, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 470 лева, представляваща обезщетение
за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор.
Със същото решение съдът се е
произнесъл и по претендираните от страните разноски, като на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сума в размер на
693.44 лева, а на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК „С.т.с.“ ЕООД е осъдено да
заплати по сметка на СРС 128.52 лева – държавна такса и 131.15 лева – разноски
за вещо лице.
В срока по
чл.259, ал. 1 от ГПК от В.Р.Д. е
депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която
са отхвърлени предявените от него иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за
заплащане на трудово възнаграждение за периода от 05.11.2016г. до 09.03.2017г.
и иск с правно основание чл.350, ал. 1, вр чл. 357, ал. 1 от КТ за оформяне и
предаване на трудовата книжка. В жалбата се излагат съображения, че Софийски
районен съд правилно е приел, че трудовото правоотношение между страните е било
прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, но неправилно бил счил, че
не било доказано престирането от страна на ищеца на труд през периода от
05.11.2016г. до 09.03.2017г. Твърди се, че по делото не се спори, че последният
работен ден на ищеца е бил 04.11.2016г., но се подчертава, че неявяването на
работа до 09.03.2017г. се дължи на недопускането му до работа от страна на
работодателя. Жалбоподателят счита, че насрещната страна с конклудентни действия
потвърждава твърдението, че работникът не е бил допускан до работа, доколкото
работодателят не е издал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца, поради неявяването му на работа, нито е предприел действия за ангажиране
на дисциплинарната му отговорност. В жалбата се излагат и аргументи относно
основателността на предявения иск по чл. 350 от КТ, като се поддържа, че следва
да се съобразят представените по делото доказателства, а именно писма от
Инспекцията по труда. Поддържа се,
че ищецът многократно е отправял молби до ответника за оформяне и връщане на
трудовата книжка. Предвид изложеното се моли обжалваният съдебен акт да бъде
отменен в посочената част, като вместо него бъде постановен друг, с който
предявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендира се присъждането и на
сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор от ответната страна – „С.т.с.“ ЕООД.
По отношение на
предявения от страна на „С.т.с.“
ЕООД срещу В.Р.Д. насрещен иск, както и в частта, с която ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 128, т. 2 от КТ сумата от 3213.09 лева,
решението на Софийски районен съд е влязло в сила, поради което в тази част
същото не е предмет на въззивното производство.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
наличието на противоречия с императивните правни норми, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд
намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваната
част – допустимо, но отчасти неправилно. Във връзка с доводите в жалбата следва
да се добави и следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 350, ал.1 от КТ, вр. с чл. 357,
ал. 1 от КТ.
Страните по
делото не спорят, че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение
страните. Тези факти се установяват и от представения към исковата молба и
неоспорен от ответника трудов договор № 019/11.04.2016г., сключен между „С.т.с.“ ЕООД и В.Р.Д., съгласно
който ищецът е назначен на длъжност „Техник, електрически системи“ на осемчасов
работен ден, с договорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на
470 лева. За доказване наличието на трудово правоотношение между страните е
представена и справка с изх. 022388163152315/11.04.2016г. за изпратено
уведомление по чл. 62, ал. 2 от КТ, издадена от НАП, от която е видна, че
работодателят е уведомил надлежните органи за наличието на сключен трудов
договор с ищеца.
Пред Софийски
районен съд е представен и препис от книга – инструктаж по безопасност и здраве
при работа (ежедневен инструктаж), от която е видно, че последният ден, в който
ищецът е присъствал на работа и е полагал труд, нещо което въззивникът не
оспорва, е именно 04.11.2016г.
С подадената
искова молба въззивникът изрично е направил волеизявление за прекратяване на
трудовото правоотношение с ответника по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ,
считано от 09.03.2017г., поради неплащане на трудовото му възнаграждение.
По делото от
страна на ответника е представено писмено споразумение № 00001/01.11.2016г. за
прекратяване на трудово договор № 019/11.04.2016г., в което е посочено, че страните
се съгласяват трудовото правоотношение между тях да бъде прекратено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. Същото носи подписа
единствено на работодателя, но не и на работника. Именно въз основа на това
неподписано от ищеца споразумение от работодателя е издадена и заповед №
001/01.11.2016г. за прекратяване на трудовото правоотношение на В.Д. по взаимно
съгласие, и е изготвено уведомление до НАП за прекратяване на трудовия договор
между ищеца и ответника с посочена дата за прекратяване 01.11.2016г.
Страните по
делото не спорят, че трудовата книжка на В.Д. е била предадена от него на
работодателя за оформяна. За да бъде установено връщането на същата, от страна
на ответника са ангажирани като доказателства единствено товарителници за
изпращане на пратка от „С.т.с.“
ЕООД до В.Р.Д., с адрес гр.София, кв. Младост – 1, 28, вх. 1, ет. 6, ап. 12, с
посочени дати на изпращане 26.04.2017г. и 17.05.2017г. и 5 броя разписки за
неуспешно предаване на 27.04.2017г. – поради отсъствие, 28.04.2017г. – поради
отсъствие, 03.05.2017г. – поради отсъствие, пратка от 18.05.2017г. поради
отсъствие и 19.05.2017г. – поради отсъствие.
Пред Софийски
районен съд е приета и допусната съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което размерът
на начисленото, но незаплатено брутно
трудово възнаграждение на ищеца е 2820 лева за периода от 11.04.2016г. до
30.10.2016г., а за периода от 11.04.2016г. до 09.03.2017г. – 4828.18 лева.
Вещото лице е констатирало, че има положен подпис от името на ищеца в разчетно-платежна
ведомост за м.04.2016г. за получена сума в размер на 257.89 лева.
Настоящият
състав изцяло кредитира приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като
съобразява, че заключението е изготвено въз основа на наличните по делото
доказателства от експерт, притежаващ необходимите специални знания и
професионална квалификация.
С оглед приетите факти по делото
въззивният съд намира от правна страна следното:
По исковете с правна квалификация
чл. 128, т. 2 от КТ:
За да бъде
уважен предявения осъдителен иск по чл. 128, т. 2 от КТ, следва да бъде
установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно
1./ валидно трудово правоотношение между страните по делото през процесния
период с договорено възнаграждение в претендирания размер 2./ полагане на труд
от страна на ищеца при ответното дружество в процесния период и 3./
неизпълнение от страна на работодателя на задължението му за заплащане на дължимо
трудово възнаграждение.
От съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства и с оглед доводите изложени във
въззивната жалба може да се заключи, че наличието на трудово правоотношение между страните по делото в периода от
11.04.2016г. до 09.03.2017г. е безспорно. Ответното дружество не е ангажирало
доказателства, че трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено на
по-ранна дата по взаимно съгласие, в каквато насока са твърденията му в
отговора на исковата молба. Основанието за прекратяване
на трудов договор по
взаимно съгласие по чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ предполага, че и двете страни по трудовото
правоотношение еднакво желаят неговото прекратяване при наличие на свободно воля,
която съгласно константната съдебна практика следва да е ясно, категорично и
безусловно заявена. (в
този смисъл решение № 69/20.04.2012г. по гр.д.№ 898/2011г., ІІІ г.о., решение №
186/15.02.2005г. по гр.д.№ 3502/2002г. на ВКС, ІІІ г.о.) Това е така, защото при взаимното съгласие по смисъла на чл.
325, ал. 1, т.1 от КТ трудовоправното
отношение се прекратява в резултат на изразена по посочения в закона ред
съгласувана между страните обща воля за прекратяване на трудовоправната връзка. Страната, към
която е отправено предложението следва да го приеме и да се съобрази с него,
такова каквото то е направено. В настоящия случай от страна на
работодателя, чиято е доказателствената тежест съгласно чл. 154 от ГПК, не са
представени доказателства за наличието на ясно изразена воля от страна на
служителя-ищец по делото, въз основа на които да се установи изразено от негова
страна съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение. Приложеното към
отговора на исковата молба споразумение за прекратяване на трудовото
правоотношение от 01.11.2016г. носи подписа единствено на работодателя, но не и
на работника, т.е липсва съгласие на ищеца за прекратяване на трудовото
правоотношение на соченото основание. Следователно не е доказано наличието на
ясно изразена воля от служителя за желание трудовото му правоотношение с
ответника да бъде прекратено именно по взаимно съгласие. С оглед на това
настоящият състав приема, че с издадената от работодателя заповед №
00001/01.11.2016г. за прекратяване на трудово договор трудовото правоотношение
не е било прекратено, тъй като самата заповед има единствено констативно
действие. Конститутивно действие в такъв случай има постигането на съгласие
между страните за прекратяване на правоотношение, наличието на което не е
доказано по делото.
Същевременно
по делото не са ангажирани доказателства за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните на друго основание до 09.03.2017г. В исковата
молба по настоящото дело е релевирано изявление от служителя отправено до
работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение между тях на основание
чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ. Писменото изявление за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ отправено до
работодателя от служителя води автоматично до прекратяване на трудовия договор.
Именно поради това в този случай намира приложение нормата на чл. 335, ал. 2,
т. 3 от КТ, съгласно която трудовото правоотношение се счита за прекратено от
момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на трудовия
договор. Предвид изложеното въззивният
състав споделя изводите на Софийски районен съд, че няма пречка изявлението за
прекратяване на трудовото правоотношение да бъде обективирано и в искова молба,
като от значение е същото да е достигнало до работодателя, като в настоящия
случай волеизявлението на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение е
достигнало до работодателя на 13.09.2017г., когато му е бил връчен препис от
исковата молба. Предвид изложеното, въззивният състав приема за установено, че
през исковия период 11.04.2016г. – 09.03.2017г. между страните по делото е
съществувало валидно трудово правоотношение.
За
да бъде уважен обаче предявеният от ищеца иск по чл. 128, т.2 от КТ освен
наличието на валидно трудово правоотношение през исковия период, при условието
на пълно и главно доказване служителят следва да установи, че е полагал и труд.
При анализ на събраните по делото доказателства, а именно от книгата за
инструктаж по безопасност и здраве при работа (ежедневен инструктаж) се
установя, че ищецът е полагал труд до 04.11.2016г., като за срока от 11.04.2016г.
до 04.11.2016г., правилно предявеният от ищеца иск по чл. 128, т. 2 от КТ е бил
уважен. По отношение на спорния пред въззивната инстанция период 05.11.2016г.
до 09.03.2017г., настоящият състав намира, че по делото не са ангажирани
доказателства, че ищецът е престирал труд, а именно негова е била
доказателствената тежест за това, като указана в тази насока са му дадени и от
Софийски районен съд още с доклада по делото. В подкрепа на това становище е и
изрично заявеното от въззивника във въззивната жалба, че не спори, че
последният реално работен ден на ищеца е бил на 04.11.2016г. Това изявление въззивният
съд цени по реда на чл. 175 от ГПК като признание за неизгоден за ищеца факт.
При липса на доказателства, че ищецът е полагал труд при ответника в периода от
05.11.2016г. до 09.03.2017г., независимо че е било налице валидно трудово
правоотношение, работодателят не дължи заплащане на трудово възнаграждение на
служител, който не е полагал труд. Това е така, защото трудовият договор е
особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните
насрещни престации по него – от страна на работника или служителя –
предоставяне на работодателя на работна сила, а от страна на работодателя –
заплащане на трудово възнаграждение. При непрестиране на работна сила право на
трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на
виновно поведение на работника или служителя, а именно при неизпълнение на
трудовите норми (чл. 266, ал. 1 от КТ), при престой и производствена
необходимост (чл. 267 от КТ), при производство на некачествена продукция (чл.
268, ал. 3 от КТ). В този смисъл е и константната съдебна практика,
обективирана в решение № 171/10.07.2013г. по гр.д.№ 843/2012г. на ВКС, ІV г.о.,
решение № 36/27.02.2017г. по гр.д.№ 2999/2016г. на ВКС, ІV г.о., решение №
376/21.11.2011г. по гр.д.№ 329/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. От страна на ищеца в
депозираната от него искова молба не са навеждани твърдения за наличието на
някое от посочените изключения, при които въпреки неполагането на труд, на
същия да се дължи заплащането на трудово възнаграждение.
Едва
във въззивната жалба ищецът навежда твърдения, че в процесния случай е била
налице хипотезата на чл. 213, ал. 2 от КТ. По своя характер вземането на
работник или служител при недопускане до работа, каквато е уредената в чл. 213,
ал. 2 от КТ хипотеза, представлява обезщетение за недопускане до работа, а не
трудово възнаграждение. Единствено размерът на обезщетението е посочено, че се
равнява на трудовото възнаграждение на служителя, но правният характер на двете
вземания е различен. От своя страна ищецът в исковата си молба изрично е
формирал петитум, че желае присъждането на трудово възнаграждение, а не на
обезщетение. В действителност дали претенцията на ищеца е за присъждане на
трудово възнаграждение или за обезщетение представлява правна квалификация,
която следва да бъде дадена от съда, но само въз основа на твърденията на
ищеца. Твърденията на ищеца са тези, които очертават предмета на правния спор
пред съда. В настоящия случай в исковата молба ищецът не е посочил, че
незаконосъобразно не е бил допускан до работа, нито е изложил твърдения в тази
насока. Въвеждането на подобни твърдения за първи път пред въззивния съд
представлява предявяване на иск с различно основание, от това на което е бил
предявен първоначалният иска, а това е недопустимо да се извърши пред
въззивната инстанция за първи път.
Предвиди
изложеното, искът за присъждане на трудово възнаграждение за периода от
05.11.2016г. до 09.03.2017г., ведно със законната лихва, се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен. Ето защо първоинстанционното решение в тази
обжалвана част следва да бъде потвърдено.
По иска с правна квалификация чл. 350,ал. 1, вр. с
чл. 357, ал. 1 от КТ:
Съгласно
разпоредбата на чл. 350, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните,
свързани с прекратяването, и да я предаде незабавно на работника или служителя.
Следователно законодателят е предвидил задължение на работодателя при
прекратяване на трудовото правоотношение да оформи и предаде трудовата книжка.
В настоящия случай страните не спорят, че и към момента, т.е след прекратяване
на трудовото правоотношение, трудовата книжка на ищеца продължава да се намира
при работодателя, както и че след 04.11.2016г. ищецът не се е явявал при
работодателя си не само за полагане на труд, но и във връзка с получаване на
трудовата си книжка. При тази хипотеза законодателят в чл. 6, ал. 3 от
Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж е предвидил, че когато трудовата
книжка не бъде получена от работника или служителя, работодателят му съобщава с
писмо с обратна разписка да се яви, за да я получи лично. В цитираната разпоредба
е предвидено, че трудовата книжка може да бъде изпратена по пощата или
предадена на определено от работника лице само ако за това има писмено
съгласие. Следователно за да се приеме, че трудовата книжка се задържа законосъобразно
от работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение следва да е
поканил работника да я получи, но същият да не се е явил. В настоящия случай
трудовото правоотношение е било прекратено въз основа на обективираното в
исковата молба изявление по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Следователно именно от
датата на получаване на препис от исковата молба -13.09.2017г. е възникнало
задължението на ответника да оформи и предаде на ищеца трудовата му книжка. От
представените по делото доказателства обаче не може да се установи по безспорен
начин, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 350, ал. 1 от КТ. Въз
основа на представените от работодателя товарителници за изпращане на пратка до
служителя и разписки за неуспешно предаване на пратка не може да се установи,
че ответникът е направил опит да изпълни задължението си да покани служителя да
се яви, за да получи оформената си трудова книжка съгласно изискванията на чл.
6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, тъй като в
товарителниците липсва описание на изпратената до ищеца пратка. Тези
доказателства не могат да установяват и че изпратената с товарителниците пратка
е именно оформената надлежно трудова книжка, за изпращането по пощата на която
по аргумент от чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж е
необходимо изрично съгласие на служителя, а за наличието на такова не са
ангажирани доказателства. Същевременно исковата молба има характер на покана
отправена от ищеца до работодателя за оформяне и връщане на намиращата се в
него книжка. Именно в отговор на обективираната в исковата молба покана за
връщане на трудовата книжка, ответникът в депозирана пред Софийски районен съд
молба от 28.06.2018г., докладвана в проведено на 28.06.2018г. съдебно
заседание, е изразил готовността да предостави за подпис и да предаде на ищеца
всички документи за прекратяване на трудовото правоотношение пред съда в следващото
открито съдебно заседание. Следващото съдебно заседание е проведено на
25.09.2018г., но представител на ответника така и не се явява, като
процесуалният представител на работодателя е изпратил свой стажант да
предостави на съда единствено молба със становище по съществото на спора, но не
и оформена трудова книжка, въпреки изразената готовност за това. Трудовата
книжка не е предадена на ищеца въпреки изразената готовност и по време на
последното заседание по делото, проведено на 25.10.2018г. Развилите се в хода
на процеса отношения между страните във връзка с отправената от ищеца покана
към работодателя за предаване на трудовата книжка следва да бъдат съобразени от
съда с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Именно в светлината на така
отправената от страна на служителя покана до работодателя за предаване на
трудовата книжка, и предвид обстоятелството, че ищецът е осигурил нужното
съдействие, доколкото с оглед изразената от ответника готовност да предаване на
трудовата книжка в съдебно заседание служителят винаги е изпращал процесуален
представител пред съда, настоящият състав приема, че работодателят
незаконосъобразно задържа трудовата книжка на ищеца, поради което следва да
бъде осъден да му я предаде.
Предвид
обстоятелството, че изводите на Софийски градски съд по отношение на иска по
чл. 350, ал. 1 от КТ, вр. с чл. 357, ал. 1 от КТ не съвпадат с тези на Софийски
районен съд, обжалваното решение в тази част следва да бъде отменено, а вместо
това ответникът да бъде осъден да предаде на ищеца трудовата му книжка.
По разноските:
Въпреки, че с
оглед изхода на спора право на разноски съразмерно с уважената част от
въззивната жалба би имал въззивника, който претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лева, настоящият състав приема, че такива не
следва да му бъдат присъждане, тъй като по отношение на иска по чл.350, ал. 1
от КТ, вр. с чл. 357, ал. 1 от КТ ответникът не е станал повод за предявяването
му. С оглед приетото от съда обстоятелство, че трудовото правоотношение е било
прекратено с получаване на препис от исковата молба от ответното дружество, то
задължението за връщане на трудовата книжка е настъпило след подаване на
исковата молба.
Въпреки че има
право на сторените пред въззивния съд разноски, съразмерно с отхвърлената част
от въззивната жалба, въззиваемото дружество не е направило искане за присъждането
на такива, поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 23330/25.01.2019г., постановено по гр.д. №
14380/2017г. по описа на СРС, 138ми състав, с което е отхвърлен предявеният от В.Р.Д.
срещу „С.т.с.“ ЕООД иск с правно основание чл. 350, ал. 1, вр. 357, ал. 1 от КТ
за предаване на трудовата книжка на ищеца, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „С.т.с.“
ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.
350, ал. 1 от КТ, вр. с чл. 357, ал. 1 от КТ да предаде на В.Р.Д., с ЕГН **********,
с постоянен адрес ***, трудовата му книжка.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 23330/25.01.2019г., постановено по гр.д. №
14380/2017г. по описа на СРС, 138ми състав, в останалата му обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2.