Р
Е Ш Е
Н И Е
Гр. София 17.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд първо гражданско
отделение в открито заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Съдия: Свилен Станчев
при участието на секретар Снежана Апостолова, като разгледа
докладваното от съдия Свилен Станчев гр.дело № 3876 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид:
Ц.И.П. е
предявил срещу П.на Р. България осъдителен иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева,
настъпили вследствие повдигнато на ищеца обвинение в престъпление по чл. 129
ал. 2 от НК, по което ищецът бил оправдан с влязла в сила присъда на СГС.
Ищецът
Ц.И.П. излага, че през 2013 г. му било
повдигнато обвинение по ДП по описа на 9 РУП – СДВР за престъпление по чл. 129
ал. 2 от НК, като при бил задържан за 72 часа. През 2014 г. делото било внесено
с обвинителен акт в СРС и било образувано НОХД № 12509/2014 г. по описа на СРС
– 115 с-в. На 21.11.2016 г. с присъда на СРС бил оправдан. Бил депозиран
протест от прокурора. С решение на СГС от 09.07.2018 г. присъдата била
потвърдена и влязла в сила. Ищецът твърди, че в резултат на действията на
прокурори от СРП бил несправедливо обвинен в извършване на престъпление
изпитвал страх, че може да получи ефективна присъда поради предишните си
осъждания, без да е виновен. Вследствие обвинението сае
нарушили контактите му с околните, променила се психиката му, промелини се отношенията с жена му, която го обвинявала за
случилото се, осуетило се пътуването му в чужбина, където му били намерили
работа. Твърди, че претърпял неимуществени вреди вследствие воденото срещу него
5 години наказателно производство.
Въз
основа на така изложените обстоятелства, ищецът Ц.И.П. прави искане до съда да осъди ответника П.на
Р. България да му заплати сума от 30 000 лева обезщетение за неимуществени
вреди, произтичащи от незаконно обвинение в престъпление от общ характер, ведно
със законната лихва от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът
П.на Р. България оспорва иска с възражение за недоказаност на твърденията за
претърпени неимуществени вреди, оспорване на причинната връзка между действия
на органи на ответника и твърдените от ищеца вреди и възражение за прекомерност
на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.
Съдът
е приел за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, че ищецът Ц.И.П. е бил обвинен в престъпление по чл. 129 ал.
1 от НК, по което обвинение е образувано НОХД № 12509/2014 г. на СРС и по това
обвинение е постановена оправдателна присъда от 21.11.2016 г. на СРС, влязла в
сила с решение № 774 от 09.07.2018 г. по ВНОХД № 4474/2017 г. на СГС. От
материалите по досъдебно производство № ЗМ-546/2013 г. на 09 РУП – СДВР е
видно, че ищецът П. е бил привлечен като обвиняем с постановление на разследващ
полицай на 29.03.2013 г. за причиняване на средна телесна повреда на Жан
Николов – счупване на трета и четвърта метакарпални
кости на дясна ръка и счупване на проксималната фаланга на втори пръст на лява
ръка, довели до трайно затруднение движението на двата карйника
за период повече от 30 дни. Ищецът е бил задържан от прокурора за срок от 72
часа с постановление на прокурор от 29.03.2013 г. (л. 25). С постановление от
01.04.2013 г., във връзка с искане на разследващ полицай, прокурор в СРП е
отказал да внесе искане до съда за вземане по отношение на ищеца на мярка за
неотклонение „задържане под стража“. По отношение на обвиняемия не е била взета
друга мярка за неотклонение в досъдебното производство. Въпреки това, в
приложението към обвинителния акт е отбелязана мярка за неотклонение
„подписка“, без в досъдебното производство да е приложен акт за определяне на
такава мярка за неотклонение. Досъдебното производство е приключило на
25.02.2014 г. Прокурорът е внесъл обвинителен акт срещу ищеца с обвинение в
престъпление по чл. 129 ал. 1 от НК на 26.06.2014 г. С разпореждане от
13.02.2015 г. съдът е насрочил делото за 18.03.2015 г. (НОХД № 12509/2014 г. л.
12). Делото е разгледано в съдебни заседания на 18.03.2015 г. 05.10.2015 г.,
22.02.2016 г., 13.06.2016 г. и 21.11.2016 г., когато съдебното следствие е
приключено и са изслушани съдебните прения. С присъда от 21.11.2016 г. съдът е
признал подсъдимия П. за невинен и го оправдал по повдигнатото му обвинение в
престъпление по чл. 129 от НК. Срещу присъдата е бил подаден протест от 22.11.2016
г. от прокурор в СРП, по който е било образувано ВНОХД № 4474/2017 г. Въззивното производство е било разгледано в три съдебни
заседания на 15.12.2017 г., 26.02.2018 г. и 30.03.2018 г. С решение № 774 от
09.07.2018 г. съдът е потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция.
Привличането
на ищеца като обвиняем в извършване на престъпление и последващото
му оправдаване по това обвинение е първата предпоставка за отговорността на
държавата чрез конституирания ответник на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
Мотивите на първоинстанционния и въззивния
съд за оправдаване на ответника са недоказаност на обвинението, което с оглед
прогласената в чл. 16 от НПК презумпция за невиновност е равнозначно на
хипотезата на неизвършване на деянието, съгласно чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
Втората предпоставка за отговорността на държавата е настъпването на вреди за
ищеца вследствие повдигнатото му обвинение и воденото наказателно производство.
При определяне на характера и справедливата оценка на тези вреди следва да се
вземат предвид действията на органите на разследването, П.и съда във връзка с
обвинението срещу ищеца, продължителността на наказателното производство,
взетите спрямо ищеца мерки за процесуална принуда и влиянието, което тези
действия и мерки е оказало върху ищеца.
На
28.03.2013 г. ищецът П. е бил задържан от органите на полицията за срок от 24
часа със заповед за задържане по реда на ЗМВР (ДП л. 115). При привличането му
като обвиняем ищецът е бил задържан под стража с постановление на прокурор от
29.03.2013 г. за 72 часа. Задържането на обвиняемия ограничава неговите основни
права на лична свобода и неприкосновеност, прогласени в чл. 30 ал. 1 от Конституцията, което ограничаване само по себе си е причиняване на вреда на
задържаното лице. В конкретния случай задържането на ищеца П. е било и
изначално незаконно. Като основание за задържането му в постановлението на
прокурора от 29.03.2013 г. е посочен чл. 64 ал. 2 от НПК, т.е. за довеждането
на обвиняемия пред съда за вземане на мярка за неотклонение „задържане под
стража“. От текста и смисъла на цитираната разпоредба е видно, че единственото предназначение
на задържането за 72 часа на обвиняемия от прокурора е неговото явяване пред
съда за участие в производство по чл. 64 ал. 3-5 от НПК за вземане на мярка за
неотклонение „задържане под стража“. Това означава, че задържането на
обвиняемия за 72 часа по реда на чл. 64 ал. 2 от НПК следва да бъде съпроводено
или незабавно последвано от внасяне на искане от прокурора в съответния първоинстанционен съд за вземане на мярка за неотклонение
„задържане под стража“. Такова искане не е било направено, а вместо това, с
постановление от 01.04.2013 г., на третия ден след задържането, прокурорът е
отказал да внесе искане за вземане на мярка за неотклонение „задържане под
стража“. Правомощие на прокурора в досъдебното производство е да внесе или не
по своя преценка искане за вземане на най-тежката мярка за неотклонение. Но ако
такова искане не е било направено, и то заедно със задържането или незабавно
след него, не е имало основание за задържане на лицето за 72 часа по реда на
чл. 64 ал. 2 от НПК. Това обуславя извода на съда, че задържането на ищеца П.
за 72 часа е било незаконно, което следва да се отчете при определяне на
претърпените от ищеца вреди вследствие обвинението.
С постановяване
на отказ на прокурора да направи искане за вземане на мярка за неотклонение
„задържане под стража“, по досъдебното производство не е взета друга мярка за
неотклонение. В материалите по досъдебното производство не е приложен акт по
чл. 56 от НПК за определяне на мярка за неотклонение. Въпреки това, в
приложението към обвинителния акт по чл. 246 ал. 4 от НПК е отбелязана мярка за
неотклонение „подписка“, без такава действително да е била взета по отношение
на ищеца. Мярка за неотклонение „подписка“, каквато не е била взета по делото,
е била „потвърдена“ и от първоинстанционния съд на
13.02.2015 г. с разпореждането по тогава действалия чл. 256 (отм.) от НПК.
Мярката за неотклонение „подписка“ е била съобщена на подсъдимия с обвинителния
акт и разпореждането на съда. Обявената мярка за неотклонение „подписка“, която
по същество не е взета, не е била и отменена по реда на чл. 309 от НПК нито от първоинстанционния съд след оправдаването на подсъдимия,
нито от въззивния съд. Същността на мярката за
неотклонение „подписка“, съгласно чл. 60 ал. 1 от НПК, е поемане на задължение
на обвиняемия да не напуска населеното място без разрешение на съответния
орган. Това е по същество ограничаване на правото на ищеца на свободно придвижване,
прогласено в чл. 35 ал. 1 от Конституцията, при това без взета мярка за
неотклонение по реда на чл. 59 от НПК. Ограничаването на това право само по
себе си е също причиняване на вреда по смисъла на чл. 2 ал 1 от ЗОДОВ, което е
в пряка причинна връзка с обвинението срещу ищеца.
По
делото е разпитана като свидетел И.Б.С.-Р., обвинението срещу ищеца му
причинило значителни притеснения, той се затворил, всички започнали да странят
от семейството му, което наложило тяхното преместване от гр. София.
Тези
претърпени неимуществени вреди от ищеца, намиращи се в причинна връзка с
обвинението, по което той е бил оправдан, са основание за определяне на
обезщетение. Съдът като прецени характера на неимуществените вреди, тяхната
интензивност и тежест, установена по делото, намира, че справедливото
обезщетение, което ищецът следва да получи за претърпените вреди, е 6000 лева.
Върху
приетото като справедливо обезщетение ответникът дължи заплащане на законна
лихва от 09.07.2018 г. – датата на влизане на оправдателната присъда в сила с
потвърждаването ѝ от въззивиня съд, до
окончателното изплащане.
Искът
с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ е неоснователен в частта му над
сумата от 6 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева. По
делото не се доказа настъпването на вреди за ищеца с по-голяма тежест от
приетите от съда за доказани. Поради това, определяне на обезщетение в по-висок
размер от приетия, би противоречило на принципа на справедливостта.
Ответникът
дължи на ищеца според уважената част от иска разноски в общ размер 402 лева, от
които 400 лева адвокатско възнаграждение и 2 лева държавна такса.
Мотивиран
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
Осъжда
П.на Р. България, адрес: гр. София бул. „Витоша“ № 2 да заплати на Ц.И.П. , ЕГН **********, посочен съдебен адрес: *** сумата
от 6000 (шест хиляди) лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
обвинение в извършване на престъпление по чл. 129 ал. 1 от НК, повдигнато с
постановление от 29.03.2013 г. по ДП № ЗМ 546/13 г. на 09 РУП СДВР, по което е
ищецът е бил оправдан с присъда от 21.11.2016 г. по НОХД № 12509/2014 г. на
СРС, влязла в сила на 09.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума
от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане.
Отхвърля
предявения от Ц.И.П. срещу П.на Р. България иск с правно основание чл. 2 ал. 1
т. 3 от ЗОДОВ в частта му над сумата от 6000 лева до пълния предявен размер от 30 000
лева.
Осъжда
П.на Р. България да заплати на Ц.И.П. разноски по делото в размер на 402 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: