Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 06.03.2023 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на тридесети ноември през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ:
ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Т.,
като разгледа докладваното от съдията гр.д. №14398/2016 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е образувано
по искова молба от Х. ЕООД, с която са предявени срещу Столична община, В.Ж.Т. и
М.В.М. (участващ в процеса на собствено основание и като правоприемник на
първоначалния ответник Л.Д.М.М. – съобразно
определение от 30.11.2022 г.), с която са предявени искове както следва:
1). Установителен
иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.77 ЗС, за
признаване правото на ищеца, че е собственик на основание договор за
покупко-продажба, сключен с нотариален акт №62 от 01.11.2007 г. на нотариус
№043 в регистъра на НК, на 90,75 % ид.ч. от недвижим
имот, представляващ ЕДНОЕТАЖНА
ЖИЛИЩНА СГРАДА, находяща се в гр. София, бул. „*****,
със застроена площ от 88.80 кв.м., състояща се от: в сутерена – три складови
помещения, гараж, коридори и вътрешно стълбище, на първия етаж – входно антре,
две стаи, трапезария, кухненски бокс, килер, баня-тоалетна, вътрешно стълбище
към сутерена и към таванското подпокривно
пространство, в таванското подпокривно пространство –
стая за творческа работа, коридори, кабинет, която сграда е разположена вътре в
дворното място, съставляващо УПИ V-15 от кв.536 по плана на гр.
София, местността ГГЦ-Зона Г-14, цялото с площ от 1064 кв.м., при съседи на
мястото: УПИ III-14A, бул. ***, УПИ VII-16,
УПИ XIII-27 и УПИ XXII;
2). Установителен
иск, предявен при условията на евентуалност, с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.79 ЗС, за признаване правото на ищеца, че е
собственик на основание придобивна давност, изтекла в
периода 06.06.2003 г. – 21.11.2016 г., на 90,75 % ид.ч. от недвижим имот, представляващ ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА,
находяща се в гр. София, бул. „*****, със застроена
площ от 88.80 кв.м., състояща се от: в сутерена – три складови помещения,
гараж, коридори и вътрешно стълбище, на първия етаж – входно антре, две стаи,
трапезария, кухненски бокс, килер, баня-тоалетна, вътрешно стълбище към
сутерена и към таванското подпокривно пространство, в
таванското подпокривно пространство – стая за
творческа работа, коридори, кабинет, която сграда е разположена вътре в
дворното място, съставляващо УПИ V-15 от кв.536по плана на гр. София, местността ГГЦ-Зона Г-14, цялото с площ от
1064 кв.м., при съседи на мястото: УПИ III-14A, бул. ***, УПИ VII-16, УПИ
XIII-27 и УПИ XXII.
Ищецът твърди, че е собственик на
процесната идеална част от недвижимия имот по силата на договор за
покупко-продажба, сключен с Нотариален акт №135 от 01.11.2007 г., по силата на
който В.М.Ж. му е прехвърлил собствеността върху процесния имот. Посочва, че за
9,25% ид.ч. от имота е налице влязло в сила съдебно
решение №58 от 12.05.2014 г. по гр.д. №7025/2013 г. на ВКС по иск срещу праводателя му В.М.Ж., с което е признато правото на
собственост на третото за спора лице А.М.Х. върху посочената идеална, като В.М.Ж.
е осъден да предаде целия имот на Х.. Ищецът твърди още, че решението му е непротивопоставимо, тъй като не е бил страна в процеса.
Позовава се на придобивно основание върху имота –
сделка, а именно – договор за покупко-продажба, по силата на който В.М.Ж. му е
прехвърлил собствеността върху имота, а праводателят Ж.
от своя страна е придобил имота по силата на Договор за продажба на наследство
от 05.11.1990 г. от Е.В.Т.с който е прехвърлила на Ж. 1/5 ид.ч.
от наследството, останало от майка й Б.Г.и съдебна делба, по силата на която в
дял и изключителна собственост на Ж. е поставен процесния имот (уточненията за придобивното основание на праводателя – съобразно молба на
ищеца, представена в откритото съдебно заседание на 01.12.2021 г.). При
условията на евентуалност – ако се отхвърли претенцията му да е придобил
процесния имот по силата на сделка, твърди, че е придобил собствеността върху 90,75% ид.ч.
от недвижимия имот чрез непрекъснато и
необезпокоявано владение на имота в продължение на периода от 2003 г., когато с
нотариален акт №80 от 06.06.2003 г. праводателят В.М.Ж. му е учредил възмездно и за срок от 5
години вещно право на ползване върху имота. Твърди, че от този момент владее
необезпокоявано имота със съзнанието, че е ползвател, а впоследствие –
собственик. Позовава се и на владението на праводателя си, което присъединява
към своето. С оглед изложеното моли да бъде признато правото му на собственост
върху 90,75% ид.ч. от недвижимия имот на основание сделка, а при
условията на евентуалност – на основание изтекла в полза на праводателя му и в
негова полза придобивна давност.
Ответниците В.Ж.Т. и М.В.М. оспорват иска, като Т. счита,
че исковете, предявени срещу нея са недопустими, тъй като е била трето
лице-помагач на ищеца А.М.Х. в
производството, приключило с решение №58 от 12.05.2014 г. на
ВКС по гр.д. №7025/2013 г., с което праводателят В.М.Ж.
е осъден да предаде целия имот на Х.. Считат освен това, че производството е
недопустимо на основание чл.126, ал.1 ГПК – поради по-рано образувано (на 13.06.2016
г.) производство по иск за делба на процесния имот, в което участват всички
страни по делото и в което ищецът е пропуснал да направи възражение за
придобиване на имота по давност. Считат, че в производството по съдебна делба
страните са длъжни да изчерпат всички възражения за свои индивидуални права
върху имота и не е допустимо да предявяват отделни искове за собственост. По
същество оспорват праводателят на ищеца Ж. да е
придобил валидно имота – твърдят, че договорът за продажба на наследство от
05.11.1990 г. е унищожен с влязло в сила съдебно решение №79/21.05.1992 г. на
СРС по гр.д. №296/1992 г. на СРС, 5 състав, а съдебната спогодба, с която е
извършена делба и в дял на Ж. е поставен процесния имот, е прогласена за
нищожна с решение от 26.04.2010 г., постановено по гр. д. № 18084/2006 г. по
описа на СРС, 28 с-в. Ето защо считат, че праводателят на ищеца не е бил
собственик на имота, в това число на процесната идеална част и не е прехвърлил
валидно права чрез сделка на ответника. Оспорват и предявения иск за
придобиване на имота по давност. Оспорват да е налице владение на имота от страна
на ищеца за периода, в който е бил вещен ползвател на същия, доколкото вещното
право на ползване се упражнява върху чужда вещ и презумпцията на чл.69 ЗС е
неприложима. За периода от 2007 г., когато е сключил договор за
покупко-продажба на имота, до предявяване на иска за делба на процесния имот – 13.06.2016
г., когато е прекъсната давността, не са налице предпоставките за придобиване
на имота по давност. По отношение на ответника В. Т. оспорват да е текла придобивна давност в полза на ищеца, доколкото тя е била
страна като трето лице помагач в гр.д. №7025/2013 г. на ВКС, в което е
разгледана осъдителна претенция за предаване на целия имот, като производството
по това дело е започнало на 25.08.2006 г. с предявяване на иска по чл.108 ЗС от
А.М.Х..***
исковете, счита че искът за придобиване на имота по давност е недопустим поради
установената в закона забрана за придобиване на общински имот по давностно владение. Поради това и счита, че имот,
представляващ частна общинска собственост, не може да се придобие чрез давностно владение, тъй като течението на срока е спряно,
считано от 31.05.2006 г. по силата на изменения в чл.86 ЗС.
Съдът, след като се запозна със становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По възражението за недопустимост на производството
спрямо ответника В.Ж.Т.:
Установява се от първоинстанционното
решение по гр. д. № 18084/2006 г. по описа на СРС, 28 с-в и въззивното
решение по същото производство – по гр. д. № 3166/2012 г. на СГС, че в
производството като трето лице – помагач на страната на ищеца са участвали
ответницата В.Ж.Т.
и нейният праводател. По силата на чл.223, ал.1 ГПК постановеното
решение има установително действие в отношенията на третото лице
и насрещната страна. Предходният вещен иск, предявен по гр.д.18084/2006 г. СРС,
28 състав, е с предмет – претенция по чл.108 ЗС за предаване на целия недвижим
имот, представляващ едноетажна жилищна сграда на бул. *** №14. Делото е
приключило с влязло в сила решение на ВКС от 12.05.2014 г., с което е признато
за установено по отношение на праводателя на Х. ЕООД,
че А.М.Х. е собственик на 9,25% ид.ч. от имота и е
осъден праводателят на Х. ЕООД да предаде на А.М.Х.
владението върху целия имот. В мотивите си ВКС е приел, че възражението на
ответника за придобиване на имота (или идеална част от него) по давност е
неоснователно, приел е (чрез препращане към мотивите на въззивния
съд – л.328), че фактическата власт се упражнява от правен субект извън
съсобствеността, поради което е уважил ревандикационния
иск в осъдителната му част изцяло. Този диспозитив
формира сила на присъдено нещо между страните по делото, в това число
ответницата като трето лице помагач и частните им правоприемници (Х. ЕООД като
правоприемник на В.Ж.), че В.Ж. е правен субект извън съсобствеността и няма
правно основание да държи имота. По въпроса дали правата върху целия имот са
били предмет на делото има изрично изложени мотиви на въззивната
инстанция, в която съдът се позовава на константната практика на ВКС и посочва,
че с предявяване на ревандикационен иск срещу правен
субект извън съществуваща съсобственост съсобственикът упражнява действия на
обикновено управление, което по същество представлява упражняване на
притежаваното от него право на собственост. Доколкото частното правоприемство (прехвърляне на имота чрез договор за
продажба от Ж. на Х. ЕООД с нотариален акт от 2007 г.) е настъпило в хода на
процеса, на основание чл.226, ал.3 ГПК ищецът в настоящото производство Х. ЕООД
и ответникът В.Ж. Т. са обвързани с формираната сила на пресъдено
нещо между тях като насрещни страни в процеса, а именно - че към 12.05.2014 г.,
когато е постановено влязлото в сила решение на ВКС по гр.д. №7025/2013 г. В.Ж.
не притежава идеална част от спорния имот. Поради това предявеният в настоящото
производство иск срещу В.Ж. Т. за придобиване на идеална част от имота по давност би могъл да се основава само на нови факти,
настъпили след предходния процес (след 12.05.2014 г.). Доколкото този иск
включва факти (изтичане на срок след 12.05.2014 г.), то същият е допустим. За твърдяните факти, настъпили до 12.05.2014 г., съдът ще
приложи установителното действие на влязлото в сила
решение между страните - Решение №58/12.05.2014 г. по гр.д.№7025/2013 г. на
ВКС, с което е формирана сила на пресъдено нещо, с
която е отречено изцяло правото на собственост на праводателя на ищеца върху
каквато и да е част от недвижимия имот и на каквото и да е правно основание. По
иска за придобиване на имота чрез сделка ищецът не се позовава на нови факти, настъпили
след 12.05.2014 г. – твърди придобивно основание,
възникнало по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт
№62 от 01.11.2007 г. на нотариус №043 в регистъра на НК, т.е. позовава се на
факти, преклудирани от силата на пресъдено
нещо, формирана между ищеца Х. ЕООД като частен правоприемник на В.Ж. и
ответника В. Т.,
трето лице помагач на насрещната страна по гр.
д. № 18084/2006 г. по описа на СРС, 28 с-в, приключило с окончателния акт по
делото - съдебно решение №58 от 12.05.2014 г. по гр.д. №7025/2013 г. на ВКС.
По тези съображения и на
основание чл.130, вр. чл.299 ГПК производството в
частта по иска с правно основание чл.124 ГПК, вр.
чл.79 ЗС, предявен срещу В.Ж. Т., за установяване, че ищецът е собственик на
основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №62 от
01.11.2007 г. на нотариус №043 в регистъра на НК, следва да бъде прекратено.
Възражението за недопустимост спрямо ответницата В. Т.
на иска за придобиване на имота по давност, е неоснователно – по този иск съдът
следва да приложи установителното действие на
влязлото в сила решение по гр. д. № 18084/2006 г. по описа на СРС, 28 с-в,
приключило с окончателния акт по делото - съдебно решение №58 от 12.05.2014 г.
по гр.д. №7025/2013 г. на ВКС и да съобрази непреклудираните
от това решение факти, настъпили след 12.05.2014 г.
По възражението за недопустимост на производството поради
образувано по-рано дело за делба на имота:
Със свое определение от 08.03.2021 г. първоинстанционният съд е върнал
исковата молба по съображения, че установителните
искове, предявени от Х. ЕООД ***, В.Ж.Т., Л.Д.М.М. и М.В.М.,
имат идентичен предмет с повдигнатите в гр.д. №31927/2016 г. на СРС, 141 състав,
преюдициални въпроси по иска за делба. Съдът споделя
изложените съображения от ответниците, че в производството по делба страните
следва да изчерпат всички свои възражения за самостоятелни права върху делбения имот (включително основани на сделка и давност),
изключващи съсобствеността или правата на определени съделители,
по съображения, че в това производство, независимо кой е подател на исковата
молба, страните имат двойно качество - всички съделители
са едновременно ищци и ответници (ищец по отношение на своето право на делба и
ответник – спрямо правото на делба на останалите съделители).
Този извод обаче е отречен с акт на висшестояща инстанция – прекратителният
акт на настоящия съдебен състав (определението от 08.03.2021 г.) е отменен с
Определение №1754 от 03.07.2021 г. на САС по гр.д. №1697/2021 г. Ето защо следва
да отхвърлят възраженията по допустимостта на производството като
неоснователни.
По възражението за недопустимост на производството, основано на
изтекла придобивна давност на Столична община:
Ответникът Столична община обосновава възражението си
с разпоредбата на чл.86, вр.,§ 1, ал.1 ЗР на ЗС, съгласно които норми не
може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска
собственост, а давността за придобиване на частни държавни и общински имоти
спира да тече до 31 декември 2007 г., а с последващи изменения на нормата – до
31 декември 2022 г. С РКС № 3 от 2022 г., обн. ДВ,
бр. 18 от 2022 г., посочената разпоредба на §1, ал.1 ЗР на ЗС, е обявена за
противоконституционна. Независимо от това, без значение дали мораториумът
действа или не се прилага, това не води до недопустимост на производството.
Забрана за придобиване по давност, съответно – спиране на давностния
срок, представлява пречка за придобиване на имот, доколкото той е публична или
частна общинска собственост. В случай, че ищецът твърди, че имотът не е
общинска собственост, то няма пречка да установи придобивното
си основание и по отношение на държавата/общината, включително когато
основанието е придобивна давност. Единствено ако в
процеса се установи, че имотът е държавен или общински, тогава съдът ще приложи
забраната на чл.86 ЗС, съответно – спиране на течение на срока съгласно §1, ал.1 ЗР на ЗС до обявяване на
разпоредбата за противоконституционна, но това ще доведе до отхвърляне на иска,
а не до прекратяване на делото. Ето защо предявеният иск не е недопустим.
По установителния
иск по чл. чл.124 ГПК, вр. чл.77 ЗС, за признаване правото на собственост на основание
сделка, предявен срещу Столична община и М.В.М.:
Видно от представения Договор за продажба на
наследство с нотариална заверка на подписите от 03.11.1990 г., В.Ж. е придобил
от Е.В.Т. 1/5 част от наследството, оставено от Б.Г.. Този договор е унищожен на
основание чл. 28, ал. 1 ЗЗД поради грешка в предмета с влязло в сила на
15.10.1993 г. Решение № 79/21.05.1992 г., постановено по гр.д. № 296/1992 г. по
описа на СРС, 5 с-в. Следователно с обратна сила са отпаднали правните
последици, към които са били насочени волеизявленията на страните при сключване
на договора, поради което праводателят на ответника не е придобил вещни права
върху процесната едноетажна сграда. По предявен от В.Ж. иск за делба, по който
е образувано гр. д. 3313/1990 г. по описа на Пети районен съд гр. София, 8-ми
състав, е одобрена съдебна спогодба, по силата на която на Ж. е възложено в
изключителен дял правото на собственост върху процесната едноетажна жилищна
сграда. Доколкото обаче унищожаването на сделката, с която Ж. е придобил вещни
права върху имота, има обратно действие, то към момента на одобряване на
спогодбата той не е притежавал съответна идеална част от правото на
собственост, поради което извършената делба е нищожна поради противоречие с
императивни правила на закона – арг. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 75,
ал. 2 ЗН и чл. 34, ал. 2 ЗС. По тези съображения с влязло в тази част в сила решение
от 26.04.2010 г., постановено по гр. д. № 18084/2006 г. по описа на СРС, 28 с-в,
е прогласена нищожността на спогодба по съдебна делба от 19.12.1990 г.,
одобрена по гр. д. 3313/1990 г. по описа на Пети районен съд гр. София. 8-ми
състав.
Ищецът основава правата си по предявения установителен
иск на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №62 от 01.11.2007
г. на нотариус №043 в регистъра на НК, с който е придобил от В.Ж. собствеността
върху недвижимия имот, представляващ едноетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, бул. „*****. Относно основанието,
на което праводателят е придобил собствеността, ищецът се позовава на
цитираните по-горе Договор за продажба на наследство и съдебна делба, с което
придобива в дял изключителна собственост върху имота. Ищецът се позовава и на
други актове – съдебни и нотариални (Решение по гр. д. № 865/1991 г. по описа
на V-ти СРС по установителен иск за собственост,
констативни нотариални актове), но същите не са конститутивни
актове и от тях не могат да възникнат права, затова няма да бъдат обсъждани. Доколкото
договорът за продажба на наследство е унищожен, а делбата – прогласена за
нищожна, то следва да се приеме, че праводателят не е придобил валидно права по
силата на посочените придобивни основания. След като праводателят Ж. не е бил титуляр на правото на собственост,
то не е настъпил и вещно-прехвърлителият ефект на
сделката и сключеният с нотариален акт №62 от 01.11.2007 г. на нотариус №043 в
регистъра на НК договор за покупко-продажба не е доставил в патримониума
на ищеца правото на собственост върху 90,75% ид.ч. от
недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна сграда в гр. София, на бул. „*****,
със застроена площ от 88.80 кв.м. Предявеният установителен иск за с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.77 ЗС, за признаване правото на ищеца, че
е собственик на имота основание сделка – по силата на договор за
покупко-продажба, сключен с нотариален акт №62 от 01.11.2007 г., е
неоснователен и следва да се отхвърли.
По евентуалния установителния иск по чл. чл.124 ГПК, вр.
чл.79 ЗС, за признаване правото на собственост на основание придобивна
давност:
Придобивната давност е способ за
придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез
фактическото упражняване съдържанието на това право през определен в закона
период от време. Фактическият състав на придобивната
давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок, като за
зачитане на материалноправните последици на
давността, следва да е налице позоваване на давността пред орган, сезиран за защита
на субективно право. Т.е. осъществяването от страна на ищеца на фактическия
състав на придобивната давност е способ за изгубване
на правото на собственост от страна на ответниците по смисъла на чл.99 ЗС.
Ищецът твърди, че е придобил
собствеността върху 90,75 % ид.ч. от недвижимия имот
чрез непрекъснато и необезпокоявано владение на имота в продължение на периода
от 2003 г., когато с нотариален акт №80 от 06.06.2003
г. праводателят В.М.Ж. му е учредил възмездно и за
срок от 5 години вещно право на ползване върху имота и му е предал владението,
до предявяване на исковата молба. Твърди, че в този период е владял
необезпокоявано имота със съзнанието, че е ползвател, а впоследствие –
собственик, като се и на владението на праводателя си, което присъединява към
своето.
Както бе посочено по-горе, осъществяването
от страна на ищеца на фактическия състав на придобивната
давност е способ за изгубване на правото на собственост от страна на ответниците
по смисъла на чл.99 ЗС. По отношение на ответницата В.Ж. Т. е налице сила на
присъдено нещо, формирана между нея, в качеството й на трето лице – помагач (на
основание чл.223, ал.1 ГПК) и ищеца Х. ЕООД, в качеството му на частен
правоприемник на ответника В.Ж. (на основание чл.298, ал.2 и чл.226, ал.3 ГПК –
поради прехвърляне на спорното право в хода на процеса). Със силата на пресъдено нещо, формирана с решение №58/12.05.2014 г. по
гр.д.№7025/2013 г. на ВКС, са отречени изцяло правата на собственост на
ответника В.Ж., съответно – правоприемника му Х.ЕООД до датата на приключване
на съдебното дирене (през 2014 г.) върху каквато и да е част от процесния недвижимия
имот и на каквото и да е правно основание. Поради преклудиращото
действие на силата на пресъдено нещо, в настоящия
процес срещу ответницата В.Ж. Т. ищецът може да се позовава единствено на
факти, възникнали след устните състезания, т.е. след 01.04.2014 г. Упражняване
на фактическа власт с намерение за своене върху имота
за периода от този момент – 01.04.2014 г. до датата на предявяване на иска –
21.11.2016 г. не е достатъчно като срок, за да възникне претендираното
право на собственост на основание давностно владение.
Както бе отбелязано по-горе, осъществяването от страна на ищеца на фактическия
състав на придобивната давност е способ за изгубване
на правото на собственост от страна на ответниците по смисъла на чл.99 ЗС. По
отношение частта от имота, за която ответницата В.Ж. Т. се легитимира като
собственик – за 45,37% ид.ч., ищецът не е придобил
имота по давност, съответно – ответницата не е загубила правото си на
собственост. Ето защо за 45,375% ид.ч. от процесния
имот предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
По отношение на останалата част
от имота над 45,375% до претендираните 90,75% съдът намира следното: Не е
спорно между страните, а и се установява от представената от ответника Столична
община отчуждителна преписка, че процесният имот
представлява през 1948 г. сграда с площ от 30 кв.м., описан в актовете за
отчуждаване като „вътрешна къща, застроена на 30 кв.м.“, както и че заедно с
дворното место и другата сграда в имота – четириетажна, е принадлежал на петима
съсобственици - Е.В.Г., С.В.Г., Б.В.Г., Е.В.Г.и Г.В.Г., като всеки от тях
притежавал по 1/5 ид. част от правото на собственост
върху дворното място, върху четириетажната сграда и върху вътрешната къща,
застроена на 30 кв.м. Видно от отчуждителната преписка,
от всеки от петимата собственици към онзи момент (1948-49 г.) е отчуждена по
1/5 ид.ч. от имотите, с изключение на първия и втория
надпартерни етажи от четириетажната сграда. Следователно, държавата е придобила чрез отчуждаване
от петимата съсобственици на имота, правото на собственост върху цялото дворно
място, цялата вътрешната къща, както и върху трети и четвърти етаж от
четириетажната сграда (виж обобщение в Служебна бележка от 11.03.1952 г. –
л.202-б). За съсобствениците е останало правото на собственост върху първи и
втори етаж от четириетажната сграда. Впоследствие държавата се е разпоредила в
полза на праводателя на А.М.Х. – прехвърлен му е
четвъртият етаж от четириетажната сграда и 9,25/100 ид.
части от земята с Договор за продажба от 01.08.1965 г. Не е спорно
обстоятелство между страните, че на наследниците на лицата, от които е бил
отчужден процесният имот, е било възстановено по силата на закона с влизане в
сила на ЗВСОНИ правото на собственост върху отчуждените имоти, извън
извършеното разпореждане с тях от държавата преди влизане в сила на ЗВСОНИ през
1992 г. – т.е. извън частта, продадена на праводателя
на А.М.Х..*** легитимира с договор за продажба на недвижим имот по реда на
чл.73 от Наредбата за държавните имоти от 27.09.1982 г., по силата на който С.В.Г.
й прехвърля 1/4 ид.ч. от дворното място, но доколкото
към този момент – 1982 г. дворното място е било отчуждено и собственост на
държавата (по изложените по-горе съображения), прехвърлителят
не би могъл валидно да прехвърли права, които не притежава. Ето защо следва да
се приеме, че през 1992 г. собствеността върху дворното място и т.нар.
„вътрешна къща“, която е предмет на процесния иск, е принадлежало на праводателя на А.М.Х. и на физическите лица, от които е
отчуждено, а не е общинска собственост.
С оглед изложеното съдът приема, че процесният имот –
вътрешна къща, в никоя своя част не представлява държавна или общинска собственост
и по отношение частта над 45,375% до претендираните 90,75% няма забрана за придобиване на
собствеността по давност, нито норма, разпореждаща в част от процесния период
(06.06.2003 г. – 21.11.2016 г.) спиране на давностния срок. По отношение на тази част от имота,
доколкото легитимиращият се като собственик по наследство М.В.М. или негов праводател не е участвал в предходния процес относно
собствеността върху имота (по гр. д. № 18084/2006
г. по описа на СРС, 28 с-в, приключило с влязло в сила решение на ВКС от 12.05.2014 г.), нито
като главна, нито като подпомагаща страна, не е формирана сила на пресъдено нещо, която да има преклудиращо
действие за заявяване на възражения за придобиване на имота.
Установява се от показанията
на свидетелите К.И.А., К.Т.Т.и Р.П.М., че процесната
сграда до 1990 г. е била около 40 кв.м., впоследствие в периода 1993 г. – 1995
г. по възлагане от В.Ж. е извършен ремонт и реконструкция на сградата, а след
приключване на строителните работи сградата е била по преценка на свидетелите
около 100 кв.м. (така свидетелят А.) или 200 кв. (така свидетелят Т.). Сградата
в периода от приключване на строителните работи (1995 г.) до момента на
разглеждане на делото съгласно показанията и на тримата свидетели се ползва от В.Ж.,
който я е отдавал под наем. Достъп до сградата са имали В.Ж. и служители на
фирма Х.ЕООД. Всички ремонтни работи в сградата през 1993 г. – 1995 г. и
впоследствие са извършвани от свидетеля А., като винаги са му били възлагани от
Ж. и дружеството Х.. Достъп до сградата също е осигуряван на свидетеля от тези
лица.
По силата на чл.68, ал.1 за
придобиване на вещ по давност е необходимо да бъде установено владение върху вещта,
което представлява упражняване на фактическа власт с намерение за своене. При преценката дали е установено владение, следва
да се вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени
в чл.2 от Закона за давността (отм.), а правната доктрина и съдебната практика
ги е възприела за приложими и при действието ЗС, а именно: то следва да е постоянно
и непрекъснато (да няма случаен характер, а да е израз на воля, трайно да се
държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на други лица за период
по-дълъг от шест месеца съгласно чл.81 от ЗС), да е спокойно (да не е
установено с насилие или по скрит начин), да е явно (да се упражнява така, че
всеки заинтересован да може да научи за това) и да е несъмнено (да няма
съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за себе си). С
чл.69 ЗС е установена оборимата презумпция, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. С
ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС се приема, че презумпцията на чл.69 ЗС в
отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена,
ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от
съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява
фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на
останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на
собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите
съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа
власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на
останалите, намерението му за своене се предполага.
Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия
имот в сроковете по чл.79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена
фактическата власт, показва съвладение и
съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи
вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ето защо самото обективно
съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба на
вътрешните отношения в хипотезата на съпритежание на
право на собственост във връзка с управлението, поддържането и ползването на
общата вещ - чл.30 - 32 ЗС, не може да обоснове извод за оборване презумпцията
на чл.69 ЗС. Такъв може да се направи само ако се докаже, че основанието на
което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението
те да се държат като собствени. Когато основанието, по силата на което е
придобито владението не изключва правата на останалите съсобственици, за да
придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението,
при което съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия,
с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици
и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия
са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на
останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене.
Ето защо с цитираното ТР ВКС приема, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на
общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които
един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е
упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче
съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като
обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и
презумпцията се счита за оборена.
В настоящия случай установяването
на фактическа власт върху процесния имот е осъществено съгласно представените
по делото писмени доказателства и изслушаните свидетели през 1993 г., когато са
започнали строителни дейности в сградата, извършвани от свидетеля К.А.,
възложени му от В.Ж.. Съгласно показанията на всички разпитани свидетели в
периода от 1993 г. до момента на разглеждане на делото фактическа власт върху
имота е упражнявал Ж. и ищецът Х.ЕООД. Това обстоятелство се потвърждава и от
писмените доказателства, представляващи строителни книжа за възстановяване и
преустройство на част от жилищна сграда (л.903-л.916 от делото). Доколкото
основанието на праводателя на ищеца за установяване на фактическа власт
представлява договор за продажба на наследство и съдебна спогодба по делба, с
която в негов дял е поставена изключителната собственост на процесната вътрешна
сграда, то съдът приема, че фактическа власт върху вещта е установена на
основание, което изключва владението на останалите съсобственици. Ето защо и
съгласно указанията, дадени в ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на
чл.69 ЗС е приложима в отношенията между съсобствениците и по делото следва да
се приеме, че праводателят на ищеца В.Ж. има
качеството на владелец и в периода до 1993 г. - 2007 г. (когато е прехвърлил
имота на ищеца), е държал вещта като своя. Следва да се отбележи, че след като
през 2003 г. е учредил вещно право на ползване на ищеца, ответникът не е
загубил владението, а е продължил да го упражнява, а ищецът от своя страна,
макар да е ползвал имота, не е упражнявал тази фактическа власт с намерение да
свои, а субективното му отношение е било на ползвател - от свое име, по силата
на учредено му от Ж. вещно право на ползване. Ето защо следва да се приеме, че
в периода от 2003 г. до 2007 г. владелец на имота е бил Ж., който е упражнявал
фактическата власт с намерение да свои чрез свой вещен ползвател – ищеца. След
2007 г., когато е сключен договор за покупко-продажба между Ж. и ищеца с
нотариален акт №62 от 01.11.2007 г. на нотариус №043 в регистъра на НК, владение
за себе си е започнал да упражнява ищецът. В същото време няма пречка ищецът да
се позове на изтекъл давностен срок в полза на
праводателя си, след като е продължил владението на имота – виж т.3 на ТР
№4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо съдът приема, че фактическа власт с
намерение за своене на имота е упражнявана в
процесния период 2003 г. – 2016 г., първоначално от праводателя
на ищеца В.Ж., а впоследствие от ищеца.
По отношение на частта от
имота от 45,375% ид.ч., за която се легитимира като
собственик по наследство М.В.М., до 2016 г. няма прекъсване на давността по
смисъла на чл.116 ЗЗД – признаване на правата на собственика от страна на
владелеца, предявяване на иск или възражение или на искане за почване на
помирително производство или предприемане на действия за принудително изпълнение.
Съгласно т.13 на ППВС №6/1974 г. владението се прекъсва и се превръща в държане
от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за
имота. Такъв иск от страна на М.В.М. или с негово участие като главна или допълнителна
страна, не е предявяван до момента на предявяване на иск за съдебна делба на
процесния имот – 13.06.2016 г., когато е прекъсната давността (доколкото в
производството по делба всички съделители са
едновременно ищци и ответници, независимо кое лице е подало исковата молба). Както
бе посочено по-горе, в производството по гр. д. № 18084/2006 г. по описа на
СРС, 28 с-в, приключило с постановяване на Решение №58/12.05.2014 г. по
гр.д.№7025/2013 г. на ВКС, ответникът М.В.М. или негов праводател
не е участвал. С това производство е прекъсната давността относно частта от
имота, за която като собственик се легитимира В.Ж. Т., която е участвала като
трето лице – помагач на страната на ищеца и по отношение на чиято част от имота
съдът достигна до извод за неоснователност на иска. Други съдебни производства
относно собствеността върху процесния имот, представляващ вътрешна сграда, не
са водени, с изключение на делото за съдебна делба от 13.06.2016 г. Ето защо за
частта от имота, принадлежала на ответника М.В.М., упражняваното от ищеца и от
неговия праводател давностно владение не е прекъсвано
в периода 06.06.2003 г. - 13.06.2016 г., който период
като срок превишава 10 години. По
изложените съображения съдът приема, че предявеният евентуален иск е частично основателен
– установи се, че ищецът е носител на правото на собственост на 45,375% ид.ч. от процесния имот по силата на изтекла в полза на
праводателя му и в негова полза придобивна давност в
периода 06.06.2003 г. – 13.06.2016 г.
По изложените съображения
съдът приема, че производството по предявеният главен иск за установяване
правото на собственост на ищеца, придобита по силата на сделка, следва да се
прекрати по отношение на ответницата В.Ж.Т. като недопустимо, а по отношение на
ответниците Столична община и М.В.М. искът следва да се отхвърли като
неоснователен. Предявеният евентуален иск за установяване на правото на
собственост по силата на изтекла придобивна давност
следва да се уважи за 45,375% ид.ч. от имота и да се
отхвърли за разликата над тази част до пълния предявен размер от 90,75% ид.ч. от имота.
По разноските:
На ищеца следва да се
присъдят направените разноски, съразмерно с уважената част от исковете – за
сумата от 1853,50 лв.
На ответниците следва да се
присъдят направените разноски, съразмерно с прекратената и отхвърлена част от
исковете – за сумата от 3337,50 лв.
Поради което Софийският градски
съд
Р Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството в частта му
по предявения от Х. ЕООД, ЕИК:*******,
срещу В.Ж.Т., ЕГН:**********, установителен иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.77 ЗС, за признаване правото на ищеца, че е
собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт
№62 от 01.11.2007 г. на нотариус №043 в регистъра на НК, на 90,75 % ид.ч. от недвижим имот, представляващ ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, – самостоятелен обект с
идентификатор 68134.407.6.2 по одобрения КККР със заповед №РД-18-45/09.07.2010
г. на ИД на АГКК, находяща се в гр. София, бул. „*****, със застроена площ от
88.80 кв.м., състояща се от: в сутерена – три складови помещения, гараж,
коридори и вътрешно стълбище, на първия етаж – входно антре, две стаи,
трапезария, кухненски бокс, килер, баня-тоалетна, вътрешно стълбище към сутеренаи към таванското подпокривно
пространство, в таванското подпокривно простванство – стая за творческа работа, коридори, кабинет,
която сграда е разположена вътре в дворното място, съставляващо УПИ V-15
от кв.536 по плана на гр. София, местността ГГЦ-Зона Г-14, цялото с площ от
1064 кв.м., при съседи на мястото: УПИ III-14A, бул. ***, УПИ VII-16,
УПИ XIII-27 и УПИ XXII.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х.
ЕООД, *** община, адрес: гр. София,
ул. *******, и М.В.М., роден на ***
г., адрес: Великобритания, гр. Устер, ул. *******, установителен иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.77 ЗС, за признаване правото на ищеца, че е
собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт
№62 от 01.11.2007 г. на нотариус №043 в регистъра на НК, на 90,75 % ид.ч. от недвижим имот, представляващ ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, – самостоятелен обект с
идентификатор 68134.407.6.2 по одобрения КККР със заповед №РД-18-45/09.07.2010
г. на ИД на АГКК, находяща се в гр. София, бул. „*****, със застроена площ от
88.80 кв.м., състояща се от: в сутерена – три складови помещения, гараж,
коридори и вътрешно стълбище, на първия етаж – входно антре, две стаи,
трапезария, кухненски бокс, килер, баня-тоалетна, вътрешно стълбище към
сутерена и към таванското подпокривно пространство, в
таванското подпокривно пространство – стая за
творческа работа, коридори, кабинет, която сграда е разположена вътре в дворното
място, съставляващо УПИ V-15 от кв.536 по плана на гр.
София, местността ГГЦ-Зона Г-14, цялото с площ от 1064 кв.м., при съседи на
мястото: УПИ III-14A, бул. ***, УПИ VII-16,
УПИ XIII-27 и УПИ XXII.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Х. ЕООД, *** община,
адрес: гр. София, ул. *******, В.Ж.Т.,
ЕГН:**********, и М.В.М., роден на ***
г., адрес: Великобритания, гр. Устер, ул. *******, установителен иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.79 ЗС, че Х.
ЕООД, ЕИК:*******, е собственик на основание придобивна
давност, изтекла в периода 06.06.2003 г. – 13.06.2016
г., на 45,375% ид.ч.
от недвижим имот, представляващ ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА – самостоятелен обект
с идентификатор 68134.407.6.2 по одобрения КККР със заповед
№РД-18-45/09.07.2010 г. на ИД на АГКК, находяща се в
гр. София, бул. „*****, със застроена площ от 88.80 кв.м., състояща се от: в
сутерена – три складови помещения, гараж, коридори и вътрешно стълбище, на
първия етаж – входно антре, две стаи, трапезария, кухненски бокс, килер,
баня-тоалетна, вътрешно стълбище към сутеренаи към
таванското подпокривно пространство, в таванското подпокривно простванство – стая
за творческа работа, коридори, кабинет, която сграда е разположена вътре в
дворното място, съставляващо УПИ V-15 от кв.536по плана на гр. София, местността ГГЦ-Зона Г-14, цялото с площ от
1064 кв.м., при съседи на мястото: УПИ III-14A, бул. ***, УПИ VII-16, УПИ
XIII-27 и УПИ XXII, като ОТХВЪРЛЯ
иска за установяване, че Х. ЕООД е собственик на основание придобивна давност за останалата част от имота над 45,375% ид.ч.
до 90,75 % ид.ч.
ОСЪЖДА
Столична община, адрес: гр. София,
ул. *******, В.Ж.Т., ЕГН:**********,
и М.В.М., роден на *** г., адрес:
Великобритания, гр. Устер, ул. *******, да заплатят
на Х. ЕООД, ЕИК:*******, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1853,50
лв., представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА Х. ЕООД, ЕИК:*******, да заплати на В.Ж.Т.,
ЕГН:**********, и М.В.М., роден на ***
г., адрес: Великобритания, гр. Устер, ул. *******, на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 3337,50
лв., представляваща съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския
апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: