№ 13615
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20231110112261 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба от ************ срещу П. Г. Д., с която е
предявен по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен искс правно основание
чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба са изложени доводи, че на 10.11.2009 г. е сключен договор за
потребителски кредит между ************ /с ново наименование ************/ и
ответника, по силата на който кредиторът е предоставил на длъжника кредит в размер
на 10 000 лв. Посочено е, че годишният лихвен процент към датата на сключване на
договора е в размер на 15,75%, като кредитополучателят се е задължил да погаси
задължението си на 96 месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, в
общ размер на 184,22 лв. всяка, считано от 15.12.2009 г. Крайната дата /падеж на
задължението/ е 10.11.2017 г. Сочи се, че на 28.09.2012г. е сключен договор за
продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който ************ е придобило
вземането спрямо длъжника, произтичащо от описания по-горе договор. Поддържа се,
че в изпълнение разпоредбите на чл. 99 ЗЗД длъжникът е уведомен за цедирането на
дълга му с изпращане на писмо-уведомление от дата 09.02.2021 г., съгласно
предоставените от първоначалния кредитор правомощия. Със съобщаването на
цесията, на длъжника е предоставен 7-дневен срок за доброволно изпълнение, каквото
не е извършено. Сочи се, че срокът на договора е изтекъл на 10.11.2017 г., поради
което задълженията на длъжника по същия са изискуеми изцяло. Поддържа се,
длъжникът не е погасил задължението си, като размера на непогасената главница по
кредита възлиза на 9944,26 лв. Съобразно изложеното е направено искане съдът да
постанови решение, с което да признае за установено, че ответника дължи на
************ сума в размер на 1 700,00 лв., представляваща главница - частична
претенция от цялата непогасена главница в размер на 9944,26 лв., представляваща
задължение по Договор за потребителски кредит от 10.11.2009 г., както и законната
лихва за забава върху главницата от подаването на заявлението до окончателното й
1
изплащане, ведно със съдебно деловодните разноски в заповедното производство и
исковото производство.
Ответникът П. Г. Д. в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е
подала отговор на исковата молба, в който е изложено подробно становище за
неоснователност на предявения иск. Релевира възражение за погасяване на
претендираното вземане по давност. Представя доказателства за извършвани плащания
по договора за кредит.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и взе предвид доводите и възраженията на страните,
съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявен е по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск с правно
основание 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 99 ЗЗД.
За основателността на предявения положителен установителен иск в
доказателствена тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно
доказване, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) наличие на валидно
възникнало договорно правоотношение по процесния договор за кредит между
************ и ответника, с параметри, посочените в исковата молба, 2) предаване на
договорената сума на кредитополучателя; 3) изискуемост на претендираните вземания
за главница, 4) прехвърляне на процесното вземане от ************ на ищеца в
съответствие с изискванията ЗЗД.
В доказателствена тежест на ответника и при доказване на горните факти е да
установи погасяване на паричното задължение.
Между страните не е спорно и от представените писмени доказателства –
договор за стандартен потребителски кредит от 10.11.2009 г. /л. 25 и сл./ се установява,
че между ************, в качеството на кредитор, и ответника П. Г. Д., в качеството
на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит в размер на 10 000
лв. със срок за издължаване 96 месеца, считано от датата на усвояването му. Видно от
погасителния план към договора за кредит /л. 35 и сл./, датата на издължаване на
същия, която съвпада и с датата на падежа на последната вноска по кредита, е
10.11.2017 г.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено /л. 141 и сл./, от което се
установява, че заемната сума е усвоена от длъжника еднократно на 10.11.2009 г.
Извършените от кредитополучателя плащания са в общ размер на 5 965,09 лв. и са
отнесени за погасяване на следните суми: 55,74 лв. – главница, 3 194,51 лв. –
договорна лихва, 2 714,84 лв. – наказателни лихви. Вещото лице е посочило, че с оглед
размера на извършените плащания, непогасената главница е в размер на 9 944,26 лв., а
непогасената договорна лихва е в размер на 952,51 лв.
При така установените факти съдът намира, че по делото са доказани първите
три предпоставки за основателност на предявения иск, а именно наличието на валидно
възникнало договорно правоотношение по процесния договор за кредит между
************ и ответника, с параметри, посочените в исковата молба, предаване на
договорената сума на кредитополучателя и изискуемост на претендираното вземане за
главница.
С оглед заявеното становище от ответника в депозирания писмен отговор, съдът
намира за спорни въпросите, касаещи надлежното прехвърляне на процесното вземане
на ищеца и уведомяването на ответника за него, датата на настъпване на
изискуемостта на претендираното вземане и обстоятелството погасено ли е същото по
2
давност.
От представените по делото писмени доказателства – договор за прехвърляне на
парични вземания 28.09.2012 г. /л. 28 и сл./, сключен между „Си Банк“ ЕАД, в
качеството на цедент, и ищеца, в качеството на цесионер, и приложение № 1 към него
/л. 92 и сл./, потвърждение за извършена цесия от 01.11.2012 г. /л. 49/, нотариално
заверено пълномощно от цедента в полза на цесионера от 16.11.2012 г. /л. 48 и сл./, се
установява, че вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени в полза на
ищеца с горепосочения договор за прехвърляне на вземания от 28.09.2012 г. Съдът
приема, че ответника е надлежно уведомен за цесията с връчването на препис от
исковата молба, към която е приложено и уведомление за нея. В тази връзка съдът взе
предвид трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която уведомяване на длъжника
за цесията може да се извърши и от новия кредитор – при надлежно упълномощаване
от стария, каквото е налице и в процесния случай, чрез предявяване на иска за защита
на цедираното вземане, като уведомяването настъпва с получаване от длъжника на
препис от исковата молба на цесионера, защото то е факт, осъществил се до
приключване на устните състезания, подлежащ на съобразяване от съда – арг. от чл.
235, ал. 3 ГПК /в този смисъл: определение № 72/05.02.2021 г. по т.д. № 1188/2020 г.,
ТК на ВКС/. Необходимо е и да се посочи и че в депозирания писмен отговор
ответникът сам сочи, че е уведомен за цесията още на 21.06.2013 г. /л. 61/. Противно
на изложените от него доводи, в закона не е въведено изискване за обявяване на
предсрочна изискуемост на договорите за кредит, което да касае за действителността
на договори за прехвърляне на вземанията по същите по реда на чл. 99 ЗЗД. Доколкото
по делото не са представени доказателства, от които може да бъде направен извод, че
вземането за главница по процесния договор за кредит е обявено за предсрочно
изискуемо преди настъпване на падежа на последната вноска на 10.11.2017 г., съдът
намира, че такава не е била обявена нито от първоначалния, нито от последващия
кредитор.
С огледа датата на настъпване на изискуемостта на претендираното вземане на
10.11.2017 г. и след съпоставка между датата на настъпване на изискуемостта на
вземането с датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК от кредитора –
28.01.2022 г., съдът намира, че процесното вземане не е погасено по давност, а
възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
За да достигне до този извод, съдът съобрази съдебната практика на ВКС
/решение № 50173 от 13.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4674/2021 г., III г. о., ГК и др./,
съгласно която уговореното между страните по договор за кредит връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в
такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с тълкувателно решение №
3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието
на понятието „периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. „в" ЗЗД. С оглед
мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че
макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а
на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и
услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
3
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/. Ето
защо/ приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност
по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в" ЗЗД, изчислена от датата на
падежа на отделните погасителни вноски. Съгласно мотивите на цитираното решение
на ВКС и становището на настоящия съдебен състав, съществуващото противоречие
следва да се счита за преодоляно посредством решаващите мотиви, съдържащи се
в ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В тези мотиви се
утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение,
което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при
уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в" ЗЗД. Приема се, че в този случай
задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично
дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.
При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от
време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително
самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт,
но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за
разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение, престира само
длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е
достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при
постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни
вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от
отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само
едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска
или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е
обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, каквато се установи да е и
процесната хипотеза, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. В
конкретния случай тази дата е 10.11.2017 г. а заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано
на 28.01.2022 г., т.е. преди изтичане на петгодишната погасителна давност.
В обобщение, по изложените съображения, предявеният положителен
установителен иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски имат
ищеца, който претендира сторените в исковото /34 лв. – държавна такса и 250 лв. –
депозит за вещо лице/ и заповедното производство разноски, които следва да бъдат
възложени в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК положителен
установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, че П. Г. Д.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ************, дължи на ************, със
седалище в град София и адрес на управление: ************, сума в размер на 1 700
4
лв. – част от вземане за неплатена главница в общ размер на 9 944,26 лв. по договор за
потребителски кредит от 10.11.2009 г., сключен между ************, в качеството на
кредитор, и ответника П. Г. Д., в качеството на кредитополучател, вземанията по който
са прехвърлени на ************ с договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от
28.09.2012 г., ведно със законна лихва от 28.01.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 22.03.2022 г. по ч. гр. д. № 4683/2022 г. по описа на Софийски районен
съд, Гражданско отделение, 171 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, П. Г. Д., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ************, да плати на ************, със седалище в град София и
адрес на управление: ************, сума в размер на 284 лв., представляваща
разноски в исковото производство, и сума в размер на 34 лв. – разноски в заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5