№ 6029
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110164016 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „Кредито“ ООД срещу Д. С.
Н., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 45214/2024г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 800,00лв.,
представляваща главница, ведно със законната лихва от 24.07.2024г. до изплащане на
вземането, 26,73лв., представляваща договорна лихва за периода 15.07.2023г.-
14.08.2023г. и 103,57лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.08.2023г.-
24.07.2024г.
Ищецът твърди, че на 15.07.2023г. сключили с ответника договор за паричен
заем от разстояние с № ************, по силата на който предоставил на ответника
сумата от 800лв. Бил уговорен лихвен процент от 40,10%, ГПР от 49,16%, брой
погасителни вноски – 1, такса за експресно разглеждане от 159,28лв., срок на кредита
от 30 дни с падеж 13.08.2023г. и обща дължима сума от 986,01лв. Твърди, че
ответникът не върнал кредита, въпреки настъпилия падеж, като изпаднал в забава и
дължал и мораторна лихва.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат
уважени предявените искове.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок.
Признава, че между страните е сключен сочения договор за кредит за сумата от
800лв., както и че същата е усвоена. Счита, че договорът е нищожен поради
противоречието му със закона и добрите нрави. Изтъква, че договорът не отговаря на
изискванията по чл. 10-11 ЗПК. Поддържа, че е нищожна уговорката за дължимост на
възнаградителна лихва в размер на 40,10%, доколкото противоречи на добрите нрави,
тъй като надвишава двукратния размер на законната лихва. Изтъква, че посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния такъв, който е по-висок, предвид че
следва да бъде включена и таксата за експресно разглеждане. Твърди, че и самата
клауза за дължимост на такса за експресно разглеждане е нищожна, тъй като
1
противоречи на закона – чл. 16 ЗПК.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
С отговора на исковата молба ответникът е предявил и насрещен иск, който е
приет за съвместно разглеждане, с който моли да бъде признато за установено, че не
дължи сумата от 159,28лв., представляваща такса за експресно разглеждане по
договора, тъй като се явява нищожна.
Ответникът по насрещния иск е подал отговор на исковата молба в
законоустановения срок, с който счита, че искът е допустим, но неоснователен.
Посочва, че таксата за експресно разглеждане е опционна и не е задължителна за
получаване на кредита, поради което не трябва да е част от ГПР. Отделно от това, била
индивидуално договорена.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и насрещен отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
По делото не е спорно и е отделено за безспорно с доклада по чл. 146 ГПК, че
на 15.07.2023г. между тях е сключен договор за потребителски кредит №
ОL***********, съгласно който дружеството се задължава да предостави на
потребителя кредит в размер от 800лв., при лихвен процент от 40,10% с дъжима лихва
от 26,73лв. с падеж 13.08.2023г. и една погасителна вноска. Посочено е, че ГПР
възлиза на 49,16%, като се дължи и такса експресно разглеждане в размер на 159,28лв.
Общият посочен размер на плащанията възлиза на 986,01лв. Описано е, че таксата за
експресно разглеждане представлява „индивидуално договорена и приета за разумна
от страните, такса за предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга по искане
на кредитополучателя за експресно разглеждане от кредитора на искането за отпускане
на кредит, която гарантира експресна обработка на кандидатурата в срок до 20 минути
от постъпване при кредитора, ако е постъпило в работен ден от 09:00 до 18:00ч., а ако
е след този срок, искането се разглеждане в първия следващ работен ден“. Към
договора има приложение № 1, представляващо погасителен план, в който е посочена
една вноска с падеж 13.08.2023г. на сумата от 986,01лв., включваща 800лв. главница,
26,73лв. лихва и 159,28лв. такса. В преддоговорната информация (стандартен
европейски формуляр) е посочено, че разходите по кредита включват само лихвения
процент.
По делото не е спорно, че сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът
следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
2
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, който
не надвишава максимално допустимия по закон, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – таксата за експресно
разглеждане, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на легалната
дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
Горепосочената такса несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като е била
изначално известна на кредитора. Тя изрично попада в легалната дефиниция по пар. 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в
ГПР се включват всички такси и разходи за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит. Ето защо, стойността на тази такса трябва да бъде включена при определяне
на годишния процент на разходите в договора за кредит, тъй като е част от него.
Очевидно е обаче, че това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на
възнаградителната лихва. При включването на тази такса в ГПР, което е абсолютно
необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е явно и без да са необходими
специални знания (а и при изчисление с общодостъпен интернет калкулатор), че ГПР
надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда
на Европейския съюз, е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне
на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и),
когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Прието е, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
3
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Според настоящия съдебен състав, включването на посочените клаузи за
допълнителни услуги в договорите, които въобще не е ясно дали и по какъв начин
биват предоставяни, както и с оглед тяхната изключително висока стойност,
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело №
C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за
всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.
По изложените съображения, съдът намира, че посочената такса, която съдът не
приема за индивидуално договорена, доколкото е част от предварително изготвен
типов договор, върху който потребителят няма възможност да влияе, отговаря на
поставените в ЗПК критерии и следва да бъде включена в общия разход по кредита,
което в случая не е сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договора за
кредит е значително по-висок от обявения в договора (2029.83% според общодостъпен
интернет калкулатор). При това положение се налага изводът, че договорът за кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
като в договора липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита,
изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика
в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва
да се тълкува буквално, а именно - при посочен ГПР, макар и неправилно определен и
без подробно описание на компонентите по него. Нормативното изискване следва да
се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на
ГПР с всички негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
4
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето защо,
съдът приема договорът за потребителски кредит за недействителен на основание чл.
22 ЗПК. Недействителността на договора влече недействителност и на сключените
анекси.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, и такси и други
разходи. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024г. по т. д. №
630/2023г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86
ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в
съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за
да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на
защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски. Ето защо, в случая ищецът има право само на
главницата, която е в размер на 800лв.
Според Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV
г. о и Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и др.,
при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит по
предявения от кредитора иск на договорно основание за заплащане на дължими суми
по договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл. 23 ЗПК, дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата
стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо
вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно
основание по чл. 55 ЗЗД.
С оглед изложеното и предвид липсата на твърдения и доказателства за
извършени плащания, съдът намира, че следва да уважи иска за сумата от 800лв.,
представляваща чистата стойност по кредита, и да отхвърли исковете за сумите от
26,73лв. договорна лихва и 103,57лв. мораторна лихва. Не се дължи и законна за
забава съобразно дадените по-горе разяснения.
По насрещния иск:
След като целият договор за кредит е признат за недействителен съгласно чл. 22
ЗПК и в този случай се дължи само чистата стойност, то предявеният отрицателен
установителен иск за недължимост на сумата от 159,28лв., представляваща такса
експресно разглеждане, се явява основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът е доказал разноски в размер на 425,00лв. в заповедното производство,
от които следва да му се присъдят 365,47лв., и 512,80лв. в исковото, от които следва да
му се присъдят 440,97лв.
5
Ответникът също има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете, като се претендира адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. от
процесуалния му представител от 400лв., от които следва да му се присъдят 56,02лв.
По насрещния иск право на разноски има само ищецът по него, който е доказал
50лв. за държавна такса. Процесуалният му представител също има право на адв.
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер от 400лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„КРЕДИТО“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Черни връх“ № 51Г, офис 32, срещу Д. С. Н., ЕГН: **********, с адрес:
**************************************************, че ответникът дължи на
ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 45214/2024г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 800,00лв.,
представляваща чистата стойност (главницата) по договор за кредит №
************/15.07.2023г., като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумите от 26,73лв.,
представляваща договорна лихва за периода 15.07.2023г.-14.08.2023г., и 103,57лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 15.08.2023г.-24.07.2024г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. С. Н., ЕГН: **********, с
адрес: **************************************************, срещу „КРЕДИТО“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни
връх“ № 51Г, офис 32, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи
на ответника сумата от 159,28лв., представляваща такса експресно разглеждане по
договор за кредит № ************/15.07.2023г.
ОСЪЖДА на основание 78, ал. 1 ГПК Д. С. Н., ЕГН: **********, с адрес:
**************************************************, да заплати на „КРЕДИТО“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни
връх“ № 51Г, офис 32, сумата от 806,44лв. – сторени разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 51Г, офис 32, да
заплати на Д. С. Н., ЕГН: **********, с адрес:
**************************************************, сумата от 50,00лв. –
сторени разноски за държавна такса по насрещния иск.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „КРЕДИТО“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 51Г, офис 32, да
заплати на адв. П. Й. Н. от АК – Варна, с личен № *********** и адрес:
*********************************************, сумата от 456,02лв. – адв.
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6