Р Е Ш Е Н И Е № 89
гр. Сливен, 27.04. 2021 год.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А.
СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публично заседание на пети април
през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Административен съдия: СЛАВ БАКАЛОВ
при секретаря Радостина Желева и с участието на прокурора като разгледа докладваното от съдията административно дело № 57 по описа за 2021 година, за да се произнесе съобрази:
Производството е
по чл.268, ал. 1 от ДОПК.
Образувано е по
жалба на „Биоком 2000“ ООД гр. Сливен против Решение
№ НОМ 7/21.01.2021 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при
Община Сливен, с което са потвърдени действията на публичния изпълнител при
Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Сливен, обективирани
в писмо изх. № ПИ – НОМ 109/11.12.2020
г., с което е отказано погасяването по давност на задълженията за данък върху
недвижимите имоти, такса битови отпадъци и данъка върху превозните средства, за
периода 2012 - 2013 година, дължими от „Биоком 2000“
ООД. В жалбата се твърди, че оспореното решение е неправилно. Необосновани били
изводите, че не е изтекла давността за погасяване на посочените публични
задължения. Счита, че следва да бъде приложена 5-годишната давност, която е
изтекла най-късно на 31.12.2019 г. Моли съда да постанови решение, с което отмени
обжалваното решение, както и отказа на длъжностното лице от Общинска
администрация - Сливен и да заличи задълженията на дружеството. Претендира за
направените по делото разноски.
В съдебно
заседание чрез п. по з.-у. К.М., заедно с адв. Д.Д. ***, поддържа жалбата. Счита, че жалбата е частично
основателна по отношение на неплатеното и непогасеното публично задължение на
дружеството. Твърди, че за тях е изтекла 5-годишната давност, считано от 01.01.2015 г. Нямало
спор, че по двата акта е образувано изпълнително дело № 277/2014 г. и чрез
самото образуване на изпълнителното дело се е осъществила една от
предпоставките за прекъсване на давността, и че от 01.01.2015
г. е започнала да тече нова 5-годишна давност, която давност била изтекла на
31.12.2019 г. Не били извършвани никакви изпълнителни действия, не били
предприемани никакви способи за прекъсване и спиране на давността. Изпълнително
действие, освен образуване на изпълнително производство, били такива действия, които водели до
осребряване на имущество, с цел погасяване задълженията на взискателя.
Претендират разноски до 600 лева.
Ответникът по
оспорването, чрез процесуален представител - А.О., с. с ю. о.и п. ю. п., оспорва жалбата. Заявява, че по
изпълнително дело № 277/2014 г. по описа на ДСИ пред Районен съд - Сливен били
предприети принудителни действия спрямо оспорващото дружество, а именно
наложени запори на банкови сметки на 18.06.2014 г. и наложени запори на
превозни средства на 23.06.2014 г. Постъпването на суми по сметка на съдебния
изпълнител било действие прекъсващо давноността. По
сметките на ДСИ периодично са постъпвали суми, като давността е прекъсвана и
започнала да тече нова давност. Последното изпълнително действие по изп. дело № 277/2014 г. било от дата 15.10.2015 г., и представлявал
акт на съдебния изпълнител, за разпределение на постъпилата сума по сметката на
ДСИ. Последното платежно нареждане било от 13.10.2015 г. и последваща
резолюция на съдебния изпълнител на 15.10.2015 г.. Именно това последвало
изпълнително действие прекъснало давността, е започнала да тече нова 5-годишна
давност, която не била изтекла към момента на подаване на искането за прилагане
на института погасителна давност на 06.11.2020 г. пред Директора на Дирекция
„Местни данъци и такси“, тъй като тази давност преди да изтече на 15.10.2020 г.
била прекъсната с предприемане на действия от страна на публичен изпълнител и
Дирекция „Местни данъци и такси“, а именно на 08.10.2020 г. е наложена възбрана
на недвижими имоти, собственост на оспорващото дружество. Административният
орган правилно отказал погасяване на публичните задължения, претенендирани
от дружеството. Моли, съда да отхвърли жалбата като неоснователна и да
потвърдите като законосъобразно решението на административния орган. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Претендира за юрисконсултско възнаграждение.
След преценка на
събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
По отношение на
оспорващия „БИОКОМ-2000" ООД, с ЕИК ***, от орган по приходите при Община
Сливен са издадени АУЗ № РА001064/24.07.2013г., с който са установени
задължения за ДПрС, ДНИ и ТБО за 2012 г. в размер на
2757,42 лв. главница и 252,06 лв. лихви и АУЗ № РА00244/22.04.2014г. , с който
са установени задължения за ДПрС, ДНИ и ТБО за 2013
г. в размер на 2127,51 лв. главница и 138,86 лв. лихви. Акт за установяване на
задължение № РА001064/24.07.2013 г. е връчен на 25.09.2013г. чрез „Български
пощи" ЕАД с Известие за доставка № ИД PS8800 00GE7E С. Актът не е обжалван
и е влязъл в сила на 10.10.2013г. Акт за установяване
на задължение № РА00244/22.04.2014г., е връчен на 24.04.2014г. и не е обжалван
и влязъл в сила на 08.05.2014 г.
С молба изх.№
1100-1180 от 30.05.2014 г., Община Сливен в качеството си на взискател е поискала образуване на изпълнително
производство срещу длъжника „БИОКОМ-2000" ООД за принудително изпълнение
на задълженията по горепосочените АУЗ. По молбата е образувано изп. дело № 277/2014г. по описа на ДСИ при СИС СлРС.
Покана за
доброволно изпълнение е връчена на дружеството-длъжник на 05.06.2014г.. Държавата
е присъединена като взискател във връзка с публични
задължения на оспорващия в размер на 7811,13 лв. на 25.06.2014 г. Със запорни съобщения получени от оспорващия на 08.07.2014 г. е
наложен запор върху сметките му в „Ю. – Б.“ АД и два броя МПС. Със запорно съобщение получено от оспорващия на 14.07.2014 г. е
наложен запор върху сметките му в „Б. ***“ ЕАД. По изпълнителното дело са
постъпвали три пъти суми от длъжника: в размер на 604,20 лв., разпределена от
ДСИ на 09.07.2014 г., в размер на 200,50 лв. , разпределена от ДСИ на
20.08.2014 г. и в размер на 305.65,
разпределена от ДСИ на 15.10.2015 г. На взискателя
Община Сливен е изплатена сумата от 100 лв. на 11.07.2014 г.
С постановление от
12.10.2020 г. на ДСИ е прекратено изп.дело № 277/2014
г. на СИС при Сливенски районен съд на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК и са
вдигнати наложените запори и възбрани. Постановлението е съобщено на длъжника
на 13.10.2020 г. и на взискателя Община Сливен на
21.10.2020 г., като е влязло в сила поради необжалването му на 04.11.2020 г.
Публичен
изпълнител в Дирекция „Местни данъци и такси" при Община Сливен, определен
съгласно Заповед № РД 15-1625/23.05.2019 г. на Кмета на Община Сливен подал
заявление до Служба по вписвания гр. Сливен с изх.№ МДТ- 773/09.10.2020г., Вх.№
5114/09.10.2020г., с което поискал вписване на Постановлението за налагане на обезпечителни
мерки с Изх.№ МДТ-ПИ- 58/08.10.2020 г. за налагане на възбрана върху недвижими
имоти, собственост на оспорващото дружество, относно обезпечаване на
задълженията по АУЗ № РА001064/24.07.2013 г. и № РА000244/22.04.2014 г.. Същото
е вписано с вх.рег.№ 5114, Акт № 231, Том I, дв.вх.5112
от 09.10.2020г.
С молба вх.№
100–06.11.2020 г. оспорващия поискал от Директора на Дирекция „МДТ“ при Община
Сливен да бъдат заличени (погасени) поради изтекла давност задълженията по АУЗ
№ РА001064/24.07.2013 г. и № РА000244/22.04.2014 г.. С писмо изх. № ПИ - НОМ
109/11.12.2020 г., издадено от М.Д. К. на длъжност п. и. в дирекция „Местни
данъци и такси" при Община Сливен, е прието, че искането е неоснователно,
тъй като давността не е изтекла. Същото е връчено на оспорващия на 21.12.2020
г.
Против това писмо на
26.12.2020 г. е подадена от Биоком 2000“ ООД гр.
Сливен жалба, която с Решение № НОМ 7/21.01.2021 г. на Директора на Дирекция
„Местни данъци и такси“ при Община Сливен е приета за неоснователна и са
потвърдени действията на публичния изпълнител при Дирекция „Местни данъци и
такси“ при Община Сливен, обективирани в писмо изх. № ПИ – НОМ 109/11.12.2020 г. Същото е съобщено на оспорващия на 25.01.2021 г.
Решението е обжалвано по съдебен ред с жалба вх.№ 4704-300/28.01.2021
г., т.е. в срока по чл.266, ал.1 от ДОПК.
На 24.03.2021 г.
оспорващия заплатил задълженията си за ДНИ и ТБО за 2012 и 2013 г. по
процесните АУЗ, като останали дължими са задълженията за данък върху превозните
средства, както следва: по АУЗ №
РА001064/24.07.2013 г. ДПрСр – 189,42 главница и
165,17 лв. лихва и по № РА000244/22.04.2014 г. ДПрСр
– 189,42 главница и 145,92 лв. лихва.
При така
установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Жалбата като
подадена от лице, чиито права са засегнати от постановения административен акт
в преклузивния за това срок, поради което се явява
допустима.
В рамките на
служебно извършена проверка съдът установи, че оспорваното решение представлява
валиден административен акт, издаден от компетентен орган (от титуляра на длъжността) и в кръга на законоустановените
правомощия на по чл. 267 от ДОПК във вр. с чл.4 ал.5
от ЗМДТ. Решението е издадено след проведено задължително производство по
обжалване на отказа на публичния изпълнител при дирекция МДТ при Община Сливен,
в писмена форма и съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 от АПК, вр. с § 2 от ДР на ДОПК реквизити, включително изложение на
фактическите и правните основания за постановяването му. При извършената
проверка съдът установи, че започването, провеждането и приключването на
процедурата по издаването на оспорения акт са извършени в съответствие с
приложимите в случая разпоредби на чл. 266 и чл. 267 от ДОПК, като в хода не са
допуснати съществени нарушения на административно производствени правила.
В случая се спори
между страните следвало ли е да бъдат отписани като погасени по давност публичните
задължения по АУЗ № РА001064/24.07.2013 г. и № РА000244/22.04.2014 г..
Погасителната
давност (по вид обща и абсолютна, като срок, съответно 5 и 10 годишна и
последици – погасяване на правото на принудително изпълнение) е материалноправен институт. Поради това, следва да се
приложи тази материалноправна разпоредба, която е в
сила към момента на възникване на спорното правоотношение, т. к. липсва изрична
правна норма в противна насока. Според приложимия по време закон – ДОПК,
материално правната норма, която определя срока на погасителната давност е тази
на чл. 171 от ДОПК, съгласно която публичните вземания се погасяват с
изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от
спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е
отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника.
Нормите предвиждащи спирането и прекъсване на давността са процесуалноправни и
също се намират в ДОПК. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ДОПК, давността спира: 1.
когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до
издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на
акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3.
когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за
срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено
задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е
образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването
или събирането на публичното задължение. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК,
давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното
вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът
за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. Съгласно ал. 3
на чл. 172 от ДОПК, от прекъсването на давността започва да тече нова давност.
От събраните по
делото доказателства се установява, че за задълженията за ДПрС,
ДНИ и ТБО за 2012 г. и 2013 г. на оспорващия по посочените АУЗ давността е
започнала да тече съответно на 01.01.2013 г. и
на 01.01.2014
г. Същата е била прекъсната с издаване на АУЗ съответно на 24.07.2013 г. и
22.04.2014 г. От прекъсването съгласно чл.172 ал.2 от ДОПК е започнала да тече
нова давност.
Според Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2013 г., ОСГТК, в изпълнителното производство за събиране на парични вземания
може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени
множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от
трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и
или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. В същия смисъл е и Тълкувателно
решение № 7 от 15.04.2021 г. по т.дело № 8/2019 г. на ВАС.
Следователно
давността относно процесните задължения е прекъсната с налагането на запор
върху вземанията и движимото имущество на длъжника, като последното действие е
запор върху сметките му в „Ю. – Б.“ АД на 16.07.2014 г. – датата на получаване
на съобщението от третото задължено лице. От тази дата съгласно чл.172 ал.2 от ДОПК е започнала да тече нова давност, която е изтекла на 16.07.2019 г.. По
делото не са установени и не се твърдят обстоятелства довели до спиране на
давността по смисъла на чл. 172, ал. 1
от ДОПК.
Действия по
принудителното изпълнение не представляват частичните плащания по дълга и
същите не могат да се възприемат като признание на дълга на основание чл.116, б.
"а" от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 116, б.
"а" от ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на вземането от
длъжника. Признаване на вземането може да стане изрично с изявление на
длъжника, каквито факти в настоящото производство не са установени или с конклудентни действия чрез плащане на задължението. В
настоящия случай, няма спор по фактите, че е платено само част от задължението,
поради което плащането на част от задължението не се разпростира върху цялото
задължение и не представлява признаване на цялото задължение, което прекъсва
давността и по отношение на неплатената част от дълга. Изчерпателното
изброяване на основанията за прекъсване на давността в разпоредбата на чл. 116 от ЗЗД, респективно чл.172 ал.2 от ДОПК, които възникват от ограничен
от закона брой факти и процесуални действия не дава възможност за разширително тълкуване на разпоредбата чрез добавяне на
нови основания, непредвидени в закона. В този смисъл е Решение № 72/8.07.2009
г. постановено по т. дело № 17/2009 г. на ВКС. Признаването чрез частично
плащане не се разпростира върху останалата неплатена част от задължението, тъй
като волята за плащане от длъжника и признаване съществуването на дълга е само
до размера на платеното (в този смисъл е Решение № 214/14.02.2003 г. на ВКС по
гр. дело № 1887/2002 г., Решение № 98/26.07.2013 г. на ВКС по т. дело №
851/2012 г. Решение № 1951 от 22.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 15059/2014 г.,
VIII о. и др.).
Ето защо плащането
от длъжника по изпълнението в размер на 305.65, разпределена от ДСИ на
15.10.2015 г. не представлява действие по принудително изпълнение, прекъсващо
давността. Като е приел обратното административния орган е издал оспорения
административен акт в противоречие със закона.
Предвид
гореизложеното, разпореждането, с което е отказано да бъдат признати за погасени
по давност публичните задължения, посочени
в писмо изх. № ПИ – НОМ
109/11.12.2020 г. на публичния изпълнител при ДМДТ при Община Сливен, както и
потвърждаващото го решение на Директора на ДМДТ при Община Сливен, са издадени
при неправилно приложение на материалния закон, което налага тяхната отмяна.
Преписката следва да бъде върната на публичния изпълнител за ново произнасяне
по молбата при спазване на дадените в настоящото решение указания по
тълкуването на закона. При новото произнасяне следва да се съобрази
разпоредбата на чл.174 от ДОПК, съгласно
която не подлежат на връщане доброволно платени публични задължения, изпълнени
след изтичане на давностния срок, включително
отписаните по реда на чл. 173.
При този изход на
производството, искането на жалбоподателя за присъждане на разноски представляващи
д.т. за производството и адвокатско възнаграждение е основателно. Адвокатско
възнаграждение се претендира до 600 лв. В случая следва да бъде разгледано
възражението на ответника по оспорването за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на оспорващия. Разгледано по същество същото се явява
основателно. Приложимото минимално възнаграждение за обжалване на
административния акт, по което е образувано адм.дело № 57/2021 г. на АдмС Сливен е
разпоредбата на чл.10 т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, тъй като предмет на обжалване е решение на
Директора на ДМДТ при Община Сливен, с което са потвърдени действията на публичния
изпълнител при същата дирекция. Съгласно този текст от цитираната наредба
минималното адвокатско възнаграждение за обжалване на действията на съдебен
изпълнител е 200 лв., а когато жалбата се разглежда в открито заседание – 300
лв. В случая жалбата се разглежда в открито съдебно заседание, поради което е
приложима втората хипотеза. Следователно минималното адвокатско възнаграждение
по настоящото дело следва да е 300 лв., за която сума е основателно искането за
присъждане на разноски на „Биоком 2000“ ООД
гр.Сливен.
По аргумент чл.
143, ал. 1 АПК разноските се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт. В случая това е юридическото лице Община Сливен.
Водим от
гореизложеното и на основание чл. 268 от ДОПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на „Биоком 2000“ ООД гр. Сливен,
Решение № НОМ 7/21.01.2021 г. на Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“
при Община Сливен, с което са потвърдени действията на публичния изпълнител при
Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Сливен, обективирани
в писмо изх. № ПИ – НОМ 109/11.12.2020
г..
ОТМЕНЯ Разпореждане обективирано в писмо изх. № ПИ – НОМ 109/11.12.2020 г. на публичен
изпълнител при Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Сливен, издадено по
молба вх.№ 100/06.11.2020 г. подадена от „Биоком
2000“ ООД гр. Сливен, с искане да бъдат признати за погасени по давност
публични задължения по АУЗ № РА001064/24.07.2013 г. и № РА000244/22.04.2014 г..
ВРЪЩА преписката на публичен изпълнител при Дирекция „Местни данъци и такси“
при Община Сливен за ново произнасяне по молба вх. 100/06.11.2020 г. подадена
от „Биоком 2000“ ООД гр. Сливен, съобразно дадените
указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Община Сливен да заплати на „Биоком 2000“ ООД
гр.Сливен, ул. „Е.Б.“ …, ЕИК ***, направени по делото разноски в размер на 350
(триста и петдесет) лева.
ОТХВЪРЛЯ в останалата част искането за присъждане на разноски на „Биоком 2000“ ООД гр.Сливен, ул. „Е.Б.“ …, ЕИК ***.
Решението на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК
не подлежи на обжалване.
Решението да се съобщи на страните на
основание чл.138 ал.3 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: