РЕШЕНИЕ
№ 370
гр. Пловдив, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря П. В. Г.а
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20245300500257 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 5061 от 13.12.2023 г., постановено по гр. д. № 8864/2023 г.
по описа на Районен съд – гр. Пловдив, XX гр. състав, е обявена за нищожна
клаузата за неустойка по пар. 6 от сключения на 06.10.2021 г. между П. М. П.
и „********** договор за потребителски кредит поради накърняване на
добрите нрави, както и съответно е разпределена и отговорността за
разноските по делото. Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба от
„**********“ АД като недопустимо, а алтернативно – неправилно.
Жалбоподателят сочи, че районният съд неправилно приел, че за
насрещната страна съществувал правен интерес от предявяването на иска.
Такъв липсвал, защото по силата на пар. 3 от процесния договор при
погасяване на кредита в 30-дневен срок от предоставянето му, договорът
прекратява своето действие, като не се дължат лихва и други плащания.
Кредитополучателката П. върнала заетата сума, за което „************“ АД
издало документ – „референция“, подписан лично от изпълнителния
директор, в който посочило, че лихви и неустойки не се дължат.
Жалбоподателят счита, че по този начин се е лишил от възможността да
претендира суми по договора за кредит, различни от вече върнатата му
главница. Неправилен бил изводът на районния съд, че искът бил допустим,
понеже пар. 3 от договора урежда изрично недължимост само на лихви, а не и
на неустойки. От момента на погасяването договорът преустановявал
1
действие и кредиторът не можел вече да претендира суми по него. Против
правилността на решението доводи не се излагат.
Моли съда да обезсили първоинстанционния съдебен акт като
недопустим, а алтернативно – да го отмени. Претендира разноски.
Жалбата е подадена е подадена в срок от легитимирана страна с правен
интерес от обжалването и против обжалваем съдебен акт. Внесена е
дължимата държавна такса.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от П. М. П. Въззиваемата оспорва въззивната жалба, счита
първоинстанционното решение за правилно и моли да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание жалбоподателят „********“ АД не
изпраща представител.
В открито съдебно заседание въззиваемата П. П. не се явява и не се
представлява. Изпраща подробно писмено становище по съществото на
спора.
Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата
на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран от П. П. с разрешаването на спора относно
действителността на клаузата на пар. 6 от договор за потребителски кредит от
06.10.2021 г., сключен между ищцата и „**********“ АД.
В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на договора за
кредит г-жа П. следвало да заплати на „**********“ АД сума в размер на
865,68 лева – главница от 700 лева при ГПР 49,89% и ГЛП 41.16% - на
дванадесет равни вноски, а съгласно клаузата на пар. 6 от договора следвало
да заплати неустойка в размер на 618,36 лева за непредоставяне на
обезпечение по кредита. Тази клауза противоречала на добрите нрави, защото
водела до нееквивалентност на насрещните престации и излизала извън
присъщите функции на неустойката. Освен това била неравноправна по
смисъла на ЗЗП. Нарушавала чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото въвеждала
допълнителен разход за потребителя, който следвало да се включи при
изчисляването на ГПР.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „*********“ АД е подал писмен
отговор, в който дава становище, че искът е недопустим поради липса на
правен интерес. Кредитополучателката била върнала отпуснатата й сума в
цялост 19 дни след сключването на договора, което попадало в гратисния
период по пар. 3 от същия, т.е. тя не дължала лихва и други плащания. Това
обстоятелство било удостоверено с документ – „референция“, издаден от
дружеството-кредитор. Дружеството и не претендирало заплащането на
неустойка. Искът следвало да не се разглежда като недопустим.
Районният съд е приел, че е налице правен интерес от предявяването на
2
иска за недействителността на процесната клауза с аргумент, че
съществуването й смущавало правната сфера на г-жа П. По същество е
намерил претенцията за основателна, тъй като неустоечното задължение не
обезпечавало и не обезщетявало кредиторови вреди, а единствено водело до
оскъпяване на кредита. Уговорената неустойка излизала извън присъщите й
функции, поради което и по аргумент от постановките на ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС клаузата следвало да
се обяви за нищожна поради противоречие с добрите нрави.
При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не се намира за
основателно оплакването на жалбоподателя за недопустимост на
първоинстанционния акт като постановен по недопустим поради липса на
правен интерес иск. Наличието на правен интерес от предявяването на
установителния иск е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск. Преценката за това наличие се извършва
от съда конкретно за всеки отделен случай. Правилен е изводът на районния
съд, че включването на спорната клауза смущава правната сфера на ищцата.
Това е така, доколкото договорът е обвързващ за нея до момента на
освобождаването й от тази обвързаност – чрез прекратяването на действието
му в уредените от закона или уговорените между страните хипотези; или чрез
акт на съда в законоустановените случаи. Не почиват на уговореното между
страните и на закона твърденията, че след като заемната сума била върната от
г-жа П. в 30-дневния период по пар. 3 от договора, то той се бил прекратил и
неустоечната клауза не могла да породи действие. Такова основание за
прекратяване не е уговорено между страните нито в договора, нито в
приложимите общи условия. Нещо повече – пар. 3 визира единствено
недължимост на задължението за лихви, но не разрешава въпроса с
дължимостта на неустойката по пар. 6. Издадената от дружеството
„референция“ не може да повлияе на преценката за интереса от иска, понеже
евентуалното й значение следва да се разглежда на плоскостта на
материалната легитимация на страните по спорното правоотношение, а не на
процесуалната им такава.
Следва да се премине към проверка на правилността на решението.
Между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит
от 06.10.2021 г., по силата на който „*********“ АД се задължава да
предостави на П. П. сума в размер на 700 лева, като последната се задължава
да я върне на 12 месечни вноски, при съответни размери на ГЛП 41.16% и
ГПР 49,89%. В изпълнение на задълженията си по договора на 21.10.2021 г. и
25.10.2021 г. П. П. е направила две плащания по кредита – първото е в размер
на 500 лева, а второто – на 200 лева, т. е. общо заплатената от нея в полза на
„***********“ АД сума възлиза на 700 лева и изчерпва главницата по
кредита. Плащанията са осъществени в рамките на 30-дневен период от
сключването на договора. По тези обстоятелства страните не спорят. Така
също не е спорно, а и документално се установява от разписка за извършено
3
плащане от 06.10.2021 г., че сумата от 700 лева е предадена на заемателката
П.
Съгласно пар. 4 от договора за потребителски кредит в срок от три дни
от сключването кредитополучателят е длъжен да предостави обезпечение по
кредита по един от следните начини: поръчителство на едно физическо лице с
трудово възнаграждение над 1800 лева или поръчителство на две физически
лица с трудово възнаграждение над 950 лева всяко. Следващият параграф 5
детайлизира множество критерии, на които трябва да отговарят поръчителите
– да работят по безсрочен трудов договор, да не са кредитополучатели по
друг договор за паричен заем с този кредитор, да нямат неплатени осигуровки
за последните две години, да нямат задължения към други банкови и
финансови институции.
Атакуваната клауза на пар. 6 от договора предвижда, че в случай, че
кредитополучателката не представи на кредитора някое от посочените
обезпечения за кредита, то тя дължи неустойка в размер на 618,36 лева,
платима на 12 равни части на падежи, съответни с тези на погасителните
вноски.
За да избегне заплащането на уговорената в пар. 6 от договора
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
потребителката следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни
– един от два лимитативно изброени варианта на обезпечение –
поръчителство от едно или две лица със съответни нива на доход.
Необходимо е не само това, а и поръчителите, да отговарят на множество
други високи изисквания, които се посочиха по-горе. Предвид изложеното,
може да се направи обоснованият извод, че кредитодателят е поставил
практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и
икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума –
700 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза
за финансовата институция–кредитор е предвидимо и очаквано.
Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че
смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от
длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за
кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване
се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът
да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – близка по
размер до размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да
предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на
размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по
пар. 6 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като
неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в
полза на кредитодателя. Явно е, че неустойката в случая е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради
което и оспорваната договорна клауза се явява противоречаща на добрите
4
нрави.
В изложения смисъл са и решаващите доводи на районния съд, които се
споделят от въззива и не е нужно да бъдат преповтаряни. Поради това, на
основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите на
първоинстанционното решение досежно основателността на предявената
претенция.
Поради съвпадението на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено като
правилно. Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода от спора на П. П. следва да се присъдят разноските за
въззивното производство, изчерпващи се с адвокатско възнаграждение. В
представения по делото договор е посочено, че правната помощ е
предоставена от процесуалния представител на г-жа П. безплатно. Към съда е
отправено искане да присъди възнаграждение в размер на 400 лева по реда на
чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Настоящият състав намира посочения размер за
съответен на фактическата и правна сложност на делото, поради което и
искането следва да бъде уважено.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5061 от 13.12.2023 г. по гр. дело №
8864/2023 г. по описа на РС – гр. Пловдив, XХ гр. състав.
ОСЪЖДА „************, да заплати на адв. Г. Г. М. от АК, личен №
********, парична сума в размер на 400 лв. /четиристотин лева/,
представляваща възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5