РЕШЕНИЕ
№…………./……..2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Варна,
ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти
юни две хиляди двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При участието на секретаря СВЕТЛАНА
СТОЯНОВА и на прокурора СИЛВИЯН ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия
ЕВЕЛИНА ПОПОВА к.н.а.х.д. № 1053 по описа на съда за две хиляди двадесет и
първа година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по
реда на глава ХІІ АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба
на Областна дирекция на МВР – Варна, предявена чрез пълномощник юрисконсулт К.Л.-А.,
срещу решение № 260473/06.04.2021 г. по н.а.х.д. № 4775/2020 г. на ВРС, с което
е отменено наказателно постановление № 126/02.06.2020 г. на директора на ОД на
МВР – Варна, с което на А.М.К. е наложено, на основание чл. 209а ал. 1 от
Закона за здравето /ЗЗ/, административно наказание „глоба“ в размер на 300 лв.
По съображения за нарушаване на закона поради неправилност на извода на
решаващия делото съд, че нарушението, за което с обжалваното наказателно
постановление е ангажирана административно-наказателната отговорност на
нарушителя, представлява маловажен случай се иска решението да бъде отменено и
наместо него да се постанови ново от касационната инстанция по съществото на
спора, с което наказателното постановление да се потвърди.
В съдебно заседание на 24.06.2021
г. касаторът ОД на МВР – Варна, редовно призован, не се представлява. От
пълномощника му юрисконсулт Л.-А. са постъпили писмени бележки с. д. №
9479/23.06.2021 г., с които касационната жалба се поддържа изцяло като се
претендира при отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на наказателното
постановление в полза на ОД на МВР – Варна да се присъди юрисконсултско
възнаграждение. Ответникът по касация - А.М.К., редовно призован, не се явява и
не се представлява в заседанието. От пълномощника му адвокат Н. А. е подадена
писмена молба с. д. № 9482/23.06.2021 г., с която касационната жалба се оспорва
изцяло без излагане на конкретни съображения. Представителят на Окръжна
прокуратура – Варна дава заключение за нейната основателност.
След преценка на процесуалната
допустимост и основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната
проверка по чл. 218 АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, съдът намира
следното:
По допустимостта на жалбата:
Предявена е срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт съгласно изричната
разпоредба на чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, от процесуално легитимирано лице
съгласно чл. 210 ал. 1 АПК и в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба,
визиран в чл. 211 ал. 1 АПК. С нея е сезиран родово и местно компетентният съд.
Кумулативното наличие на обсъдените положителни процесуални предпоставки и
отсъствието на отрицателни такива обуславя извод за допустимост на касационното
производство.
Разгледана по естеството на
изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл.
218 ал. 2 АПК, касационната инстанция намира жалбата за неоснователна.
С отмененото от районния съд
наказателно постановление е ангажирана административнонаказателната отговорност
по чл. 209а ал. 1 ЗЗ на А.М.К. за нарушаването на издадената на основание чл.
63 ал. 1 ЗЗ /редакция от ДВ бр. 28/2020 г./ заповед № РД-01-197/11.04.2020 г.
на Министъра на здравеопазването, с точка 9 на която е въведено задължение за
всички лица, когато се намират в закрити или на открити обществени места, да
имат поставена защитна маска за лице за еднократна или многокартна употреба или
друго средство, покриващо носа и устата / в това число кърпа, шал и др./.
От обективна страна нарушението
се състои в това, че на датата
17.04.2020 г. в 10:05 ч. в гр. Варна по бул. „Владислав Варненчик“ до № 1 К. не
си е поставил защитна маска за лице или друго покриващо носа и устатата му средство.
За да отмени наказателното
постановление, съдът е приел случая за маловажен, позовавайки се на
обстоятелството, че от показанията на разпитаните във въззивното производство
свидетели не се установява в близост до К. да е имало други лица, поради което
според съда с неспазването на регламентираната с т. 9 на заповед №
РД-01-197/11.04.2020 г. противоепидемична мярка К. не е създал опасност от
заразяване на някой друг или на самия себе си, а целта на противоепидемичната
мярка е именно предотвратяването на опасността от разпространение на заразата. Оттук
съдът е извел решаващ извод, че извършеното деяние разкрива по-ниска степен на
обществена опасност в сравнение с обикновения случай на подобни нарушения.
Изводът на съда е правилен.
С чл. 28 ЗАНН /в приложимата му
към случая редакция от ДВ бр. 105/91 г./ е регламентирано, че при маловажни
случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи
наказание на нарушителя, а само устно или писмено да го предупреди, че при повторно
извършване на нарушение ще му бъде наложено административно наказание. Тъй като
в ЗАНН липсва легално дефиниране на понятието за маловажност, на основание
препращащата норма на чл. 11 ЗАНН, когато в административнонаказателното
производство се извършва преценка на условията за приложение на чл. 28 ЗАНН, следва
да се съобрази дефиницията на чл. 93 т. 9 ДР НК, според която маловажен случай
е този, при който извършеното престъпление /в случая нарушение/ с оглед на
липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други
смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с обикновените случаи на престъпление /нарушение/ от съответния вид. Фактът,
че в близост до нарушителя не е имало абсолютно никакви други лица /такива,
които да са негови спътници или случайно преминаващи граждани/, следва да се
разглежда като смекчаващо отговорността му обстоятелство, характеризиращо
нарушението като такова с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с
обикновените случаи на нарушения от този вид. Както правилно е посочил
решаващият делото съд, целта на въведената противоепидемична мярка е да се
предотврати опасността от разпространение на заразата, а в случая липсата на
каквито и да било хора в близост до К. сочи, че такава опасност поначало не е
била налице.
Обстоятелството, че около К. не е
имало други лица не подлежи на повторна преценка от касационната инстанция, защото
с чл. 220 АПК, приложим и в касационното административно-наказателно производство
съгласно чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, е въведена забрана за фактическо
установяване от касационната инстанция, която следва да преценява приложението
на материалния закон единствено въз основа на фактите, установени от
първостепенния съд.
В тази връзка трябва да се
съобрази и обстоятелството, че в касационната жалба няма позоваване на
касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 НПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН
/допуснато от районния съд съществено процесуално нарушение/, което при това да
е свързано с неправилна преценка на събраните доказателства и неправилно
формирани въз основа на тях фактически констатации. Напротив, приемайки
фактическите констатации на съда, касаторът оспорва единствено направените въз
основа на тях правни изводи с аргумента, че нарушаването на въведената
противоепидемична мярка, особено когато тя е в условията на извънредно
положение и е с допуснато предварително изпълнение, не можело по презумпция да
бъде маловажен случай като самият чл. 209а ал. 1 ЗЗ регламентирал конкурираща за
този род противоправни деяния административнонаказателна и наказателна
отговорност. Според касатора именно поради обстоятелството, че в конкретната
хипотеза не е създадена опасност от заразяване на други лица или на самия К.,
той бил подведен под административнонаказателна, а не под наказателна
отговорност.
Даденото в касационната жалба тълкуване
на закона е неправилно. По силата на регламентираното с чл. 28 ЗАНН общо
правило за всяко извършено административно нарушение следва да се прави самостоятелна
преценка доколко спрямо него е приложим институтът на маловажността като административно-наказващият
орган не може да го изключва предварително по каквито и да било съображения. В
този смисъл и в ТР № 1/12.12.2007 г. на ВКС по т. д. № 1/2007 г., ОСНК изрично
е посочено, че преценката на АНО за маловажност на случая по чл. 28 ЗАНН се
прави по законосъобразност, а не по съображения за целесъобразност, като
подлежи на съдебен контрол. Единствено изрична правна норма може да уреди, че
за определени категории административни нарушения институтът на маловажността е
неприложим, какъвто например е чл. 415в ал. 2 КТ, а също и чл. 126б ал. 2 ЗАДС,
който регламентирайки в кои случаи административните нарушения по ал. 1 са
маловажни, изключва по аргумент от противното института на маловажността за
всички останали нарушения от този вид. В Закона за здравето липсва аналогична
разпоредба, поради което по силата на чл. 28 ЗАНН за всеки отделен случай на
установено административно нарушение следва задължително да се извършва и
преценка за маловажност.
В целостта си изложеното обуславя
краен извод за неоснователност на касационната жалба, поради което обжалваното
решение следва да се остави в сила.
От страна на ответника по касация
не е направено искане за присъждане на съдебните разноски, поради което съдът
не дължи произнасяне по този въпрос.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260473/06.04.2021
г. по н.а.х.д. № 4775/2020 г. на ВРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/