Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 04.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7872 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 17.10.2018 год., постановено по гр.дело №68628/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 163 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от „И.Т.“ ООД ***
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е
собственик на следния обект – търговски обект – магазин №** – Плиска, до кино
„Изток“, находящ се в гр.София, бул.“********“, до бл.** със застроена площ от
18 кв.м., състоящ се от търговска зала и умивално помещение, при граници: от
две страни прохода между бл.10 и кафе-ресторант /бивша сладкарница към кино
„Изток“/, алея зад бл.10 и тротоарна площ, находящ се в УПИ V, кв.33 по плана на
гр.София, при граници: от две страни улица, УПИ 1, УПИ ІІ и УПИ ІІІ, на
основание правна сделка – договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт
№177/2009 год. на нотариус В.Я., с рег.№265 на НК и евентуално на основание
давностно владение за периода от 2009 год., като ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски по делото в
размер на 400 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „И.Т.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че единственият спорен по
делото въпрос бил свързан със собствеността на процесния павилион. Ответникът
твърдял, че се касае за преместваем обект на общински терен, който по тази
причина бил негов. Статутът на обекта – дали той е законен или не, нямал връзка
със неговата собственост. По делото бил представен констативен акт, съставен от
ответника, от който било видно, че процесният обект е строеж и е незаконен
/въпреки че сочел, че същият е преместваемо съоръжение – павилион/. Въз основа
на този акт била издадена Заповед №РА-30-310 от 10.08.2018 год. на Директора на
дирекция „Общински строителен контрол“ при СО, като в същата изрично било
посочено, че процесният обект е собственост на ищеца въз основа на нотариален
акт. Поп делото бил представен и нотариален акт за покупко-продажба, който не
бил оспорен от ответника и който легитимирал ищеца като негов собственик. А и
тежестта за оборване на доказателствената стойност на нотариалния акт била на
оспорващия. Нямало основание ищецът да доказва собствеността на всички негови
праводатели. Осъществяването на владението върху този обект се установявало от
факта на заплащането на наем за терена под него, който ответникът приемал без
възражения. Освен това последният приемал дълги години данъка за обект като за
недвижим имот без да извърши каквито
и да било действия, демонстриращи негови претенции върху него. Не следвало да
бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната съдебно-техническа
експертиза. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
уважени.
Ответникът
по жалбата С.О.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че доказателствената сила на нотариалния акт не се проверявала по реда на чл.
193 ГПК, а в случая бил представен нотариален акт, обективиращ сделка. Ищецът
следвало да докаже правата си върху процесния обект. Същите били оспорени от
ответника, поради което и ищецът трябвало да установи правата на праводателя си
при условията на пълно и главно доказване. По делото било установено, че
теренът, върху който се намирала процесната постройка, бил общински. За
възникването на валидно право върху постройката в полза на лице, различно от
ответника, трябвало да е учредено право на строеж. При липсата на такова по силата
на приращението – чл. 92 ЗС, постройката била станала собственост на общината.
В тази връзка без значение бил статутът на постройката – строеж или преместваем
обект по смисъла на ЗУТ /§5, т. 38 и 80 ДР на ЗУТ/, защото тя във всички случаи
отговаряла на материалните критерии за недвижима вещ съгласно чл. 110 ЗС.
Отделно от това сочи, че в исковата молба нямало самостоятелно твърдение, че
ищецът бил придобил процесния павилион по давност, а същевременно давността не
се прилагала служебно – чл. 120 ЗЗД. Доколкото недвижимият имот бил приращение
към имот – общинска собственост, то същият не можело да се придобие по давност
- § 1 на ЗР на ЗС. Независимо от това ищецът не бил доказал, че е придобил
имота по давност, тъй като нямало явно, спокойно и необезспокоявано владение в
продължение на поне 10 години. Напротив по делото имало данни, че ответникът
извършвал действия по освобождаване на имота. Според заключението на вещото
лице по съдебно-техническата експертиза, което не било оспорено от ищеца и било
компетентно изготвено, процесният павилион нямал траен градоустройствен статут,
тъй като не бил предвиден в плана нито към момента на изграждането, нито в
действащия план. Ответникът никога не бил учредявал право на строеж в полза на
праводателите на ищеца – чл. 180 ЗУТ и чл. 37 ЗОС. Не отговаряло на истината
твърдението на жалбоподателя, че ответникът бил признал правото му собственост,
тъй като го бил посочил за адресат в заповедта за премахване на процесния
павилион. Производството по издаване на индивидуален административен акт нямало
за предмет и последица установяване или признаване на правото на собственост
върху обекта. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане положителни установителни искове
за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
По
отношение на фактическата обстановка:
Установено е, че на 28.10.2009 год. ищецът закупил от У.Г.Л.,
Г.П.Л.и И.П.Л. процесният търговски обект /павилион/ – магазин №10 – „Плиска“,
до кино „Изток“, находящ се в гр.София, бул.“********“, до бл.**, със застроена
площ от 18 кв.м., състоящ се от търговска зала и умивално помещение, при
граници: от две страни прохода между бл.10 и кафе-ресторант /бивша сладкарница към
кино „Изток“/, алея зад бл.10 и тротоарна площ, без право на строеж върху
общинския терен, върху който е изграден магазинът – нотариален акт №177, т.1,
рег.№8362, дело №162/2009 год. на нотариус В.Я., с рег.№265 на НК.
Безспорно е между страните, че теренът, върху който е
разположен процесният павилион – УПИ V, кв.33 по плана на гр.София, е частна общинска
собственост, а и това обстоятелство се установява от представения по делото акт
за частна общинска собственост.
Установено е, че на 14.09.2004 год. бил сключен договор
между СО – район „Изгрев“, като наемодател и Е.Г.Л., действаща като ЕТ „П.-**–Е.Л.“,
като наемател, по силата който ответникът предоставил на наемателя за временно
и възмездно ползване /за срок от 3 години/ имот – общинска собственост,
представляващ терен /№1.56 от схемата/, находящ се в гр.София, бул.“********“,
до бл.10, с площ от 18 кв.м., за монтаж на преместваемо съоръжение с
предназначение търговия и услуги, срещу заплащането на месечен наем в размел на
216 лв., платим до 5-то число на текущия месец. На 28.08.2007 год. и на 01.02.2018
год. страните по наемния договор сключили анекси, по силата но който било
постигнато съгласие срокът на договора да бъде удължен до приемането на нови
схеми за преместваемите обекти по предвидения ред в Наредбата за преместваемите
обекти, за рекламните, информационни и декоративно-монументални елементи и за
рекламната дейност на територията на С.О..
С писмо от
29.07.2014 год. ответникът уведомил ищеца, че са приети обща и подробни схеми
за преместваеми обекти на територията на С.О.върху части от имоти – общинска
собственост, като със Заповед №РД-09-09-56 от 09.05.2014 год. на гл.архитект на
гр.София не е предвидено поставянето на преместваеми обекти върху имота, който
ищецът ползва, като последният бил поканен в 30-дневен срок за демонтира за
своя сметка поставеното преместваемо съоръжение
- павилион за бърза закуска – дюнер с площ от 18 кв.м., находящо се на
бул.“********“, до бл. 10 и да предаде терена в състояние не по-лошо от това, в
което е бил приет.
С писмо от 20.10.2014 год. ответникът уведомил ищеца, че
липсва правно основание за учредяване право на строеж или закупуване на
общинска земя за процесния павилион.
Със Заповед №РД-09-210 от 18.11.2015 год. на кмета на СО
– район „Изгрев“ ищецът бил отстранен от участие в конкурса за отдаване под
наем за срок до 10 години на части от имоти – частна общинска собственост,
намиращи се на територията на район „Изгрев“, представляващи терени за
поставяне на изрично или изчерпателно посочени преместваеми обекти за схема №2,
позиция №4. и по т. 7 и 9.
На 29.09.2017 год. бил съставен констативен акт
№РИВ17-1074 по реда на чл. 57а, ал. 2 ЗУТ от работна група при „УТКРКС“ при
СО-район „Изгрев“, с който било констатирано, че за процесния павилион,
представляващ преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, собственост
на ищеца, няма издадено разрешение за поставяне и сключен договор за наем.
Актът бил връчен на ищеца на 29.09.2017 год. Последният подал възражение до
ответника на 05.10.2017 год., в които заявил, че процесният обект представлява
недвижим имот, тъй като е трайно прикрепен към земята, като за него бил плащан
данък сгради и такса смет.
На 20.07.2018 год. бил съставен констативен акт
№РИВ18-184 от работна група при „УТКРКС“ при СО-район „Изгрев, с който било
констатирано, че за процесния павилион, собственост на ищеца, няма разрешение
за строеж, протокол за определяне на строителна линия и ниво и одобрен
инвестиционен проект. Актът бил връчен на ищеца на 25.07.2018 год.
Със Заповед №РА-30-310 от 10.08.2018 год. на Директора на
дирекция „Общински строителен контрол“, връчена на 20.08.2018 год., на ищеца
било наредено да премахне незаконен строеж: „Павилион, находящ се в УПИ № - за
обществено обслужване и читалище“, кв.33, местност „Изток-Изток“, бул.“********“,
до бл.10.
От заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че процесният
павилин е поставен върху терен – частна общинска собственост, като конкретното
местоположение, в което попадат този павилион, е предвидено за пешеходен подлез
според действащия при неговото изграждане ПУП, а така и според действащия
понастоящем ПУП. Теренът, върху който бил поставен павилионът, както и този
около него, бил изцяло покрит с
тротоарни плочки, което в случая визирало липсата на фундамент на обекта
/поставянето на такъв предполагало извършването на изкопни работи на минимална
дълбочина 80 см. до 1 м./. При позиционирането на плоскостите, от които бил
съставен процесният обект, върху наличните тротоарни плочки, скрепването им с
терена било осъществено посредством циментова замазка. Последната била лесно
отстраним материал, поради което теренът не можело да се увреди при
премахването на павилиона. Дейностите по отстраняването на павилиона от
мястото, на което бил поставен, се извършвали на повърхността на тротоарните
работи и не включвали изкопни и/или разрушителен вид дейности. Отстраняването
на циментовата замазка се извършвало чрез остъргване на материала, като не се
налагало разбиване със строителни машини. Следователно обектът можел да бъде
отстранен без да бъде увреден самият той и/или теренът, на който се намира. Павилионът
бил с площ от 18 кв.м., като се състоял от едно търговско и едно умивално
помещение. Изграден бил от метална рамкова конструкция с ограждащи плоскости от
азбест. Изпълнена била фасадна топлоизолация от стиропор. Покривът бил от
метални листове ламарина, покрити с битумна мушама, като обектът бил захранен с
ток и вода. Фасадата на павилиона към бул.“********“ представлявал стъклена
витрина с ПВЦ дограма, която била прикрепена към терена, състоящ се от
тротоарни плочки, посредством изпълнена върху него циментова замазка с височина
около 8 см. Останалите три ограждащи стени, представляващи плоскости от азбест,
били прикрепени към терена /тротоарните плочки/ по същия начин. Поради това и процесният
павилион не бил прикрепен трайно към терена. Рамковата метална конструкция, от
която бил изграден павилионът, била разглобяема и можело да бъде демонтирана,
тъй като съставните й части се свързвали помежду си с болтова връзка. Спорният
павилион не представлявал строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, а
представлявал преместваем обект съгласно чл. 56,, ал. 1 ЗУТ и § 5, т. 80 от ДР
на ЗУТ. За него нямало строителни книжа. Процесният павилион не бил предвиден в
действащия по време на изграждането му план, като не бил предвиден и в
действащия понастоящем ПУП, т.е. същият нямал траен градоустройствен статут.
Той не бил нанесен като обект и в кадастралната карта.
По
отношение на правните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно – не е
постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност
на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече смисъла му.
При осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че решението на СРС е недопустимо, поради следните съображения:
Правният интерес от предявяване на иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните , за
която съдът следи служебно.
Наличието на правен интерес се
преценява конкретно, както въз основа на обосновани твърдения, наведени в
исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите от
които те произтичат, така и в по-широк аспект от гледна точна на поведението на
ответника спрямо правата на собственост на ищеца и в контекста на чл. 6 ГПК.
Т.е., преценката в тази насока се обуславя от естеството и съдържанието на
възникналия между страните извънсъдебен правен спор – вида на действията, чрез
които ответникът извънсъдебно оспорва конкретно субективно материално право на
ищеца. Когато той вземе формата на оспорване на претендирано от ищеца право на
собственост последният има правен интерес от предявяване на положителен
установителен иск за собственост, за да бъде установено със сила на пресъдено
нещо съществуването на неговото право /виж т. 1 от Тълкувателно решение №
8/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2012 год., ОСГТК/.
Отделно от това следва да бъде
посочено, че установителният иск е субсидиарна форма на защита на материалното
право и е допустим само когато липсва друга правна възможност за реализиране на
субективните права на ищеца /с уточнението, че правен интерес от предявяване на
установителен иск за собственост е налице и когато ищецът разполага с
възможността да предяви осъдителен иск за същото право – виж т. 2 от
Тълкувателно решение № 8/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2012 год., ОСГТК/.
Въззивният съд приема, че в
разглеждания случай за ищеца не съществува правен интерес от търсената защита.
Ответникът всъщност не оспорва правото на собственост на ищеца, претендирайки,
че той е собственик на процесния павилион – противно на изложеното в исковата
молба откритата със Заповед №СО15-РД-09-367 от 13.02.2015 год. на кмета на С.О.процедура
за провеждането на конкурс за отдаване под наем за срок до 10 години се отнася
до части от имоти – частна общинска собственост, находящи се на територията на
район „Изгрев“, представляващи терени за поставяне на преместваеми
обекти, по реда на Наредбата за условията и реда за провеждане на търгове и конкурси
на СОС. На практика спорът между страните е свързан с това дали ищецът може да
продължи да държи павилиона върху терен, който има статут на частна общинска
собственост, респ. има ли право на строеж.
Определени обекти от гледна точка на
обществения интерес се считат за постройки с временен статут и се разполагат
върху общински имоти /тротоари/ само като преместваеми обекти за търговски и
други обслужващи дейности – чл. 56 ЗУТ – първоначалната редакция на
разпоредбата /обн., ДВ, бр. 1 от 2001 год., в сила от 31.03.2001 год./ гласи,
че върху поземлени имоти могат да се разполагат преместваеми обекти за
търговски и други обслужващи дейности – павилиони, кабини, маси и други
елементи на градското обзавеждане /спирки на масовия градски транспорт, пейки,
осветителни тела, съдове за събиране на отпадъци, чешми, фонтани, часовници и
други/, които не са трайно свързани с терена. Тези обекти могат да бъдат
държани върху общински имот само при определени условия и докато тези условия
са налице. Съгласно ал. 2 на чл. 56 ЗУТ за тях се издава разрешение за
поставяне по ред, установен с наредба на общинския съвет – в частност Наредба
за преместваемите обекти, за рекламните, информационни и монументално-декоративни
елементи и за рекламната дейност на територията на С.О./приета с Решение № 717
от Протокол № 71 от 06.11.2014 год./. Когато тези обекти са поставени без
разрешение или в противоречие с издаденото разрешение, или когато не отговарят
на други изисквания, определени с наредбата по чл. 56, ал. 2 ЗУТ, те подлежат
на премахване – чл. 57а ЗУТ /заповедта за премахване на обекта се връчва на
собственика, който може да я обжалва по реда на чл. 215, ал. 1 ЗУТ – пред
съответния административен съд/.
По
аргумент от горепосочените норми и с оглед предназначението и
местонахождение си преместваемите обекти не представляват строеж по
смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ /в този
смисъл Решение № 310 от 20.03.2012 год. на ВКС по гр.дело
№ 906/2010 год., І г. о., ГК/. Съгласно § 182 от ПЗР на
ЗИДЗУТ /публикация в ДВ, бр. 65/2003 год./, обектите и съоръженията по чл. 56,
ал. 1 ЗУТ не представляват недвижими имоти по чл. 110 ЗС, не се нанасят в
кадастралната карта, не се записват в кадастралните регистри, а за
удостоверяване на правото на собственост или на други права върху тях не се
съставят или издават актове, подлежащи на вписване в имотния регистър. С
изменението на чл. 56, ал. 1 ЗУТ /публикация ДВ, бр. 103/2005 год./, изразът
„които не са трайно свързани с терена“ е отпаднал, поради което начинът на
прикрепване на обекта към терена е без значение. Трайното прикрепване на
павилион към поземлен имот – общинска собственост не може да придаде на същия
траен градоустройствен статут, който да не позволява неговото преместване, нито
да доведе до отричане на правото да бъде преустановено занапред предоставянето
на общински имот за извършване на търговска дейност.
В контекста на изложеното и доколкото
е несъмнено в частност, че със Заповед №РА-30-310 от 10.08.2018 год. на
Директора на дирекция „Общински строителен контрол“, връчена на 20.08.2018
год., на ищеца било наредено да премахне незаконен строеж: „Павилион, находящ
се в УПИ № - за обществено обслужване и читалище“, кв.33, местност
„Изток-Изток“, бул.“********“, до бл.** то въпросът дали посоченият
индивидуален административен акт е законосъобразен и съответно може ли да бъде
изпълнен, респ. налице ли е строеж и дали същият е незаконен по смисъла на чл.
225, ал. 2, т. 2 ЗУТ следва да бъде разрешен в административно производство по
реда на чл. 145 и сл. АПК вр. с чл. 215 АПК, а не в исков процес /виж например Решение № 15507 от 14.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2677/2019 г., II о./.
А ако процесният обект е изграден
при условията на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ – отм. /доколкото в горепосочената
заповед е отразено, че същият е изграден през 1992 год./, то следва да се
посочи, че като временни обекти по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ могат
да се изграждат, респ. поставят, както недвижими, така и движими вещи.
Преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл. 110
ЗС – ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно
прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то
се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено
увреждане – до движима вещ. Касае се до обекти, да които е дадена възможност
временно да съществуват върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено
предназначение за конкретен срок или до предприемане на действия по реализиране
на предвидено в плана териториално устройствено мероприятие.
След отмяната на тази норма /ДВ, бр.
6 от 1998 год./ и преуреждането на обществените отношения във връзка със
застрояването на населените места, за такива постройки, изградени върху
държавни или общински терени, е създаден особеният режим на § 50а от ПЗР на
ЗТСУ /Нов – ДВ, бр. 124 от 1998 год./. Предвидено е в установени преклузивни
срокове ползвателите на постройките да сезират органите, които упражняват правото
на държавна, съответно общинска собственост, с искане за установяване на
постоянен градоустройствен статут на същите чрез изработване и одобряване на
частични изменения на подробните градоустройствени планове. В случай, че такъв
статут бъде установен, ползвателите могат да придобият право на строеж за тези
постройки или право на собственост върху терена, като го изкупят по реда на §
50, ал. 7. В противен случай същите подлежат на премахване – § 6а ПЗР ППЗТСУ
/нов – ДВ, бр. 6/1998 год./.
Съответно след влизане в сила на ЗУТ
такъв заварен обект може да придобие
траен градоустройствен статут само при условията на § 17, ал. 2 ЗУТ /в противен
случай подлежи на премахване/, без значение дали обектът е с характеристиката
на движима или недвижима вещ, доколкото правната норма не предвижда подобно
условие във фактическия си състав. След установяване на такъв статут /с решение
на областния управител или на общинския съвет/, на собствениците на
съществуващите строежи се учредява право на строеж по реда на ЗДС и ЗОС. Крайният
срок за допускане на процедура за изменение на подробния устройствен план с цел
временните строежи, изградени по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, да
получат траен устройствен статут е 6 месеца от влизане в сила на ЗУТ, а именно
30.09.2001 год. Следователно нормативната уредба е създала изключение от
правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е
възможно само при наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж,
който не е придобил траен градоустройствен статут /както е в настоящия случай,
с оглед липсата на твърдения в исковата молба за провеждането на процедурата по
§ 50а от ПЗР на ЗТСУ /отм./ или § 17, ал. 2 ЗУТ/, дава възможност само за
ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му, като
собственикът на терена запазва правото на строеж. А нормативно предвиденото
условие да настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж
– възникване на инвестиционна инициатива за реализирането на предвижданията на
подробния устройствен план, изключва възможността правото на строеж да бъде
придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж
– виж Решение № 917 от 3.02.2010 г. на ВКС по гр. д. №
5147/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 234 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1099/2009 г., II г. о.,
ГК, Решение
№ 152 от 7.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 831/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 127 от 25.11.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 3190/2014 г., II г. о., ГК.
Отделен е въпросът, че съгласно чл.
120а ППЗТСУ – отм. /нов – ДВ, бр. 6 от 1998 год./, не се считат за временни
постройки съоръжения за търговия, като маси, павилиони, кабини и други, които
са преместваеми. За тези съоръжения не се издава разрешение за строеж, а
разрешение за поставяне по реда, установен с наредба на общинския съвет, а за
общински терени – и въз основа на схема, одобрена от главния архитект на
общината – виж и чл. 197, ал. 1 ЗТСУ – отм. /каквото именно е било издадено за
процесния павилион на 21.01.1999 год., впоследствие одобрено на основание чл.
56 ЗУТ – видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза/.
Ето защо и на основание чл. 270, ал.
3, изр. 1 ГПК решението на СРС следва да бъде изцяло обезсилено, а
производството по делото – прекратено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 4 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1
НЗПП жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника направените
разноски в първоинстанционното производство за възнаграждения за вещи лица в
размер на 300 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, както и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло
решението от 17.10.2018 год., постановено по гр.дело №68628/2017 год. по описа
на СРС, ГО, 163 с-в и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото.
ОСЪЖДА „И.Т.“
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.О., с
адрес: гр.София, ул.“*******, на основание чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство за възнаграждения за вещи лица в
размер на 300 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, както и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/