Р Е Ш
Е Н И Е №260109
Гр.Варна, 11.12.2020г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Варненският апелативен
съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на втори декември през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ ХРИСТОВА
При участието на секретаря Д. Чипева
Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг. дело № 551
по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по жалба на „Марк 2“ ЕООД със седалище гр.София срещу
решение № 411 от 29.06.2020г. по търг.дело № 1968/19г. по описа на Варненски
окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу „Енерго –
Про Продажби“ АД със седалище гр.Варна осъдителни искове както следва: за
сумата 190 530.55лв., претендирана като незаплатена преференциална цена за
изкупуване на електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ „Храброво 3“ произведена през
м.октомври 2016г. на основание договор за изкупуване на електрическа енергия №
177 от 30.08.2011г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане; за сумата 56 259.38лв., претендирана като
обезщетение за забава в плащането на главницата от 190 530.55лв. за
периода от 01.01.2017г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 7 930.06лв.,
претендирана като незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа
енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ
„Храброво 3“ произведена през м.ноември 2016г. на основание договор за
изкупуване на електрическа енергия № 177 от 30.08.2011г., ведно със законна
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане; за
сумата 2 341.60лв., претендирана като обезщетение за забава в плащането на
главницата от 7 930.06лв. за периода от 01.02.2017г. до датата на подаване
на исковата молба, и в частта, с която е осъден да заплати направените по
делото разноски.
Твърди че
обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон,
съществени нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Твърди че
първоинстанционният съд неправилно е приложил последствията от отмяната на
т.2.7 и т.2.8 от решение № СП-1/31.07.2015г. с влязло в сила решение на
административния съд. Сочи че съдът не е зачел и обратното действие на
решението на ВАС, включително и обратното действие на отмяната на Решение СП-1
и е приложил един отменен и несъществуващ административен акт в търговските
отношения между спорещите страни. Твърди че по този начин са нарушени
императивните разпоредби на чл.177 ал.1 изр.2 и чл.183 от АПК, според които
отменителното решение има действие спрямо всички. Твърди че първоинстанционният
съд въвежда несъществуващи правни квалификации като декларативен характер на
индивидуален административен акт.
Твърди че постановеното решение е издадено в
нарушение на материалния закон и е необосновано.
Оспорва извода на
съда, че ВяЕЦ на жалбоподателя не може да се отнесе едновременно до централите,
работещи до 2 250 часа и тези работещи над 2 250 часа в рамките на
една календарна година. Сочи че в решения на ВАС /№ 3312 от 04.03.2020г. по адм.дело
№ 14112/18г., № 9209 от 09.07.2020г. по адм.дело № 4146/19г./ е даден
положителен отговор на материално-правния въпрос, касаещ основателността на
претенцията. Твърди че е възможно юридически ВяЕЦ на жалбоподателя да попада
под двете групи производители на електрическа енергия, работещи в рамките на
една календарна година, като това разбиране е било ясно и между страните, като
са уговорили в чл.16 ал.4 от договора изрично тази възможност и приложението на
двете преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия в рамките на
една календарна година. Твърди че след като липсва нормативен акт или
нормативен административен акт, определящ индивидуализиращ критерий, по който
всеки от енергийните източни може да бъде условно отнесен към едната или другата
група производители, то неговата теза е основателна. Твърди също така че с
отмяната на решение № СП-1 от 31.07.2015г. в приложимия към настоящия казус
раздел втори, с обратна сила са отпаднали праговете на нетно специфично
производство на електроенергия, което води до извод, че не съществува
императивно ограничение да продава произведената електрическа енергия по
преференциални цени.
Твърди че
първоинстанционният съд неправилно е анализирал ефекта на измененията в ЗЕВИ от
м.юли 2015г. върху механизма на производителите на ВяЕЦ. Твърди че с
изменението на чл.31 ал.5 от ЗЕВИ количествата електрическа енергия, подлежащи
на изкупуване по преференциални цени, се определят чрез въвеждане на
допълнителен критерий, а именно НСП, но без да се променят преференциалните
цени. Твърди че нито в текста на закона, нито в съответните подготвителни
документи са налични данни законодателят да е възнамерявал да промени
структурата, размера и/или до сега прилаганата методология по отношение на
приложимите преференциални цени към производителите на енергия от възобновяем
източник по какъвто и да било начин. Излага, че с въпросните изменения на ЗЕВИ
са ограничени количествата електрическа енергия, които да се изкупуват – до
размера на НСПЕ, но не са предвидени каквито и да било нови пазарни механизми
или нова регламентация на пазара, още по-малко са преуредени по какъвто и да
било начин съществуващите договори и пазарни практики. Поради което и твърди,
че преференциалните цени, определени в т.7 и т.8 от Решение Ц-18 остават непроменени
и се прилагат, както са се прилагали преди измененията в ЗЕВИ, като
единствените промени, въведени с измененията на ЗЕВИ са максималните количества
електрическа енергия, които следва да бъдат изкупени по преференциалните цени
на Решени е Ц-18. Излага че съдът не е разгледал въпроса кои точки от Решение
СП-1 са относими към ВяЕЦ на жалбоподателя.
Твърди че
първоинстанационният съд не е разгледал нито един от аргументите и твърденията
на жалбоподателя: не е споменат факта, че между дружествата са прилагани и
двете точки на Решение Ц-18, не е обсъдил че отказът на насрещната страна за
плащане е обоснован само и единствено с тълкуването, дадено от НЕК, която не е
относима към задълженията на ответника да закупува определени количества
електрическа енергия по преференциални цени.
Твърди че
първоинстанционното решение не е обосновано.
Моли съда да отмени
обжалваното решение изцяло и да постанови ново, с което предявените от него
осъдителни искове да бъдат уважени изцяло. Претендира направените по делото
разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа
жалбата и моли съда да я уважи.
Въззиваемата страна
„Енерго – Про Продажби“ АД със седалище гр.Варна, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК писмен отговор, изразява становище за неоснователност
на подадената жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира
направените за въззивно обжалване разноски. В съдебно заседание, чрез
процесуалния си представител, моли съда да потвърди обжалваното решение.
Третото лице помагач
на въззиваемата страна „НЕК“ ЕАД със седалище гр.София, в срока по чл.263 ал.1
от ГПК е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за
неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди обжалваното
решение. В съдебно заседание, редовно призовани, не се явява представител.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е осъдителен иск от „Марк 2“ ЕООД - производител на
електрическа енергия от възобновяем енергиен източник срещу „Енерго-Про
Продажби“ АД – краен снабдител на електрическа енергия за суми,
претендирани като неплатена продажна цена на произведена и доставена електрическа енергия за м.октомври 2016г. и
м. ноември 2016г. от ВяЕЦ за нетно специфично производство над 1 907 Квтч
по приложими преференциални цени и искове за суми, претендирани като
обезщетение за забава в плащането за периода от 01.01.2017г., съответно от
01.02.2017г. до предявяване на иска в съда.
Няма спор по фактите пред въззивния съд:
Между въззиваемото дружество, като производител на електрическа енергия
от възобновяеми източни и въззивникът – краен снабдител на електрическа енергия
е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от
възобновяем източник № 177 от 30.08.2011г., по силата на който купувачът е поел
задължение да изкупува електрическата енергия, произведена от възобновяеми
енергийни източници по преференциална цена, определена от ДКЕВР.
Не е спорно че към месец октомври 2016г. процесната ВяЕЦ, собственост на
въззивника, е достигнала нетно специфично производство от 1 907 КВтч при
работа на централата до 2 250 ефективни работни часа. През месец октомври
2016г. електроцентралата е произвела 890.737 МВтч електроенергия над НСП от 1
907 КВтч, но преди достигане на прага от 2 139 КВтч, закупена от
въззиваемото дружество и заплатена по съответната цена за излишък на
балансиращия пазар в размер на сумата 13 626.37лв. През м.ноември 2016г. дружеството е произвело
чрез своята ВяЕЦ и е доставило на въззиваемия електроенергия в размер на 37.263
МВтч, преди достигане на НСП от 2 139 КВтч електроенергия, закупена и и
заплатена по цена излишък на балансиращия пазар в размер на сумата 610.72лв.
Претенцията по делото е за разликата на същите тези количества,
произведена и закупена електрическа енергия през м.октомври 2016 и м.ноември
2016г., между преференциалната цена, определена с Решение на ДКЕВР и цената за
излишък на балансиращия пазар, определена от „ЕСО“ ЕАД по реда на Правилата за
търговия с електрическа енергия.
Спорът по делото е дали по отношение на една и съща електроцентрала, в
рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи или спрямо една
централа, в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа,
при достигане размера, на която разликата се заплаща по цени за излишък. Не е
спорно между страните че до достигане на нетното специфично производство за
изкупуване на произведената енергия между страните е прилагана преференциалната
цена, приложима към договора за изкупуване на електрическа енергия от
възобновяем енергиен източник № 177 от 30.08.2011г., определена с Решение Ц-18
от 20.06.2011г. на ДКЕВР, съответно в т.7 на ВяЕЦ работещи до 2250 часа – 191лв. Определената в т.8 от
същото решение цена е за ВяЕЦ, работещи над 2 250 часа и е в размер на
173.06лв.
Договорът за изкупуване между страните е сключен при действието на ЗЕВИ
/обн. ДВ бр.35/2011г. в сила от 03.05.2011г./. Спорният въпрос възниква с
изменението на нормата на чл.31 ал.5 от ЗЕВИ /обн.ДВ бр.56 от 24.07.2015г./,
наложил принципната
промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник
електрическа енергия. С изменението законодателят вече ограничава
преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем,
като въвежда праг ("нетно специфично производство" или НСП), до който
крайният снабдител е задължен за изкупи по вече замразените за този
производител преференциални цени, а съответно остатъкът от производството,
доколкото не е договорено за свободна доставка на други клиенти, може да бъде
също изкупено от крайния снабдител и съответно доставено на обществения
доставчик, но на много по-ниските цени за излишъци на балансиращия пазар. Тъй
като критерия за обема на преференциалното производство, определен в § 1 т.29
от ДР ЗЕВИ е бил въведен именно с това изменение, до този момент не е бил
прилаган в отношенията между участниците на пазара. Задължение на КЕВР е да
приеме решение, с което установява нетното специфично производство на
електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в
съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Нетното
специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са
определени преференциалните цени е определено с решение № СП-1 от 31.07.2015г.
на КЕВР, след отмяната му от ново решение № СП-5 от 28.03.2019г., а след
неговата отмяна с ново решение, постановено в хода на производството пред
въззивния съд № СП-1 от 15.10.2020г., за което към момента няма данни да е
влязло в сила.
Разпоредбата на чл.31
ал.5 от ЗЕВИ на общо основание намира приложение както към бъдещи
производители, така и към тези, които вече имат сключени дългосрочни договори,
доколкото ЗИД на ЗЕВИ не съдържа норми, изключващи действието му от определени
заварени правоотношения.
Трайно се е наложило
в съдебната практика по приложението на посочената разпоредба разбирането, че
ако се допусне, че един и същи производител може да промени началното си
планиране и да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща
година, би довело до получаване на приход на производителя над заложената за
съответната група централи норма на възвращаемост на разходите и би
обезсмислило самата нова регулация, целяща ограничаване на приход над нормирана
обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото.
Само по
тези съображения, независимо от останалите доводи на защитата на страните
следва категорично да се отрече основната теза на ищеца за липса на каквато и
да е нормативна уредба, въвеждаща лимитирането на изкупуването и съответно
допускаща последователно тарифиране по двете преференциални цени на
количествата, доставяни от един и същ производител.
Сочената
от въззивника практика на ВАС досежно възможността една ВяЕЦ да се отнесе
едновременно към тези, работещи до 2 250 часа и над 2 250 часа в
рамките на една календарна година, въззивният съд намира че не е задължителна
за прилагане от гражданския съд. Още повече, че и сред съставите на ВАС са
налице и решения в обратния смисъл, с които е прието че по отношение на един и
същ производител не може да се прилагат двете тарифи в зависимост от часовете
на работа /в този смисъл решение № 1115 от 28.01.2019г. по адм.дело № 5284/18г.
на ВАС/.
Разделянето
на производителите на електрическа енергия от ВяЕЦ по специален критерий –
наличен ресурс на първичния енергиен източник при пълни ефективни годишни
часове на работа на ветровите генератори – до 2 250 часа и над 2 250
часа е регулирано с нормата на чл.19а ал.3 от НРЦЕЕ /ДВ бр.62/2007г., сега
отм./ Още преди приемането на тази норма през 2006г. ДКЕВР в решение № Ц-013 от
28.06.2006г. е разгледал същността на тези централи и факторите, пряко относими
към ценообразуването. В това решение са дефинирани основните фактори на цената,
като е отчетена най-голяма тежест на фактора – средна годишна производителност
на ветровите генератори, зависеща от прогнозните пълни ефективни часове на
работата им и размера на инвестиционните разходи. В мотивите към решението
ефективните часове на работа са съобразени с изследванията на БАН за потенциала
на вятъра, съобразно които страната е разделена на две ветрови зони – с пълни
ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори до и над 2 250
часа. С приемането на чл.19а ал.3 от НРЦЕЕ /отм./ разделението е нормативно
закрепено. Разделянето по специфичния критерий е продължило и в следващите
ценови решения на комисията, като към момента няма нормативен акт, определящ
индивидуализиращ критерий, който да се извърши условното групиране на
централите в зависимост от района на производство. В настоящето производство
съобразно твърденията в исковата молба както разделянето на производителите по
този специфичен критерий, така и фактът че процесната ВяЕЦ попада във ветровата
зона до 2 250 часа, не е спорен.
По
поддържаното и пред въззивна инстанция възражение за наличие на преюдициален
спор във връзка с административното обжалване на актовете на КЕВР за определяне
на нетното специфично производство въззивният съд намира следното:
На първо
място решенията на КЕВР на основание чл.13 ал.9 от ЗЕ подлежат на изпълнение
като обжалването не спира изпълнението им. Това правило е приложимо към решение № СП-1 от
31.07.2015г. на КЕВР, след отмяната му към новото решение № СП-5 от
28.03.2019г., а към момента след неговата отмяна и към решение № СП-1 от
15.10.2020г. Действително съдебната практика, изразена в определение № 25 от
10.01.2013г. по ч.гр.д. № 795 от 2012г., ВКС ІV г.о., предвижда, че
административният акт би имал значение за защита на субективните права на
страните, но връзка на преюдициалност ще е налице доколкото валидността и
законосъобразността на административния акт ще има значение за възникване,
изменение, погасяване на субективните права. Предвид действието на оспорения
административен акт и претендираните права на ищеца, осъществени в определен
период от време, следва да се приеме, че липсва връзка на преюдициалност между
административното производство и по-точно факта на отмяна на решение № СП 1 от 31.07.2015г. от съда.
Индивидуалният административен акт по силата на допуснатото предварително
изпълнение по силата на закона е породил действие към процесния период. Поради
това не е налице преюдициалност на изхода на административното дело по
обжалване на индивидуалния административен акт по отношение на предявения иск
за заплащане на цената за произведената електроенергия от възобновяем източник.
Следва да се има предвид, че отмяната на индивидуалния административен акт е
нов факт, а не факт, включен в спорното право, на което се основава искът.
Индивидуалният административен акт има своето допуснато по силата на закона
предварително изпълнение и е елемент от сложния фактически състав на
правоотношението по доставка и изкупуване на електроенергия от възобновяеми
източници. Едва след настъпване на този факт, може да се приеме, че ще се
промени правоотношението. Предвид характера на договора за доставка за процесния
период месец октомври и месец ноември 2016г. и претенцията за заплащане на цена
за този период, не може да се приеме, че фактът, който може да настъпи от
отмяна на индивидуален административен акт е преюдициален за спорното
правоотношение. /В този смисъл определение № 597 от 30.09.2019г. по ч.търг.дело
№ 1698/19г. на ВКС, ІІ т.о./
На следващо място
съставът на въззивния съд намира, че конкретното изражение на НСП, въведено
като законов максимален обем изкупувано по преференциална цена количество)
според легалното му определение в § 1 т.29 от ДР на ЗЕВИ не е нововъведено
понятие, а определяем показател, който е бил използван вече от регулаторния
орган при определяне на заварените като действащи преференциални цени.
Съответно и делегирането на компетентостта на същия орган се изчерпва с
оповестяване на съобразените по-рано от него обективни параметри в нов изричен
административен акт /§ 17 от ПЗР на ЗИД
ЗЕ от бр.56/15г. на ДВ/. Затова произнесените решения за определяне на НСП не
създават ново съдържание на елемент от правоотношението, както биха действали
актовете за определяне на самата цена, а само попълват бланкетното съдържание
на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от
законодателя. Процесните решения № СП-1 от 31.07.2015г., № СП-5 от 28.03.2019г.
и № СП-1 от 15.10.2020г. не определят някакъв нов ценообразуващ елемент, а
установяват стойности, заложени в предходни ценови решения за определяне на
преференциални цени, по които крайните снабдители и общественият доставчик изкупуват
електрическата енергия, произведена от ВяЕЦ. Тези актове действат по право от
момента на въвеждане на лимита, а евентуалната им отмяна не може да заличи
правните последици от нормативно установеното ограничение за изкупуване на
произведената енергия. Дори и решенията да не са издадени, законът не допуска
получаване на плащания над заложената в цените обща норма на печалба. Дори и да
бъдат обявени за нищожни тези решения, от това няма да възникне никакво ново
основание за изкупуване на по-големи от вече признатите обеми, докато не се
постанови ново стабилно решение за обоснован със съответната цена лимит. Поради
което и въззивният съд намира за ирелевантно в настоящето производство
инцидентното произнасяне по реда на чл.17 от ГПК за валидността на решението на
КЕВР, поддържано от въззивника.
Затова както при
отчитане на предварителното изпълнение на още нестабилното ново трето решение,
така и при възприемане на всички възражения срещу актовете на КЕВР, няма
основание за фактуриране на горница над цена за излишък за централа, доставяла
производството си по цени за работа до 2 250 часа. Такова основание ще възникне
само ако след евентуална отмяна на новопостановеното решение № СП-1 от
15.10.2020г., КЕВР издаде нов законосъобразен акт, с който лимитът от 1 907 Квтч за ВяЕЦ, работещи до 2 250 часа се
увеличи. Това обаче би представлявало ново основание на претенция на ищеца, тъй
като настоящият иск е основан изрично на довод за липса на какъвто и да е лимит,
а това е в пряко противоречие със закона.
С оглед на така
изложеното въззивният съд намира, че като е изплатил на производителя само
произведено количество, съответно на НСП до 1 907 КВтч, фактурирано по
преференциални цени, приложими за централи работещи до 2 250 часа годишно
съответно на предварително изпълнямо до отмяна решение № СП-1 от 31.07.2015г. и
заменили го решение № СП-5 от 28.03.2019г. до отмяната му и № СП-1 от
15.10.2020г., още нестабилно, но предварително изпълняемо, въззиваемото
дружество е изпълнило точно задължението си за изкупуване на гарантираното
преференциално производство и не дължи горница над тази цена.
Предвид на това
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК и направеното искане в полза на
въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените пред въззивна
инстанция разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК, в размер на
сумата 8 772лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Направеното от
насрещната страна възражение за прекомерност е неоснователно, както с оглед фактическата
и правна сложност на производството, така и поради определянето на
възнаграждението в размер, близък до минималния.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 411 от 29.06.2020г. по търг.дело № 1968/19г. по описа на Варненски окръжен
съд.
ОСЪЖДА „Марк 2“ ЕООД
със седалище гр.София, адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 51 Б,
ет.4, ЕИК *********, да заплати на „Енерго-Про Продажби“ със седалище гр.Варна,
ЕИК *********, сумата 8 772лв. /осем хиляди
седемстотин седемдесет и два лева/, представляваща направени разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: