Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 106 27.03.2018 година Град С. В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАР.ГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД,………втори граждански състав, на 20 март…………………..…………………2018 година, в публичното заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛА КЪНЧЕВ
Секретар ………Стойка Стоилова………..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от…………………съдията В. МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1079….по
описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена
от Г.Х.Щ. *** против решение № 592/12.12.2017 г., постановено по гр.д. №
864/2016 г. на К. районен съд.
Във
въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд за
недоказаност на исковата претенция. Въззивницата твърди, че първоинстанционният
съд е изброил фактите и доказателствата по делото, без да им направи анализ,
поради което е стигнал до погрешния извод, че между страните липсват
правоотношения по договор за заем. Въззивницата твърди, че първоинстанционният
съд не е обсъдил важния по делото документ – запис на заповед, както и
причината за неговото по-късно съставяне и обстоятелството, че е подписан от
ответницата и не е оспорен от нея. Въззивницата твърди и това, че
първоинстанционният съд не е съобразил мотивите на ОС С.и на ВКС, касаещи
процесния запис на заповед и неговия смисъл, че поради липсата на законовата
форма той не може да се приеме за запис на заповед, а следва да се счита за
разписка. На последно място въззивницата счита, че решенията на ВКС, на които
се е позовал районният съд, са неотносими, тъй като касаят случаи, при които
издаденият запис на заповед е бил редовен менителничен ефект. Моли, съдът да
отмени първоинстанционното съдебно решение и да постанови друго, с което да
осъди ответницата да му заплати сумата от 13 000 лв., предоставена й в заем,
заедно със законната лихва, считано от датата на исковата молба, както и сумата
от 3 307,17 лв. за мораторно обезщетение за периода от 08.11.2013 г. до
09.05.2016 г.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответницата в първоинстанционното производство П.В.И..
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество е неоснователна.
Пред районния съд е бил предявен иск по чл.240 ЗЗД – за връщане на
сумата от 13 000 лв., дадена в заем на ответницата, както и за присъждане
на мораторно обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 3 307,17 лв.
Ищецът Г.Х.Щ. е твърдял в исковата си молба, че през 2013 г. е предоставил на
ответницата П.В.И. заем в размер на 13 000 лв., за което поискал да бъде
съставен документ. Твърди, че съставили документ, именуван „Запис на заповед“,
с който тя се задължила да му заплати сумата от 13 000 лв. Ответницата не
върнала парите, поради което ищецът подал заявление по чл.417 ГПК за издаване
на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ – запис на заповед.
Такава заповед била издадена по ч.гр.д. №1709/2013 г. по описа на РС К., но
ответницата възразила. Затова ищецът предявил иск за установяване на вземането
от 13 000 лв., който бил отхвърлен с решение № 255 от 15.04.2014 г. на РС К.,
тъй като записът на заповед не съдържал изискуемите реквизити. Решението било
потвърдено от окръжния съд. Искал е съдът да постанови решение, с което да
осъди ответницата да му върне дадената в заем сума от 13 000 лв., заедно с
мораторно обезщетение в размер на 3 307,17 лв. за периода от 08.11.2013 г.
до 09.05.2016 г.
Ответницата П.В.И. е оспорила иска. Счита,
че, след като искът за установяване на вземането по записа на заповед е
отхвърлен, предявяването на осъдителен иск е недопустимо поради наличие на
влязло в сила съдебно решение между същите страни, при еднакви факти и
правоотношения. При условията на евентуалност счита, че искът е неоснователен.
Твърди, че в хода на процеса по установителния иск ищецът е имал възможност да
докаже съществуването на каузално правоотношение, което не е сторил. Счита
искът за недоказан.
Районният съд е отхвърлил иска, като е приел,
че записът на заповед, подписан от ответницата, установява само това, че тя се
е задължила безусловно да заплати на ищеца сумата от 13 000 лв., но не
установява договорни правоотношения, не доказва реалното предаване на сумата и
сключване на договор за заем.
От фактическа страна по делото е установено,
че на 08.05.2013 г. ответницата П.В.И. е
подписала запис на заповед, с който се е задължила безусловно да заплати на
ищеца Г.Х.Щ. сумата от 13 000 лв. на 10.07.2013 г. Въз основа на този
запис на заповед, на 17.07.2013 г. е издадена заповед за незабавно изпълнение
на парично задължение по ч.гр.д. № 1709/2013 г. по описа на РС К., с която е
разпоредено длъжницата да плати на заявителя сумата. С решение № 225 от
15.04.2014 г. по гр.д. № 2827/2013 г. на РС К. предявеният от ищеца
установителен иск по чл.422 ГПК е отхвърлен. Това решение е потвърдено с
решение № 250 от 17.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1254/2012 г. на ОС С.От
показанията на разпитаните по делото свидетеля Петър Кънчев Марков се
установява, че ищецът като пострадал от престъпление е имал нужда от адвокатска
помощ и свидетелят го свързал с ответницата, която е адвокат. По-късно, през
пролетта на 2013 г., го срещнал с центъра на гр. К. и ищецът му казал, че ще
ходи да обменя пари, за да ги даде на П. Я.. След това го изчакал да отиде до
хотел „Р.“, където била кантората й, за да пият после кафе. Свидетелят твърди,
че знае, че е подписван някакъв документ, но по-късно. Знае от ищеца, че парите
са дадени в заем, а не във връзка с воденото дело. Свидетелят Петър Ганчев
Петров твърди факти относно изготвянето на записа на заповед, но доколкото
ответницата не оспорва това, че тя е подписала този документ, неговите
показания са ирелевантни. Показанията на свидетелите в тези части, в които се
твърди предаване на сумата от 13 000 лв. са недопустими и не следва да се
обсъждат въобще – арг. чл. 164, ал.1, т.3 ГПК.
При
така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
чл.240 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други движими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е неформален,
но писмената форма е нужна за доказване, когато става дума за договор на
стойност по-голяма от 5 000 лв. – чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Договорът за заем
е и реален. Получаването на заетата сума е елемент от фактическия му състав и
поражда целените с него правни последици. В производство по иск с правно
основание чл.240, ал.1 ЗЗД, каквото е настоящото, върху ищеца лежи
доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства (Р-524-2011 г., IVг.о.). Затова доказването е главно. Освен това то
трябва да е пълно и пряко.
В
случая въззивникът твърди, че издаденият от въззиваемата запис на заповед,
който е нередовен от външна страна, има белезите на разписка, каквото бил приел
съдът по гр.д. №2827/2013 г. по описа на РС К., разглеждайки установителния иск
по чл.422 ГПК. Настоящият въззивен съд счита, че това становище не почива на
закона. Не във всички случаи нередовният запис на заповед може да се приеме за
разписка съгласно чл.77, ал.1 ЗЗД за изпълнение на определено задължение на
кредитора или като разписка, удостоверяваща сключване и изпълнение на договор
за заем. При нередовност на менителничния ефект документът - запис на заповед,
би могъл да има доказателствено значение за съществуването на каузално
отношение или на разписка за изпълнение, ако недействителността произтича от чл. 535, т. 2 ТЗ; ако не се ползва с
доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател - чл. 535, т. 7 ТЗ или да материализира единствено
изявление за плащане - при наличието на друг порок на съдържанието. В хипотеза
на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е поето
безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства следва да
се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ,
който няма характер на разписка по смисъла на чл.
77, ал. 1 ЗЗД (така Р-78-2009, I т.о.). С други
думи, щом въззивникът твърди, че сумата по нередовния запис на заповед е
получена от въззиваемата по договор за заем, то на доказване подлежат както
основанието, така и факта на предаване на парите, като се има предвид
ограничението за допускане на свидетелски показания за установяване на договори
над определена стойност. Самият нередовен запис на заповед не е разписка и не
може да служи за доказателства за предаването на парите, нито за това, че
основанието за получаването им е договор за заем.
Неоснователно
въззивникът счита, че, анализирайки показанията на свид. П. М., които били
косвени, съдът би следвало да достигне до извода, че ищецът е дал процесната
сума на въззиваемата. Както бе посочено по-горе, доказването на самата сделка
трябва да бъде пряко и пълно. Косвеното доказване е винаги непълно. То има за
предмет установяване на доказателствени факти, а те от своя страна създават
вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Ето
защо косвеното доказване не е достатъчно за установяване на факта, за който
страната носи доказателствена тежест. Освен това съдът счита, че свидетелските
показания за установяване на договор на стойност по-голяма от 5 000 лв. са
еднакво недопустими както при прякото, така и при косвеното доказване.
Противното би означавало да се заобиколи забраната, установена в чл.164, ал.1,
т.3 ГПК.
По
изложените съображения въззивният съд намира, че ищецът не е доказал
твърдението си, че с ответницата е в облигационни правоотношения по силата на
договор за заем, поради което искът му е бил отхвърлен правилно. Неоснователността
на иска по чл.240, ал.1 ЗЗД води и до неоснователност на иска за присъждане на
мораторно обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Поради неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка. чл. 273 ГПК се дължат разноски на въззиваемата страна по
правния спор, но с оглед на липсата на искане и представени доказателства за
реално извършени разноски от нея, то и съдът не следва да присъжда такива за
въззивното производство.
Воден от горните мотиви,
Окръжният съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
592/12.12.2017 г. по гр. д. № 864/2016 г. на К. районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.