Решение по дело №1359/2018 на Районен съд - Горна Оряховица

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 15

гр. Г.О., 11.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ГОРНООРЯХОВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГО, 8-ми състав, в публичното заседание на единадесети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ТРИФОН СЛАВКОВ

при секретаря СИЛВИЯ ДИМИТРОВА, като разгледа гр.д. № 1359 по описа на ГОРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 200, вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Производството е по предявен по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК от „Енерго-Про Продажби” АД иск за установяване, че А.А.С. дължи на ищеца сумата 223,33 лв. – главница, за доставена в периода от 19.05.2016г. до 19.10.2016г. електрическа енергия за имот, находящ се в гр. Г.О., ул., с аб. номер **********, както и сумата 32,18 лв. – лихви за забава, изтекли върху главното вземане в периода от датата на падежа на всяка една фактура до 09.03.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 590/2018г. на ГОРС.

По делото е постъпил писмен отговор на исковата молба, чрез назначения на ответницата особен представител. Същият оспорва иска, т.к. по делото нямало доказателства, от които да е видно, че описаният в исковата молба клиентски и абонатен номер са пряко свързани с ответницата. Посочва, че ищецът не е представил доказателства, от които да е видно, че е доставил количеството енергия, за която претендира съответната цена.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

За обект (с абонатен номер **********, находящ се в гр.Г.О., обл.В.Т., ищецът „Енерго-Про Продажби” АД гр. Варна е издал на получателя А.А.С., за клиентски № **********, както следва : фактура № **********/19.05.2016., **********/17.06.2016 г., **********/19.07.2016 г., **********/18.08.2016 г., **********/19.09.2016 г., **********/19.10.2016 г. и ТП **********/12.09.2016 г., за сумата общо 255,51 лв. Горепосочените суми не са заплатени от А.А.С., който факт не се спори от ответната страна.

На 23.03.2018 г. „Енерго-Про Продажби” АД е подало срещу С.  пред ГОРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за неизплатените задължения на ответника по изброените фактури. Образувано е ч. гр. дело №590/2018 г. по описа на съда, по което е издадена заповед № 695 от 23.03.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу длъжник А.А.С.. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и на основание чл. 415, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ГПК заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание чл. 415, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. чл.200, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, който съдът намира за допустим.

Уважаването на претенцията за установяване на съществуването на вземанията на „Енерго-Про Продажби“ АД, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 590/2018 г. по описа на ГОРС, е предпоставено от установяване на възникването и съществуването на облигационна връзка между страните по договор за продажба на електрическа енергия, при общи условия, обвързващи всички клиенти на енергийния снабдител съгласно чл. 98а ЗЕ, реалното доставяне в процесния обект на посочените в представените фактури количества електрическа енергия и извършване на услугата възстановяване на захранването, както и размера на претендираните вземания.

За съществуването на твърдяната договорна връзка между страните е необходимо през исковия период ответницата да е имала качеството „потребител на електрическа енергия за битови нужди“ за процесния обект. Съгласно §1, т.42 ДР на ЗЕ това е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа енергия за домакинството си. Член 92 ЗЕ, определя като страни по сделките с електрическа енергия – „крайните снабдители на електрическа енергия“ и „краен клиент“ (пар. 1, т. 28а и т. 27г ДР, ЗЕ). Отношенията между потребителя и дружеството – краен снабдител се уреждат съгласно публично известни общи условия, за действието на които съгласно чл.98а, ал.4 ЗЕ не е необходимо приемане от страна на потребителя, т.к. приложение намират специалните разпоредби на Закона за енергетиката, които дерогират общите такива по ЗЗД и ТЗ.

По делото са представени Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е.Он България Продажби“ АД (ОУДПЕЕ), одобрени от ДКВЕР с Решение № ОУ-061/07.11.2007 г., в сила от 26.11.2007 г., публикувани във в-к „Дневник“, брой от 30.11.2007 г., действали през процесния период. Съгласно чл.4, ал.1 от тях „потребител на електрическа енергия за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, присъединен към електроразпределителната мрежа на „Е.Он България Мрежи” АД, което ползва електрическа енергия за домакинството си и е снабдявано и закупува същата от „Е.Он България Продажби” АД. Именно това са предпоставките, при осъществяването на които възниква твърдяната от ищеца договорна връзка.

От страна на ищеца не се твърди на какво основание ответницата е клиент на дружеството с клиентски номер клиентски № ********** – собственик или ползвател на имота на адрес гр.Г.О., обл.В.Търново, ул.Тунджа № 2, бл.4, ап.8, заведен с абонатен № **********. Следва да се има предвид, че под „ползвател“, както закона, така и ОУДПЕЕ, в които се възпроизвежда легалната дефиниция, нямат предвид фактическия ползвател на имота, а лице, което на правно основание го ползва (напр. титуляр на ограничено вещно право на ползване, наемател, заемател за послужване и пр.). Всичко това дава основание на съда да приеме, че към исковия период между страните е съществувало облигационно отношение по договор за продажба на електрическа енергия със съдържание, определено от приложените ОУДПЕЕ.

Съгласно чл.26, ал. 1 ОУДПЕЕ потребителят дължи заплащането на стойността на консумираната електрическа енергия и дължимата сума за извършване на пренос на тази енергия по електроразпределителната мрежа по утвърдените от ДКЕВР цени веднъж месечно по обявен график. От посочената клауза следва извод, че вземането на ищеца възниква само за стойността на това количество електрическа енергия, което е доставено на потребителя. Същият извод следва и от разпоредбите на чл.187, ал.1 ЗЗД и чл.200, ал.1 ЗЗД, приложими относно процесния договор съгласно чл.318, ал.2 ТЗ – ищецът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ – електрическа енергия в посоченото във фактурите количество, а купувачът дължи да заплати нейната стойност и да я получи. Иначе казано, съществуването на вземането на ищеца е обусловено от доставката на това количество електрическа енергия, което е остойностено.

Съгласно чл.40, ал.1 и ал.2 от ОУДПЕЕ, действали за процесния период, „Е.Он България Мрежи“ АД е длъжно да осигури измерване и ежемесечно отчитане на електрическата енергия чрез монтиране и поддържане в изправност на средства за търговско измерване (СТИ). Според посочената клауза количеството доставена електрическа енергия е това, което сочат показанията на СТИ, в случай, че то е изправно.

Извлечение от електронния картон на абоната за процесния период е представено по делото/стр.7/. То обаче, както и издадените въз основа на него фактури, са частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства. Те не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила и чрез тях не могат да установят твърдените от ищеца факти. По отношение на фактурите следва да бъде отбелязано още, че съгласно чл.55 ТЗ и чл.182 ГПК вписванията в счетоводните книги биха могли да се ползват с доказателствена сила, дори и да обективират изгодни за издателя обстоятелства, само ако се установи, че те са водени редовно. Това е така тъй като счетоводните записвания не са първични доказателства, а вторични такива и тяхната доказателствена сила се основава на предпоставката, че са били извършени въз основа на други документи, които могат да се противопоставят на страната, задължена по тях. В настоящия случай не се доказа представените фактури да са били издадени въз основа на документи, които могат да се противопоставят на ответницата. Точно обратното – установи се да са издадени въз основа на записванията в електронния картон по данни на инкасатора – също частен свидетелстващ документ, обективиращ изгодни за ищеца обстоятелства.

Съгласно отговорa на задача № 3 от ССчЕ отразеното в справката количество електроенергия съответства на фактурираното. Това е видно и при сравнение на документите, за което не са необходими специални знания. Тъй като вещото лице е основало заключението по посочената задача изключително на данните, съдържащи се в посочените частни свидетелстващи документи, то невъзможността съда да основе на тях фактическите си изводи за отразените изгодни за издателя им обстоятелства, е пречка такива изводи да се изградят и въз основа на възпроизвеждането им в експертизата. Тази възможност обаче е само индиция и въз основа на нея не може да се направи несъмнен извод за доставка и потребление на това количество електрическа енергия, каквото се твърди да е извършено.

Представените от ищеца доказателства не са достатъчни, за да обосновават тезата за реално доставена електрическа енергия до обекта, тъй като не съдържат изявления, удостоверяващи неизгодни за издателя факти, поради което нямат материална доказателствена сила. Само по себе си издаването на фактура не води до задължението за извършване на плащане по нея, ако не бъде установено, че описаната стока/услуга е реално доставена/извършена на клиента. В конкретния случай съдът би приел, че представените документи доказват реалната доставка на електрическа енергия, ако по делото освен тях имаше приобщени и други доказателства, които преценени в тяхната съвкупност да водят до извода за реално доставено,  потребено и правилно отчетено  количество електроенергия. Поисканата от ищеца и назначена ССчЕ не е такова доказателство, доколкото същата е изготвена на база именно тези документи-справки, фактури и извлечения, изходящи от ищеца, както се посочи по-горе. Ето защо настоящият съдебен състав намира претенцията на „Енерго-Про Продажби” АД гр. Варна за недоказана по размер.

По отношение на цената на услугата възстановяване на захранването, за което е издадена Фактура № ТП **********/12.09.2016 г., нито се твърди, нито от приложените доказателства се установява осъществяването на предпоставките на чл.21 ОУДПЕЕ, съответно чл.26 ОУДПЕЕЕМ. За доказване на основанието за начисляване на таксата от 19 лв. с ДДС е представена единствено посочената фактура. По отношение на нейната доказателствена сила важи казаното по-горе. Нещо повече – в случай, че снабдяването с електрическа енергия за обекта е прекъснато преди 12.09.2016 г., то електрическа енергия не е доставяна и съответно нейното заплащане не може да се иска. В случай, че е извършена услугата възстановяване на захранването, чиято цена се претендира, то тя може да бъде извършена само след отпадане на основанията за прекъсването (чл.21, ал.1 ОУДПЕЕ), в частност заплащане на неплатените задължения. Щом е допуснато възстановяване на електричеството в обекта, то единствения възможен и логичен извод следва да е, че е заплатена дължимата цена за доставната електроенергия.

Предвид всичко изложено, съдът приема, че по делото не се установява съществуването на парично вземане на ищеца „Енерго-Про Продажби” АД град Варна, за сумата от 223.33лв., представляваща главница за консумирана ел. енергия и такса възстановяване по фактури, издадени в периода от 19.05.2016 г. до 19.10.2016 г.

Изходът на правния спор обуславя неоснователност и на акцесорната претенция за законна лихва считано от датата на подаване на заявлението в съда – 23.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на претенцията за обезщетение за забава в размер на 32,18 лв., за периода от датата на падежа на вземането по всяка една фактура до 09.03.2018 г., поради което искът следва да бъде отхвърлен и в тази част.

При този изход на делото, съдът счита, че претенцията на ищеца по чл. 78, ал. 1 от ГПК също се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена като такава в частта ѝ за присъждане на сумата 25,00 лв., представляваща платена държавна такса в заповедното производство, сумата от 50,00 лв., представляваща платено юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, както и за заплащане на направените от ищеца в настоящото съдебно производство разноски.

Водим от горното, съдът

 

                                                Р   Е   Ш   И   :

 

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 415, ал. 1 във вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. чл.200, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявен от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД  с ЕИК *********, за приемане за установено по отношение на А.А.С., ЕГН **********,***, че му дължи СУМАТА от 223.33 лв., представляваща консумирана и незаплатена електрическа енергия и такси възстановяване по фактури № **********/19.05.2016., **********/17.06.2016 г., **********/19.07.2016 г., **********/18.08.2016 г., **********/19.09.2016 г., **********/19.10.2016 г. и ТП **********/12.09.2016 г., издадени за периода от 19.05.2016 г. до 19.10.2016 г., за обект с клиентски №********** и абонатен №**********, находящ се на адрес гр.Г.О., обл.В.Търново, ул.Тунджа № 2, бл.4, ап.8, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението – 23.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и СУМАТА от 32.18 лв., представляваща мораторна лихва, определена като сбор от мораторните лихви по всички фактури за периода от падежа на всяка фактура до 09.03.2018г., за които суми е издадена заповед № 695 по ч. гр. дело № 590/2018 г. по описа на Районен съд – Г.О., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТХВЪРЛЯ претенцията по чл. 78, ал. 1 от ГПК, предявена от ищеца „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД  с ЕИК *********, за заплащане от ответника А.А.С., ЕГН **********,***, за сумата от 25,00 лв. (двадесет и пет лева), представляваща платена държавна такса в заповедното производство, и СУМАТА от 50,00 лв. (петдесет лева), представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, за които суми е издадена заповед № 695 по ч. гр. дело № 590/2018 г. по описа на Районен съд – Г.О., както и за заплащане на направените от ищеца в настоящото съдебно производство разноски, от които 75,00 лв. за заплатена ДТ, 300,00 лв. разноски за особен представител и 150,00 лв. за депозит за вещо лице и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

След влизане в сила на решението, препис от същото да се изпрати за сведение на съдията- докладчик по ч.гр.д. № 590/2018 г. по описа на ГОРС.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: