№ 30
гр. Дупница, 16.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ели Д. Анастасова Мицевска
при участието на секретаря Росица К. Ганева
като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело
№ 20241510101787 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от ищеца А. И. Й. срещу ответника „Фератум
България“ ЕООД главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит с №
1211552/09.11.2022г., като противоречащ на закона и евентуален иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на разпоредбата на чл. 5 от
сключения между страните договор за предоставяне на потребителски кредит с №
1211552/09.11.2022г., като противоречаща на закона /съобразно изменението на
доклада – л. 74, стр. 2/.
Ищецът твърди, че между страните по делото е сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 1211552/09.11.2022г., по силата на който
ответникът, в качеството му на кредитодател е предоставил на ищеца, в качеството му
на кредитополучател главница в размер на 3000 лева, като ищецът е следвало да
погаси кредита в срок от 17 месеца като предвиденият ГПР възлизал на 49.66%. В чл. 5
от сключения договор било предвидено, че кредитът се обезпечава от поръчителство,
предоставено от Фератум Банк в полза на ответното дружество. В процесния договор
никъде не бил посочен размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция.
При получаване на главницата ищецът установил, че са му начислили и такса за
обезпечение с поръчителство в размер на 1500.00 лева.
Навежда твърдения, че договорът е нищожен, като противоречащ на следните
1
норми, предвидени в ЗПК: на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, доколкото
не е спазена предвидената от закона форма като в тази връзка се изтъква, че договорът
не е подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради
което липсва съгласие; на нормата на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е
формиран същият, респ. дължимата сума по него. Ищецът изтъква още, че е посочен
грешен ГПР. С оглед изложените съображения намира предявените искове за
неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД е депозирал
отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Навежда, че
по никакъв начин и с нито едно от действията си ответника не въвел в заблуда ищеца
относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на
гарант (който е бил лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка
една от опциите. Сочи, че при всяка една от стъпките за сключване на договора за
кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от неговия избор.
Поддържа, че са неоснователни и твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗПК,
предвид че клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит ясно посочвала избраната
от самия ищец опция за поръчител, като дори и на този етап същият не бил задължен
да сключи този договор. Претендира разноски.
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
Предявен е главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит с
№ 1211552/09.11.2022г. като противоречащ на закона.
Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените
основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в
ЗПК.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск
следва да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 26, стр.
2/ е отделено като безспорно установено и ненуждаещо се от доказване в отношенията
между страните обстоятелството, че между страните по делото е сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит с № 1211552/09.11.2022г. /съобразно
изменението на доклада – л. 74, стр. 2/.
2
Видно от приетия по делото договор за предоставяне на потребителски кредит
с № 1211552/09.11.2022г. /л. 67 и сл./ се установява, че ищецът в качеството си на
кредитополучател получил сума в размер на 2550 лева като договорената
възнаградителна лихва възлиза на 586.50 лева; ГПР възлиза на 49.11%; в чл. 5 от
договора е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
Multitude Bank в полза на дружеството /л. 67/ като ответникът, въпреки указанието в
тази насока не е представил погасителния план, както и размера на възнаграждението
за предоставеното поръчителство от страна на Multitude Bank.
В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение
между страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит,
сключен от разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по
ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Дефиниция на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е
всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.
5, ал. 9 ЗПК е предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК,
когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива
на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не
позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът,
съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация
посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за
3
потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние –
ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.
Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР –
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за
комуникация от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са
налице следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на
информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил
съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/
се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата
страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се
в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление,
което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и чл.
4
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя
по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата
страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., ГК/.
С оглед събраните писмени доказателства по делото съдът счита, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение, произтичащо от сключен
между тях договор за потребителски кредит от разстояние, като кредиторът е изпълнил
основното си задължение по договора, като е превел в полза на ищеца сума по кредита
в размер на 2550 лева.
По отношение на процесното вземане за възнаградителна лихва, следва да се
посочи следното: възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е
граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер
се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. Тук
следва да се отбележи, че за разлика от банките, небанковите институции, каквато
представлява и ответното дружество предоставят на потребителите в заем собствен
капитал, а не такъв набран от трети лица – вложители, поради което и размерът на
годишния процент на разходите по този кредити, представляващ „общата стойност на
кредита за потребителя“, т.е. всички разходи по кредита, включително лихвите и
другите разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
потребителят трябва да заплати, са в значително по-високи размери в сравнение с тези
на банковите институции.
В конкретния случай от предметното съдържание на договора се установява,
че се касае за двустранна консенсуална сделка, тъй като съгласно процесния договор
/л. 67 и сл./ предоставянето на уговорената сума /2550.00 лв./ не е част от фактическия
състав от договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно
задължение. Страните са се съгласили, че за кредитодателя възниква правното
задължение да предостави уговорения кредит на кредитополучателя по банков път или
по друг начин, изрично посочен в заявката за кандидатстване. По делото е безспорно
установено, че кредиторът е изпълнил своето договорно задължение за предоставяне
на уговорения паричен кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че постигнатото споразумение относно
клаузата на чл. 5 от процесния договор за обезпечението на договора с поръчителство,
предоставено от Multitude Bank в полза на ответното дружество е нищожно като в тази
5
връзка следва да се изложат следните съображения: в чл. 5 от договора е посочено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на
дружеството /л. 67/ като ответникът, въпреки указанието в тази насока не е представил
погасителния план, както и размера на възнаграждението за предоставеното
поръчителство от страна на Multitude Bank. В тази връзка следва да се посочи, че
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на
договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните
реквизити в договора има за последица неговата недействителност, според чл. 22 ЗПК.
Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008
г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. В
този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В настоящия случай може да се обоснове извода, че процесното
възнаграждение по обезпечителната сделка представлява именно разход за
допълнителна услуга, свързана с договора за кредит. Същевременно са налице и
другите допълнителни изисквания: сключването на този договор за допълнителна
услуга да е задължително условие за получаване на кредита и същевременно да е бил
6
известен на кредитора.
В случая е безспорно установено, че при кандидатстването за кредит за
кредитоискателят не съществува опция за кандидатстване за кредит без обезпечение,
като следва задължително да бъде избрано поръчителство на физическо лице или на
посочения от ответника гарант – юридическо лице. В тази връзка съдът намира, че
алтернативното
посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде впечатление, че
кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да предостави,
но на практика този избор е напълно привиден, особени при невъзможността на
кредитоискателят да кандидатства без обезпечение.
С оглед приетите по делото доказателства следва да се застъпи тезата, че при
кандидатстване за кредит, стигайки до етап обезпечение, за да се премине напред,
следва задължително да се избере едно от двете обезпечения, а липсата на поръчител
към момента на кандидатстването лишава кредитоискателят от право на избор и
всъщност единствената възможност за кандидатстване за кредит се явява изборът на
поръчител, посочен от кредитора. Ето защо съдът намира за доказано твърдението на
ищеца, че сключването на договор за поръчителство е условие за сключването на
договора за заем и усвояването му.
Предвид гореизложените съображения, следва да се обоснове извода, че
дължимото възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено като разход по
кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата
сума, дължима от. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена
в чл. 3 от договора /л. 67/, общата сума, дължима от заемателя е в размер на 3136.50
лв. и се състои от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за
целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване. Следователно в нея не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид
при посочване на размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата
на чл.4 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с
уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и обстоятелството, че
съществуват достатъчно данни за свързаността между кредитодателя „Фератум
България“ и гаранта/поръчител Multitude Bank (Малта), доколкото при служебно
извършена справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на
капитала на „Фератум България“ ЕООД е „Мултитюд СЕ“,
което наименование е идентично със сегашното наименование „Мултитюд Банк“
7
(преди Фератум Банк). Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на
кредитодателя, въвеждайки задължително условие за отпускане на кредита –
предоставянето на обезпечение, чрез свое свързано лице, да си осигури едно
допълнително възнаграждение по договора, представляващо допълнителна печалба.
Предвид възприетите по-горе правни изводи, следва да се застъпи тезата, че
действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в него
от 49.11%, в който е включена само възнаградителната лихва от 586.50 лв.
С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на
ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като
доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
Предвид гореизложените съображения, предявеният иск се явява основателен
и доказан.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за ищеца. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 1850.00 лева,
включваща сумата от 50.00 лева – държавна такса и сумата от 1800.00 лева –
адвокатско възнаграждение.
.
Въз основа на изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от А. И. Й., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***
срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София, бул.
„Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20 установителен иск с правно
8
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД договор за предоставяне на потребителски кредит с №
1211552/09.11.2022г. за нищожен, като противоречащ на разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр.
София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20 да заплати в полза на А.
И. Й., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
1850.00 лева – разноски за производството пред РС – Дупница.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС – Кюстендил в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
9