№ 272
гр. Пловдив, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело
№ 20215001000693 по описа за 2021 година
С решение № 260297/30.06.2021 г., постановено по т.д.№ 622/19 г.
на Пловдивски окръжен съд, са отхвърлени предявените от ИВ. Д. Р., ЕГН
********** и ЕМ. П. Р., ЕГН ********** – и двамата от гр.С., ул.“Х.Д.“ 3, със
съдебен адрес: П., ул.“Л.“ 2, ет.1, офис 1 – адв.С.М. искове да се осъди
„Б.Д.С.К.“ АД, ЕИК ...., С., ул.“М.“ 19 да им заплати сумата 48 200 лв
/четиридесет и осем хиляди и двеста лева/, представляваща обезщетение за
вреди, произтичащи от незаконосъобразно принудително изпълнение по
изп.д. 20137580401554 по описа на ЧСИ М. О., изразяващи се в разликата
между пазарната стойност на недвижим имот, находящ се в гр.С., ул.“Х.Д.“
53, вх.А, ет.5, ап.19 и продажната цена от публична продан за периода
09.10.2016 г. – 09.11.2016 г., проведена по изп.д. 20137580401554 по описа на
ЧСИ М. О., ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата молба до
окончателното изплащане.
Въззивна жалба против горното решение е подадена от ИВ. Д. Р.
и ЕМ. П. Р. чрез адв. С.М.. В жалбата се излагат съображения за
необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на решението, като се
иска същото да бъде отменено и се постанови друго, с което да се уважат
1
предявените искове. Претендират се разноски.
Въззивната страна Б.Д.С.К.“ АД е подала отговор, в който се
оспорва изцяло въззивната жалба и се иска първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните
доказателства по делото, във връзка с изложените оплаквания и възражения
на страните, приема за установено следното:
Съдът е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за
присъждане на вреди, представляващи разликата между пазарната цена и
цената, на която е продаден процесния недвижим имот при публична продан,
проведена от 09.10.16 до 09.11.16 г., по изп.д. № 1554/2013 г. по описа на ЧСИ
М. О..
Изпълнителното дело е било образувано въз основа на
изпълнителен лист от 22.10.2013 г, издаден на основание Заповед за
изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д. 1419/2013 г. на РС – Пловдив, за следните суми:
-256 323.66 лв – предсрочно изискуема главница по договор за
банков кредит № .... г., ведно с обезщетение за забава от 16.10.2013 г. до
окончателното изплащане;0
-10 754.92 лв – неплатена лихва върху главницата за периода
25.10.2012 г. - 16.10.2013 г.
-439.08 лв – заемни такси за периода 25.10.2012 г. - 16.10.2013 г.
-8475.17 лв – разноски.
Ищците са претендирали, че е налице основание да се ангажира
отговорността на „Б.Д.С.К.“ АД в качеството й на взискател по
изпълнителното дело, тъй като нанесените вреди са резултат от действията на
банката в производството по изпълнителното дело, които са противоправни
2
поради тяхната недобросъвестност и противоречие с добрите нрави,
упражнени в разрез с изискванията на чл. 3 от ГПК, както и в противоречие с
интересите на обществето в разрез с разпоредбата на чл. 8, ал.2 от ЗЗД. Като
конкретни действия, водещи до вредоносния резултат, са посочени
действията по насочване на изпълнението, заявени още в молбата за
образуване на изпълнителното дело, и поддържани молби в хода на
изпълнителния процес, с които банката е повлияла на началната цена на
имота в изпълнителния процес с оглед нейното намаляване – след
провеждане и неставане на първите публични продани и искайки
провеждането на такива банката е понижила първоначалната цена на имотите
с оглед разпоредбите на чл. 485 и чл. 494 от ГПК преди изменението им с ДВ,
бр. 86 от 2017 г. Ищците са се позовали на материалноправна
незаконосъобразност на принудителното изпълнение с оглед на
обстоятелството, че са подали възражение срещу заповедта за изпълнение и
предявеният от банката иск по чл. 422 от ГПК е бил уважен само и
единствено за сумата от 10 745.92 лв. – неплатена възнаградителна лихва за
периода 25.10.12 – 16.10.13 г. и 439.08 лв. – заемни такси.
В обжалваното решение е прието, че в производството не е
установено наличието на противоправно поведение на служители на
„Б.Д.С.К.“ АД, чрез които ответникът осъществява правни действия и им е
възложило извършване на работа, при което е мотивиран извод, че не е
доказано съществуването на елемент от фактическия състав на приложимата
правна норма на чл. 49 ЗЗД, което е достътачно да обуслови извод за
неоснователност на предявения иск за присъждане на вреди.
На първо място, във въззивната жалба се излагат оплаквания, че
е предявен иск за обезщетяване на вреди вследствие на
материалнонезаконосъобразно проведено принудително изпълнение, при
което въпросът за противоправността на действията и/или бездействията на
взискателя по проведения изпълнителен процес, е ирелевантен.
Тези доводи не се споделят от настоящия съдебен състав на
Пловдивски апелативен съд. Предявеният иск правилно е квалифициран като
такъв по чл. 49 от ЗЗД, според който този, който е възложил на друго лице
някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
3
изпълнението на тази работа. Тази отговорност има обезпечително-
гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването
на работата лица.
Съществено в случая е и обстоятелството, че предявеният иск по
чл. 422 от „Б.Д.С.К.“ АД е отхвърлен поради липса на настъпила предсрочна
изискуемост на цялото задължение по договора към момента на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, в какъвто смисъл са
мотивите както на първоинстанционното, така и на второинстанционното
съдебно решение. Т.е. вземанията на банката не са отречени като
несъществуващи, а искът е отхвърлен поради ненастъпила предсрочна
изикуемост към дата 16.10.2013 г. Съгласно чл. 422, ал.4 от ГПК обратен
изпълнителен лист не се издава, ако искът е отхвърлен поради неизискуемост
на вземането, т.е. в настоящия случай банката не дължи връщане и на сумите,
получени в резултат на проведеното изпълнение, само въз основа на
обстоятелството, че установителният иск по чл. 422 от ГПК е отхвърлен.
При това положение е неоснователно позоваването във въззивната жалба на
т.6 от ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВСК – същото касае въпроса за издаване
на обратен изпълнителен лист срещу кредитор, който в действителност няма
вземане, при което възниква отговорност на кредитора за връщане на
полученото при принудителното изпълнение ведно с таксите и разноските по
същото.
За успешното провеждане на иска по чл. 49 от ГПК е необходимо
кумулативното осъществяване от прекия причинител на вредата на
елементите от фактическия състав на деликта: деяние /действие или
бездействие/, противоправност на деянието,настъпила вреда в правната
сфера на увредения;причинно-следствена връзка между противоправното
поведение;вредите да са причинени при или повод изпълнение на
възложената работа;вина на делинквента, която съгласно чл. 45, ал.2 от ЗЗД
се предполага до доказване на противното.
При това положение правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е изследвал въпроса налице ли са противоправни
деяния, извършени от служител/и на банката, които да са довели до
намаляване на цената на продавания имот, собственост на ищците.
Във връзка с противоправността на действията на банката
4
жалбоподателите изрично завявяват, че не се позовават на извършени
процесуални нарушения в хода на изпълнителното производство, а черпят
доводи от твърдяната материална незаконосъобразност на изпълнението, тъй
като производството по заведените от банката установителни искове по чл.
422 от ГПК е приключило с влязло в сила решение № 366 от 19.12.17 г. по
възз.т.д. № 600/17 г. на Пловдивски апелативен съд, с което установителните
искове са уважени единствено за сумата от 10 745.92 лв. – неплатена
възнаградителна лихва за периода 25.10.12 – 16.10.13 г. и 439.08 лв. – заемни
такси, респ. към датата на подаване на заявление за издаване заповед за
изпълнение са дължали само и единствено сумата 11 185 лв., представляващи
сбор от дължими лихви и заемни такси.
Позовават се на обстоятелството, че в изпълнителното дело е
осъществена публична продан и по отношение на производствена база,
собственост на солидарния длъжник „Г.п.“ ЕООД, като с постановление за
възлагане от 27.01.16 г. този обект е възложен на купувач за сумата от
240 000 лв. с ДДС, като от постъпилите суми от тази продан в полза на
взискателя „Б.Д.С.К.“ АД е разпределена сума в размер на 183 622.18 лв., с
което по-голяма част от вземането на банката по издадения изпълнителен
лист било удовлетворено.
Освен горното, се позовават и на обстоятелството, че върху
процесния недвижим имот е била вписана ипотека, при което за банката
липсвала опасност от изчакване решението на съда по иска по чл. 422 от ГПК.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че горните
обстоятелства не са обсъдени от първоинстанционния съд, като
същевременно същите сочат на нарушение на нормата на чл. 3 от ГПК от
страна на банката, която е упражнила процесуалните си права
недобросъвестно и в противоречие с добрите нрави.
Според състава на ПАС изложените доводи не могат да
мотивират извод за наличие на недобросъвестност и накърняване на добрите
нрави при упражняване на процесуалните права от страна на „Б.Д.С.К.“ АД,
което да са в разрез с изискванията на чл. 3 от ГПК.
Действително, в полза на „Б.Д.С.К.“ АД е разпределена сума в
размер на 183 622.18 лв. след продажбата на промишлената база, собственост
на солидарния длъжник – с протокол за разпределение от 26.02.16 г., като
5
видно от удостоверение изх.№ 8312/17.5.18 г. на ЧСИ О., сумата е преведена
на банката на 29.02.16 г.
С така получената сума обаче не са удовлетворени вземанията
на банката като взискател по издадения изпълнителен лист, при което не е
отпаднало правното основание за продължаване на изпълнението и по
отношение на процесния недвижим имот, който е ипотекиран за обезпечаване
на тези вземания.След реализацията на обекта – промишлена база, по
отношение на процесния апартамент е насрочена публична продан – първа
след нова оценка, от 15.05.2016 до 15.06.2016 г., при първоначална цена на
имота от 38 025 лв. Проданта е обявена за нестанала с протокол от 16.06.2016
г. поради липса на постъпили наддавателни предложения.С молба от
27.06.2016 г. банката е поискала да се насрочи нова публична продан – втора
по ред. Такава е насрочена от 09.10.2016 до 09.11.2016 г. при първоначална
цена на имота в размер на 30 420 лв. и тази продан е успешна, завършила с
постановление за възлагане от 23.11.2016 г. за сумата от 30 500 лв. Към
момента на извършване на проданта, вкл. и издаването на постановление за
възлагане, исковият процес по чл. 422 от ГПК не е приключил дори в
първоинстанционната му фаза – решението по гр.д. № 542/14 г. е постановено
на 15.06.2017 г., а това на ПАС – на 19.12.2017 г., като последното е влязло в
сила на 06.02.2018 г.
Предприемането на действия по принудително изпълнение при
наличие на изпълнителен титул само по себе си не представлява
противоправно поведение. Право на взискателя е да насочи изпълнението или
да инициира извършването на последващи изпълнителни действия в рамките
на определен изпълнителен способ. Реализирането на тези процесуални
възможности не могат да се квалифицират като виновно и противоправно
поведение на взискателя, включително и в хипотезата, когато част от
неговото вземане е вече погасено. Законосъобразен е изводът на
първоинстанционният съд, че такива процесуални действия могат да бъдат
противоправни ако бъде установено, че представляват злоупотреба с право,
т.е. ако взискателят е извършил действията със съзнание, че вземанията му не
съществуват, респ. че предявеният от него установителен иск по чл. 422 от
ГПК ще бъде отхвърлен. Подобни доказателства по делото не са налични,
поради което обосновано е прието в обжалваното решение, че не е доказана
6
хипотеза за наличие на злоупотреба с право.
Инициирането на продан върху ипотекиран имот, след като само
част от вземането на взискателя е било погасено чрез разпределение на суми
от продан на друг имот, не може да се квалифицира като недобросъвестно и
/или накърняващо добрите нрави поведение, или като такова упражнено в
противоречие с интересите на обществото /чл.8, ал.2 от ЗЗД/. В случая
липсват и доказателства за това каква точно част от вземанията на банката са
погасени, като жалбоподателите считат, че се касае за „по-голямата част“, без
обаче да са ангажирани доказателства за конкретния им размер. Липсва
яснота и какъв е размерът на изискуемите и неплатени погасителни вноски по
кредита към момента на инициирането на последната публична продан и
реализирането на имота с издаване на постановление за възлагане, но следва
да се отбележи, че към 29.12.16 г., само месец и половина след този момент,
е настъпил и крайният срок на издължаване на кредита. Жалбоподателите не
твърдят задълженията по кредита да са били изцяло погасени към периода на
процесната публична продан, при което и изрично заявяват, че нямат
претенции по отношение връщане на полученото от банката в хода на
принудителното изпълнение.
Добрите нрави по същество са неписани правила за поведение,
които са от морално-етичен характер и са установени чрез развитието на
обществените отношения, въз основа на господстващите възгледи за морално
и неморално, за добро и зло, за правилно и неправилно. В случая не може да
се приеме, че действията на банката противоречат на добрите нрави. Същите
се изразяват единствено в упражняване на законоворегламентирани
процесуални права, като не са налице обстоятелства, които да сочат на
нарушаване морално-етични норми, възприети от обществото.
Голословно е и твърдението, че действията на банката са
извършени в противоречие с интересите на обществото и същото не се
споделя от настоящия съдебен състав.
Всичко изложено сочи, че не се установява наличие на
противоправно поведение от страна на служители на Б.Д.С.К. АД, до какъвто
извод е стигнал и първоинстанционният съд, при което правилно и
законосъобразно е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 49 от
ЗЗД.
7
За разноските:
С оглед отхвърлянето на въззивната жалба на осн. чл. 78, ал.8
от ГПК в полза на въззиваемата страна Б.Д.С.К. АД следва да се присъди
юрисконсултско възнграждение в размер, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Съобразно чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане
на правната помощ съдът определя този размер на 100 лв. Мотивиран от
горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260297/30.06.2021 г., постановено
по т.д.№ 622/19 г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА ИВ. Д. Р., ЕГН ********** и ЕМ. П. Р., ЕГН
********** – и двамата от гр.С., ул.“Х.Д.“ 3, със съдебен адрес: П., ул.“Л.“ 2,
ет.1, офис 1 – адв.С.М. да заплатят на „Б.Д.С.К.“ АД ЕИК ...., С., ул.“М.“ 19,
сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8