№ 63432
гр. София, 16.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ П. НИКОЛОВА Частно гражданско
дело № 20251110115548 по описа за 2025 година
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, от
18.03.2025г., на ........ ЕАД против С. Р. М.. Претендира се издаването на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
417 ГПК за суми за главница от 671.16 лв. главница и 80.9 лв. възнаградителна лихва и
66.87лв. - лихва за забва.
От описанието в заявлението и от приложеното копие от договора за потребителски
кредит, общи условия и преференциални условия, е видно, че става дума за заем, даден на
потребител, под режима на ЗПК, отпуснат кредит от 700 лв. В договора ГПР е посочен на
50.67% , застрахователна премия от 90.60 и общ дължим размер на кредита 902.47 лв. СЕС
последователно поддържа в практиката си – вж. т. 90 от решение по дело C- 377/14 Radlinger
и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит
България, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение
за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат
информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в
т. 55 от решението по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса
на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда,
които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго,
освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе)
Съгласно т. 22 от C-472/10 след като съдът прецени , че е компетентен да тълкува понятието
„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13
ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може
или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите
на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на
тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на
обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing,
1
C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11. Когато са налице необходимите за това
правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между
потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с
Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите
си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до
приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или
доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и
Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна,
първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни
условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за
страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната
практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на
формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между
тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.
В случая нито в индивидуалния договор за кредит, нито в приложените общи
условия няма ясно посочване на компонентите, от които се формира ГПР (за разлика от
ГЛП), а очевидно в него не са посочени застрахователните премии, която при това е
незаконна у нас – арг. чл. 10а ЗПК.
Нещо повече, след изрични дадени указания на съда до заявителя да
индивидуализира вземането си, доколкото претенцията на кредитора за връща на заемна
сума и на заплащане на застрахователни премии са две отделни вземания, всяко от което
следва да се индивидуализира по основание и размер, заявителят е отговорил в срок, че
доколкото кредиторът води общо размера на вземанията си в своята счетоводна система ,
същият е в невъзможност да посочи размер на двете отделни вземания –кредитирана сума,
чиста стойност на кредита, която е на разположение на кредитиполучателят и
застрахователна премия, но продължав да ги претендира като общо кредитирана сума за
главница.
Видно от горното, както заявителят е в невъзможност да си индивидуализира
вземанията, които произтичат от два различни, макар и свързани , юридически факта, на още
по силно основание, длъжникът е в невъзможност да се защити, а съдът да разгледа двете
вземания индивидулано.
Следва да се вземе предвид, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй
като не са включени в него нподобни възнаграждения за услуги като процесните, целият
договор може да се приеме от националния закон за нищожен, поради което и на
2
основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК процесният договор е
недействителен на осн. чл. 23 ЗПК потребителят може да дължи само чистата стойност на
кредита, т.е. само за главницата.
Доколкото бе даден възможност на зявителя да посочи размерът на горното, тъй като
видно от представените доказателства , а и направените твърдения от заявителя са налице
плащания от длъжника, тъй като кредитираната сума е по – голяма от търсената обща сума
за главница по кредита включваща в себе си, съгласно и молба уточнение чиста стойност на
предоставена на разположение на кредитополучателя сума и застрахователна премия общо,
тоно съдът не е уведомен за това каква част от тези плащания са погасили суми по
главницата – чиста стойност на кредита в размер на 700 лв., поради което не е във
възможност да определи размерът на останалите неплатени , но падежрали вноски по
кредита по отношение на главницата – чиста стойност на кредита, и поради невъзможност
или нежелание на заявителя да направи такова заявление, за съдът е невъзможно да
постанови присъждане дори на суми, представляващи чистата стойност на кредита.
С оглед горното, доколкото съдът счита, че с последнито се правят опити да се заобиколи
закона, в частност нормите за защита на интереса на потребителите, като заявителят твърди
да му се дължи главница по договор за кредит в по - голям размер от кредитираната сума -
чистата стойност на крдита, към която е прибаване застраователна премия, капитализирана,
съдът счита, че е налице хипотезата на чл. чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК .
Претенцията за застрахователните премии следва да се индивидуализира във
заявлението като самостоятелно вземане, което произтича от различен фактически
състав, а не без основание да се сумира с притезание за реално изпълнение на
главницата по договора за кредит. Съдът не може да присъди тази сума като главница, тъй
като вземането за подобна главница не произтича от съвкупността от документи по чл. 417,
т. 2 ГПК – извлечение от счетоводни книги на заявителя и документ, който удостоверява
възникване на такова задължение.
Допълнително върху така формираната сума абсолютно неоснователно е изчислен
размерът на възнаградителната лихва, което създава обосновано предположение, че начина
по който се формира лихвата по кредита може да се резултат от евентуалното приложение на
неравноправна клауза, като съгласно практика на СЕС, при невъзможност да се разграничат
последиците на евентуално неравноправна клауза от договора от другите му части, то съдът
не следва да допуска изпълнение на цялото задължение по принудителен път.
С оглед указанията по т. 2в от тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
за заповедното производство точната индивидуализация на вземането е условие за
редовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и съдът не може да я
изменя , нито да замества волята на заявителя.
Макар претенцията за главница пък да следва да се уважи само за размера на онази
сума, която длъжникът действително е получил като разполагаема и не е върнал, т. е.
главницата по кредита, но с оглед това, че заявителят , след дадената му изрична възможност
3
да уточни същата, по делото не е постъпила подобна информация, поради което съдът е в
невъзможност да разгледа тази възможност за кредитора и следва да отвхърли изцяло
заявлението.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, от
18.03.2025г., на ........ ЕАД против С. Р. М., с което се иска от съда издаването на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК за суми за главница от 671.16 лв.
главница и 80.9 лв. възнаградителна лихва и 66.87лв. - лихва за забва.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя "........" ЕАД, с ЕИК:
*********, с адрес на управление: София, ул. "Димитър Хаджикоцев", № 52 – 54, че може да
предяви гореописаните си претенции с осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на
определението в сила, като ползва платената държавна такса за вземанията.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя "........" ЕАД.
Препис да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4