РЕШЕНИЕ
№ 362/11.2.2020г.
гр. Пловдив, 11.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на петнадесети октомври, през две хиляди и
деветнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря П.
Ц. и с участието на прокурор при ОП –
Пловдив Д. П., като разгледа докладваното от съдията административно дело
№ 1699 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от П.Г.В. с ЕГН **********, депозирана чрез
пълномощника му адв.С., срещу ОД на МВР - гр.
Пловдив. С исковата молба, както и с уточняваща я допълнителна молба,
депозирана във връзка с дадени указания на съда с разпореждане от 14.06.2019
г., са били предявени две искови претенции за осъждане на ответната страна да
заплати на ищеца имуществени вреди, както и неимуществени такива. Имуществените
вреди ищецът претендира да са претърпени от него в резултат на
незаконосъобразно Наказателно постановление № 921 от 21.09.2007 г., издадено от Началник на РПУ Стамболийски при
ОД на МВР Пловдив срещу ищеца и да съставляват сторените в хода на съдебното
обжалване на наказателното постановление по АНД № 1596/2007 г. по описа на Пловдивския районен съд, 12 наказателен състав разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 12.04.2019 г. до окончателното й изплащане.
Неимуществените вреди, претендирани от страна на
ищеца са оценени от него на 36 000 лева, като се твърди да са причинени
като резултат от същото незаконосъобразно наказателно постановление и да
съставляват причинени обида, възмущение и огорчение от незаконосъобразното
поведение на ответника, както и невъзможност на ищеца да използва МПС поради
отнемането с акта, въз основа на който му е издадено незаконосъобразното
наказателно постановление, на контролния му талон. Сумата на обезщетението за
неимуществени вреди се претендира със законна лихва от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното й изплащане.
С исковата молба е била формулирана и още една претенция за обезщетяване
на имуществени вреди от 50 лева, в която част обаче исковата молба е била
върната на основание чл.130 от ГПК и производството по делото е било частично
прекратено с определение № 1282 от 24.06.2019 г., което не е било обжалвано и е
влязло в сила.
Ищецът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание, като се
представлява от упълномощения му адвокат С., както и от неговия баща Г. В.,
също с пълномощно по делото. В съдебно заседание исковата молба се поддържа,
като се моли същата да бъде уважена, като на ищеца се присъдят и разноските по
делото, съгласно приложен списък. В приложени писмени бележки се излагат
съображения за доказаност на исковите претенции по
основание и по размер.
Ответникът по иска ОД на МВР Пловдив е
депозирал писмен отговор по исковата молба от главен юрисконсулт при ответната
страна Пенкова с изложено становище за неоснователност и недоказаност на
исковите претенции. Прави се възражение за наличие на основанията по чл.5 от ЗОДОВ, конкретизирано единствено по отношение на претенцията за имуществени
вреди. Твърди се, че направените разноски за адвокат не са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразния акт по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ. Прави се
възражение за размера на заплатеното за представителство пред районния съд в
производството по отмяна на наказателно постановление адвокатско възнаграждение
и искане за присъждане по-нисък размер на обезщетението. Прави се искане за
намаляване на адвокатското възнаграждение под предвидения, или до предвидения в
Наредба № 1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения по отношение
разноските по настоящото дело. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение и разноски по производството. В последното съдебно заседание,
редовно уведомен, ответникът не е изпратил представител и не е взел становище
по същество по делото.
Задължително участващият по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за основателност на исковите претенции и моли същите да се уважат.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че исковете са допустими. С оглед на съдържанието на исковите претенции,
се касае до иск с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено
искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се
твърди да са настъпили в резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган
при изпълнение на административна дейност. В тази насока следва да се има
предвид, че съгласно Тълкувателно постановление № 2/2015 г. от 19
май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото
събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното
постановление, като резултат от упражнената дейност по административно
наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, който не
се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт
по смисъла на чл.21 АПК, но въпреки това основният вид на дейността по налагане
на административно наказание и на извършените действия или бездействия във
връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1,
ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на
иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на
отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател.
Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на
иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от
административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда
наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща
административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от
изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно -
наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на
административната им правосубектност, което по своето
съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Отделно от това,
по отношение на претенцията за имуществени вреди, съставляващи платено
адвокатско възнаграждение в производство по отмяна на наказателното
постановление, следва да се има предвид, че тъй като законодателят към момента на провеждане
производството по обжалване на наказателното постановление не е бил предвидил
все още ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред Районния
съд, нито пък пред Административния съд в хода на касационното производство,
като разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ., бр.94/29.11.2019 г., то доколкото исковата претенция за
имуществени вреди е по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и е за обезщетение за вреди,
настъпили вследствие незаконосъобразно издадено наказателно постановление, то и
исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване,
направени преди настъпилото изменение, подлежат на разглеждане именно по реда
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а
също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е
приложимият закон в производството по обжалване на наказателните постановления,
нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените случаи, са предвиждали
специален ред за присъждане на разноски в производството към момента на провеждането
му. Същото се е отнасяло и до касационното производство по обжалване решенията
на районните съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно
ТР № 2/2009 г. на
ВАС, административните съдилища не присъждат разноски. Както се каза
вече, разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета след провеждане на
производството по обжалване на наказателното постановление, поради което и в
хода на същото не е имало процесуална възможност ищецът да иска присъждане на
направените разноски и поради това е допустимо да се възползва от реда по чл.1
от ЗОДОВ. Този общ ред е
допълнен и от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за
допустимостта на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на
административния акт по съответния ред. В случая и двете искови претенции,
предмет на разглеждане по делото, са изрично основани именно на отмяна на
наказателно постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН.
Искът
е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият
е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК
искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от
органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател
на посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност се
твърди да са произтекли вреди за ищеца, е Началник РУ Полиция към Областна
дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2
от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото наказателното
постановление е част от административната структура на това юридическо лице /по
арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно
срещу Областна дирекция на МВР Пловдив.
По същество исковите претенции се явяват частично основателни.
Съдът, за да постанови решението си взе предвид приетите по делото писмени
доказателства, както и от показанията на разпитания по делото свидетел И.П.В..
Последните съдът кредитира, макар и само отчасти и доколкото са съответни на
останалия доказателствен материал, като ги разглежда
и критично, предвид близката родствена връзка на свидетеля с ищеца. Що се касае
до писмените доказателства по делото, то конкретно по отношение на представената
от страна на ответника справка за нарушител/водач, която е и оспорена от страна
на ищеца, макар да не е изрично открито производство за това, съдът намира за
нужно да посочи, че същата на практика не се ползва при постановяване на
решението и се явява неотносима, доколкото не съдържа
каквато и да било информация касателно въпросите от
значение за спора, като липсва отразяване, както относно акта, въз основа на
който е било издадено наказателното постановление, така и относно контролния
талон, който е бил иззет с този акт. Въз основа на останалите писмени
доказателства, съпоставени и със свидетелските показания по делото, от
фактическа страна се установи следното:
На 16.09.2007 г. на ищеца В. бил съставен акт за установяване на
административно нарушение /АУАН/ с № 921 от младши полицейски инспектор при РПУ
Стамболийски за нарушение по чл.138 от ЗДвП. С АУАН като доказателство по
започналото административно-наказателно производство бил иззет контролния талон
към свидетелството за управление на МПС на В. с № 2531132. Въз основа на така
издадения АУАН било издадено Наказателно постановление от Началника на РПУ
Стамболийски с № 921/2007 от 21.09.2007 г., с което на ищеца П.В. било наложено
административно наказание глоба от 50 лева на основание чл.180, ал.1, т.1 от ЗДвП. Наказателното постановление било връчено на ищеца срещу подписана от него
разписка на 10.10.2007 г. Понеже контролният талон не
му бил върнат при връчване на наказателното постановление, което ищецът счел за
себе си, че е незаконосъобразно, същият депозирал поредица от жалби във Военно-
окръжна и Военно-апелативна прокуратура, в които излагал твърдения за
закононарушения на служители на полицията, както и твърдял, че
незаконосъобразно не му е върнат контролния талон, въпреки че трябвало да му
бъде върнат, като излагал опасения, че талонът му може да бъде изгубен. Във
връзка с това във Военно-окръжна прокуратура била образувана прокурорска
преписка № 2058/2007 г., по която бил постановен отказ да се образува досъдебно
производство. Същевременно ищецът В. обжалвал наказателното постановление пред
Районен съд Пловдив, където по жалбата му било образувано АНД № 1596/2007 г.,
по което с определение от 11.12.2007 г. съдът прекратил производството по
делото и обявил наказателното постановление за влязло в законна сила на
основание действащата към този момент разпоредба на чл.189, ал.5 от ЗДвП, недопускаща
съдебно обжалване на наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50
лв. включително. С писмо с изходящ номер от 10.01.2008 г. на РУ Стамболийски
ищецът бил уведомен, че следва до 20.01.2008 г. да представи квитанция за
платената глоба по наказателното постановление. На 21.01.2008 г. ищецът внесъл
по сметка сумата от 50 лева в полза на КАТ с посочено основание „по НП 921/2007
г.“ На 22.02.2008 г. контролният талон с № 2531132, който бил иззет с АУАН, бил
изпратен от РУ Стамболийски на Началника на Сектор Пътна полиция Пловдив за
съхранение, където бил получен на 28.02.2008 г. Тъй като контролният талон не
му бил върнат, ищецът депозирал жалба до Областна дирекция Полиция Пловдив,
приета там на 28.07.2008 г., в която посочил, че въпреки, че е заплатил глобата
по наказателното постановление, не е успял да получи контролния си талон
обратно, като причината за това била, че служителите не са намерили документа
му. По жалбата си ищецът получил отговор от Директора на ОД на МВР с изх. номер
от 28.08.2008 г., в който бил уведомен, че е необходимо да представи в Сектор
„Пътна полиция“ Пловдив квитанция за заплатената глоба, след което веднага ще
му бъде върнат контролния талон. Въпросният контролен талон така и не бил
върнат на ищеца, като към дата 03.06.2014 г. статуса на документа бил променен
на „унищожен“. Междувременно на ищеца били издадени последващи
контролни талони към новоиздадени му свидетелства за управление на МПС. В
рамките на около година, докато не получил нов контролен талон, ищецът В. се
чувствал обиден и огорчен от действията на полицията във връзка с издаденото му
наказателно постановление и това, че
според него не можел да управлява автомобила си, понеже не му бил върнат
контролния талон, когато му било връчено наказателното постановление, както и
станал затворен, като не излизал, понеже хората от населеното му място
говорели, че полицаите са му взели книжката, че щели да го съдят и че е
престъпник.
С Решение от 05.10.2017 г. на ЕСПЧ по жалба № 15347/08 по Дело „В. срещу
България“, образувано по жалба от ищеца П.В. за нарушения на КЗПЧОС във връзка
с прекратеното производство по обжалване на наказателното постановление от 21.09.2007 г., било прието, че е било
нарушено правото на жалбоподателя делото му да бъде разгледано от независим и
безпристрастен съд – нарушение на чл.6 от КЗПЧОС. Във връзка с това решение на
ЕСПЧ от Главния прокурор било направено искане за възобновяване на
производството по АНД № 1596/2007 г. по описа на РС Пловдив, като със свое
Решение № 237 от 11.02.2019 г., постановено по касационно дело № 1002/2018 г.,
образувано по искането за възобновяване, ВКС възобновил производството по АНД №
1596/2007 г. по описа на РС Пловдив, 12 н.с. и отменил постановеното по него
протоколно определение от 11.12.2007 г. С оглед междувременното унищожаване на
АНД № 1596/2007 г. поради изтичане срока за съхранението му в архив, същото
било възстановено по предвидения за това ред, като било проведено производство,
в което била разгледана по същество жалбата на П.В. против наказателното
постановление от 2007 г. на Началника на РУП Стамболийски. В производството
пред Районен съд Пловдив по посоченото АНД ищецът П.В. бил представляван от своя
баща Г. В., както и от упълномощения му адв. В.С.,
който представил преди първото заседание по делото пълномощно с договор за
правна защита и съдействие с посочена в същото безплатна защита по чл.38 от ЗА.
По делото били проведени три съдебни заседания, първото от които касателно възстановяването му, като преди последното
съдебно заседание било представено ново пълномощно ведно с договор за правна
защита и съдействие от 10.04.2019 г., сключен между ищеца В. и адв.В.С. с уговорено и платимо в брой възнаграждение по
договора от 500 лева. С Решение № 800 от 23.04.2019 г., постановено по АНД №
1596/2007 г. Районен съд – Пловдив
отменил Наказателно постановление № 921/2007 от 21.09.2007 г., издадено от Началник
РПУ Стамболийски. Това решение на съда не било обжалвано и влязло в законна
сила на 15.05.2019 г.
При така установеното от фактическа страна, от правна такава съдът намира
следното:
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Конкретно по отношение на претенцията
за имуществени вреди, в случая,
както се посочи, е установена по делото наличната отмяна на издаден при изпълнение
на особена по своя характер административна дейност, каквато е
административно-наказателната дейност, акт – наказателно постановление, като
незаконосъобразен. В рамките на развилото се производство пред районния съд
ищецът В. се установи да е заплатил адвокатско възнаграждение за адв.С.. Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС
ОСГТК, когато възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед
доказване на плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна
помощ, а самият договор да е приложен по делото и в този случай той има
характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая, от приложения
в оригинал по АНД 1596/2007 г. договор от 10.04.2019 г. е видно, че изрично е
уговорено, че има за предмет процесуално представителство именно по делото по
обжалване на наказателното постановление. В договора изрично е посочено и че е
договорено и платено в брой възнаграждение от 500 лева. В тази насока и според съда, въпросният
договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери извършения от
страна на ищеца разход за адвокатска защита пред районния съд по обжалване на
наказателното постановление. Затова и така извършения от ищеца имуществен
разход в претендиран размер от 500 лева е доказан.
Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, който, освен
това, е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт –
наказателно постановление – и е непосредствена последица от него, доколкото ищецът
не би търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено
незаконосъобразното наказателно постановление. В тази насока и възраженията на
ответната страна относно това, че понеже се касаело до изпълнение на договорни
задължения между адвокат и клиент не може да се установи пряка и непосредствена
връзка между направения разход, който да се отчете като имуществена щета за
ищеца и отмяната на наказателното постановление, не могат да се счетат за
основателни, като се има предвид и изричното разрешение, дадено в
задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската
защита е конституционно гарантирана в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в
чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно изложени доводи
твърдението, че направеният разход за адвокатски хонорар в посочените
производства, не се явява имуществена вреда за ищеца, тъй като е платен само по
силата на свободното договаряне между страните. Съгласно последно посоченото ТР
1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото и нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
са основание за отхвърляне на иска за имуществени вреди, или намаляване размера
на присъденото обезщетение по съображение, че пострадалият е допринесъл за
увреждането. Доводите, основани на чл.5 от ЗОДОВ, че искът е неоснователен
понеже наказателното постановление е отменено на процесуално формално основание,
а не поради липса на административно нарушение, не се възприемат от съда като
основателни в тази насока. Следва да се има предвид тук, че е без значение
причината, поради която е отменено наказателното постановление, защото
фактическият състав за възникването правото на обезщетение включва, както се
каза вече, незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието
или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна
дейност, да е налице пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата за
конкретното лице вреда и той няма отношение към предходно поведение на
търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е установено извършване на административно
нарушение от негова страна, за което е издадено наказателното постановление,
това не прави неоснователна претенцията за обезщетяване на вреди при налична
отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно издадено. Основание
за намаляване размера на обезщетението по вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би съществувало, например, при
установено недобросъвестно процесуално поведение на същия в процедурата по
отмяната на незаконосъобразното наказателно постановление, което да е довело до
извършването на по-големи и/или неоправдани разходи за адвокатско
възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи да е имал ищецът. В
крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска защита е било
незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк резултат
от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е имал
предходно виновно поведение, осъществило състав на административно нарушение, е
въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното производство
и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно упражнената дейност на
административния орган, сиреч липсва причинно-следствена връзка между
поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе подлежи на
изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№ 3/2004 г. на
ОСГК на ВКС. От изложеното следва, че искът за имуществени вреди се
явява доказан по своето правно основание, като поради това и ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди, произтекли от
заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на отменено
като незаконосъобразно наказателно постановление, издадено против ищеца.
За да
отговори на възражението на ответника за несъответствие размера на исковата
претенция с принципа за определяне на обезщетението по справедливост, както и
посоченото в отговора по исковата молба, че следва да се съобразява и чл.52 от ЗЗД и искането за намаляване обезщетението, съдът отново се позовава на
мотивите на цитираното и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в
което изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е
съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на
която и да е от страните в производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА
е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение
следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от
предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2
от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, каквото е установено в случая да е извършено за ищеца пред
районния съд от адвоката С., когато административното наказание е под формата
на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение,
възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на
санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела от административно -наказателен
характер, извън случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от
Наредбата/. В случая размерът на глобата по отмененото наказателно
постановление е бил 50 лева, поради което и минималният размер на адвокатското
възнаграждение за представителство пред съда е 300 лева на основание чл.7,
ал.2, т.1 от Наредбата. Предвидените по Наредбата размери са само долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз
основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален
размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36,
ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован и
справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната
правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и
предмета на конкретното производство. В случая, оказаната правна помощ по
делото пред районния съд, за която ищецът е заплатил, доколкото в началото на
производството пред съда е бил представляван безплатно, се е изразила в
представителство от упълномощения адв. С. в две от
общо три съдебни заседания, в едното от които не е бил даден хода на делото, а
във второто е било проведено същинско съдебно следствие с разпит на двама
свидетели, като в същото адв.С. е участвал и заедно с
другият упълномощен защитник на ищеца - неговият баща, като е изложил и
становище по съществото на делото, а заседанието е продължило 17 минути. С
оглед на посочената действително осъществена правна защита и съдействие, която
е била заплатена от ищеца, както и характера, сложността и обема на делото, по
което е осъществена защитата и което не се отличава съществено от други сходни
дела, нито се характеризира с някаква фактическа или правна сложност, то съдът
намира, че съразмерен размер на обезщетението в конкретния случай във връзка с
представителството по делото ще е такъв от 400 лева. Именно такъв размер може
да се определи и като съответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА и поради
това съдът намира, че претендираният размер на
обезщетение от 500 лева, макар да е установен действително такъв разход, ще
следва да бъде намален до посочения размер от 400 лева. Такова обезщетение от 400
лева, относимо към направените разноски пред ПРС по
конкретното дело, не е несъответно на принципа на справедливостта и
съразмерността, за което съответствие съдът в производството по чл.1 от ЗОДОВ
следи, съгласно разрешението, дадено в мотивите към ТР 1/2017 г. на ВАС. Тоест,
така направеният разход от 500 лева от ищеца, макар да е установен, не може да
бъде счетен за изцяло съответен на фактическата и правна сложност на
проведеното пред Районния съд производство и тъй като ответникът не е имал
процесуалната възможност да прави възражение по размера на адвокатското
възнаграждение в рамките на това предходно производство, то в настоящото
производство възражението му за признаване недоказаност на вреди в претендирания по-голям размер, имащо характер на възражение
за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, следва да се уважи
като се намали размерът на претендираното обезщетение
за имуществени вреди. Поради изложеното и
исканото по делото обезщетение за имуществени вреди за направени разходи
за адвокатско възнаграждение следва да се уважи като претенция само отчасти до
посочения от съда размер от 400 лева, а до пълния претендиран
такъв от 500 лева искът ще следва да се отхвърли като недоказан.
Позоваването в отговора по исковата молба на
ТР 1/2018 г. на ОСГК на ВКС не е относимо съм случая,
доколкото същото касае произнасяне във връзка с различен иск по ЗОДОВ, а именно
такъв по чл.2 от ЗОДОВ.
Възражението, свързано с приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се обсъжда по отношение на претенцията за имуществени вреди, доколкото посочената разпоредба се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, а в случая предявеният иск за сумата от 500 лева касае имуществени такива.
Настоящият състав намира за основателно и
направеното акцесорно искане, което следва съдбата на
основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени
вреди, което ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г.
на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от 12.04.2019
г., която дата съвпада с датата на последното съдебно заседание по АНД №
1596/2007 г. на ПРС. Поради това и законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди от
400 лева ще следва да се присъди, но съобразно с посоченото в цитираното ТР № 3/2004
г., а именно от датата на влизане в сила на решението на съда по отмяната на
незаконосъобразното наказателно постановление - 15.05.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата по обезщетението.
По отношение на претенцията за неимуществени вреди, съдът намира, че същата е само частично
основателна и доказана. От показанията на свидетеля Ил.В., които, както се каза,
се възприемат само отчасти и се разглеждат критично от съда, като се отчита
известната им заинтересованост от изхода на делото, предвид близките роднински
отношения на свидетеля с ищеца, се установява, че ищецът П.В., след връчване на
наказателното постановление, за период от година, докато бил се сдобил с нов
контролен талон, бил изпитвал огорчение и обида от действията на полицейските
органи, както и че в населеното място, където живеел се говорело по негов
адрес, че бил престъпник и щял да бъде съден, което направило ищеца затворен, а
така също и че той не можел да управлява автомобила си, понеже смятал, че без
иззетия от полицията контролен талон това ще е незаконно. Съдът намира, че
издаването на незаконосъобразно наказателно постановление против ищеца,
доколкото е акт на администрацията, който пряко въздейства върху него, предвид
това, че се касае до незаконосъобразното му санкциониране с глоба, както и
прилагане на мярката по изземване на контролния му талон, действително се е
отразило негативно върху психическото състояние на ищеца, като е довело до това
същият да изпитва огорчение и обида, за които е свидетелствал разпитаният по
делото свидетел, особено като се има предвид, че ищецът е смятал, че не е
извършил нарушение, което личи от съдържанието на жалбата му срещу
наказателното постановление. Поради това и следва да се приеме, че такива по
характер вреди за ищеца са възникнали, като те се явяват и пряка,
непосредствена и логична последица от незаконосъобразното наказателно
постановление. Относно посоченото в исковата молба, че в рамките на
неимуществените вреди, които търпял ищеца, освен обида и огорчение, същият е
претърпял и възмущение, следва да се има предвид, че последното не може да се
определи категорично като психическа болка или страдание, доколкото по
характера си възмущението е израз на оценка и мнение на човека и е насочено
навън, сиреч не съставлява неимуществена по характера си вреда за възмутилото
се лице. Затова и съдът приема, че
неимуществените вреди са се изразили единствено в нанесената на ищеца обида и
огорчение, които е изпитал поради издаденото незаконосъобразно наказателно
постановление против него. Следва да се има предвид, че интензитетът на тези
търпени от ищеца неимуществени вреди не може да се определи като толкова висок,
колкото същият претендира, като в тази насока фактът, изложен в исковата му
молба, че наказателното постановление му било връчено от полицай, който бил в
лоши отношения с баща му, както и опасенията на ищеца, че спрямо него целенасочено
се извършват незаконосъобразни действия от полицията, не може да се обвърже
пряко с незаконосъобразното наказателно постановление, доколкото е плод на
субективното усещане на П.В., в която връзка и не са били уважени претенциите
му да се образува досъдебно производство. Все в тази връзка съдът намира и че
не може да се установи наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена
връзка между издаването на незаконосъобразното наказателно постановление и твърдяното
психологическо затваряне на ищеца в себе си, което се обяснява от него с
одумванията на жителите на населеното място, което обитавал. И това е така,
доколкото всякакви подобни явления, като говорене по адрес на някого,
разнасянето на слухове за същия, както и даването на някакви негативни оценки и
коментари на ситуацията, в която е попаднал ищецът от трети лица, при това със
съдържание, показващо или ниска правна култура, или изобщо липсата на такава,
не е и не би могло да бъде пряко обвързано като последица от административната
дейност по издаване на наказателното постановление, доколкото подобни негативни
явления имат други причини и източници и поради това е неоснователно за тях да
се търси обективната отговорност на държавата по реда на ЗОДОВ, сиреч липсва
пряка причинно-следствена връзка между издаването на наказателното
постановление и посочените последвали го иначе негативни явления.
По отношение на посоченото в исковата молба
относно това, че са търпени неимуществени вреди от ищеца, които се сочи да са
резултат от отнемането на контролния му талон и да се изразяват в твърдяната от
него невъзможност да управлява МПС, съдът намира за нужно да посочи, че
съгласно разпоредбата на чл.157, ал.6 от ЗДвП, който е бил в сила към момента
на съставяне на акта, с който е отнет КТ, при
съставяне на акт за нарушение по този закон контролният талон се отнема и се
връща на водача след изпълнение на задължението по чл.190,
ал.3 от ЗДвП. Актът за нарушението заменя контролния талон за срок до
един месец от издаването му. Според
ал.7 на чл.157 от ЗДвП при връчване на наказателното постановление и доброволно
заплащане на наложената глоба контролният талон се връща незабавно, а според
ал.8 - наказателното постановление заменя контролния талон за период от един
месец след влизането му в сила, съответно решението или определението на съда
при обжалване. Посочените
разпоредби са били в сила от 30.06.2007 г., сиреч и към момента на отнемане на контролния
талон /КТ/ на ищеца. Съгласно съответната редакция на чл.190, ал.3 от ЗДвП наложеното
наказание „глоба“ се заплаща в едномесечен срок от влизането в сила на
наказателното постановление или съдебното решение или определение на съда при
обжалване. От съдържанието и анализа на посочените разпоредби става ясно, че
неправилно ищецът счита, че е бил лишен от правото да управлява МПС в резултат
на издаденото му незаконосъобразно наказателно постановление, доколкото ЗДвП на
практика позволява управлението на МПС със заместващи КТ документи, каквито са
първоначално АУАН, а след това и наказателното постановление. В тази насока е
напр. Решение № 277/10.07.2009 г. на ВКС, 2 н.о. по н.д. № 233/2009 г.,
съгласно което отнемането на контролен талон с АУАН не води до практическо
лишаване от правоуправление. Следователно и от момента на отнемане на КТ, което
е станало с АУАН, въз основа на който е издадено и наказателното постановление,
актът е замествал КТ. След издаване на наказателното постановление и връчването
му на ищеца, контролният талон законосъобразно не му е бил върнат, доколкото
това е следвало да стане само ако ищецът плати наложената му глоба. Тоест,
връчването на наказателното постановление не води до задължение за връщане на
контролния талон, както твърди ищецът, като за периода до влизане в сила на
решението, съответно определението на съда по обжалване на наказателното
постановление, последното е замествало контролния талон. Следователно и от
момента на издаване на АУАН до връчване на наказателното постановление, както и
след връчване на наказателното постановление, ищецът е можел да управлява МПС,
съгласно предвидената такава възможност в ЗДвП и вреди, изразили се в
невъзможност да управлява автомобила си в този период и до влизане в сила на
определението на съда по АНД № 1596/2007 г. за ищеца не са възникнали. Фактът,
че той сам е смятал, че това не му е позволено и твърди, че поради това не бил
управлявал автомобил, не може да промени посочения извод, доколкото вредите
следва действително да са били претърпени. Впрочем, от доказателствата по
делото може да се направи извод, че ищецът все пак е бил наясно с предвиденото
в закона, доколкото от представената от него вносна бележка за плащане на
сумата от 50 лева в полза на КАТ, за която сочи да удостоверява именно
заплащането на глобата по наказателното постановление, е видно, че носи дата
точно един месец след влизане в сила на определението на Районния съд, с което
наказателното постановление е било обявено за влязло в сила, съобразно с
изискването именно на чл.190, ал.3 от ЗДвП. В крайна сметка, налага се изводът,
че от незаконосъобразното наказателно постановление ищецът не е претърпял
неимуществени вреди, съставляващи създадена пречка и невъзможност да управлява
МПС поради отнемане на контролен талон в процедурата по издаване на
наказателното постановление, тъй като независимо от това, дали наказателното
постановление е било законосъобразно или не, то отнемането на контролния талон
не препятства правото да се управлява МПС, тъй като актът, респективно самото наказателно
постановление, заместват контролния талон по силата на закона. След влизане в
сила на наказателното постановление и при неплащане на глобата в едномесечен
срок вече управлението на МПС без контролен талон ще е незаконосъобразно, но
това ще е последица от поведението на конкретния водач. В случая, изрично
ищецът е посочил, че твърди така формулираните неимуществени вреди да е търпял
от незаконосъобразното наказателно постановление, каквито вреди, изразили се в
невъзможност да управлява МПС в резултат на това наказателно постановление, не
се установи да са били претърпени. Фактите относно това дали, след като е
заплатил глобата по наказателното постановление, ищецът е получил или не КТ,
както и причините поради които не е получил контролния си талон, стоят извън
исковата му претенция, която, както се посочи е изрично уточнена като такава,
свързана с претендиране на вреди от незаконосъобразно издаденото наказателно постановление. Дали контролният
талон на ищеца е бил изгубен от полицейските органи, или по други причини не е
било осъществено връщането му след заплащане на глобата по наказателното
постановление са въпроси, които са относими към
преценка на действия, респективно бездействия на администрацията, осъществили
се впоследствие, които не могат да се обвържат пряко с незаконосъобразността на
наказателното постановление и за изследването на които впрочем не е формулирана
конкретна искова претенция. С оглед на всичко изложено и доказана се явява
исковата претенция за обезщетяване на неимуществени вреди от
незаконосъобразното наказателно постановление само в частта й за претърпени от
ищеца обида и огорчение от издаденото срещу него наказателно постановление.
Относно
размера на обезщетението, което действително подлежи на преценка по
справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, то съдът счита за достатъчно да
обезщети посочените психологически болки и страдания размер на обезщетение от
500 лева, като намира исковата претенция за сумата от 36 000 лева за
изключително завишена. При тази си преценка съдът взе предвид факта, че не се
доказа посочените вреди да са били със значителен интензитет, нито да са били
търпени продължително във времето, като независимо от факта, че
незаконосъобразното наказателно постановление е било отменено едва през 2019 г.,
то в рамките на настоящото производство не се установи ищецът да е търпял
същите до този момент, като от показанията на свидетеля става ясно, че това е
било в рамките на около година, от връчването на наказателното постановление до
момента, когато ищецът се бил сдобил с нов контролен талон. В тази насока,
позоваването в исковата молба на дългия период от време на продължаване на
производствата, свързани с отмяната на наказателното постановление, би имало
значение в случай обаче, че се установи, а тежестта за доказване на това
обстоятелство е на ищеца, че действително неприятните му емоционални
изживявания на обида и огорчение са продължили през целия този период от време.
Посоченото не бе доказано по делото, като освен показанията на свидетеля Ил.В.,
от които може да се направи извод и за съответната продължителност на търпените
неимуществени вреди от около година, други доказателства за установяване на
твърдението си ищецът не ангажира. При това положение и като недоказана
исковата претенция за неимуществени вреди до пълния й предявен размер от
36 000 лева ще следва да се отхвърли, като се уважи същата до размер на
500 лева, които следва да се присъдят на ищеца със законната лихва от датата на
завеждане на исковата молба 07.06.2019 г., както е поискано.
На основание специалната разпоредба на чл.10,
ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца се дължат и следва да бъде присъден и размерът на
внесената държавна такса за образуване на делото, което е 10 лева, както и
възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено
съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения по делото
договор за правна защита и съдействие без дата с № 001874 се установява, че
адвокатът В.С., упълномощен от ищеца за представителство по делото, е следвало
да представлява последния безплатно като близък, сиреч на основание чл.38,
ал.1, т.3 от ЗА. Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. В.С. да се присъди адвокатско възнаграждение в размер,
определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1, т.4 от Наредбата,
което с оглед на това, че следва да се присъди съразмерно на уважената част на
исковете, така изчислено възлиза на сумата от 40,05 лева.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото
не може да бъде уважено, доколкото, независимо от това, че е налице частично
отхвърляне на исковата претенция, то исковата молба е заведена преди
изменението на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ с ДВ бр.94/2019 г., което иначе дава
възможност за присъждане разноски и за ответника, предвид изричната разпоредба
на §6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ /ДВ.бр.94/19 г./, която сочи, че законът се прилага за
предявени искови молби, подадени след влизането му в сила. В тази връзка и по
отношение на разноските е приложим режима на разпоредбата по чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, действала до преди изменението на закона, при който възнаграждение и за
ответника, дори и да е налице отхвърляне на иска не е било допустимо да се
присъжда, в каквато насока е била и практиката по приложението на нормата, обективирана напр. в Определение № 7827/2017 г. по адм. д. № 5056/2016 г., Определение № 4484/2018 г. по адм. д. № 1848/18 г., Определение № 7677/18 г. по адм. д. 7096/2018 г., Определение № 7827/2017 г. по адм.д. № 5056/2016 г. и др., относно това, че в
производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на П.Г.В. с ********** ***,
сумата в размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени
вреди в резултат на незаконосъобразно Наказателно постановление № 921/2007
от 21.09.2007 г.,
издадено от Началник РПУ Стамболийски при ОД на МВР Пловдив, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 15.05.2019 г. до окончателното й
изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска на П.Г.В. против Областна дирекция на МВР Пловдив за обезщетение за имуществени вреди за разликата до пълния
му предявен размер от 500
лева, като недоказан.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на П.Г.В. с ********** *** сумата
в размер на 500,00 лв. /петстотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди в резултат на незаконосъобразно Наказателно постановление № 921/2007
от 21.09.2007 г.,
издадено от Началник РПУ Стамболийски при ОД на МВР Пловдив, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 07.06.2019 г. до окончателното й
изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска на П.Г.В. против Областна дирекция на МВР Пловдив за обезщетение за неимуществени вреди за
разликата до пълния му предявен размер от 36 000 лева, като недоказан.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи
- гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на П.Г.В.
с ********** *** сумата, сумата
в размер на 10,00 лв. /десет лева/,
направени разноски за държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи
- гр. Пловдив, ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на адв.В.С.С.,*** с персонален номер
********** и адрес гр. Пазарджик, ул.“Хан Крум“ № 1, сумата от 40,05 лв. /четиридесет лева и пет стотинки/,
съставляваща адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, съразмерно на уважената
част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: