Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр.Варна, 16.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVIII състав, в открито публично
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА СЛАВОВА
при секретаря Антоанета Димитрова, като
разгледа докладваното от съдията гр.дело
№ 3881 описа за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен иск
от М.Х.Щ., ЕГН **********, адрес: ***,
срещу “А.с.в.ЕАД”, ЕИК *****, представлявано поотделно от изпълнителните директори
Н.Т.С.и М. Д.Д., със седалище и адрес на управление ***, офис сграда *****, с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1300лв., представляваща сума, дадена на отпаднало основание на
ответника по перемирано изпълнително производство по и.д. **************по
описа на ЧСИ Н.Г., рег. № *** за периода
януари 2018г.- януари 2019г. вкл. /след направено оттегляне на иска по чл. 439
от ГПК в с.з. от 27.09.2019г./
В исковата молба се твърди, че вземането на “А.с.в.ЕАД”, ЕИК ***** за сумата от 5263.32 лева, от които главница в размер на 2430.31 лева,
законна лихва в размер на 932.00 лева за периода 10.02.2014 г. - 20.11.2017 г.;
668.11 лева неолихвяеми вземания, за които суми е бил издаден изпълнителен лист
от 28.02.2014 г. по ч. гр.д. № 1862/2014 г. по описа на ВРС, е погасено по
давност.
Изпълнителният
лист е издаден на 28.02.2014г. На база съшият е образувано изпълнително дело от
2014 г. /изпълнително дело №:**************по описа на Н.Г. с рег. № ***/ при ВОС.
На
26.01.2018г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца при
работодателя му “З.Х.С.” АД, като от януари месец 2018г. се прави удръжка от 100лв. месечно от ТВ.
За периода януари 2018г.- януари 2019г. вкл. е заплатена сума в размер на
1300лв.
Твърди
се, че в периода 2014 – 2018 г. не са предприети принудителни действия по
събиране на вземанията. Твърди се, че към настоящия момент вземането по
изпълнителния лист е перемирано, позовавайки се на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
според която разпоредба, когато взискателят в продължение на две години не
поиска извършване на нови изпълнителни действия, изпълнителното производство
подлежи на прекратяване, което прекратяване настъпва по силата на закона без да
е необходим акт на съдебния изпълнител.
Отрича
се ищецът да е уведомяван от кредитора си, че е сключен договор за цесия, с
който е прехвърлено вземането, като се твърди, че не е спазена разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради което цесията не произвежда действия спрямо ищеца.
С оглед
на гореизложеното за ищеца се поражда правен интерес от предявяване на
настоящия иск.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника.
Оспорва
се твърдението на ищеца, че в периода от 2014 – 2018г. не са предприемани
изпълнителни действия по образуваното срещу ищеца дело ИД 43*/14г. на ЧСИ Н.Г., с рег. №*** в КЧСИ.
Твърди
се, че по делото е бил наложен запор върху заплата на ищеца на 14.05.2014г. във
фирма “П.Д.**” ООД, като в отговор е получено, че лицето е освободено на 22.05.2014г. и
не са получавани суми въз основа на наложения запор.
Отново
е бил наложен запор на 22.05.2017г. на трудовото възнаграждение на ищеца във
фирма ЕТ “Н.-П.-Н.Г.”, като в отговор е получено, че има предходно наложени запори и отново няма
постъпили суми по делото.
Твърди
се, че последното валидно изпълнително действие е от дата 14.05.2014г., т.е.
перемпцията по делото е настъпила на 14.05.2016г., а давността по вземанията по
ИЛ винаги е 5 години.
Оспорва
се твърдението, че ищецът не е надлежно уведомен за цедирането на задължението
му. А.з.с.н.в. има изрично пълномощно от Т.Б.А.Б.и в качеството си на
пълномощник е изпратила Уведомление за цесия по реда на чл. 99 от ЗЗД, което е
изпратено на посочения в цедирания Договор за кредит адрес на ищеца. Писмото е
върнато в цялост с отбелязване, че адресът е търсен на 16.06.2017г. и на
26.06.2017г. и след като не е потърсена пратката е върнато към изпращача на
06.07.2017г. Твърди се недобросъвестно поведение от страна на ищеца за
неполучаването на книжата.
Счита се, че уведомлението за
цесията и за предсрочната изискуемост е получено от ответника на 06.07.2017 г., като се позовават и на постановеното
по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 40/17.06.2015 г. на ВКС по т. д. №
601/2014 г.. I т. о., ТК,
докладчик съдията Т.К..
Представя се заверено копие от
изпращаното уведомление към отговора на исковата молба и се моли съдът да връчи
същото на ищеца, ведно и с отговора на исковата молба и приложенията към него,
като се позовават на постановените от ВКС на основание чл. 290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.14 г. по т.
д. № 1711/2013 г. на I т. о.
и Решение № 123/24.06.2009 г.
по т. д. № 12/09 год. на II т. о.
Сочи се още, че действието на
уведомлението до длъжника от кредитора се явява правно релевантно само в
случай, че е налице плащане на некредитор, каквото в случая липсва.
Оспорва се твърдението, че АСВ се
е обогатило неоснователно, поради направени плащания от ищеца по неизплатеното
му задължение и което задължение е цедирано на АСВ след образуването на
изпълнителното дело. Твърди се, че съгласно съдебната практика не е налице
неоснователно обогатяване, когато има сключен договор.
Правят се възражения по отношение
на претендираната от ищеца сума от 1300 лева, тъй се сочи, че не е доказано
кога, какви суми и по кое дело са преведени, както и на кой взискател са
разпределени сумите, както и не е ясно какви суми са разпределени за такси на
ЧСИ. Твърди се, че по посоченото изпълнително дело има и други взискатели освен
ответника.
Прави
се възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца суми.
Прави
се изявление за прихващане на платените по ИД №43*/14г. на
ЧСИ Н.Г. с дължимите от ищеца суми по ИД №203/19г.,
образувано на 19.04.2019г. по описа на ЧСИ Н.Г. с рег. №716 в КЧСИ.
С
отговора на исковата молба отправя предложение на ищеца за постигане на
спогодба по делото.
Прави
се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна
до размера на нормативно установения минимален размер.
В съдебно заседание ищецът
поддържа иска си по чл. 55 от ЗЗД и
моли за уважаването му. Изрично посочва, че НЕ
ТВЪТРДИ да е изтекла погасителна давност за вземанията по издадения ИЛ, а
само срокът за настъпване на перемпцията.
За ответника не се явява представител в с.з., представя
становище по същество на делото в писмена молба.
От събраните по
делото доказателства се установява от фактическа страна следното:
Срещу ищеца по делото М.Х.Щ. в полза на Т.Б.А.Б.ЕАД е
издаден ИЛ от 11.02.2014г. въз основа на Заповед за незабавно изпълнение № 1065/11.02.2014г.
по ч. гр.д. № 1862/2014 г. по описа на ВРС, 24 състав.
Въз основа на ИЛ е образувано на 17.04.2014г. ИД 20147160400431/14г.
на ЧСИ Н.Г., с рег. №716 в КЧСИ.
На 14.05.2014г. е получено от работодателя на ищеца “П.Д.**”
ООД
запорно съобщение по посоченото ИД. Съгласно
представените пред ЧСИ доказателства /заповед за прекратяване на ТД№124/22.05.2014г./,
ТПО на ищеца с „П.Д.**” ООД е прекратено, считано от 22.05.2014г.
На 22.05.2017г. е получено запорно съобщение от ЕТ „Ник
Пол – Н.Г.“ – работодател на ищеца. Към датата на запора, ищецът е бил в ТПО с посочения
работодател. В отговора на работодателя в посочено, че работникът има наложен
предходен запор за друго задължение към съдебен изпълнител.
След извършена цесия на вземането от Т.Б.А.Б.ЕАД на “А.С.В.“
ЕАД, цесионера е конституиран като взискател по и.д. на 23.08.2017г.
На 31.01.2018г. е получено от актуалния работодател на
ищеца “З.Х.С.” АД, запорното съобщение за наложен запор по искане на взискателя
“А.с.в.“ ЕАД върху трудовото възнаграждение на ищеца.
За периода 21.02.2018г. до 21.01.2019г. са направени
удръжка от 100лв. месечно от ТВ на ищеца /общо 12 месеца по 100лв. = 1200лв./.
За същия период от събраните от ЧСИ суми в полза на АСВ са преведени от ЧСИ
сумите в общ размер на 1138,40лв.
/сумата от 61.60лв. е удържана от ЧСИ за
такси по ИД/.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Съгласно чл. 450 ал. 3 от ГПК, Запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото
задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение съгласно чл.
507.
Въз основа на посочената
разпоредба съдът намира, че по изпълнителното дело е бил наложен запор върху
заплата на ищеца във фирма “П.Д.**” ООД на 14.05.2014г., като към датата на
налагане на запора ищецът е вил в ТПО с посочената фирма. ТПО на ищеца с „П.Д.**”
ООД е прекратено, считано от 22.05.2014г. Поради това запорът се явява валидно
извършено изпълнително действие на посочената дата.
След тази дата по делото не
са искани от взискателя и не са извършвани валидни изпълнителни действия в срок
от две години, считано до 22.05.2016г.
Съгласно чл. 433 ал. 1 т. 8
от ГПК, Изпълнителното производство се
прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за
издръжка.
В т. 10 на ТР 2/2015г., е
прието разбирането, че т. нар. "перемпция" настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти.
Оттук следва, че на 22.05.2016г.,
с изтичане на двугодишния срок, в който взискателят /първоначалния/ не е
поискал извършването на нови изпълнителни действия, изпълнителното производство
се е прекратило ex lege по силата на самата норма на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК.
Прекратяването на
изпълнителното производство по силата на закона, въз основа на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК и съгласно тълкуването
в т. 10 от ТР 2/2015г. се установява по делото като безспорен факт. Въпросът е
обаче дали прекратяването на изпълнителното производство въз основа на
перемпцията /настъпил факт с правно значение/, означава отпадане на основанието
на вземането, доколкото се иска връщане на суми, дадени на отпаднало основание по
чл. 55 ал. 1 т. 3 от ЗЗД.
Изрично е подчертано, че не
се твърди и не се претендира погасяване на вземането по давност /което
безспорно в съдебната практика се приема като отпадане на основанието да се
претендира вземането/.
За да бъде отговорено на
този въпрос следва да подчертае разликата между двата института на правото.
Според теорията давностният
срок представлява период от време, определен по продължителност в закона, в
течение на който, ако носителя на едно субективно право не го упражни или ако
не е погасено по друг начин, се погасява правото да се търси защита и да се
приложат мерките на държавната принуда.
В по-старата теория проф. Т.
счита, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването
на процесуалното право на иск, тъй като материалното право просто е прекратило
съществуването си. Проф. П. пък счита, че притезанието е форма, фаза от
съществуването на субективното право, че с изтичането на погасителната давност
и с позоваването на нея, се прекратява възможността правото да се иска по
принудителен ред, т.е. прекратява се притезанието /като материално право/.
Според проф. Ж.С. пък, правната природа на погасителната давност е, че това е
процесуално право, като след упражняване на същото се прекратява правото да се
търси процесуална защита на материалното право.
Въпреки различията в
теорията, на практика с изтичането на погасителната давност за длъжника
възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си. След
изтичане на давностния срок и позоваването на него, кредиторът не може да търси
своите вземания принудително, като под принудително се разбира силата на
държавната принуда, т.е. не само принудително изпълнение /изп. производство/, а
вкл. и чрез други процесуални способи като напр. установяване или осъждане в
исковото производство. Това превръща правото в естествено задължение по смисъла
на чл. 118 от ЗЗД.
За „перемпцията“ няма
легално определение. В българското право уредба на перемпцията се съдържа
единствено в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, в който текст
законодателят предвижда прекратяване на изпълнителното дело поради бездействие
на взискателя да иска извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години от последното изпълнително действие.
В теорията института на
перемпцията се обяснява чрез и във връзка с института на погасителната давност. Перемпцията
представлява прекратяване на конкретно принудително изпълнение /като
процесуален способ за налагане на държавна принуда/ след изтичане на законово
определен срок на бездействие на взискателя. След изтичане на двугодишния срок
се погасява правото на взискателя да иска и получи изпълнение само по конкретно
образувано изпълнително производство, т.е. погасяват се конкретни процесуални
права, а не се погасява самото право на взискателя, което продължава да
съществува и да бъде обект на защита, вкл. и чрез държавна принуда, до изтичане
на давността.
С други думи, погасителната
давност определя срок, в който правният субект по принцип може да търси
принудително изпълнение на свое право в исков или изпълнителен процес, и след
изтичане на срока правото му на защита се погасява, а перемпцията е период от
време, след който настъпва прекратяване на конкретно изпълнително производство,
като правото на защита не отпада по принцип, а само не е законосъобразно
неговото упражняване в конкретния изпълнителен процес.
След прекратяване на
изпълнителното дело поради перемпция в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, взискателят и съдебният изпълнител нямат правото законосъобразно да
предприемат процесуални действия по вече прекратеното производство. Взискателят
обаче може да изтегли своя изпълнителен лист и да иска образуване на ново
изпълнително производство, което би довело до законосъобразно принудително
изпълнение.
Общата уредба на института
на неоснователното обогатяване се намира в чл. 55 – 59 ЗЗД. Под заглавието
„Неоснователно обогатяване“ тук са уредени две групи претенции. В литературата
преобладаващо е застъпено схващането, че разпоредбите на чл. 55 – 58 ЗЗД
уреждат хипотезите, при които е налице даване и получаване на нещо без
основание, респективно при отпаднало и неосъществено основание – т. нар.
специални състави на неоснователно обогатяване, докато чл. 59 ЗЗД урежда
субсидиарния или наричан още общ състав на неоснователно обогатяване, при който
е налице обогатяване без основание за чужда сметка. В разпоредбата на чл. 55 ЗЗД са уредени три кондикции /от римския термин/, които се разграничават в
зависимост от това дали основанието е налице в момента на получаването на
престацията или отпада в последствие.
Понятието основание в областта на неоснователното
обогатяване следва да се разбира като породено от конкретен юридически факт
валидно правоотношение между правни субекти, чийто централен елемент са права и
задължения, въз основа на което е налице преминаване на имуществени блага между
тях.
Третата хипотеза, уредена в
чл. 55, ал.1 ЗЗД, е иск за връщане на даденото при отпаднало основание.
Характерното в този случай е, че към момента на даването основанието
съществува, т. е. между страните е налице валидно правоотношение, въз основа на
което се извършва престирането и което оправдава имущественото разместване, но
впоследствие това правоотношение отпада с обратна сила по причини от различно
естество. Отпадането на правното основание може да се дължи на разваляне на
договора, било то извънсъдебно, или съдебно, на унищожаване на договора, на
настъпване на прекратително условие и пр.
В конкретния случай е
осъществено даване /плащане чрез осъществено принудително изпълнение/ въз
основа на вземане на кредитора, което е установено и инкорпорирано в ИЛ и НЕ Е
погасено по давност, т.е. валидно и съществуващо вземане, подлежащо на
изпълнение. Вземането на кредитора съществува и след настъпване на факта на
прекратяване на конкретното изпълнително производство чрез перемирането му. С
други думи платеното е СЪС основание, а основанието е вземането на кредитора,
което е в неговата активна форма на притезание до погасяването му по давност.
Перемирането на конкретното
изпълнително производство и продължаване на изпълнението по такова производство
въпреки настъпилата перемпция, води до процесуално незаконосъобразно
принудително изпълнение, за което ЧСИ носи отговорност за вреди по реда на чл.
441 от ГПК във вр. с чл. 45 от ЗЗД, но не води до отпадане на
притезанието/вземането на кредитор, поради което платеното на кредитора е с
основание.
Това разбиране се подкрепя
от цялостната съдебна практика, както от т. 10 на ТР № 2 от 25.06.2015 г. по
т.д. № 2 по описа за 2013 г. на ВКС, ОСГТК, което изяснява понятието перемпция
само в контекста на погасителната давност, така и цялостната практика на
съдилищата, разглеждащи искове за недължимост на суми по реда на чл. 439 от ГПК,
основани само и единствено на давност /перемпцията се преценява отново в
контекста на ТР и на изтичането на давностния срок/.
Въз основа на изложеното
съдът намира, че плащанията от ищеца в полза на кредитора чрез ЧСИ, извършени
за периода 21.02.2018г. до 21.01.2019г., макар и процесуално незаконосъобразни,
не са платени на отпаднало основание, доколкото вземането на кредитора
съществува като валидно и подлежащо на изпълнение до погасяването му по
давност. В този смисъл искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид изхода от спора и
направеното искане от ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
съдът като прецени правната и фактическа сложност на делото, броя на с.з. и
събраните доказателства, както и участието на ответника в делото, намира, че
такова юрисконсултско възнаграждение да бъде присъдено на основание чл. 78 ал.
3 и 8 от ГПК във вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ в
размер на 100лв.
Водим
от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
иска на М.Х.Щ., ЕГН **********, адрес: ***, срещу “А.с.в.ЕАД”, ЕИК *****,
представлявано поотделно от изпълнителните директори Н.Т.С.и М. Д.Д., със
седалище и адрес на управление ***, офис сграда *****, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1300лв., представляваща сума, дадена на
отпаднало основание на ответника по перемирано изпълнително производство по
и.д. **************по описа на ЧСИ Н.Г., рег. № *** за периода януари 2018г.-
януари 2019г. вкл., на основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА М.Х.Щ., ЕГН **********,
адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ “А.с.в.ЕАД”, ЕИК *****, представлявано
поотделно от изпълнителните директори Н.Т.С.и М. Д.Д., със седалище и адрес на
управление ***, офис сграда *****, сумата от 100лв. /сто лева/,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 3
и 8 от ГПК във вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Решението подлежи на обжалване пред ВОС в двуседмичен
срок от връчване на съобщението за обявяването му на страните, ведно с препис
от съдебния акт.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: