Решение по дело №1753/2023 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.156 и сл. от ДОПК.

Oбразувано e по жалба от П. И. П., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.2, ап.5, против акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК № ДГ 109643-1/21.06.2023 г. (АУЗ) на орган по приходите, издаден по реда на чл.107, ал.3 от ДОПК служебно, който акт е бил обжалван и потвърден от директора на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас.

В жалбата се излагат съображения за нищожност на оспорения акт, поради липса на компетентност за издателя. На следващо място се сочи противоречие с материалния закон, тъй като имотът не бил въведен в експлоатация и според жалбоподателя за него не се дължи данък. Иска се обявяване на нищожност, алтернативно отмяна на АУЗ.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Представено е писмено становище от упълномощен представител, в което се поддържат възраженията в жалбата. Претендират се разноски.

Ответникът – директор на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при Община Бургас, редовно уведомен, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Иска нейното отхвърляне. Представя административната преписка.

Факти:

Жалбоподателят П. подал данъчна декларация по чл.14, ал.1, ал.4, ал.5 и ал.6 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) за облагане с данък върху недвижимите имоти с вх.№ 52Р20001336/20.05.2022 г. (л.25), за притежавания от него имот – сграда в [населено място], [улица], ет.0, ап.1, с [идентификатор], с предназначение офис със застроена площ 37,85 кв.м. Към декларацията е приложено удостоверение за наследници с изх.№ 94ПП-10244-1/01.11.2021 г. (л.24) и Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 49, том V, рег.№ 2310, дело 739 от 16.10.2014 г. (л.36).

В придружителното писмо, с което е изпратена декларацията (л.23) жалбоподателят посочил, че имотът не е актуван, тъй като е на етап груб строеж с ВиК и Ел и западната фасада на сградата, в която се намира не е измазана.

Във връзка с подадената декларация и на основание чл.107, ал.3 от ДОПК и чл.4, ал.1-5, чл.1, ал.2, чл.9 и чл.9б от ЗМДТ главен експерт в дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас издал АУЗ № ДГ 109643-1/21.06.2023 г., с който в тежест на жалбоподателя са установени задължения за данък недвижими имоти, както следва:

за 2019 г. главница 74,93 лв. и лихва 29,44 лв.;

за 2020 г. главница 74,55 лв. и лихва 21,69 лв.;

за 2021 г. главница 74,18 лв. и лихва 14,08 лв.;

за 2022 г. главница 73,80 лв. и лихва 6,53 лв.;

Общо дължими задължения 369,20 лв. АУЗД е връчен на жалбоподателя на 28.06.2023 г. (л.17). Същият го обжалвал пред директора на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас с жалба вх.№ 94-01-22331/14.07.2023 г. (л.14).

С решение № 94-01-22331/1/25.08.2023 г. решаващият орган потвърдил акта. Решението е получено на 30.08.2023 г. (л.6). Жалбата срещу оспорения акт е подадена в община Бургас на 14.09.2023 г. (л.3).

Правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл.156, ал.5 от ДОПК, пред надлежен съд и от лице, което има правен интерес от оспорването, съдържа необходимите форма и реквизити, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения:

На първо място, жалбоподателят твърди нищожност, поради липса на компетентност за издателя на оспорения акт, но на основание чл.168, ал.2 от АПК, съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това.

АПК не съдържа изрична квалификация на пороците, водещи до нищожност на административните актове. Единствено разпоредбата на чл.173, ал.2 указва правомощията на съда, когато прецени, че актът е нищожен поради некомпетентност. В тази връзка следва да се прецени компетентността на органа по материя, място и степен.

Със заповед № 1681/01.07.2014 г. на кмета на община Бургас (л.38) на основание чл.4, ал.3 и ал.4 от ЗМДТ и чл.8, ал.5 и чл.12, ал.1 и ал. 4 от ДОПК са определени служителите на общинската администрация с права и задължения на органите по приходите, а именно служителите на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас, отдели: „Отчитане на приходите“, „Обслужване на данъкоплатци“ и „Контрол и принудително събиране“.

Видно от удостоверение за служебно правоотношение с изх.№ 94-01-20604/15.06.2021 г. (л.39) Д. Х. Г. заема длъжността „главен експерт“ в дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас.

Със заповед № ЧР 105/10.02.2014 г. (л.40) Р. Ш. е назначен за директор на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас.

Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ, установяването на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, а според чл.4, ал.3 от ЗМДТ в производството за установяване на местните данъци служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на орган по приходите. Според чл.4, ал.4 от ЗМДТ тези служители се определят със заповед на кмета. Тоест компетентен да установи задължението за данък недвижими имоти е служител от общината, определен със заповед на кмета да упражнява функциите на орган по приходите. Следователно оспореният в настоящото производство административен акт е издаден от териториално, материално и функционално компетентен орган. Не е налице нищожност на акта поради липса на компетентност.

Актът е в изискуемата писмена форма и съдържа фактически и правни основания, дата на издаване, име и длъжност на издател, разпоредителна част и подпис.

АУЗ е издаден при спазване на административнопроизводствените правила. Издаването е служебно в хипотезата на чл.107, ал.3, изр. последно от ДОПК, въз основа на данните от подадената декларация по чл.14 от ЗМДТ, т.к. задълженията за ДНИ не са платени в срок. Актът е връчен на адресата, който е провел задължителното оспорване по административен ред пред компетентния директор на дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклами“ към община Бургас в качеството на решаващ орган по чл.4, ал.5, пр.2 от ЗМДТ.

Съгласно чл.11, ал.1 от ЗМДТ, данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти.

На основание чл.19, ал.1 от ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл.10, ал.1 към 1 януари на годината, за която се дължи.

По делото не се спори, че жалбоподателят е собственик на процесния имот и като такъв е подал данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ. Спорен е въпросът относно приложението на материалния закон и по-конкретно разпоредбата на чл.15, ал.5 от ЗМДТ.

Съгласно чл.15, ал.1 от ЗМДТ, за новопостроените сгради или части от сгради се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца, през който са завършени. Завършването на сграда или на част от нея се установява с удостоверение за въвеждане в експлоатация или разрешение за ползване, издадени по реда на ЗУТ – чл.15, ал.3. Според чл.15, ал.5 от ЗМДТ, данъкът по ал.1 се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно – в едногодишен срок от съставяне на констативен акт по чл.176, ал.1 от ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване.

Съгласно чл.15, ал.7 от ЗМДТ, завършването на сградата в груб строеж се установява по реда на чл.181, ал.3 от ЗУТ. Обстоятелствата по ал.5 се установяват с констативен акт, съставен от служители на общината. Актът се съобщава на данъчно задълженото лице, което може да оспори констатациите в акта в 7-дневен срок от уведомяването.

Нормата на чл.181 от ЗУТ преди изменението предвижда констатирането на завършването на сграда в груб строеж да бъде констатирано с протокол на общинската администрация, като след изменението с ДВ бр.16 от 2021 г. завършването на сградата в груб строеж се констатира с протокол по наредбата по чл.168, ал.3 от ЗУТ, който се съставя от лицето, упражняващо строителен надзор, в присъствието на възложителя, строителя, проектанта и на служител по чл.223, ал.2 от ЗУТ.

От посочената правна регламентация следва, че в чл.15, ал.5 от ЗМДТ е предвидено изключение от общото правило за облагане с ДНИ на новопостроени сгради преди завършването им по смисъла на чл.15, ал.3 от ЗМДТ. Данъкът върху недвижимите имоти се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно – в едногодишен срок от съставяне на констативния акт по чл.176, ал.1 от ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване и тези обстоятелства се установяват с констативен акт по чл.15, ал.7 от ЗМДТ от служители на общината. Като установено в закона изключение, нормата следва да се тълкува стриктно.

Разпоредбите на чл.15, ал.5 и ал.7 от ЗМДТ са приложими след 1.01.2019 г., тъй като в закона не е предвидена приложимостта им по отношение на заварените и неприключени правоотношения. Нормата е материалноправна и действа напред – след влизане в сила на 01.01.2019 г.

От представените по делото доказателства се установява, че в настоящия случай не е изпълнена процедурата по чл.15, ал.7 от ЗМДТ в двете относими редакции, като не е издаден констативен акт за облагаемата площ на сградата и обектите в нея, като в тази връзка съдът намира за основателни възраженията на жалбоподателя за неправилно тълкуване на разпоредбата от страна на органите по приходите. Прехвърляне собствеността на имота не може да послужи като основание за приложението на чл.15, ал.5 от ЗМДТ.

Според чл.15, ал.7 от ЗМДТ компетентността за удостоверяване на обстоятелствата по ал.5 е на други органи, с друг акт – констативен протокол, съставен на основание чл.15, ал.7 от ЗМДТ, поради което неправилно приходният орган е определил задължения на жалбоподателя за данък недвижими имоти позовавайки се единствено на факта, че е налице прехвърляне собствеността на имота. В този смисъл Решение № 13130 от 22.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5380/2021 г., Решение № 11881 от 22.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4076/2021 г.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваният акт е незаконосъобразен поради съществено нарушение на административнопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.

При този изход на спора и с оглед заявеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски, ответната страна следва да бъде осъдена да заплати разноски в размер на 10 лв. държавна такса, както и адвокатско възнаграждение определено съобразно материалния интерес – 600 лв., съобразно чл.7, ал.2, т.1, във вр. с чл.8, ал.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от изложеното, Административен съд – Бургас, II-ри състав

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ акт за установяване на задължения № ДГ 109643-1/21.06.2023 г., издаден от главен експерт в дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама“ при община Бургас.

ОСЪЖДА община Бургас да заплати на П. И. П., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.2, ап.5 разноски в размер на 610 лв.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВАС в 14- дневен срок от съобщаването на страните.