Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 7835 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 19886 от 22.01.2020г.,
постановено по гр.д. № 49452/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 38
състав, е уважен предявеният от В.В.Ф. срещу В.С.Д.
иск с правно основание по чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 4 000,00 лева, представляваща невърнат заем по сключен договор за
паричен заем от 07.02.2014 г., ведно със законната лихва от 30.06.2016г. до
окончателно изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 15.08.2016 г. по ч. гр.
дело № 35942/2016 г. по описа на СРС, 38 състав.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник В.С.Д.,
посредством надлежно упълномощения си процесуален представител адв.Д.С., обжалва
решението в цялост, с оплакване за неправилност и нарушение на материалния
закон. На първо място поддържа, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният
съд е разгледал нередовна искова молба, поради липсата на конкретни факти и
доказателства, от които може да се релевира извод, че между страните е
съществувало облигационно правоотношение, респективно че всяка страна е
притежавала конкретни права и задължения. Сочи, че липсата на подробно
изложение на фактическите обстоятелства, на които се основава искът, е лишил
ответника от възможността да защити правата си като оспори и възрази срещу
конкретни твърдения на ищеца. На следващо място навежда, че последното от своя
страна е довело и до друго процесуално нарушение, а именно – формално
разпределение на доказателствената тежест, вследствие на което ищецът не е
ангажирал необходимите доказателства за наличието на облигационна връзка между
страните. Поддържа, че липсата на пълен и точен доклад по делото по смисъла на
чл.146 ГПК е довело до неправилно мотивиране на постановеното по делото решение,
като са приети за доказани факти, които изрично са оспорени от ответника.
Счита, че от събраните по делото доказателства не се установява нито
постигането на съгласие за сключването на заемен договор, нито предаването и
получаването на процесната сума. Отделно от това излага, че депозираните по
делото гласни доказателства, посредством разпит на двама свидетели, следва да
бъдат ценени при отчитане на тяхната заинтересованост, съгласно нормата на чл.172
от ГПК, като се вземе предвид и съществуващото в тях противоречие относно
съществени елементи за релевантни за спора факти. По изложените съображения,
моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като вместо него
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен и
недоказан. Претендира сторените в производството разноски по представен списък
по реда на чл.80 ГПК. Релевира възражение за прекомерност по отношение претендираните
от насрещната страна разноски в производството.
Въззиваемият – ищец В.В.Ф., посредством
процесуален представител с доказателства за надлежно учредена представителна
власт по делото, е депозирала в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор, с
който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Конкретно поддържа, че първостепенният
съд е изготвил доклад по делото в съответствие с процесуалните разпоредби,
разпределил е правилно доказателствената тежест между страните в процеса, като
е дал и ясно указания в тази насока, поради което и всички наведени във
въззивната жалба оплаквания, свързани с допуснати процесуални нарушения, са
неоснователни. Счита, че в атакувания съдебен акт са изложени конкретни, ясни и
логични мотиви, въз основа на които е приета за доказана фактическата
обстановка по делото, като от събраните гласни доказателства безспорно се
установява наличието на сключен между страните реален договор за заем. Предвид
изложеното счита, че въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционният съдебен акт потвърден, като правилен и законосъобразен.
Претендира сторените в производството разноски, за които представя списък по
реда на чл.80 ГПК.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо. В тази връзка на първо място следва
да бъде отбелязано, че релевираното от въззивника – ответник възражение за
нередовност на исковата молба, свързано с преценката за допустимостта на атакувания
съдебен акт, настоящата инстанция намира за неоснователно.
В исковата молба
от страна на ищцата са изложени конкретните фактически обстоятелства за
наличието на сключен между В.В.Ф. и В.С.Д. договор за заем, като договорното
правоотношение е индивидуализирано с дата на сключване на договора, предмет на
договора – с посочване на конкретен размер на заетата сума, договорено
задължение за ответника за връщане на процесната сума и падеж на задължението
на заемополучателя. Изложени са обстоятелства за изпълнение на задължението на
ищцата по договора – за предаване на заетата сума, респективно за неизпълнение
на насрещното задължение на ответника за връщане на последната на договорения
падеж и към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, съответно –
към датата на предявяване на исковата молба. По изложените съображения
въззивният състав на съда намира, че в конкретния случай са спазени
изискванията за редовност на исковата молба, установени с нормата на чл. 127,
т.4 и т.5 от ГПК, поради което и доводите на въззивника за несъответствие на последната
с посочените разпоредби, не могат да бъдат споделени.
На следващо място,
въззивният съд споделя правните изводи на първоинстанционния такъв, като пред
настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват факти и обстоятелства,
относими към конкретния правен спор, като настоящият съдебен състав изцяло
споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на чл. 272 ГПК. С оглед
доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предмет на
разглеждане в настоящото производство е установителен иск с правно основание
чл. 415, ал. 1 вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД.
За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел за установено съществуването на
действително правоотношение по договор за заем за потребление, сключен между ищеца
и ответника, по силата на което заемополучателят е получил сумата в размер на 4
000,00 лева. Мотивирал е изводите си въз основа на събраните по делото гласни
доказателствени материали, като е формирал извод, че процесната сума е била
предадена от заемодателя в полза на заемополучателя. Предвид обстоятелството,
че по договора бил настъпил падежът на задължението за връщане, а ответникът
нито твърди, нито доказва изпълнение на задължението си за връщане на заетата сума,
предявеният иск е уважен в пълния претендиран размер.
Договорът за заем
за потребление е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден, и
комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на
вещите, предмет на тази сделка, като за заемодателя възниква притезателното
право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Фактическият
състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
се състои от следните правопораждащи юридически факти: 1). съгласие на страните
(съвпадане на две насрещни волеизявления с идентичен предмет за пораждане на
признат от закона правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване
на изискуемост на това парично задължение и 2). реално предаване на тази сума
от заемодателя на заемателя. Тези материални предпоставки, включени във
фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на изискуемостта
на паричното договорно задължение за връщане на заетата сума, следва да бъдат
установени от ищеца – заемодател при пълно и главно доказване, съгласно
правилата за разпределяне на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.
При оспорване на иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД ответникът може
само да проведе насрещно доказване на своите възражения и оспорвания: че
средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че
задължението е прекратено чрез изпълнение или чрез други правопрекратителни
способи и други.
В този смисъл
следва да бъде отбелязано, че разпределението на доказателствената тежест между
страните е извършено при точно спазване на нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК,
като същото обхваща всички правнорелевантни факти – предмет на спора. Първостепенният
съд правилно е разределил доказателствената тежест между страните с доклада по
делото в открито съдебно заседание от 25.06.2019г., който проект за доклад е
обявен за окончателен без възражения от страните, поради което и доводите на
въззивника, свързани с допуснато от първата инстанция нарушение на нормата на
чл. 146 от ГПК, настоящият състав на съда намира за неоснователни.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на
въззивното производство е свързано с установяване съгласието на страните за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със
задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа, а също и реалното
предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. По така наведените
възражения, настоящият съдебен състав намира следното:
В действителност,
по иск за връщане на заета сума с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест
на ищеца е да докаже не само получаването на заема, но също така и постигнатото
съгласие за връщането му /в този смисъл Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 837 от 13.12.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК/. Отделно от това, не всяко плащане от
едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Освен
като заем, плащането може да бъде резултат на уреждане на сметки, погасяване на
дълг, поръчка, упълномощаване и други (в този смисъл Решение № 37 от 25.VI.1969
г. по гр. д. № 32/69 г., ОСГК, Решение № 52 от 22.05.2009 г. на ВКС по т. д. №
695/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. №
134/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №
167/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 283 от 3.10.2013 г. на ВКС по гр. д. №
2202/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 274 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1285/2012 г., IV г. о., ГК и Решение № 361 от 11.11.2015 г. на ВКС по гр. д. №
1864/2015 г., IV г. о., ГК/. Основанието, на което се сключва един договор,
подлежи на доказване от страната, която се позовава на него, поради което
ищецът следва да установи, че предаването на процесната сума е сторено на
основание договор за заем, по силата на който за насрещната страна е възникнало
задължение за връщане на дадената сума в същата валута и размер.
Като вече беше
посочено, договорът за заем е реален, съгласно легалната дефиниция на чл. 240,
ал. 1 от ЗЗД, тъй като сключването му става с предаване на заетата сума от
заемодателя на заемателя, като вследствие от неформалния му характер,
сключването на същия може да бъде установявано с всички допустими от ГПК
доказателства и доказателствени средства, включително и със свидетелски
показания, при спазване на ограничителната забрана, установена с нормата на чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК. В конкретния
случай, договорът за заем е на стойност от 4 000,00 лв., поради което по
отношение на него е неприложима забраната за установяване с гласни
доказателства по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.
От ангажираните в първоинстанционното
производство гласни доказателствени материали, посредством разпит в съответното
процесуално качество на Й.Ф.Ф.и Л.Б.С, безспорно и еднозначно се установява
предаването в заем от ищцата на ответника на сумата в размер на 4 000,00 лева, седмица
преди 14 февруари 2014 г. Макар да не сочат точна дата, предвид изминалия продължителен
период от време от 2014 г. до датата на заседанието, в което са разпитани през
2019 г., установения от свидетелите момент на сключване на договора съвпада
времево с датата, твърдяна от ищцата, а именно – 07.02.2014г. Налице е пълно
съвпадение в показанията на свидетелите освен относно времето, така и по
отношение на мястото, където е станало предаването на парите – в салона, в
който страните са работили съвместно, както и относно лицето, което е донесло
на ищцата парите, предадени от нея на ответника. Свидетелите потвърждават поетото
от ответника задължение за връщане на заетата сума в срок до един месец след предаването
им, което с оглед установения от тях момент на сключване на договора,
кореспондира изцяло и с твърдяния от ищцата падеж на задължението на ответника
за връщане на заетата сума на 07.03.2014 г. От свидетелските показания се
установява еднозначно и безпротиворечиво и целта на дадения заем – процесната
сума е била дадена в заем на ответника с цел последният да отвори свое студио
за маникюр в МОЛ-а.
Настоящата инстанция
намира, че показанията на свидетеля Ф.следва да бъдат ценени по реда на чл. 172
от ГПК, като се отчете неговата евентуална заинтересованост като съпруг на
ищцата, но въпреки това следва да бъдат кредитирани, като почиващи на негови
преки и непосредствени впечатления и подкрепени и кореспондиращи с останалия
ангажиран по делото доказателствен материал, а именно – показанията на
разпитания втори свидетел на ищцата, който освен, че е незаинтересован, също е и
очевидец. Фактът, че свидетелят Л.Б.С е клиент на ищцата, по никакъв начин не
обосновава неведения от въззивника – ответник извод за нейната
заинтересованост, тъй като свидетелката не се намира в роднинска връзка с
ищцата, нито в икономическа или друга зависимост от същата, като липсват в
производството каквито и да било данни за някаква връзка между свидетелката и
ищцата, която да обуславя твърдяната от ответника заинтересованост, поради
което и настоящата съдебна инстанция постави депозираните по делото свидетелски
показания в основата на доказателствените си изводи.
На последно място,
следва да се посочи, че показанията на свидетелите относно безпротиворечиво
установените от тях факти на предаването на процесната сума от ищцата на
ответника в заем към твърдяния от ищцата момент и поетото от ответника насрещно
задължение за връщане на заема на посочения от ищцата падеж, не са опровергани
от ответника по реда на насрещното доказване. От ответника, искане за събиране
на доказателства в настоящото производство, не е заявено.
Ето защо и при преценка на събраните в първата
инстанция доказателства, настоящият съдебен състав, като взе предвид, че от
ответника не са представени доказателства за връщане на заетата сума, приема,
че исковата претенция се явява основателна и като такава следва да бъде уважена.
По изложените
съображения, предявеният иск е основателен и доказан до пълния предявен размер,
а предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, решението следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При
този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в тежест на въззивника
– ответник следва да се възложат сторените от въззиваемата страна разноски по
делото пред настоящата инстанция в размер на 845, 00 лв. – адвокатско
възнаграждение. Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие, адвокатското възнаграждение е договорено като платимо в брой с
изрично отбелязване, че сумата е платена. Съдът намира за основателно заявеното
от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК – за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от ищцата. Като отчита, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност и че във въззивното производство е
проведено само едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства,
съдът приема, че адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата – ищца
следва да бъде намалено до минималния размер по чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/2004 г. от 510,00 лв. До този размер следва да бъде уважено искането за
присъждане на разноски на ищцата.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19886 от 22.01.2020г., постановено по гр. д. № 49452/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 38 състав.
ОСЪЖДА В.С.Д., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на В.В.Ф., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 510,00 лева, представляваща разноски във
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.