Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.03.2025 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Цвета Желязкова
Членове: Клаудия Митова
Румяна Найденова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова, като
разгледа докладваното от Румяна
Найденова въззивно гражданско дело № 11388 по описа за 2020 година
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от В.Р.В. срещу решение № 205662/29.08.2019г.,
постановено по гр. д. № 39766/2011г. на СРС, 28 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която СРС е признал за
установено по иска, предявен от А.Р.против В.В., че ищецът е собственик на лек
автомобил марка „Хюндай“, модел „Санта Фе“, въз основа на фактура за продажба
от 27.12.2007 г.
В
жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че
при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и
процесуалния закон. Излага доводи, че съдът се е произнесъл по непредявен
иск, тъй като искането на ищеца е било единствено за предаване на автомобила,
но не и за установяване на собствеността. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част, а
предявеният иск отхвърлен изцяло.
В
установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част.
Предмет на въззивна проверка е и подадена от А.Р., чрез адв. Н.М.Н.
въззивна жалба срещу решение № 205662/29.08.2019г., постановено по гр. д. №
39766/2011г. на СРС, 28 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която СРС е
отхвърлил предявения от А.Р.против В.В. иск за предаване на лек автомобил марка
„Хюндай“, модел „Санта Фе“, въз основа на фактура за продажба от 27.12.2007 г.,
на основание чл. 108 ЗС.
В жалбата са развити доводи за неправилност на
обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал
нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че за да бъде
върнат автомобила от Прокуратурата на РБ е необходимо осъдително решение. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск уважен изцяло.
Въззиваемият В.В. излага съображения за неоснователност
на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната
част.
Въззиваемият С.Д. не взема становище по подадените
въззивни жалби.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
са процесуално допустими, а разгледани по същество неоснователни.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти
и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното.
По въззивната жалба на В.В.:
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г., ВКС приема, че искът за
собственост по чл. 108 от ЗС е иск на невладеещия собственик срещу владеещия
несобственик и съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до
съда. Първото искане е да бъде установено, че ищецът притежава правото на
собственост върху процесния имот/вещ, а второто да бъде осъден ответникът да му
предаде владението върху вещта. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108
от ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в
диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източник на
силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т. 18 от
Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК
на ВКС. Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на
собственост върху процесната вещ и ответникът я владее без основание, противопоставимо
на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с
установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен
диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорната вещ. Ако
в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на
процесната вещ, но ответникът не я владее или я владее на правно основание,
противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна
защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на вещта,
а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за
предаване на владението на вещта. Така решението ще формира сила на пресъдено
нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да
бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни.
Нещо повече, съгласно т. 2а на ТР №4/2014г. на ОСГК на ВКС, когато по
предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен
диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е
собственик на процесната вещ, решението няма да е неправилно, а в него е
допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения
в чл. 247 ГПК процесуален ред.
Единствено в случаите, когато ищецът основава искането си за връщане на
определена вещ на нищожен, унищожен или развален договор, постановяването на
установителен диспозитив на решението не е необходимо, тъй като в тези случаи
връщането на дадената в изпълнение на договора вещ се претендира не на
основание чл. 108 ЗС, а на основание чл. 34 или чл. 55 ЗЗД като последица от
уважаването на иска за нищожност, унищожаване или разваляне на договора.
Настоящият случай обаче не е такъв.
Ето защо, неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че
СРС се е произнесъл по непредявен иск по чл. 124 ГПК с диспозитива на
решението.
Неоснователно е и другото оплакване във въззивната жалба относно липсата на
събрани доказателства, че именно ищецът е собственик на автомобила. В
производството пред СРС е представена фактура от 27.12.2007г., видно от която А.Р.е
придобил собствеността върху лек автомобил марка „Хюндай“, модел „Санта Фе“ на
немски език и в превод на български. Въззивният съд констатира, че същите не са
били заверени с „вярно с оригинала“ при подаването им с исковата молба. В
приложеното към настоящето дело обаче НОХД № 459/2013г. същите са представени в
заверено с вярно с оригинала копие /л. 15 от ДП № 374/2009., том I/, а преводът на български
език на фактурата е представен в оригинал /л. 135 от ДП № 374/2009., том I/.
В конкретния случай за придобиване собствеността върху автомобила не е била
необходима нотариална заверка на подписите на страните по договора, съгласно
разпоредбата на чл.144, ал.1 Закона за движение по пътищата, предвиждаща
писмена форма на договора за продажба на автомобил, след като същият не е имал
регистрация в националния регистър. Специална писмена форма с нотариална заверка
на подписите на страните се изисква в разпоредбата на чл.144 ал.2 ЗДвП като
форма за действителност на договорите за прехвърляне на собственост само върху
регистрирани автомобили от надлежните органи в страната по предвидения за това
ред съобразно българското законодателство /Наредба №І-45 от 24.03.2000г за
регистрацията и отчета на моторните превозни средства/. Първоначалната регистрация
по см. на пар.2 т.5 от ДР на цитираната наредба е решаваща за това дали
автомобилът е регистриран или не за определяне на изискуемата форма за
извършване на разпоредителни сделки. Спорният автомобил не е бил регистриран в
страната към момента на сключване на договора от 27.12.2007г., затова валидната
писмена форма за прехвърляне на собственост е спазена и този факт се установява
от представените писмени документи.
Ето защо, неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че ищецът
не установява да е собственик на вещта.
От друга страна ответникът се легитимира като собственик въз основа на
договор за покупко - продажба от 17.11.2008г., сключен между него и А.М.Б.–
Германия. Съгласно присъда № 71 от 03.04.2013г. на РС Русе, съдът е признал Р.А.за
виновен в това, че на 18.11.2008г. съзнателно се е възползвал от неистински частен
документ, договор за покупко – продажба от 17.11.2008г., на който е бил
придаден вид, че е подписан от продавача А.М.Б.. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата
в сила присъда е задължителна за гражданския съд. Нещо повече, макар и в хода на
устните състезания пред въззивна инстанция, въззивникът В.В., чрез процесуалния
му представител заявява, че не спори относно собствеността на автомобила.
В производството пред СРС жалбоподателят не е предявявал насрещен иск, а
обратен иск срещу привлеченото трето лице Р.И.А.. Този обратен иск е бил
оставен без разглеждане, като определението за това не подлежи на обжалване,
доколкото не прегражда възможността на страната да предяви иска в отделно производство.
С молба от 09.11.2016г. В.В. е оттеглил искането си за привличането на трето
лице помагач, като е формулирал искане за отмяна на определението, с което
същият е бил конституиран като такъв. В открито съдебно заседание на
05.12.2016г. СРС е отменил определението от 17.04.2012г., с което е допуснато
привличане на трето лице помагач на страната на ответниците, като същото е
влязло в законна сила, като необжалвано. Нещо повече, насрещният иск следва да
е насочен срещу ищеца, а в случая е бил насочен срещу първоначално привлеченото
трето лице помагач. Ето защо и тези оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.
По въззивната жалба на А.Р.:
Оплакванията във въззивната жалба се свеждат до твърденията на ищеца, че
без осъдителен диспозитив на иска по чл. 108 ЗС, не би могъл да получи обратно
владението върху автомобила.
За да бъде уважен искът за предаване на вещта, то следва по несъмнен начин
да бъде установено, че същата се намира във владение на ответника, респективно
ответникът следва да докаже, че държи вещта на годно правно основание.
Съгласно чл. 113 НПК, при възникнал спор за право върху предмети, иззети
като веществени доказателства, който подлежи на разглеждане по реда на ГПК, те
се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила.
Видно от решение № 80/27.05.2013г. по НОХД № 241/2013г. на ОС Русе, съдът е
постановил автомобилът да се пази, докато спорът за собственост не бъде решен с
влязъл в сила съдебен акт от гражданския съд. По делото не се спори, а това е
видно и от останалите събрани доказателства, че процесният автомобил е иззет от
РП Русе и продължава да се съхранява от държавен орган. Тоест няма спор, че
автомобилът не се намира във владение на ответниците. Ето защо, доколкото въобще не се установява
ответниците да осъществяват фактическа власт върху вещта, искът за предаване на
владението правилно е бил отхвърлен от СРС.
Тъй като след влизане в сила на решението по настоящето дело, няма да е
налице гражданско-правен спор по смисъла на разпоредбата на чл. 113 НПК, който
е пречка за връщане на вещите, иззети като веществени доказателства, тъй като
ще е разрешен въпросът за собствеността, то няма да съществува никаква законова
пречка, въз основа на влязлото в сила решение, при отхвърлителен диспозитив по
чл. 108 ЗС, но при установено право на
собственост, автомобилът да бъде върнат от съответния държавен орган на лицето,
за което съдът е установил, че е собственик.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че въз основа
на притежавани от ответника документи за регистрация, същият би могъл да получи
владението върху автомобила. Както беше посочено, автомобилът е иззет от РП и
се съхранява именно поради спор за собственост между две лица и до разрешаването
му от гражданския съд. Няма как автомобилът да бъде върнат на лице, за което
съдът не е установил да е собственик на вещта.
Воден от горното и като взе предвид, че в конкретния случай е предявен иск
с правно основание чл. 108 от ЗС, а по делото се установява правото на
собственост на ищеца по отношение на претендираната движима вещ, но не се
установява обстоятелството ответната страна да я владее или държи, въззивният
съд намира, че обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
Други оплаквания във въззивните жалби не са релевирани, поради което съдът
е ограничен до изложеното в тях.
По
разноските за въззивната инстанция:
Страните не представят доказателства за извършени разноски за адвокатско
възнаграждение, поради което съдът не дължи произнасяне.
Съдът констатира, че въззивникът А.Р.не е внесъл държавна такса по
подадената въззивна жалба, поради което на основание чл. 77 ГПК следва да бъде
осъден да заплати същата по сметка на СГС.
Воден
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 205662/29.08.2019г.,
постановено по гр. д. № 39766/2011г. на СРС, 28 с-в.
ОСЪЖДА А.Ф.Р., ЕГН **********, да заплати на СГС, на основание чл. 77 ГПК,
сумата от 120 лв., представляваща държавна такса за въззивната жалба.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.