РЕШЕНИЕ
№ 386
гр. Перник, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА
ЗАРКОВА
Членове:МАРИЯ В. МИЛУШЕВА
Диана Мл. Матеева
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно
гражданско дело № 20221700500480 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от П.С.А. – кмет на Община
Радомир, БУЛСТАТ: *********, с адрес: гр. Радомир, пл. „Сводоба“ № 20 срещу
Решение № 52 от 11.04.2022г., постановено по гр. д. № 889/2021г. по описа на Районен
съд – гр. Радомир, с което Община Радомир е осъдена да заплати на С. И. Й. сумата от
4 000,00 лева, представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания, получени в резултат на ухапване от
безстопанствено куче на *** в ***, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане.
Със същото съдебно решение, Община Радомир е осъдена да заплати на С. И.
Й. сумата от 600,00 лева – направени по делото разноски.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност и
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което се иска отмяната му.
Алтернативно се прави искане за намаляване размера на присъденото обезщетение.
Оплакванията, обективирани във въззивната жалба, се свеждат до твърдения за
непълен и неточен доклад по делото, вменяване в тежест на Община Радомир на
повече отговорности, отколкото нормативната уредба допуска, липса на разграничение
от страна на първоинстанционния съд на отговорността на Общински съвет – Радомир
от отговорността на Община – Радомир и наличие на смислови и логически
1
противоречия и неточности в мотивите на съдебното решение. Иска се изясняване на
разликата между използвания термин „вземат мерки за предотвратяване“ по ЗЗЖ и
„бездействие“ по ЗЗД, като се навеждат доводи в тази насока. Изразява се несъгласие и
с извода на първоинстанционния съд относно размер на уважения иск, доколкото не
ставало ясно по какъв начин болките и страданията са остойностени на 4 000 лева,
предвид индикациите в медицинските документи, че претърпяната травма подлежи на
скорошно след инцидента излекуване, а приетите за доказани смущения в
психологическия свят на ищцата биха могли да бъдат в резултат на всеки друг стресов
фактор в ежедневието й. Във връзка с последното се прави искане за преразглеждане
размера на присъденото обезщетение и редуцирането на същото до размера от 1 000
лева.
В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – С. И.
Й., чрез пълномощника й адв. Б. Б. – ПАК (депозиран два пъти, с идентично
съдържание). В същия се излагат съображения за правилност и законосъобразност на
обжалваното съдебно решение, респ. за неоснователност на подадената въззивна
жалба. Претендират се и разноски, направени във въззивната инстанция.
В съдебно заседание, въззивния жалбоподател не е изпратил представител. След
приключване на съдебното заседание по делото са постъпили писмени бележки от
същия, в които жалбоподателя е заявил, че поддържа въззивната си жалба по
изложените в нея твърдения.
Въззиваемата С. И. Й. не се е явила в съдебно заседание, не е изпратила и
представител. Депозирана е писмена защита от пълномощника на въззиваемата Й., в
която се излагат съображения за правилност, законосъобразност и обоснованост на
обжалваното съдебно решение.
Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от
легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по
същество. Решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е
произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен
въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена
материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и
липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в
обжалваната част и само на поддържаните основания.
Съдът, с оглед предмета на въззивното производство, очертан от
въззивната жалба, доказателствата по делото и доводите на страните, намира
от фактическа и правна страна следното:
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да
се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи на районния съд,
по отношение на които липсват оплаквания от страните, т. е. настоящата инстанция не
може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страните по делото.
2
В настоящия случай между страните не съществува спор, че на ***, сутринта
между 07.30 – 08.00 часа, ищцата се движела по ул. „***“ в ***, когато откъм
намиращите се в близост блокове, по една от перпендикулярните улици на улица „***“
изскочила глутница от 4-5 безстопанствени кучета. Същите се спуснали към ищцата,
при което последната застанала неподвижно, изчаквайки животните да се отдалечат.
Кучетата тръгнали надолу по улицата, при което ищцата се обърнала с намерение да
продължи пътя си. В този момент, едно от кучетата, едро и черно на цвят, я захапало в
областта на дясната подбедрица. Съседка на ищцата – свидетелката В. И. К., станала
свидетел, започнала да вика по кучето, при което последното избягало. Ищцата,
придружена от свидетелката В. К., отишла в ЦСМП – ***, където й била оказана първа
помощ.
Разпитана, свидетелката В. И. К. е потвърдила, че е била пряк свидетел на
случилото се. Потвърдила е, че на посочената от ищцата дата, по процесната улица в
***, се е появила глутница кучета, които са нападнали ищцата, като едно от тях я е
ухапало по крака. Свидетелката е посочила още, че оттогава ищцата изпитва страх от
кучета, поради което е променила маршрута си на придвижване до автобуса, с който се
движи всяка сутрин.
По делото е изслушана и приета комплексна съдебно-медицинска експертиза, от
заключението на която се установява, че на твърдяната от ищцата дата последната е
получила травматично увреждане – рана в областта на дясна подбедрица. Установява
се, че същото е възможно да е получено в резултат на ухапване от куче – от действието
на островърх предмет, какъвто представлява и кучешки зъб и отговаря да е получено
по начин и по време, за които се съобщава в исковата молба и в представената по
делото медицинска документация. От обсъжданото заключение се установява още, че
нормалния период за възстановяване при такива увреждания е от порядъка на около
три седмици. В резултат от уврежданията, пострадалата е търпяла физически болки и
страдания в периода на възстановяване, като същите са били по-интензивни в първите
часове и дни след получаване на уврежданията, като са намалявали по интензитет по
време на възстановителния период. Вещото лице е установило, че след зарастването си
раната ще остави ръбец, който представлява козметичен дефект.
От заключението на разглежданата експертиза се установява още, че ищцата
страда към настоящия момент от посттравматично стресово разстройство, като същото
е в пряка причинно-следствена връзка с преживения инцидент, предмет на настоящото
производство. Същото се изразява в тревожност, нарушения на съня и апетита, силно
изразен и устойчив във времето страх от кучета и ситуации, свързани с тях, като
състоянието й е свързано с признаци на паника – треперене, изпотяване и пресъхване
на устата. Вещото лице е посочило, че възстановяването на ищцата от получения силен
стрес и като резултат – посттравматичното стресово разстройство може да продължи
няколко месеца, като съществува вероятност да премине в разстройство в адаптацията
в зависимост от индивидуалните адаптивни и възстановителни способности на
психиката й и от липсата или наличието на евентуални нови психотравмиращи
ситуации от подобно естество, като за този период качеството й на живот ще бъде
влошено с тенденция към постепенно подобряване.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за
незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от
3
изложеното в жалбата. Преценявайки изложените доводи, становището на
насрещната страна, както и събраните по делото доказателства Пернишкият
окръжен съд намира следното:
Районен съд – гр. Радомир е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД.
Основния довод, подробно развит във въззивната жалба се заключава в
отговорността на Община – Радомир, като се изтъква, че в нарушение на разпоредбите
на Закона за местното самоуправление и местната администрация и Закона за защита
на животните първоинстанционния съд не е разграничил отговорността на Общински
съвет – гр. Радомир от отговорността на Община Радомир, предвид че се касае за два
органа с различни права, задължения и правомощия. В тази връзка, настоящата
инстанция намира, че правилно районния съдът е приел, че Общината следва да
отговоря по реда на чл. 49 ЗЗД поради доказано бездействие на нейните органи във
връзка със задължението за изолиране на безстопанствените кучета в определени за
това места (в този смисъл Решение №279/28.09.2011 по дело №1533/2010 на ВКС, ГК,
III г.о.) Пасивно отговорна страна е съответната Община на територията, на която е
извършено деянието. Отговорността на общината следва от възложени със закон
задължения (Закон за защита на животните в сила от 31.01.2008 г. Обн. ДВ. бр.13 от 8
Февруари 2008г., изм. ДВ. бр.80 от 9 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.8 от 25 Януари
2011г., изм. ДВ. бр.92 от 22 Ноември 2011г., изм. ДВ. бр.53 от 27 Юни 2014г., изм. и
доп. ДВ. бр.34 от 3 Май 2016г., изм. ДВ. бр.58 от 18 Юли 2017г., изм. ДВ. бр.17 от 23
Февруари 2018г. Глава пета „Безстопанствени животни”) по организиране
настаняването на скитащите кучета в изолатори, чрез кмета, като изпълнителен орган
на общината, която дейност не е административна и не е проява на властнически
компетенции. Касае се до фактически действия, възложени на Общината със закон.
При доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка с
изолирането на скитащите кучета в определи за целта места, отговорността на
Общината се ангажира по чл. 49 ЗЗД, като юридическо лице, на основание извършено
от нея възлагане на установени със закон нейни задължения. Иска с правно основание
по чл. 49 ЗЗД сочи гаранционно - обезпечителна отговорност за чужди противоправни
и виновни действия или бездействия. Това е отговорността на лицата, които са
възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или
по повод на тази работа, отговорност за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича
от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са
възложили работата, във връзка, с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични
основания за освобождаването им от отговорност. В този смисъл са задължителните за
съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума
на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Следователно, за да
възникне гаранционно - обезпечителната отговорност на възложителя за причинени
вреди при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната действителност да
са настъпили следните материалноправни предпоставки в съотношение на
кумулативност: деяние - действие или бездействие; противоправност - несъответствие
между правно дължимото и фактически осъщественото поведение; вреди, изразяващи
се в неблагоприятно засягане на имуществената и/или неимуществената сфера на
4
увредения, чрез накърняване на неговия телесен интегритет и/или претърпяване на
емоционално-психически болки и страдания; причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени и/или неимуществени вреди;
вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД оборима
презумпция се предполага и виновното лице да е причинило вредите при или при
повод на изпълнение на възложената работа. От събраните по делото доказателства,
преценени в своята съвкупност и взаимовръзка, настоящия състав достига до
единствения и обоснован логичен извод, че на ***, в периода от 07.20 – 08.00 часа,
ищцата С. И. Й. е била нападната от бездомно куче, което, ухапвайки я в областта на
дясната подбедрица й е причинило травматично увреждане. Вследствие на последното,
ищцата е търпяла физически болки и страдания в периода на възстановяване, като
същите са били по-интензивни в първите часове и дни след получаване на
уврежданията, като са намалявали по интензитет по време на възстановителния
период. След зарастването си раната от своя страна, ще остави ръбец, който
представлява козметичен дефект. В резултат от преживяното ищцата страда към
настоящия момент от посттравматично стресово разстройство, като същото е в пряка
причинно-следствена връзка с преживения инцидент, а именно: ухапването от
безстопанственото куче. Констатираното посттравматично стресово разстройство се
изразява в тревожност, нарушения на съня и апетита, силно изразен и устойчив във
времето страх от кучета и ситуации, свързани с тях, като състоянието й е свързано с
признаци на паника – треперене, изпотяване и пресъхване на устата. Възстановяването
на ищцата от получения силен стрес и като резултат – посттравматичното стресово
разстройство може да продължи няколко месеца, като съществува вероятност да
премине в разстройство в адаптацията в зависимост от индивидуалните адаптивни и
възстановителни способности на психиката й и от липсата или наличието на
евентуални нови психотравмиращи ситуации от подобно естество, като за този период
качеството й на живот ще бъде влошено с тенденция към постепенно подобряване.
Заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза съдът кредитира
изцяло, като обосновано и компетентно, без наличие на данни за пристрастност или
некомпетентност на вещите лица, изготвили го.
Същевременно, установените по безпротиворечив начин релевантни факти за
общественото място на увреждането и глутницата от кучета, намиращо се на него,
възприета от св. В. К., преценени заедно със заключение на съдебно-психиатричната и
медицинска експертиза и липсата дори и на индиции, че кучетата са били със
стопанин, водят до логичния извод, че нападението на ищцата е осъществено от
безстопанствено куче. В Закона за закрила на животните са предвидени редица
задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените
кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в
населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това
законът предписва, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички
безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването,
ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях
приюти – чл. 47, ал. 1 от ЗЗЖ. Следователно основната мярка за надзор е именно
настаняването на кучетата в приюти – арг. чл. 41, ал. 1 от ЗЗЖ, като само по
изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети - чл.47, ал. 3
от ЗЗЖ. Следователно надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета
5
са възложени на общините чрез техния изпълнителен орган – кмета. По делото не са
представени доказателства от страна на жалбоподателя – ответник в
първоинстанционното производство във връзка с изпълнение на законово вменените
му задължения под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето,
кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в
изградени и стопанисвани от тях приюти. Следователно по делото е доказано
виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение от Община Радомир
чрез своите служби и изпълнители на работата да осигурява безпрепятствено
придвижване на хора по обществените места на общината, незаплашвани от агресивни
бездомни кучета, поради което е установен по делото и фактическият състав,
обуславящ възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
Община Радомир за противоправното бездействие на нейни служби и изпълнители на
работата съгласно чл. 49 от ЗЗД. По тези съображения съдът намира за неоснователно
възражението на жалбоподателя, че Общински съвет – Радомир, а не Община –
Радомир е пасивно отговорна да отговаря по реда на чл. 49 ЗЗД в настоящия случай.
За прецизност следва да бъде отбелязано, че дори и от страна на Община
Радомир да е приета програма и план за действие по чл. 40 ЗЗЖ, то това не е
единственото задължение на Общината по същия закон. Доколкото ищцата е
нападната и ухапана от безстопанствено куче, то видно е, че дори и да са предприети
мерки от страна на Общината по ЗЗЖ, то същите не са приложени адекватно и
ефективно на популацията на бездомните кучета, като на обществените места в
общинската територия са останали кучета, т. е. не е положена дължимата грижа от
страна на ответната Община. Обстоятелството, че безстопанствено куче
непредизвикано е ухапало човек, само по себе си означава, че Общината чрез своите
органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за ефективното овладяване
на популацията на безстопанствените кучета и за предотвратяване на нападения от тях.
Рискът от връщането на безстопанствените кучета на местата, от които са взети
(прилагането на мярката по чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ) е изцяло в тежест на Общината – същата
може да го използва, но е длъжна да гарантира, че поведението на кучетата няма да е
опасно за здравето и живота на хората, тъй като те са под нейните надзор и грижи
съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ. В тежест на Общината е да докаже извършването на
действия по изпълнението на всички тези мерки, което не е сторено. Установеното
бездействие на органите на Общината във връзка с изпълнение на вменените от закона
задължения за овладяване на популацията на бездомните кучета, включително чрез
изолирането им в специално пригодени за това места – приюти и от това са последвали
вреди за конкретни лица, то Община Радомир отговаря по чл. 49 ЗЗД и следва да бъде
ангажирана гаранционно – обезпечителната й отговорност за причинените на ищцата
неимуществени вреди, както бе посочено и по-горе.
Що се касае до изясняване на използваната от законодателя терминология,
досежно която се изтъкват доводи във въззивната жалба, настоящия съдебен състав не
споделя направеното тълкуване от страна на жалбоподателя. Действително в чл. 50 ал.
2 от ЗЗЖ законодателят е посочил, че организациите и лицата по чл. 49 са длъжни „да
вземат мерки за предотвратяване“ на агресивно поведение на кучетата към хора или
животни. Законодателят, обаче, при регламентацията на съответния вид задължения е
имал предвид вземането на мерки, които да предотвратят изцяло агресивно поведение
на кучетата към хора или животни, т.е. да водят до конкретен положителен резултат.
6
Доколкото в случая се установи агресивно поведение на безстопанствено куче към
човек, то задълженията на Община Радомир, произтичащи от разпоредбата на чл. 50
ал. 2 от ЗЗЖ не са били изпълнени, т.е. дори и да са били взети някакви мерки, то
същите са били очевидно недостатъчни. Именно липсата на достатъчно и продуктивни
мерки говори за бездействие от страна на ответника по смисъла на ЗЗД, още повече, че
в случая се установи наличие на глутница от безстопанствени кучета – 4-5 на брой.
Тълкуване на използваните от законодателя термини в смисъла, изложен във
въззивната жалба би бил в противоречие с целите и духа на закона, доколкото с
последния законодателят е целял конкретен резултат – предотвратяване на агресивно
поведение на кучета към хора или животни, а не просто извършване на действия без
краен резултат и освобождаващи определения субект от възложената му отговорност.
По отношение възраженията за неточен доклад, релевирани във въззивната
жалба, Окръжен съд – Перник се е произнесъл с Определение № 577/29.08.2022г., като
е намерил същите за неоснователни.
Въззивната инстанция приема за неоснователно и възражението на въззивника –
ответник в производството пред РС - Радомир за прекомерност на определеното
обезщетение.
Настоящият съдебен състав приема, че справедливият размер на това
обезщетение, определен съгласно нормата на чл. 52 от ЗЗД е в размер на 4000 лв.,
както и е приел първоинстанционния съд. Размерът на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на
основание чл. 52 от ЗЗД. Понятието "справедливост" съгласно ППВС № 4/64 г. не е
абстрактно понятие, поради което не предпоставя хипотетичен размер на дължимото в
хипотезата на неимуществени вреди, причинени от деликт, обезщетение, а всякога е
свързано с преценката на определени конкретно съществуващи обстоятелства, както с
общественото разбиране на определени съществуващи обстоятелства. Размерът на
обезщетението за претърпените от деликт морални вреди трябва да е съразмерен с
техния действителен размер, който е обусловен както от характера, продължителността
и интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на
пострадалия, така и от икономическата ситуация в страната към момента на
увреждането и установената в тази насока съдебна практика. Предвид степента на
търпените негативни емоции (страх), болки и страдания, техния интензитет, както и
периода на възстановяване и обстоятелството, че са налице остатъчни проявления от
преживяното у ищцата и все още актуален страх, свързан със случилото се, съдът
намира за справедлив спрямо преживените от нея неимуществени вреди размер на
обезщетение в размер на 4000лв. При преценката относно размера на дължимото се
обезщетение,съдът съобрази е обстоятелството, че така определения размер на
обезщетението за неимуществени вреди, съотнесено към размера на минималната
работна заплата към датата на увреждането 20.09.2021 г. е и социално справедливо,
отразява икономическото състояние в страната и покрива типичните и средните за този
вид търпени неимуществени болки и страдания за този вид увреждания, при отчитане
възрастта на пострадалата и нейното здравословно състояние.
Доколкото правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита,
че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение на Районен съд – Перник следва да бъде
потвърдено.
7
По отговорността за разноски:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната
жалба, на основание чл. 273 вр. с чл.78, ал.3 от ГПК право на разноски има само
въззиваемата страна. Същата, обаче, не е представила списък по чл. 80 ГПК и не е
доказала такива, поради и което разноски не й се следват.
-во
На основание чл. 280, ал.2, предл. 1 от ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 52 от 11.04.2022г., постановено по гр. д. №
889/2021г. по описа на Районен съд – гр. Радомир.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.
1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8