№ 668
гр. Стара Загора, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530105012 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК, както и насрещен иск с
правно основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Ищецът твърди в исковата си молба, че на 27.11.2023 г. сключил, в качеството на
кредитодател, с ответника по делото, в качеството на кредитополучател, договор за
предоставяне на кредит от разстояние № .... Договорът бил сключен при условията на
ЗПФУР. Сключването на самия договор се извършило въз основа на подробна информация,
достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg. На същия електронен адрес били публикувани и
общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно същите, сключването на
договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и
маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно
приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържала
преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бил одобрен, той
получавал на личния си имейл договор и общи условия за писмено потвърждаване.
Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по
телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той
получавал втори имейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му
следвало да въведе получения от него код. По принцип, преди извършване на паричния
превод клиентът провеждал видеоразговор с цел идентификация и потвърждаване на
сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При
кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: ********** и следния
имейл: *****************@***.**. Активиращият код бил 4150. Сключването на договора
чрез електронната платформа било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр.
1
с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по
повод дефиницията на това, какво бил електронен документ е чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС)
№ 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г.. Съдът, следвало при
преценка на доказването на факта на сключването на договора, да се придържа към акта на
ЕС. В хода на кандидатстване кредитополучателят изпратил снимка на личната си карта, от
което било видно, че предоставените лични данни съвпадали. Изпратена била снимка за
сравнение. Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност е откраднат то е явно,
че именно ответникът бил предоставил снимките. Направена била справка за валидност на
личната карта - тя била валидна. Извършен бил и видеоразговор, в който се потвърждавала
самоличността на лицето. Ответникът бил изпълнил процедурата по кандидатстване, а не
друго лице. По този начин кредитополучателят сключил договора за предоставяне на кредит
от разстояние, а кредитодателят му изпратил съобщение по телефон, с което го уведомявал,
че паричните средства били преведени по посочения от него начин. В резултат на описаната
процедура на ответника бил отпуснат кредит с главница в размер на 1000.00 лв. Съгласно
чл. 2, ал. 1 от Договора кредитодателят се задължавал да преведе на кредитополучателя сума
в размер на 1000,00 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора предаването на сумата следвало да
бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя била преведена по
банкова сметка с титуляр - ответника, а именно: в „Обединена Българска банка“ АД с IBAN
..., BIC UBBSBGSF. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит, вземането на главница в
размер на 1000,00 лв. било дължимо на 6 вноски, от които първите 5 в размер на 166.67 лв. и
6-та последна вноска в размер на 166.65 лв. за периода 27.12.2023 г. и 25.05.2024 г. Погасена
била главница в размер на 244.30 лв., с което изцяло била погасена вноската за 27.12.2023 г.
и 27.63 лв. от вноската с падежна дата 26.01.2024 г.. Цялото вземане падежирало, преди
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. При изплащане на
вноските по кредита, клиентът трябвало да преведе освен дължимата главница, още и
договорна лихва, която била фиксирана и не търпяла изменения по време на договора.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора, лихвеният процент бил в размер на 40.15 %. Погасена
била договорна лихва за периода 27.11.2023 г. - 27.12.2023 г. Кредитът бил изцяло падежирал
на датата на последната дължима вноска по погасителен план, а именно: 25.05.2024 г. и не
бил погасен. Поради това на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД ответникът бил в забава от
датата на падежиране на целия кредит - 25.05.2024 г. Крайната дата на претендираната лихва
- 21.08.2024 г. била произволно избрана, така че да била преди датата на входиране на
заявлението в съда. Ищецът претендира вземане за законна лихва в размер на 25.59 лв. за
периода 25.05.2024г . до 21.08.2024 г. Ищецът правил опити за уреждане на отношенията
между страните по извънсъдебен ред. Същите били безуспешни, като ответникът не
погасявал задълженията си съгласно договореното. Вследствие ищецът депозирал пред
Районен съд Стара Загора заявление за издаване на заповед за изпълнение. В резултат било
образувано ч.гр.д. № 4037/2024г. По същото била издадена заповед за изпълнение, която
била надлежно връчена на ответника по делото. Той подал възражение срещу нея. Поради
това и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът указал на ищеца да предяви
установителен иск, за да докажем вземането си. Към датата на входиране на исковата молба
2
ответникът дължал на ищеца сумата от 863.70 лв., от които: 755.70 лв. главница по
предоставения кредит, 82.41 лв. претендирани със заявление по заповедно производство
договорна/възнаградителна лихва за периода 27.12.2023 г. до 25.05.2024 г. и 25.59 лв.
лихва/обезщетение за забава за периода от датата на забавата от 25.05.2024г. до 21.08.2024г.,
ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума.
Претендира съдебни разноски в заповедното производство в размер на 100.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение и платената държавна такса за образуване на заповедно
производство в размер на 21.25 лв. Претендира разноските в настоящото производство,
включително юрисконсултско възнаграждение. Ищецът моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника М. Х. Х., че същият дължи на
“ИЗИ ФИНАНС” ЕООД сумата от 863.70 лв., от които: 755.70 лв. главница по
предоставения кредит, 82.41 лв. претендирана със заявление по заповедно производство
договорна/възнаградителна лихва за периода 27.12.2023 г. до 25.05.2024г. и 25.59 лв.
лихва/обезщетение за забава за периода от датата на забавата от 25.05.2024г. до 21.08.2024г.,
ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума. За
вземането има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4037/2024г. на Районен съд
Стара Загора. Претендира разноски в исковото и в заповедното производство. С
определение от 28.04.2025 г. производството по делото е прекратено в частта относно
предявените искове както следва: за сумата 705.70 лв. представляваща главница - за
вноските за периода от 27.12.2023г. до 25.05.2024г. и частично за вноската за 25.05.2024г. над
размера 50.00 лв.; за сумата 82.41 лв. представляваща договорна лихва за периода от
27.12.2023г. до 25.05.2024г.; и за сумата 25.59 лв. представляваща лихва за забава от датата
на забавата 25.05.2024г. до 21.08.2024 г., поради оттегляне на исковете.
В законоустановения срок от ответника е постъпил писмен отговор на исковата
молба, с който заявява, че предявеният иск е допустим, но неоснователен. Не оспорва
получаването на главницата по заема, не оспорва и претендираните суми по размер.
Оспорва сумите на посоченото договорно основание. Моли съда да отхвърли претенцията
относно главница и договорна лихва на договорно основание като неоснователна.
Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба ответникът предявява насрещен иск. В
насрещната искова молба, ответникът твърди, че процесният договор за предоставяне на
кредит №... от 27.11.2023 г. е недействителен поради неточно посочения в него ГПР.
Съгласно чл. 3 (1) от договора за заем, ответникът следвало в срок до пет дни от
сключването на договора за заем да предостави на ищеца едно от следните обезпечения, а
именно: 1. банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или
2. две физически лица - поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да
представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, като
3
нетния им осигурителен доход е в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без
определен срок; да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем,
сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години;
да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната
им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство. В чл. 3 (2) от договора за заем било описано, че в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
кредитополучателят щял да дължи на кредитора неустойка в размер на 346.20 лв. В
процесния случай ответникът не представил подобно обезпечение и въпросната неустойка
била начислена към общото задължение по договора за заем, макар и да не била
претендирана в настоящото производство. В действителност общата сума, която ответникът
следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в
размер на 1,115.41 лева, а по-голяма - в размер на 1,461.61 лева. Клаузата с която се
начислявали допълнителни суми за неустойка при непредоставяне на обезпечение в
изключително кратък срок след сключване на договора за заем за нищожна на осн. чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД. Същата била по същество скрита лихва, маскирана като „неустойка“ с цел да
не бъде включена в ГПР. Договорът бил недействителен поради неточно посочения в него
ГПР. В случая бил налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между
потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду
им правна връзка. Дори и кредиторът да твърдял, че не претендира суми по процесната
клауза, това не го лишавало от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузата и
представлявало неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя.
Клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след
сключването на договора била нищожна. Въпросното вземане, макар и именувано
„неустойка“ нямало характер на такава, то било изначало уговорено без да притежава
присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го
именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който
разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си
гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за
сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в еднодневен
срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага,
съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената
„неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависела от вредите от
неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към
погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер
се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Без отговор оставал въпросът в тази хипотеза какви били вредите,
които понесъл въпросния кредитор. Очевидно било, че неустойката била уговорена, за да
генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на
допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на
4
поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято
стойност да била по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на
кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят бил определил горна граница
на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния
договор, че кредиторът имал право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително
размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен
интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното
съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката,
че неустойката се дължала не при неизпълнение на основното договорно задължение, а
независимо дали кредиторът претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално
не притежавала обезщетителна функция. Неустойката била договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един
кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено
обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желаел да извърши предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело да се приеме, че
неустойката изпълнявала и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не
било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения еднодневен срок от
подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. С въпросната клауза се заобикаляла и
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната
практика била константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от
основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и
в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за
добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
5
разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите били нищожни, освен ако не били уговорени индивидуално, като в алинея 2 от
същата разпоредба било посочено, че не били индивидуално уговорени клаузите, които били
изготвени предварително и поради това потребителят нямал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил
настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV.
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била
транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от
Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не били
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза били индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата
към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочела, че той бил
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърдял, че клауза от договор с
общи условия била договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да
установи този факт. Предвид съдържанието на договорите можело да се направи обоснован
извод, че договорите били бланкови и изготвени при предварително посочени от кредитора
условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху
които потребителят не можел да влияе. Посочената клауза с която се уговаряла неустойка
при непредоставяне на обезпечение следвало да се счита за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения
размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите било налице посочване на
лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.
Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните
такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за
потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят
трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят
заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на
6
потребителя - да върнел предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други
задължения. Да се приемело обратното, означавало да се допусне възможност за заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на
разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита,
размерът на които да не се включвал в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит
била налице именно такава хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя да
учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не били взети предвид при
изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно
която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона била нищожна, то в процесния договор имало явен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действителния, следователно бил
нищожен. Договорът за заем бил недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителният годишен процент на разходите.
Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с
характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал.
4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Предвид най-актуалната практика на СЕС по този върпос, а именно решение по
дело С- 714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябвало да се тълкува в смисъл, че
разходите уговорени към договор за потребителски кредит представляващи конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит попадали в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и) - какъвто бил
настоящия случай. Било прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябвало да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не
бил посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускали този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да водело единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В Решение от
15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС било прието, че посочването в договор за кредит на
по-нисък от деиствителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г")
от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиквало или можело да
подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би
взел, тази невярна информация трябвало да се окачестви като "заблуждаваща" търговска
практика на основание член 6, параграф 1 от тази Директива. Ответникът моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че договор за предоставяне на кредит
№... от 27.11.2023 г. е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. Претендира
7
разноски и адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона
за адвокатурата.
В законоустановения срок по делото е постъпил писмен отговор на насрещната
искова молба. Главницата била отпуснатата, но неусвоена сума по договора. Тя не се
включвала в ГПР, като била дължима независимо дали договорът бил действителен или не.
Договорната лихва била включена в ГПР, съгласно формулата в ДР на ЗПК. Единствената
клауза, която можела да не е включена в ГПР и с това да се уважал насрещния иск била тази
за неустойка. Клауза за неустойка вече нямало, съответно тя не била част от договора,
поради което тя не следвало да се включва в определянето на размер на ГПР. Размерът на
ГПР бил изчислен по методика в нар. 1 от ДР на ЗПК - същата била дословно спазена.
Размерът на ГПР бил под законово определения, който бил 50% от стойността на кредита.
Поради това възраженията в тази насока били неоснователни и недоказани. Ищецът моли
съда да отхвърле исковата молба, като неоснователна. В случай, че бъде уважен насрещния
иск, ищецът моли съда да не присъжда адвокатско възнаграждение. Самото дело било
заведено с основната цел да се присъди такова. Съществувал друг начин да се защитят
правата на ответника и без да се води насрещен иск - да се подаде отговор на исковата
молба. В него можело и следвало да се посочи всичко, което се съдържало в насрещния иск.
Отделно от това, съдът служебно следял за действителността на договора, т.е. за правата на
ответника, но без насрещен иск нямало да се претендира адвокатско възнаграждение. При
това положение трудно можело да се намери причина за делото, освен облагодетелстването
на процесуалния представител. Делото можело да се избегне и при опит за доброволно
уреждане на спора. Такова нямало, вероятно поради това, че така процесуалният
представител нямало да се облагодетелства. Ясно било, че делото било водено за адвокатско
възнаграждение, а не за защита на правата на ищеца. Имало и други „тривиални“
особености на делото предполагащи да не се присъждало възнаграждение в пълен размер.
От тях било видно, че поначало процесуалният представител не положил действия
характерни за типично дело по такъв иск. Неговата „защита“ се ограничила само с
изготвянето на една искова молба, сама по себе си бланкова. Такива имало в интернет
пространството и се ползвали от повечето адвокати занимаващи се с такива дела. Следвало
да се има предвид Решение С - 438/22 на СЕС. Съгласно него съдът можел да редуцира
претендираното адвокатско възнаграждение и под минимума на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Който
минимум бил обвързан от НМРАВ. Решението било задължително за Българските
съдилища. Считам, че с оглед изложеното по повод допустимостта на иска, то такова
приложение е наложително. На основание чл. 78, ал. 2, евентуално ал. 3 от ГПК, претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Моли съда да я отхвърли насрещната искова
молба като неоснователна и недоказана, тъй като неустойка вече нямало, съответно нямало
какво да измени размера на ГПР. Моли да не се присъждат разноски, доколкото насрещният
иск бил част от производство между същите страни, с предмет един и същ договор и със
същите процесуалния представители. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
8
страните, намери за установено следното.
Съдът е сезиран с първоначален иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, който представлява
специален положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на
кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение въз основа на
документ сума се дължи. По иска по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК кредиторът следва да докаже
факта, от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 4037/2024 г. по описа на Старозагорския районен
съд, съдът е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 2182/16.09.2024 г. за сумата
755,70 лева за главница от невърнат кредит по договор за предоставяне на кредит
№.../27.11.2023 г. с 82,41 лева договорна лихва от 27.12.2023 г. до 25.05.2024 г., с 25,59 лева
лихва за забава от 25.05.2024 г. до 21.08.2024 г. и законна лихва върху главницата от
09.09.2024 г. до изплащането й, както и сумата от 71,25 лева за разноски по делото.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от длъжника и в срока по
чл.415, ал.4 ГПК е подадена настоящата искова молба.
По делото не спорно, че между страните е сключен договор за предоставяне на
кредит №.../27.11.2023 г. Съгласно същия договор на ответника е предоставена сума в размер
на 1000 лв. със задължение за връщането й в срок от 180 дни на шест месечни вноски, при
годишен лихвен процент 40,15% и годишен процент на разходите 48,44%. Не се спори още,
че ответникът е получил сумата в размер от 1000 лв. В чл.3, ал.1 от договора е посочено, че
потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на същия
договор, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Банкова гаранция в
полза на кредитора за дължимата сума по кредита със срок на валидност 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по договора или 2. Две физически лица
поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от
работодател за размера на трудовото възнаграждение , като нетния им осигурителен доход е
в размер над 1000 лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са
потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“
ЕООД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към
други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да се със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за
поръчителство. Алинея 2 на чл.3 от договора сочи, че страните се съгласяват, че
неизпълнение на задължението по предходната алинея ще причини на кредитора вреди, за
чието обезщетяване се дължи неустойка. Размерът на тази неустойка е съобразен с
особеностите на договора и потребителя, като е 346, 20 лева. Неустойката се начислява в
деня, следващ неизпълнението по предходната алинея и се заплаща с погасителната вноска.
При предсрочно погасяване на договора за кредит, начислената неустойка се редуцира
съобразно договорната лихва.
От изложеното съдът достига до извода, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по договор за заем по смисъла на чл.240 и сл. от ЗЗД.
Спорното материално правоотношение попада и в легалната дефиниция на договора за
9
потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение и
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора.
В случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на същинско
задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително изискване на
кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката противоречи на
разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително уговорено
обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за обезпечаване
изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава изпълнението и не
обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно задължение за връщане на
заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във връзка с обезпечаването на
задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори и при изпълнение на
същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури поръчител в тридневен срок
от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза
извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се
превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско
договорно задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
В случая при определяне на размера на ГПР очевидно не е включена неустойката по
чл.3, ал.2 от договора, тъй като размерът на неустойката съгласно погасителния план е
346,20 лв. и представлява повече от 1/3 от главното задължение на кредитополучателя. С
това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за
потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото
сключването заплащането на неустойка при непредставяне на поръчителство е предвидено в
10
самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да
бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се
има предвид, че неустойката надвишава значително по размер договорната лихва, то
включването й при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия
мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19,
ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще
надхвърли допустимия петкратен размер на годишния процент на разходите.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита е в размер на
1000 лв., за която не се спори, че е получена от ответника. От страна на ищеца се признава
обстоятелството, че ответникът е заплатил сума по договора за потребителски кредит в
размер на 244,30 лева, като от ответната страна не са ангажирани доказателства за
допълнителни плащания.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК е
основателен и следва да бъде уважен до размера на 50 лева, представляваща част от вноска
за главница по договора с падежна дата 25.05.2024 година по договор за предоставяне на
кредит №.../27.11.2023 г., и законна лихва от 09.09.2024 г. до изплащането й, присъдени със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2182/16.09.2024 г. по ч. гр.
д.№ 4037/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд.
Ответникът е предявил насрещен иск за прогласяване недействителността на договор
за предоставяне на кредит №.../27.11.2023 г. на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
По-горе бяха изложени мотиви, обуславящи извод за недействителност на посочения
договор на заявеното от насрещния ищец основание, които не следва да бъдат преповтаряни.
С оглед на това предявеният насрещен иск за прогласяване недействителността на договор за
предоставяне на кредит №.../27.11.2023 г. на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК се
явява основателен и следва да бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените разноски в заповедното производство съобразно установената част от
вземането, в размер на 4,12 лв., представляващи държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, и направените в исковото производство разноски съобразно уважената част
от предявения иск в размер на 8,68 лв., представляващи държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл.78, ал.1 ГПК следва да бъде осъден ищецът да заплати на ответника
направените разноски за уважения насрещен иск в размер на 50 лв., представляващи
11
държавна такса.
На процесуалния представител на ответника и ищец по насрещния иск се дължи
адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно
разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът
присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не може да бъде
приложено предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените
в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и
обоснована), като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая
цената на първоначалния иск е 863,70 лева, а на насрещния иск – 1115,70 лв., по делото не са
събирани доказателства извън представените писмени такива, адвокатът на ответника и
ищец по насрещния иск не е присъствал в единственото открито съдебно заседание,
предметът на доказване по насрещния иск се включва в този по първоначалния такъв,
фактическата и правната сложност на спора не е по-висока от типичната за подобен вид
дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така изяснените
параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира,
че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от
посоченото в чл. 7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа, като се отчете и прекратената част от производството по първоначалния иск /чл.78,
ал.4 ГПК/, именно 492,91 лв. Що се отнася до претендираното възнаграждение в
заповедното производство, следва да се има предвид, че заповедното производство е
уредено от законодателя като едностранно. Затова в чл.7, ал.7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за възнаграждения за адвокатска работа то е поставено наред с други едностранни
производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се осъществява
чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай минималното
адвокатско възнаграждение се определя по чл.11 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа. Подаването на възражение в срока по чл.414 ГПК е
условие за започване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.415, ал.1, т.1 ГПК. То
няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на
заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната
защита на длъжника - в този смисъл е определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по
ч. т. д. № 3074/2018 г. Доколкото в случая бланкетното възражение в заповедното
производство е подадено от адвокат пълномощник, по аналогия за дейността му следва да се
приложи хипотезата на чл.6, т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа – за изготвяне на други молби /200 лв./. Ето защо на адвоката на
12
ответника /длъжник в заповедното производство/ следва да бъде определено
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА съобразно установената част от вземането в размер на
188,42 лв.
Тъй като с влязло в сила определение от 28.04.2025 г. производството по гражданско
дело № 5012/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд е прекратено в частта относно
предявените искове както следва: за сумата 705.70 лв., представляваща главница - за
вноските за периода от 27.12.2023г. до 25.05.2024г. и частично за вноската за 25.05.2024г. над
размера 50 лв.; за сумата 82.41 лв., представляваща договорна лихва за периода от
27.12.2023г. до 25.05.2024г.; и за сумата 25.59 лв., представляваща лихва за забава от датата
на забавата 25.05.2024г. до 21.08.2024 г., поради оттегляне на исковете, заповедта за
изпълнение следва да бъде обезсилена в посочената част /т.13 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК/.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. Х. Х. от гр. Стара Загора, ...,
ЕГН ********** съществуването на вземането на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, със седалище и
адрес на управление гр. София 1408, район „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“№17,
ап.1, ЕИК *********, представлявано от Б.И.Н., за сумата 50 лева представляваща част от
вноска за главница по договора с падеж 25.05.2024 година по договор за предоставяне на
кредит №.../27.11.2023 г., и законна лихва от 09.09.2024 г. до изплащането й, присъдени със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2182/16.09.2024 г. по ч. гр.
д.№ 4037/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд.
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
договор за предоставяне на кредит №.../27.11.2023 г., сключен между „ИЗИ ФИНАНС“
ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София 1408, район „Триадица“, ж.к. „Иван
Вазов“, ул. „Балша“№17, ап.1, ЕИК *********, представлявано от Б.И.Н., и М. Х. Х. от гр.
Стара Загора, ..., ЕГН **********.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
2182/16.09.2024 г. по ч. гр. д.№ 4037/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд в
частта за сумата 705.70 лв., представляваща главница - за вноските за периода от 27.12.2023г.
до 25.05.2024г. и частично за вноската за 25.05.2024г. над размера 50 лв.; за сумата 82.41 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 27.12.2023г. до 25.05.2024г.; и за сумата 25.59
лв., представляваща лихва за забава от датата на забавата 25.05.2024г. до 21.08.2024 г.
ОСЪЖДА М. Х. Х. от гр. Стара Загора, ..., ЕГН ********** да заплати на „ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София 1408, район „Триадица“,
ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“№17, ап.1, ЕИК *********, представлявано от Б.И.Н., сумата
4,12 лева, представляваща разноски в заповедното производство, както и сумата 8,68 лева,
представляваща разноски в исковото производство.
13
ОСЪЖДА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София
1408, район „Триадица“, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша“№17, ап.1, ЕИК *********,
представлявано от Б.И.Н., да заплати на М. Х. Х. от гр. Стара Загора, ..., ЕГН **********
сумата 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София
1408, район „Триадица“, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ №17, ап.1, ЕИК *********,
представлявано от Б.И.Н., да заплати на адвокат Д. Г., АК Ловеч, с личен №**********, със
служебен адрес гр. Троян, ..., сумата 681,33 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
14