РЕШЕНИЕ
№ 98
гр. Монтана, 20.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20211600500415 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на „А.
М.“ ЕООД, представялвано от управителя П.К., против решение на Районен съд –
Монтана от 2 юли 2021 г. по гр. д. № 495/2020 г., с което е отхвърлен установителен
иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Жалбоподателят „А.М.“ ЕООД чрез юрисконсулт И.Й. твърди във въззивната
жалба, че решенето на МРС е неправилно и незаконосъобразно, затова моли да бъде
отменено и вместо него МОС да постанови ново, с което да уважи предявения иск по
чл. 422 от ГПК. На първо място въвежда довод за допуснато процесуално нарушение,
изразяващо се в необсъждане на събрани по делото доказателства, което е довело и до
неправилни правни изводи. Твърди, че безспорно е установено дисциплинарното
нарушене на въззиваемата, което е дало основание за издаване на заповед за
дисциплинарно наказание уволнение и за плащане на обезщетение за неспазен срок на
предизвестие. Дължимо е и обезщетение в размер на една работна заплата за
нанесените имуществени вреди, като по този начин се реализира ограничена
имуществена отговорност на работничката.
Въззиваемата Г. Г. оспорва въззивната жалба и моли да бъде оставена без
уважение. Поддържа, че трудовото й правоотношение е прекратено по реда на чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ с акт на Инспекцията по труда, а не поради дисциплинарно уволнение,
1
поради което тя не дължи обезщетение за неспазен срок на предизвестие.
Пълномощникът, назначен за осъществяване на правна помощ на въззиваемата – адв.
Д.С., е представила отговор на въззивната жалба, в който развива подробни
съображения за правилността на обжаваното решение и поддържа становище, че
заповедта за дисциплинарно уволнение е незаконосъобразна, поради което не поражда
и задължение за плащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие. Моли
решението да бъде потвърдено.
При въззивното разглеждане на делото са представени нови писмени
доказателства от жалбоподателя. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди
събраните в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема
за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред РС – Монтана е бил предявен иск по чл. 422 от ГПК за установяване
съществуването на вземане на „А. М.“ ЕООД против Г. .Г.. По ч. гр. д. № 2198/2019 г.
на РС – Монтана е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Г.Г.
за сумата 2 240 лв, включваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие в размер
на три работни заплати или 1680 лв и сумата 560 лв, дължими на основание чл. 210 от
КТ.
Въззиваемата оспорила вземането, поради което в срока по чл. 415, ал. 4 от
ГПК е предявен иск за установяване съществуването му.
По делото е установено, че Г.Г. работела във въззиваемото дружество като
работник *по трудов договор, сключен на 23 май 2018 г. и допълнен със споразумение
от 1 януари 2019 г. Съгласно трудовия договор правоотношението може да бъде
прекратено с едностранно предизвестие от 90 дни.
На 31 май 2019 г. въззиваемата напуснала работното си място преди края на
работния ден, за което работодателят съставил протокол. На 4 юни 2019 г. бил
съставен нов протокол, с който се констатира, че Г. не се е явявала на работа от 31 май
2019 г. На 5 юни 2019 г. работничката представила на работодателя болничен лист за
периода 3-7 юни 2019 г. По-късно бил представен и болничен лист за периода 7-24 юни
2019 г.
На 1 юни 2019 г. със Заповед № 14 работодателят наложил ограничена
имуществена отговорност на въззиваемата в размер на една работна заплата от 560 лв.
Заповедта била връчена на Г. на 27 юни 2019 г. като тя отказала да я получи. На 8 юни
2019 г. работодателят издал Заповед № 14А, с която наложил на Г. дисциплинарно
наказание уволнение и определил, че работничката дължи на основание чл. 221, ал. 2
от КТ обезщетение за неспазен срок на предизвестие в размер на три работни заплати
или 1680 лв. Тази заповед също е връчена на 27 юни 2019 г. при отказ на Г. да я
2
получи.
От своя страна работничката предприела действия по прекратяване на
трудовото правотоотношение поради неизплатено възнаграждение. Тя изпратила
писмо на работодателя, получно от него на 3 юни 2019 г., с което заявила, че на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ счита правоотношението за прекратено, като
посочила, че не й е изплатена заплата за месец май 2019 г. Работодателят отговорил на
Г. с писмо и я уведомил, че не е настъпил падежът за плащане на заплатата за месец
май 2019 г., тъй като според трудовия договор тя се дължи на края на месец юни. Г. се
обърнала към Инспекцията по труда, която предприела извършване на проверка,
завършила с разпореждане по чл. 327, ал. 2 от КТ, издадено на 9 август 2019 г., за
прекратяване на трудовото правоотношение между Г.Г. и „А.М.“ ЕООД, считано от 27
юни 2019 г.
При така установените факти МРС е приел, че заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание уволнение не е била връчена на работничката, нито е бил
спазен редът по чл. 193 от КТ за снемане на обяснения от нея, както констатирал и друг
порок в заповедта – липса на мотиви относно извършеното дисциплинарно
нарушение. Като е счел, че липсва годен акт, с който се налага дисциплинарното
наказание, МРС е стигнал до извода, че не се дължи и обезщетението за неспазен срок
на предизвестие.
Относно ограничената имуществена отговорност и наложената санкция от 560
лв, допълваща сумата 1680 лв до пълния размер по заповедта за изпълнение МРС не е
изложил мотиви, но е отхвърлил иска изцяло.
Въззивният съд като извърши собствен анализ на събраните доказателства,
приема следното:
Основание на претенираните от работодателя вземания са две заповеди: №
14/01.06.2019 и № 14А/09.06.2019 г. С първата се реализира ограничена имуществена
отговорност на работничката размер на 560 лв, а с втората й е наложено
дисциплинарно наказание уволнение,поради което дължи обезщетение по чл. 221, ал. 1
от КТ в размер на три заплати. Двете заповеди са достигнали до работничката на 27
юни 2019 г. Тя е оказала да ги получи, това е удостоверено с подписите на двама
служители при работодателя, поради което следва да се приеме, че работодателят е
положил усилия да уведоми работничката за издадените заповеди и връчването се
счита редовно.
За да породят действие обаче, двете заповеди трябва да са законосъобразни. Още
с възражението по чл. 414 от ГПК въззиваемата е посочила, че не е налице
дисциплинарно уволнение и е оспорила дължимостта на двете суми, което следва да се
разглежда като оспорване на заповедите на работодателя. Съгласно чл. 210, ал. 3 от КТ
заповедта за ограничена имуществена отговорност може да бъде оспорена в
3
едномесечен срок, а тази за дисциплинарно уволнение – в 3-годишен срок (чл. 358,
ал.1, т. 3 от КТ). Срокът за оспорване на първата заповед е бил изтекъл, но съгласно чл.
358 от КТ този срок е давност и не се прилага служебно от съда, а възражение от
работодателя не е въведено. От това следва, че в настоящото производство следва да се
провери законосъобразността на двете заповеди, като основания за претендираните от
работодателя парични вземания срещу работничката.
Заповедта за дисциплинарно уволнение страда от редица пороци, поради което
МОС я намира за незаконосъобразна.
На първо място преди да пристъпи към налагане на дисциплинарно наказание
работодателят е длъжен да уведоми работника какво нарушение е извършил и да му
даде възможност да обясни поведението си – чл. 193 от КТ. В случая работодателят е
констатирал неявяване на работа, което безспорно е нарушение на трудовата
дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ и е правил опити да се свърже с работничката
по телефона, но липсват доказателства тя да е била уведомена, че срещу нея започва
дисциплинарно производство и да е била поканена да даде писмени обяснения. Самата
заповед не съдържа мотиви, каквито се изискват съгласно чл. 195, ал. 1 от КТ.
Работодателят е длъжен да посочи кое е нарушението на трудовата дисциплина и кога
е извършено. В процесната заповед № 14А/08.06.2019 г. нито е посочено
дисциплинарното нарушение, нито кога е осъществено. Налице е единствено
позоваване на констативни протоколи (без посочване на датата и фактите, за които се
отнасят) и на Заповед № 14 от 1 юни 2019 г. Въпросните протоколи не са връчвани на
работничката и тя не е запозната с констатациите в тях. В заповедта за уволнение е
цитирана разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 3 от КТ, дефинираща неизпълнението на
възложената работа и неспазването на техническите и технологичните правила като
дисциплинарни нарушения, но това не е достатъчно, за да замести дължимите от
работодателя мотиви.
От съдържанието на заповедта за дисциплинарно уволнение не става ясно за
какво нарушение е наложено най-тежкото дисциплиарно наказание, кога то е
извършено. Това води до незаконосъобразност на тази заповед, поради което тя не
може да породи правно действие, следователно не обвързва работничката и в частта, с
която е определено да плати на работодателя обезщетение от 1680 лв - три работни
заплати, за неспазения срок на предизвестие.
Дължимостта на сумата 560 лв се обосновава от работодателя с реализиране на
ограничена имуществена отговорност по чл. 210 от КТ. В издадената Заповед №
14/01.06.2019 г. също липсват мотиви, които да посочат признаците на фактическия
състав на нарушението, от което се поражда ограничената имуществена отговорност.
Тази заповед също препраща към „констативни протоколи“ без да са
индивидуализирани чрез дата на съставяне и факти, за които се отнасят. Невъзможно е
4
да се установи кои трудови задължения е нарушила работничката, в резултат на които
да е настъпила имуществена вреда. Фактическият състав на ограничената имуществена
отговорност на работника включва противоправно деяние в рамките на трудовите
задължения на работника, извършено виновно, вреда и причинна връзка между тях.
Този фактически състав трябва да може да се изведе от заповедта за ограничена
имуществена отговорност. Доколкото тази заповед по съществото си е едно изявление
за прихващане на насрещни вземания: вземането на работодателя за обезщетение
срещу трудовото възнаграждение на работника, то те следва да са изискуеми и
ликвидни. За да бъде установена по основание и размер ограничената имуществена
отговорност, то в заповедта за налагането й следва ясно да е дифинирана чрез
изискуемото от КТ съдържание: кое е нарушението, кога е осъществено и какви вреди
са настъпили.
В процесната Заповед № 14/01.06.2019 г. работодателят не е изпълнил
изискването за задължителните реквизити на заповедта, поради което тя е
незаконосъобразна и не обвързва работничката.
В обобщение следва да се отбележи, че вземанията на въззивника не са
установени, тъй като заповедите, съставляващи основание на тези вземания, са
незаконосъобразни.
При така изложените мотиви МОС намира исковете по чл. 422 от ГПК за
несонователни, до какъвто краен извод е дотигнал и първоинстанционният съд, затова
потвърждава обжалваното решение.
При въззивното разглеждане на делото жалбоподателят представи писмени
доказателства, но те са неотносими към спора, тъй като касаят развитието на
административното производство, проведено от Инспекцията по труда по заявление на
Г.Г. за прекратяване на трудовото й правоотношение по чл. 327, ал. 2 от КТ, а това
дали продължава да съществува трудовоправна връзка между страните не е предмет на
настоящия спор.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260288 от 2 юли 2021 г. по гр. д. № 495/2020 г. на
Районен съд – Монтана.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6