№ 67
гр. София, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20211000501043 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 261456 от 26 ноември 2020г. по гр. д. № 13049/2019г.
Софийски градски съд, ГО, 26 състав е осъдил “Застрахователна компания
Лев инс“ АД да заплати на М. Б. Н. сумата от 30 000 лв., ведно с лихвата за
забава от 24.08.2019г. до окончателното изплащане, представляваща
обезщетение за причинени от пътнотранспортно произшествие на
01.08.2018г. неимуществени вреди – болки и страдания от телесни
увреждания, причинени виновно от застрахован при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите водач А. И. К., като
отхвърлил иска за неимуществени вреди за разликата до първоначално
предявения размер от 60 000 лв. ведно с лихвата за забава, както и иска за
лихвата за забава върху присъдената сума за периода от 01.08.2018г. до
23.08.2019г., като неоснователни; осъдил ищцата да заплати на ответника
разноски по делото в размер на 25 лв.; осъдил ответника да заплати на
Софийски градски съд държавна такса в размер на 1 200 лв. В решението е
посочено, че след влизането му в сила дължимите на ответника разноски
следва да се приведат по посочена банкова сметка.
1
Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба
срещу решението по гр. д. № 13049/2019г. на СГС в отхвърлителната му част,
подадена от К. Б. Ж., върху която е преминало процесуалното положение на
починалата след постановяване на решението ищца. С доводи, концентрирани
върху нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на търсеното
обезщетение, се иска отмяна на решението в обжалваната част и вместо това
уважаване на иска за още 30 000 лв.
Ответникът ЗК „Лев инс“ АД също е подал въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, но в негова осъдителна част – над
присъдения размер на обезщетението от 20 000 лв., и с доводи също за
нарушение на чл. 52 ЗЗД, но и за нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – поради
съпричиняване на вредоносния резултат, иска отмяна на решението в тази
част и вместо това отхвърляне на предявения иск над посочения размер. В
тази връзка се позовава на проект на Методика за определяне на обезщетения
при действието на КЗ. Релевира и доводи за недоказаност на деликтно
поведение на конкретен водач, както и за липса на причинно – следствена
връзка между увреждането на ищцата в областта на лявата гривнена става и
описания в заключението на авто-техническата експертиза механизъм на
ПТП, които не кореспондират с обжалваемия интерес с упражненото право на
жалба. Изложени са и оплаквания, че лихвата за забава не се дължи от датата
на завеждане на претенцията (тук не е съобразено, че съдът не е присъдил
лихва от тази дата), въпреки това е формулирано искане само за отмяна на
решението в частта му, присъждаща обезщетение над 20 000 лв. до 30 000 лв.
ведно със законната лихва. Допълнително в молба от 30.11.2021г. (именувана
„становище“) е уточнено, че не е атакувано решението в частта, в която е
присъдена лихва върху сумата 20 000 лв. от определен момент.
ЗК „Лев инс“ АД е подал и отговор на въззивната жалба на ищцата,
с който е оспорил същата.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел,
че в полза на ищцата на 83 години към датата на ПТП, е възникнало
вземане по чл. 432, ал. 1 КЗ в размер на 30 000 лв. - обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие естеството на травматичните увреди и
тежестта на увреждането, характера на лечението, продължителността и
интензивността на болките и страданията, както и на възстановителния
2
период, претърпените неудобства за битовото обслужване на ищцата, както и
непълното възстановяване на ищцата, а също и икономическите условия в
страната и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането.
СГС е счел за недоказано възражението на ответника за съпричиняване на
вредоносния резултат.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно, допустимо в обжалваните части, а като
косвен резултат от решаващата си дейност счита същото и за правилно в
обжалваните части.
Застраховането срещу гражданска отговорност е правоотношение, по
силата на което застрахователят се задължава да обезпечи застрахователна
закрила срещу риска от възникване на гражданска (деликтна) отговорност в
тежест на застрахования, като при настъпване на застрахователното събитие,
плаща дължимото от последния обезщетение за вредите, причинени на трети
лица. Застрахователното събитие при тази застраховка, като проекция на
застрахователния риск, е възникването на гражданска отговорност в тежест на
застрахования. Отговорността на застрахователя възниква на основание
застрахователно правоотношение, а отговорността на причинителя на
непозволеното увреждане, на основание деликт. Т. н. пряко право на
увредения срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ за изплащане на
застрахователното обезщетение, предявено в настоящия процес, и правото му
да търси обезщетение на деликтно основание, възникват в един и същи
момент – този на настъпването на застрахователното събитие (в случая ПТП),
при което е причинено непозволеното увреждане. За упражняване на прякото
право на увреденото лице не е необходимо гражданската отговорност на
застрахования да бъде установена със сила на пресъдено нещо, но в случая е
установена с акт на наказателния съд (одобрено от съда споразумение).
С оглед обстоятелството, че решението на първоинстанционния съд в
осъдителна в полза на ищцата част не е обжалвано, въпреки доводи на
жалбоподателя-ответник за причиняване на вредоносния резултат от самата
ищца и недоказано деликтно поведение на застрахования водач, въззивният
съд в правоприлагащата си дейност изхожда от положението, че тя е
3
пострадало лице от ПТП, станало на 01.08.2018г., от което са й причинени
телесни увреждания, а ответникът е застраховал гражданската отговорност на
делинквента, причинил процесното ПТП (чл. 297 вр. чл. 298, ал. 1 ГПК вр. вр.
чл. чл. 429 – 437 вр. чл. 477 и сл. КЗ). Със задължителен акт за гражданския
съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, е прието, че
вследствие на ПТП на ищцата е причинена описаната в споразумението
средна телесна повреда – счупване на лявата лъчева кост ( чл. 300 ГПК ; чл.
413, ал. 2 и 3 НПК).
Спорно във въззивното производство, съобразно оплакванията във
въззивните жалби, е какъв е размерът на обезщетението, предназначено да
възмезди болките и страданията, понесени от ищцата, чиято легитимация
като пострадало лице е призната от съда, но чийто изводи относно дължимия
размер на обезщетението, в това число обема на причинените увреждания на
ищцата, се оспорват като необосновани, съотв. поддържа се неправилно като
резултат приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Жалбоподателката –
правоприемник на ищцата счита, че обезщетението е занижено, а
жалбоподателят – ответник намира същото за завишено. Спорен е и въпросът
налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат, на каквото ответникът
се позовал в срока за отговор на исковата молба, и на колко се оценява то.
С определение от 06.02.2019г. по НОХД № 2020/2019г. на СРС, НО,
18 с-в е одобрено цитираното по-горе споразумение за прекратяване на
наказателното производство, като А. (каквото съдът е приел, че е точното
собствено име) И. К. се е признала за виновна в това, че на 01.08.2018г. около
20,30ч. в гр.Бухово, на ул.Младежка“ , в района на блок 1А, с посока на
движение от ул. „Стефан и Велко” към ул. „Лазар Пешев”, управлявала
моторно превозно средство — лек автомобил марка „БМВ”, модел „525
ТДС”, с peг. № ********, без да има необходимата правоспособност и при
извършване на маневра „движение назад”, е нарушила правилата за
движението по пътищата, визирани в ЗДвП, а именно: чл. 40, ал. 1 ЗДвП:
“Преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят
зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или
затруднения за останалите участници в движението“, чл. 40, ал. 2 ЗДвП: „По
време на движението си назад водачът е длъжен непрекъснато да наблюдава
пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно, той е длъжен да
осигури лице, което да му сигнализира за опасности ”, като в резултат на това
е реализирала пътно-транспортно произшествие с намиращата се зад
автомобила пешеходка – М. Б. Н., като по непредпазливост й причинила
4
средна телесна повреда, изразяваща се в следните травматични увреждания:
Счупване на лъчевата кост на лявата предмишница на типично място,
причинило на Н. трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник
за срок, по - дълъг от тридесет дни - престъпление по чл. 343, ал. 3 пр.
предпоследно, б. „а“, пр. 2 вр. ал. 1, б. „б“, пр.2 вр. чл. 342 ал. 1 пр. 3 НК. С
оглед приетата за съставомерна вреда и задължителната сила на
споразумението и относно този елемент на деянието, ответникът не може да
оспорва този резултат от ПТП и в този смисъл не подлежат на обсъждане
доводите му от въззивната жалба, че увредата на лявата гривнена става (в
областта на китката, описана като травма на лъчевата кост на типично място в
споразумението) не е в причинна връзка с процесното ПТП. При установено
авторство на деянието със задължителния за гражданския съд акт,
недопустими са и доводите, че не било установено „коя от двете коли е
ударила пешеходката“.
Във връзка с установяване на механизма на ПТП и в частност на
съпричиняващо поведение по делото е разпитана като свидетел водачът –
делинквент К., чийто показания като свидетелстваща за собственото си
противоправно поведение подлежат на преценка по реда на чл. 172 ГПК. От
показанията й е установено, че все още в светлата част на денонощието била
помолена от нейна съседка да премести колата си малко назад, за да може
съседката й да излезе със своята кола, която била паркирана пред тази на
свидетелката. Св. К., която била неправоспособна, качила в колата детето си,
тогава бебе, след това и тя се качила. Запалила двигателя, оправила всички
огледала и потеглила леко назад. След като преместила колата, слязла от
колата и видяла ищцата на земята, която не видяла преди това. Разстоянието,
на което свидетелката е преместила автомобила, местонахождението на
ищцата и наличието в близост на пешеходна пътека представляват твърдения
на причинителя на вредите, част от защитната й теза, които следва да се
съпоставят с други данни по делото и съдът не приема за установени въз
основа на обсъжданите показания тези факти.
От заключението на автотехническата експертиза, неоспорено от
страните, възприето от първоинстанционния съд, въз основа, на което
изхожда в решаващата си дейност и въззивният съд, възприемайки като
обективно заключението, е установено следното: мястото на удара между л.а.
5
БМВ и пострадалата пешеходка по широчина на платното за движение на ул.
„Младежка”, е на около 5,5 м вляво от десния бордюр по посока на
движението на автомобила и по дължина на платното за движение, и се
намира в района на вх. А на бл. 1 А. Ударът е настъпил върху платното за
движение. Пешеходката не е пресичала на пешеходна пътека и няма
обективни данни такава да се намира в района на ПТП. Скоростта на
движение на л. а. БМВ в момента на настъпилия удар с пешеходката е била
около 10 км/ч, достигната след като преди това автомобилът е бил спрял.
Преди настъпването на ПТП пострадалата пешеходка се е движила отзад на
процесния автомобил, който е бил спрял. Когато се е намирала отзад
автомобила и на разстояние не повече от 1 м встрани от автомобила, водачът
на автомобила е имал възможност да я възприеме и да не потегля на заден
ход, вместо това в този момент е потеглила назад. Автомобилът е изминал
разстоянието до пешеходката за по - малко от 1 секунда. За посоченото време
пострадалата, намираща се отзад, не е имала време да излезе от динамичния
коридор на автомобила и да предотврати настъпването на удара със задната
част на автомобила. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че е
изходило от положението, че ищцата не е могла да предвиди в кой момент ще
потегли спрелият автомобил, като е изминала разстоянието от средата на
платното за движение до мястото на удара за 2,5 секунди със спокоен ход.
От заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска
експертиза, изготвено от вещо лице ортопед – травматолог, е установено по
делото, което не е оспорено във въззивното производство като фактическо
положение, че след ПТП ищцата е транспортирана в МБАЛ „Царица Йоана”
- ИСУЛ гр. София, където е установено счупване на долния край на лява
лъчева кост; повърхностна травма на устните и устната кухина; открита рана
на китката и дланта. Извършена е първична хирургическа обработка на
обширна рана с дефект на кожа и подкожие в първо междупръстно
пространство на лявата ръка. След това е извършена репозиция на фрактура
на лява лъчева кост и фиксация с три Киршнерови игли и е поставена гипсова
имобилизация. Обработена е раната в лява темпорална област и раните на
устните и устната кухина. Проведена е антибиотична профилактика и
обезболяващо лечение, превръзки, след което ищцата е изписана с препоръки
да продължи антибиотичната терапия, обезболяващата терапия и превръзки
през три дни, сменяни за период, продължил повече от месец, впоследствие е
6
махната гипсовата имобилизация (няма данни металната остеосинтеза да е
извадена). Поради големия мекотъканен дефект на лявата ръка и бавното
възстановяване, на 16.09.2018г. ищцата е приета в УМБАЛСМ „Пирогов”,
където е извършена свободна кожна трансплантация с донорен участък от
проксималната мишнична област. След проведеното лечение кожата
преживява на новото място и запълва дефекта, но са останали ръбци. На
13.03.2020г. вещото лице е извършило преглед на ищцата и след направена
контролна рьография е установило, че лявата гривнена става е силно
деформирана, в състояние след многофрагментна вътреставна фрактура на
дистална радиална кост със скъсяване по дължина /около 2 см/ и пълна
дислокация по височина, което ограничава изцяло екстензията в лявата
гривнена става. Лявата лакътна кост е в състояние на релативно удължаване с
около 2 см и това довежда до характерна деформация тип „Маделунг” на
гривнената става и до невъзможност за улнарна девиация на ставата и хипер
радиална девиация. Вещото лице е установило и стар раневи цикатрикс в
първото междупръстно пространство на лявата длан, който продължава
проксимално в цикатризирала кожа от свободна кожна пластика. Ограничена
е абдукцията на I - II пръсти поради цикатриксите. Тежка ризартроза на I -ва
карпометакарпална става. Установило е също, че лявата раменна става е в
състояние на тежка посттравматична контрактура със силни палпаторни
болки в предно медиалната част на ставата и по хода на сухожилието на
дългата глава на мускулус бицепс брахии. Ограничена до 60 градуса е
флексията и абдукцията в раменната става. Нарушена е външната и
вътрешната ротация на ставата с около 40 градуса. Според вещото лице
уврежданията на лявата гривнена става, описания цикатрикс и
постравматичната контрактура на лява раменна става са сериозно
инвалидизиращи и водят до сериозен посттравматичен артрит в ставата и до
ограничена абдукция на първите два пръста и тежка ризартроза.
Доколкото получената фрактура е тежка - вътреставна и раздробена, болките
при ищцата са били интензивни за срок от 4 месеца, докато е траело
лечението /операции и превръзки/ и необходимата рехабилитация. Част от
последствията, както се посочи, са инвалидизиращи - контрактурата в
раменната става, увредите в гривнената и І-та карпометакарпална стави,
които са съпроводени с болки и намалена работоспособност за цял живот.
След проведеното лечение и след срок от 8 месеца, травмата на устните и
7
устната кухина са отзвучали напълно и без оперативно лечение. Единствен
проблем е останал зъбният статус, който също е претърпял травма.
Травматичният дефект на кожа и подкожие и извършените операции,
превръзки и рехабилитация са причинили болки, които са били интензивни за
срок от около 3 месеца. Към момента на прегледа има остатъчни последици
като ограничена подвижност на първите два пръста от формираните
цикатрикси /ръбци/ и хроничния посттравматичен артрозоартрит на първата
карпометакарпална става. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че
ищцата много трудно може да си служи с лявата ръка, която е със силно
ограничена подвижност и на практика тя е инвалидизирана.
За установяване на търпените неимуществени вреди по делото са
събрани и гласни доказателства чрез разпита на св. Ж. – племенник на
ищцата, чийто показания подлежат на преценка по реда на процесуалното
правило на чл. 172 ГПК. От тях е установено и това също не е спорно на
настоящия етап, че основно свидетелят и съпругата му, а и майка му (но тя
била сляпа и не можела много да се грижи; касае се за жалбоподателката в
настоящото производство) се е грижели за ищцата както в болницата, така и
след това вкъщи. В ИСУЛ тя не можела да се храни сама, можела да поема
само супи и сок, пасирани продукти. Съпругата на свидетеля къпела ищцата,
готвела, пазарували. Хранели ищцата с каши, тъй като заради зъбите тя
месец-два не можела да се храни нормално. Отслабнала. Към м.07.2020г. се
възстановила, обслужвала се сама, но на лявата ръка имало голямо
изкривяване, била във формата S. Ищцата нямала сила с тази ръка, която не
била водеща, можела най-много чаша с вода да вдигне, не можела да свива и
пръстите й. Лекарите им обяснили, че за да се оправи ръката трябва отново да
се счупи, но на възрастта на ищцата не се препоръчвало. Ищцата имала страх
да излиза, когато била навън се оглеждала постоянно. Ходела да пазарува, но
можела да носи само с едната ръка, затова ходела по няколко пъти до
магазина, за да не носи тежко.
При така приетото по-горе, въззивният съд изхожда от положението,
че с поведението си водачът на лекия автомобил К., застрахован при
ответника (застрахователното правоотношение не се оспорва), противоправно
и виновно е причинила на ищцата вреди (чл. 45 ЗЗД), като е нарушила
нормите на чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДвП при движение си назад. С причиняването на
непозволеното увреждане е реализиран и застрахователният риск, срещу
8
който ответникът обезпечава застрахователна закрила. С оглед приетото за
установено в производството и въззивният съд намира, че дължимото на
ищцата обезщетение за неимуществени вреди, срещу чийто присъден от
първата инстанция размер са направени от страните – от правоприемника на
ищцата, починала на 10.01.2021г., и от ответника - оплаквания относно
преценката на тежестта на уврежданията и на другите релевантни за
определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
обстоятелства, съотв. за нарушение на чл. 52 ЗЗД, възлиза на 30 000 лв., при
съобразяване и на периода от време, през който са търпени вредите, в това
число от остатъчните неблагоприятни пожизнени последици от уврежданията
(чл. 235, ал. 3 ГПК; период от около 2 години и половина). В приложение на
чл. 52 ЗЗД, при приетото за установено в първоинстанционното производство
относно характера и тежестта на увреждането на здравето на пострадалата,
която на 83 години е получила травматични увреждания, измежду които и
тежка фрактура, както и претърпените от нея болки, присъщи на
уврежданията, вкл. проява на интензивни болки; характера и
продължителността на лечението (в т. ч. с поставяне на метална остеосинтеза
и пластична операция) с общ възстановителен период от около 8 месеца, но и
с необратими последици за функциите на стави в увредения крайник;
обстоятелствата, при които е причинено телесното увреждане с дефинитивно
отражение и върху психоемоционалното състояние на пострадалата;
ограниченията в битов и социален план, които тя е търпяла поради
увреждането и при съобразяване на икономическите условия в страната към
момента на настъпване на вредите, а като ориентир съответните нива на
застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението
момент, индиция за икономическите условия, и въззивният съд счете, че
обезщетение в определения размер от 30 000 лв. в разглеждания случай
отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и не води
до обогатяване на увреденото лице, починало в хода на производството.
Неимуществените вреди не подлежат на оценка в пари, но подлежат на
компенсиране с обезщетение, което съдът определя по справедливост при
съобразяване на изброените конкретни обстоятелства. Така в разглеждания
случай въззивният съд счете, че доводите на жалбоподателите, разгледани
като оплаквания за необоснованост на констатациите на СГС относно
тежестта на получените увреждания и отражението им върху телесното
9
здраве на ищцата, на основание извършената от него самостойна оценка на
доказателствата и приетото за установено от тях, са неоснователни, поради
което и като резултат не е налице и нарушение на чл. 52 ЗЗД. Позоваването от
страна на ответника във въззивната му жалба на акт, който не урежда
нормативно размери на търсеното обезщетение, няма отношение към
основателността на иска.
По възражението за съпричиняване:
Спорен по делото е и въпросът налице ли е доказан принос на
пострадалата към вредоносния резултат. Съпричиняване на вредоносния
резултат има, когато поведението на пострадалия е било в причинна връзка с
вредоносния резултат. Релевантен за допринасяне за настъпването на вредите
е фактическият конкретен принос на пострадалия към вредоносния резултат,
а не допуснато от негова страна формално нарушение, необуславящо
вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на
дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е
обусловено от доказване по безспорен начин на конкретни действия или
бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за
вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото
настъпване. Релевантен, както се посочи, е доказаният фактически принос, а
не предполагаем такъв, поради което съдът следва да формира единствен и
категоричен извод в конкретната хипотеза за поведението на пешеходката,
което да е във връзка с настъпването на вредите. В случая такъв категоричен
извод не може да бъде направен, с оглед установения механизъм на ПТП, при
който автомобилът, управляван от делинквента, се е движил назад, когато е
настъпил сблъсък с пострадалата. От установеното по делото се налага извод,
че когато тя е предприела преминаване на пътното платно зад автомобила той
не е бил в движение назад. Не е проведено доказване, че пострадалата е
възприела поведението на делинквента К., както и на жената, визирана в
показанията й, с която е разговаряла тя (самата К. твърди, че също не е видяла
пострадалата), така че да не предприема пресичане, включително на
разстоянието от автомобила, на което е извършено то. Ето защо, не може да
се приеме за безспорно установено по делото, че с поведението си, свързано с
конкретния начин на пресичане, пострадалата, с риск за собствено си здраве и
телесна цялост, е допринесла за вредоносния резултат при предприетата от
10
водача необезопасена маневра при движение назад (чл. 40 ЗДвП). Решаващо в
случая е, че водачът на автомобила е бил адресат на задължение да се убеди,
че пътят зад превозното средство е свободен и да наблюдава непрекъснато
пътя зад автомобила. Следователно възражението, че е налице конкретен
фактически принос на пострадалата към вредоносния резултат и нарушения
на задължения на пешеходеца (чл. 113 и чл. 114 ЗДвП), е недоказано по
делото с изискуемото от закона пълно доказване от страна на ответника (чл.
154, ал. 1 ГПК). Горното налага извода, че доводите за нарушение на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД, релевирани от жалбоподателя – ответник, са неоснователни, поради
което няма основание в приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се намали
определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди.
По всички изложени по-горе съображения предявеният иск за
заплащане на обезщетение за доказаните в производството неимуществени
вреди, резултат от процесното ПТП, за последиците от реализирането на
което отговаря делинквентът, съотв. ответният застраховател е основателен
до размера от 30 000 лв. ведно със законната лихва от момента на забавата,
посочен в първоинстанцинното решение, по който не е повдигнат спор във
въззивното прозиводство (вж. цитираната молба на жалбоподателя – ответник
от 30.11.2021г.). При това положение решението в обжалваните му части като
правилно подлежи на потвърждаване и чрез препращане към мотивите на
първоинстанционния съд, кореспондиращи на приетото от въззивния съд (чл.
272 ГПК).
Така мотивиран, Софийски апелативен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261456 от 26 ноември 2020г. по гр. д. №
13049/2019г. на Софийски градски съд, ГО, 26 състав в обжалваните му
части.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12