РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 24.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, II-А въззивен
състав в откритото съдебно заседание на 18.04.2022 г. в състав:
Председател:
Мариана Г.
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 2084 по описа за 2021
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба от М.М.
чрез адв. М. Й.-особен представител срещу Решение 20254458 от 17.11.2020г.,
постановено по гр. д. № 28853/2019г. по описа на Софийски районен съд, 61 с-в в
частта, с която са уважени, предявените от „А.з.с.н.в.“ЕАД искове по чл. 422 ГПК за установяване на дължимост на суми по договор
за паричен заем, сключен между жалбоподателя и трето за делото лице „И.А.М.“ООД,
цедирало вземанията си на ищеца.
Излага оплаквания за неправилност на изводите на СРС,
че договора за цесия е породил действие. Счита, че приложение 1 към договора не
следва да се кредитира, защото съдържало поправки и заличавания. Счита за
неосъществимо уведомяване по чл. 99, ал. 4 ЗЗД чрез особен представител.
Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете в
уважените части.
Постъпил е отговор на въззивната
жалба, с който тя се оспорва и се иска потвърждаване на решението.
СГС след служебна проверка по чл. 269 ГПК намира обжалваното
решение за валидно и допустимо в обжалваната му част. По отношение на неговата
правилност съдът е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните
материални норми.
След преценка на твърденията и възраженията на
страните с оглед събраните по делото доказателства СГС намира решението за частично
неправилно в обжалваните му части по иска за главница и възнаградителна
лихва по следните съображения:
По делото не се спори, че въззивникът
е получил в заем заемната сума от Исковете са оспорени единствено с твърдения
за недействителност на договорите за цесия сключен между заемодателя и ищеца,
както и с оплаквания за липса на уведомяване на длъжника за цесията.
Тези оплаквания СГС намира за неоснователни. В
договора за цесия (приложение 1 към него) е описано какво вземане се прехвърля
и срещу кого. Обстоятелството, че данните за останалите вземания, цедирани с подписване на приложение 1 към договора са
заличени не води до извод, че представеното извлечение от Приложение 1 не
следва да се кредитира. Тези данни нямат място в делото (касаят други длъжни и
техни лични данни) и са неотносими. Други поправки
или заличавания няма.
Неоснователно е и оплакването за липса на надлежно
уведомяване на длъжника за цесията, като това не можело да стане с връчване на
препис от исковата молба с приложено уведомление за цесията, тъй като книжата
са получени от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. По този въпрос
СГС споделя обратното виждане, а именно че закона не урежда
определен начин на връчване на съобщението за цесията на длъжника по
прехвърленото вземане. При това положение всеки предвиден в закона способ
включително връчване на назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител със самата искова молба е допустим и валиден.
Трайна е практиката и на ВКС, че няма пречка
връчването на уведомлението за цесията да стане с исковата молба ако самото
уведомление е приложено към нея, какъвто е случая.
Относно валидността на връчването на особен
представител по чл. 47, ал. 6 ВКС в Решение 198/18.01.2019г. по т.д. 193/2018г.
на I Т.О. е приел, че то е надлежно и СГС не намира
основание да се отклонява от тази практика, която макар и постановена по дело
за банков кредит е относима и към настоящият казус
тъй като се касае до правата от материална страна на особения представител
надлежно да получава уведомления с материално правни последици адресирани до
лицето на което е назначен за процесуален представител.
В изпълнение на задължението си да следи служебно за
нищожност на клаузи в договорите противоречащи на добрите нрави СГС намира, че
клаузата за размера на възнаградителната лихва (фиксирана
на 40 % годишно) е нищожна, като нарушаваща принципа за справедливост в
гражданските и търговските отношения, в който смисъл е налице и многобройна
съдебна практика (Решение № 906 от
30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Определение № 527 от 9.06.2022 г. на ВКС по гр. д. №
151/2022 г., III г. о., ГК. Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о.; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2-ро г. о.; Определение
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4-то г. о и др. на долустоящи съдилища вкл. настоящият състав на СГС)
При това положение искът за възнаградителна
лихва е неоснователен изцяло и неправилно е бил частично уважен. При безспорния
по делото факт на платени суми в размер на 200,00 лева, с част от които е
погасена възнаградителна лихва от 11.83 лева (видно
от исковата молба и от СЧЕ) и предвид липсата на възможност кредиторът да
осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващите задължения (каквито са
освен за възнаградителна лихва и приетите за
несъществуващи от СРС задължения за такси за събиране и за неустойка), то с
цялата платена сума е следвало да се погаси главница по кредита.
В тази връзка следва да се отбележи, че мотивите на
СРС относно конкретните суми за които той е приел, че са платени, дължими и
недължими на практика са неясни. От една страна се приема, че са платени от
ответника 200,00 лева. впоследствие се приема, че: „…с плащането сумата 133,26
лв.“ се погасяват 13,18 лева възнаградителна лихва и
46,72 лева обезщетение за забава и останали непогасени възнаградителна
лихва 15,60 лева; обезщетение за забава 57,77 лева, като е посочено и че
размерът на обезщетението за забава според СЧЕ бил 104,49 лева. Изобщо не ясно
как е стигнал до тези суми СРС. Очевидно и не е съобразил, че сумата от 104,49
лева според СЧЕ е за период по-малък от процесния и в самата СЧЕ има и сума за
лихва за забава от 33,39 лева преди 01.03.2017г. (датата на цесията). Не е ясно
защо е сметнал СРС, че трябва с платените по нищожни клаузи суми да се погаси
точно 13,18 лева възнаградителна лихва.
По делото няма данни кога точно е извършено плащането
на сумата от 200,00 лева. От признанието в исковата молба за погасяване на 128,
27 лева главница, съответна на сбора на първите две вноски по главница, се налага
извод, че поне първите две вноски са платени на падежът им. При това положение няма
забава поне до 30.07.2016г. (началната дата на претенцията за мораторна лихва). Платената сума от 71,73 лева (разликата
от 128,27 лева-първите две вноски по главница до платените 200,00 лева) с оглед
на установените от СРС и от настоящият съд нищожни клаузи следва да се отнесе
към главницата по трета вноска (64,88 лева според СЧЕ), която също се явява
изцяло погасена и частично до главницата по четвърта вноска до размер от 6,85
лева. Следва да се приеме с оглед липсата на други плащания, че длъжникът е
изпаднал в забава считано от 06.08.2016г. (падежа на четвърта вноска е на
05.08.2016г.) и от тази дата дължи законната лихва за забава върху главницата
по тази вноска, както и от деня следващ падежа върху главницата по всяка от
следващите вноски до деня на заявлението по чл. 410 ГПК. Изчислен от съда с
помощта на софтуерна програма за изчисляване на законна лихва за забава общият
размер на обезщетението за забава е 124,57 лева. СГС не кредитира експертизата
приета от СРС, защото СЧЕ е правила изчисления само за периода от 01.03.2017г.
насетне, а по отношение на сумата от 33,39 лева само е посочила, че е начислена
от цедента, но няма изчисления на вещото лице, а
отделно при изчисленията си за периода от 01.03.2017г. насетне вещото лице е
съобразявало главница различна от приетата от СГС за дължима.
С оглед на гореизложеното искът за главница е
основателен до размер от 600,00 лева и неправилно е уважен над този размер до пълния
предявен размер от 671, 73 лева. Искът за възнаградителна
лихва е неоснователен и неправилно е уважен до размер на сумата от 15,60 лева.
Искът за мораторна лихва
върху главницата е уважен до размер по-малък от дължимия и предвид липсата на
жалба от ищеца положението на жалбоподателя ответник не може да бъде влошено,
поради което в тази му част решението ще следва да се потвърди.
По разноските: Въззивникът не
сторил разноски за настоящото производство.
Въззиваемото дружество има право на всички сторени за въззивното
дело разноски съобразно отхвърлената част от жалбата която 88 %. Доказва
разноски за особен представител на въззивника в
размер на 150,00 лева. Претендира 150,00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Следва да се присъдят 264,00 лева общо за въззивната
инстанция.
При краен изход на делото от уважени 62 % от исковете ищецът
има право на същата част от сторените разноски за първоинстанционното
дело. Доказал е разноски за възнаграждение за особен представител (300,00 лв.)
за вещо лице (300,00 лв.), за държавна такса от 25,00 лева. Претендира и
юрисконсултско възнаграждение от 350,00 лева, по което е направено възражение
за прекомерност, необсъдено от СРС. Този размер на юрисконсултско
възнаграждение към момента на приключване на делото на СРС надхвърля размера по
чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ в действащата тогава
редакция. Ето защо СГС следва да определи размера, като намира, че делото не е
от висока правна или фактическа сложност и размерът на този разход следва да се
определи на 150,00 лева.
С оглед на уважения размер на исковете дължат се
480,50 лева, а СРС е присъдил по-малко, поради което решението не може да се
ревизира поради липса на проведено производство по чл. 248 ГПК от ищеца.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Решение 20254458
от 17.11.2020г., постановено по гр. д. № 28853/2019г. по описа на Софийски
районен съд, 61 с-в В ЧАСТТА, С КОЯТО
е уважен за разликата над 600,00 лева до размер от 671,73 лева предявеният от „А.з.с.н.в.“ЕАД
срещу М.М.М. с ЕГН ********** иск за установяване на дължимост на главница по договор за заем
2593694/05.07.2016г, сключен между М.М. и „И.А.М.“АД,
вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ЕАД, КАКТО И В ЧАСТТА, с която е уважен до
размер от 15,60 лева иск за мораторна лихва за забава
в плащането на главницата по същият договор за периода 30.07.2016г.-20.09.2018г.
КАТО ВМЕСТО ТОВА ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен искът за главница над посочения размер от 600,00 лева, КАКТО И ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
искът за възнаградителна лихва до посочения размер от
15,60 лева
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части по
иска за главница и за законна лихва за забава.
ОСЪЖДА М.М.М. с ЕГН **********
да заплати н. „А.з.с.н.в.“ЕАД с ЕИК ******264,00 лева разноски за въззивното
дело.
ОСЪЖДА М.М.М. с ЕГН
********** ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт по банкова сметка
***.11 лева- държавна такса за въззивна инстанция съобразно отхвърлената част от жалбата.
В необжалваните си отхвърлителни
части решението на СРС е влязло в сила.
Въззивното решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове:
1. 2.