РЕШЕНИЕ
№ 978
гр. гр. Хасково, 23.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20245640100888 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на С. А. А. с
ЕГН:**********, с постоянен адрес гр.Хасково, ул. „************, със
съдебен адрес гр. Хасково, ул. „********“ № 14, адв. П.И.П., против „Кеш
Пойнт България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК *********, представляван от
управителя Николай Пенчев Пенчев, с която е предявен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 от Закона за задълженията
и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за паричен заем № *****,
сключен с „Кеш Пойнт България" ЕООД на 29.09.2023г. По Договор за
паричен заем № ***** ищецът получил сумата от 1 000 лева, която сума
следвало да бъде върната на 18 двуседмични вноски. По Договор за паричен
заем № ***** ищецът следвало да заплати и неустойка по чл. 11, ал. 1 в
размер на 859,10лв., като по този начин общото задължение по договора с
включена главница, лихва и неустойка било в размер на 2 088лв.
Така търсената неустойка по Договор за паричен заем № *****, спрямо
която ищецът трябвало да заплати сумата от 859,10лв., била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
1
предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Такъв основен
принцип била добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта – да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но
общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД.
Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой
от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26,
ал.1, пр. 3 от ЗЗД се стигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение,
търсената неустойка по Договор за паричен заем № ***** била нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19
от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 859,10лв.,
била в прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По
този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост. Принципът на добросъвестността се застъпвал в гражданските
и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай,
със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост.
Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по процесния
Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави
и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата
предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава
четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл –
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен
заем № *****, според който се дължи неустойка в размер на 859,10лв., се
намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в
ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
2
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т.З от Тълкувателно решение №1 от
15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по
процесния Договор за паричен заем в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното
задължение. В този смисъл била т. 32 от извлечение от протокол № 44 на
заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. Основната
цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване
на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница.
Наред с това, търсената неустойка по Договор за паричен заем № *****,
спрямо която ищецът трябвало да заплати 859,10лв., била нищожна на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите
били нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка по
Договор за паричен заем № ***** не се явявала индивидуално уговорена по
смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски
кредит и прилежащите документи към него по безспорен начин се
установявало, че търсената неустойка от същия е част от едни стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите
нямат възможност да влияят върху съдържанието към момента на сключване
на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор
за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка по Договор за
паричен заем № ***** се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК, като с търсената неустойка по Договор за
паричен заем № ***** се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от
3
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута определена в ПМС №426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2, т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 се приемало,
че използването на заблуждаващи търговски практики изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от
ЗЗП.
Следвало да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да
заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по
реда на чл. За от ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за
кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят : осигуряване на
поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След
като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези
задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не
могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит
санкции — заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на
такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите.
Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение,
небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба,
която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за
таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и
срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника
при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът
изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от
следните обезпечения : банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с
лицензирана банкова институция. Сключването на гаранционни търговски
сделки от банките било уредено в чл. 2, ал. 2, т. 7 от ЗКИ, като се поставяло
изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения
в лиценза на банката. В банковата практика се изисквало наредителят -
бенефициер да учреди в полза на банката - гарант обезпечение чрез блокиране
на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът
банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който
4
кредит се обезпечавал по ред, определен от банката. Единствено при
първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква
обезпечение. Освен това договорът за поръчка чрез издаване на банкова
гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните
такси и разноски по издаване на гаранцията. Клиентите на ответника били
изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и
имущество и/или налична вече задлъжнялост. На тях банките не отпускали
кредит и не издавали банкова гаранция, за чието издаване имало още по-
утежнени условия спрямо тези поставяни при отпускането на заемен ресурс.
Следвало да се има предвид, че ако били налице условия на този тип
потребители да се отпусне банков кредит, те биха предпочели последния,
който е с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар. „фирми за
бързи кредити". Другото обезпечение било поръчител, отговарящ на подробно
описаните непреодолими условия на чл. 5 от Договора за заем.
Преценката за действителността на клаузата за неустойка и за нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от TP на ОСТК
на ВКС по т.д. № 1/09, с което се давало разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради
накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай
към момента на сключване на договора, като се използват някои от следните
примерно изброени критерии : естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали
изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или освен примерно
изброените критерии, съдът можел да съобрази и други релевантни факти и
доводи, наведени в производството.
На плоскостта на настоящия случай, неустойката за неизпълнение на
задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение загубила
присъщата й обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл
поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна
престация. Ето защо, вредите, компенсирани с тази неустойка не били
съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на
кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване,
съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната
пораждала значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като
5
по естеството си позволявала на кредитодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в прекомерен размер спрямо размера на отпуснатия кредит, без
това оскъпяване да било надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като
неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на
необезпечен кредит имало за цел отклоняване на кредитора от задължението
да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде
извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД,
неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите
от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел
да претърпи, били от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 от ЗПК
предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за
потребителски кредит, размерът на обезщетението бил законната лихва върху
непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил
максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните
задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла
извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото била
прекомерна спрямо предоставената в заем сума, без да зависи от вредите от
неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението.
Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като
заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит
поради това, че неустойката не служи за обезпечаване на изпълнение на
основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита.
Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване в тридневен срок
на обезпечение по заема, кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо
значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва
не защитавал негов легитимен интерес и внасял неравноправност в
договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя.
Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна,
неустойката била включена като падежно вземане -обезщетение на кредитора,
а от друга - същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите
от неизпълнението, тъй като била прекомерна спрямо предоставената сума по
кредита.
Вземането по чл. 11, ал. 1 от потребителския договор нямало характера
на неустойка, тъй като макар и именувано така, това вземане изначално било
уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я
като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от
търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му
изисквания той си гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем
средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна
6
икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца
скрита под формата на неустойка - лихва.
Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не изпълнил
условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не разписал съдържанието на
договора действително приложените в правоотношението договорна лихва.
Съгласно чл. 21 от ЗПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат
заобикаляне на изискванията на ЗПК, била нищожна.
Предвид гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да
се признае, че ищецът не дължи сума в размер на 859,10лв., представляваща
неустойка по чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***** от дата
29.09.2023г., сключен с „Кеш Пойнт България" ЕООД, като същата е нищожна
на основание чл.26, ал.1, пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП. Претендира присъждане на разноските по делото. Прави
искане на основание чл.38, ал.2 от ЗА да се присъди на адв. П.И.П. с личен №
********** адвокатски хонорар, съобразно Наредба №1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и
правна сложност на делото.
В законоустановения едномесечен срок ответникът депозира отговор по
чл. 131 от ГПК. Оспорва исковата молба като неоснователна, като счита, че
следва да бъде отхвърлена. Претенциите на ищеца за установяване на
недължимост спрямо ответното дружество на сумата от 859,10лв.,
представляваща уговорената неустойка по договор за кредит № ***** от
29.09.2023г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, били неоснователни. Твърди, че оспорената неустойка е
действителна. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в чл. 5 условия. Съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК, предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране било съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните : дружеството предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не могъл да обмисли достатъчно
добре ангажимента, който поема по силата на чл. 5 и след сключването на
договора, дори след изтичането на тридневния срок, да осъзнал, че е
неспособен да се справи с това да представи поръчител или банкова гаранция,
които да отговарят на съответните условия на кредитора, кредитополучателят
разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора
по реда на чл. 7 от договора и чл. 29 от ЗПК, информация за което получил
7
още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно с тази клауза се
уговаряло равновесието между страните и се защитавали в пълна степен
правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор
при недостатъчно изгодни за него условия.
Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая С. А. А. не се възползвал от нито едно от
договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата
обстановка на казуса, процесуалното поведение на ищеца, ставало ясно, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредитите целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе неоснователни искове за
недействителност на договора и неустоечната клауза и по този начин да върне
само главницата по кредита. Очевидно същият договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 от ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради изброените по-
горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху
цялостното й отпадане.
На следващо място неустойката имала предварително определен
начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правила за всеки конкретен случай, както задължава
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на BkC;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., в разглеждания
такъв противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото
при изследването на този въпрос се правила проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на
процесния договор С. А. А. не предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна
оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на
несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката по чл. 11, като дал
възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема,
че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на
неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл,
8
когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД било да иска или реално
изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената
за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Във връзка с това,
напълно неоснователно ищеца се позовавал на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, доколкото
цитираната разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на
потребителя. В настоящия случай неустойката била уговорена за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при
забавено изпълнение за плащане на главницата и лихвата. Не била налице
неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за нищожност на процесната клауза
за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. Клаузите на
договора, включително оспорените не били във вреда на потребителя,
отговаряли на изискването за добросъвестност и не водели до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП, като
едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя,
същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити се посочвали
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния
план към договора изчерпателно били посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че
такова не бъде дадено. В самия договор се сочели условията за предоставяне
на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката били фиксирани
и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително
тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се
задължава. Стойността на неустойката била посочена в общ конкретен размер
чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи
били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и
размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
ищецът бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително - да върне главницата и фиксирана лихва, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това се изключвала възможността ищецът да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП.
Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по
връщане на предоставения кредит били неоснователни, предвид фактът, че
клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
147 от ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях били
недвусмислено посочени в договора, който съдържал и погасителен план на
вноските за целия период на кредита. Изложеното изключвало възможността
9
ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
сключваните договори за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. Предвид гореизложеното се твърди, че
процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива
93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава
на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата,
уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и
съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени
на ясен и разбираем език, следвало да се схваща като налагащо задължение не
само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от
граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният
механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. /Решение от 30.04.2014 г. по
дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75/.
Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на
твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния
процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 от 3ПК изисквания и с договора не се заобикалял чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, „ГПР не можел да бъде по-
висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБългария." При
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора, а
именно 29.09.2023 г. от 67,65 %, и ГПР определен в процесния договор в
размер на 61,98 %, било видно, че в случая годишният процент на разходите не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е
налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от 3ПК. Уговорената неустойка не следвало
да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните,
като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка
да бъде включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената
за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението
на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за
размера на тази цена. Именно поради това законодателят установил
императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити
по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от
10
Директива 2008/48/ЕО, „За целите на изчисляването на годишния процент на
разходите се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит". Неустойката, от своя страна,
обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и
подлежала на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай,
освен че неустойката се дължала от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете
страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка правна
характеристика и функция. Разходите, които се включват в ГПР били такива, с
които кредиторът е наясно към датата на сключване на договора. В настоящия
случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като
клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след
сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната
сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя била разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в Погасителния план - Приложение 1,
неразделна част от договора, била посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено
изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*" и
съответната бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдат
дължими само при неизпълнение на задълженията по чл. 5 от договора за
заем. Ясно и точно се сочели размерите на вноските с и без неустойка, каква
част от тях представлявали лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът
да бъдат посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност
на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно
развитие на правоотношението им. Следвало да се отбележи, че
обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на
падежите по договора, не водило до превръщането й в лихва или разход, който
е компонент на ГПР. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като
разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. При така формулираните клаузи и от съдържанието на
договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е
бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора,
за които потребителят бил наясно предварително, от които имал
11
възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както
още при сключване на договора, така и след това. Изложеното оборвало и
твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя,
в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не
била част от него и това недвусмислено било уговорено между страните. От
договора и от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди
сключването и при подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР
не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави
обезпечение на кредита. Така текстовете на процесния договор не съдържали
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза — потребителят
бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва,
ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима към настоящия
случай била цитираната от ищеца практика на наднационалния съд. От
Заключението на генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10 ставало
ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите. В
разглеждания от СЕС казус не бил обсъждан и разрешаван процесният въпрос
представлявали неустойката разход по кредита, който следва да се включи в
ГПР. Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна
на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Цитираният наднационален акт се транспонирал в българското
законодателство в посочения смисъл. Дори и в самата Директива
нищожността на клауза като процесната не била изведена като последица,
която националното законодателство следва да предвиди в случаите, в които
кредитодателите не извършват проверка на кредитоспособността на клиентите
си.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че между ищеца и
финансови институции от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС – собственик на
"КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД и „СИТИ КЕШ" ООД, били налице общо
19 договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита. Процесният договор бил 18-ти по
ред. Наличието на 19 договора за идентични кредитни продукти, всеки от
които съдържал оспорената в настоящото производство уговорка,
опровергавало твърденията на ищеца в следния смисъл : По отношение на
твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би бил
крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че
клаузите накърняват добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от
договорно и законоустановените си права още при сключване на първия
договор с ответното дружество - да прекрати договора, да поиска удължаване
на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
ищецът по своя инициатива сключил още 18 договора с уговорка за плащане
12
на неустойка, респективно при идентични условия. Очевидно, при
сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията
за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че
обезпечение не бъде осигурено (особено при процесния), но въпреки това
изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. От тази фактическа постановка
ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати
за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недължимост на суми. Това било в пряко противоречие с добросъвестността,
която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 от ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното
си поведение. Ако целта не била такава, то той щял да се откаже още от
първия договор или просто нямало да сключи 19 при същите условия, в който
случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И
точно заради това, че не го сторил, а впоследствие образувал съдебни дела,
водило до пълна неоснователност на претенциите. Отделно от
недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и
до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от
страна на кредитора, тъй като в продължение на 6 години ищецът ползвал
многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се
запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит получавал
преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки. Това опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение
на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика.
Такава представлявала поведение от страна на търговеца, което да подтикне
потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в противен
случай. Ищецът по своя инициатива се задължил 19 пъти с уговорката за
плащане на неустойка на ответното дружество, в случай че не предостави
обезпечение на кредитите, а договорите били сключвани след като клаузата за
неустойка от предходния породила действието си. Това на самостоятелно
основание опровергавало твърдението на ищеца за заблуда в условията на
предоставените му кредитни услуги.
По отношение на твърдението за неравноправност. Настоящият договор
следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните,
създадени на база 19-те договора за кредит, които съдържали една и съща
уговорка и предоставяли идентични кредитни продукти при идентични
условия. Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на
клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започвала от въпроса
налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това
дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и
точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази
основа СЕС правил преценка за равноправност на клаузите от
потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и
добросъвестността. Въпреки твърденията си за нищожност на процесния
13
договор ищецът сключил с ответното дружество 19 договора с уговорка за
плащане на неустойка, като процесният бил осемнадесетият. Предвид това, не
можело да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по
договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от
процесните клаузи, доколкото ищецът се запознавал с тях многократно и
всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но сам избирал да
направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително — да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи
обезпечение в тридневен срок, като има право на избор какво да бъде то, а в
случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези
условия, потребителят отново избрал същите условия и повторно се задължил
с тях, като това поведение се повтаряло до сключването на 19 идентични
договора. От тук било явно, че в случая е налице индивидуално договаряне,
което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на
достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.
Ответникът възразява срещу допускането на съдебно-счетоводна
експертиза, която да отговаря на поставените от ищеца въпроси. С отговора и
насрещния иск се представяла справка за движенията по кредита, която
съдържала всички плащания по договора и разпределяне на сумите. Поради
тази причина, ангажирането на вещо лице било ненужно. Отделно от горното,
формулираните от ищеца въпроси относно ГПР на първо място били
недопустими - възразява срещу така поставените въпроси, тъй като вменявали
задача на вещото лице да направи изчисления, които да отговарят на правните
твърдения на ищеца. Неустойката не следвало да се добавя към ГПР по
подробно изложените по-горе аргументи. Освен това доколкото всички
параметри на договора били ясно и недвусмислено посочени в договора за
кредит, то за математически сметки с тях не било необходимо заключение на
експерт. Въпросите били неотносими към предмета на спора, доколкото се
предявявал установителен иск за недължимост на фиксираната неустойка и
спорният въпрос бил действителността на клаузата, като същият бил правен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между “Кеш Пойнт България“ ЕООД
(заемодател) и С. А. А. (заемател) на 29.09.2023 г. е сключен Договор за
потребителски кредит № ***** към искане №*****, по силата на който е
отпусната парична сума в размер на 1 000 лв., при фиксиран лихвен процент -
48% и ГПР – 61,98 %. Уговорено е погасяване на заема в рамките на 18 броя
двуседмични погасителни вноски, пет от които в размер на 18,67лв. и 13 по
87,35лв., със съответните уговорени падежни дати. Приложен е погасителен
план към договора за кредит и общи условия на дружеството в сила от
07.04.2023г., както СЕФ, искане за сключване на договор за кредит и
извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния договор
14
към дата 21.05.2024г.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 и чл.19 ЗПК, вр. чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 ЗЗП, който се явява процесуално допустим. Разгледан по
същество, предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за това
са следните :
Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на 29.09.2023 г.
между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***** към
искане №*****, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1
000 лв., при фиксиран лихвен процент - 48% и ГПР – 61,98 %. Уговорено е
погасяване на заема в рамките на 18 броя двуседмични погасителни вноски,
пет от които в размер на 18,67лв. и 13 по 87,35лв., със съответните уговорени
падежни дати. Без съмнение, ищецът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало извън рамките на своята професионална
компетентност, а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е.
страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид
неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността
на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. В договора е
уговорена и клауза за неустойка - чл. 11, ал.1 , за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение по чл.5 от договора, която неустойка е в
размер общо на 859,10 лв. За потребителя е предвидено задължение по чл. 5,
ал.1 и ал.2 от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да
предостави едно от посочените в него обезпечения на кредита, под формата на
безусловна банкова гаранция /т.1/ или поръчителство /т.2/, които трябва да
отговорят на определени изисквания на заемодателя. Така, според чл.5, ал.1,
т.2.1, са описани подробно изискванията към поръчителя. Според чл.5, ал.1,
т.1 пък, банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния
заем, в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит,
включваща договорената главница и лихва. При неизпълнение на това
задължение за предоставяне на обезпечение на кредита, според чл.11, ал.1 от
договора се начислява неустойка размер на 859,10 лв., като начислената
неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния план. Според
настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 11, ал.1 от процесния договор за
потребителски кредит неустойка излиза извън присъщите й функции, което
личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на
15
обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни
изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на
посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение
за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора
за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да
доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е
искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на
поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът
осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането
за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед
на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради
противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на
другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клазуза е
неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл.
16
146 ал.1 ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази
клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо
от потребителя-длъжник по договора за заем. От друга страна евентуалните
вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 ЗПК,
обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се
налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй
като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от
законодателя на кредитора-търговец задължение да провери
платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се
вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, в случая
с 798,76 лева, което представлява почти 80 % от отпуснатата в заем сума,
което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост и съставлява
допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави. На следващо
място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1
ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна.
Чрез тази клауза се постига още една неправомерна цел, а именно -
прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на задължението на
кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка
на кредитоспобността на потребителя. Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е
да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на
кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на
кредитоспособността на потребителя - аргумент от чл. 8, § 1 от Директива
2008/48/Е0 на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИ0 на
Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на
обезпечение и за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства
кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за
проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез
тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от
неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на
17
кредитора. С оглед гореизложеното, съдът намира, че тази клауза
представлява неравноправна клауза. Подобни клаузи са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били
изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално,
тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху
съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Те са били изготвени
предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да
уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В
допълнение, следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в
него е предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от
закона граници, а именно 56,41 %. Въпреки това, настоящият съдебен състав
не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите
за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на
ЗПК, за понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга,
ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези
разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с
оглед изложеното по-горе по отношение на неустойките. В настоящия случай
предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на
разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. От представения погасителен план и от съдържанието на самия договор
е видно, че при отпусната заемна сума в размер на 1000 лв., предвидената
сума за неустойка възлиза на 798,76 лв., тоест същата достига почти 80% от
размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на
неустойката към разходите по кредита, то ГПР по процесния договор
неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19,
ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление
на Министерския съвет на Република България, а на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се
считат за нищожни. По този начин се достига и до нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК касателно посочване на действително прилагания
ГПР.
С оглед всичко изложено, предявения иск за недължимост на сумата за
неустойка, предвид нищожността на клаузата, съдържаща се в чл.11, ал.1 от
18
Договор за потребителски кредит № ***** към искане №*****, сключен
между страните на 29.09.2023г., е основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.чл.38 от ЗА, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния му представител сумата от
480лв. с включен ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от
него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело, определено според размера и цената на иска и по правилата на чл.38
ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.7 ал.2 т.1 и § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде осъден
ответникът да заплати по сметка на РС-Хасково държавна такса в размер на
50лв., както и 5лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за
събирането на тези суми.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143,
ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, по отношение на „Кеш Пойнт България“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е,
ет.5, ЕИК *********, представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев,
че С. А. А. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр.Хасково, ул.
„************, не дължи сумата в размер на 859,10 лева, представляваща
неустойка по чл.11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***** от
29.09.2023г., поради нищожност на уреждащата я клауза на основание чл. 26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и като сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК *********,
представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев, да заплати на
адв.П.И.П., сумата от 480лв. с ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, ЕИК *********,
представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев, да заплати по сметка
на РС-Хасково разноски в размер на 50лв. за държавна такса и 5лв. в случай
на служебно издаване на изпълнителен лист за събиране на тези суми.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването.
19
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М.Б.
20