Р Е Ш Е Н И Е
гр.София , ………….. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, XIV
въззивен наказателен състав, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДРЕЙ АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ДЕЧЕВ
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Б. Гешева и в
присъствието на прокурора …. като
изслуша докладваното от с-я Ангелов в.н.ч.х.д.№
280 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 16.09.2020 г.по НЧХД
№ 3 811/2019 г. по описа на СРС, НО, 109 състав
съдът е признал за виновен подсъдимия В.И.М. за извършено престъпление по чл.130,
ал.2 НК – за това, че на 04.08.2018г. около 23, 50 часа в гр.София, кв.**********нанесъл
на Р.Б.Л. удари с метална дръжка на четка в областта на ръцете, с което му
причинил охлузване на дясна предмишница в горната й трета и чрез издърпване на
металната дръжка от лявата ръка на Р.Б.Л., с която същият се опитал да я хване,
му причинил дълбока линейна драскотина по дланната повърхност на четвърти пръст
на лявата ръка под дисталната интерфалангиална става, причинили му болка като
на основание чл.78а, ал.1 от НК го е освободил от наказателна отговорност с
налагане на административно наказание „глоба” в размер на 1 000 лв. ( хиляда
лева). Съдът е уважил предявения от тъжителя Р.Б.Л. срещу подсъдимия граждански иск, като го е осъдил да
заплати сумата от 300 (триста) лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно
със законната лихва от датата на увреждането до заплащането на сумата, като е
отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер от 5 000 (пет
хиляди) лева. Подсъдимият е осъден също така да заплати на тъжителя сумата от
1 212 ( хиляда двеста и дванадесет)
лева – разноски по делото, а по сметка на съда сумата от 50
(петдесет) лева – държавна такса върху уважения граждански иск и 5 (пет)
лева за издаване на изпълнителен лист.
Недоволен от така постановената присъда е
останал подсъдимия, който я обжалва изцяло чрез упълномощеният си защитник си
адв. Л.П.. Във въззивната жалба и допълнението към нея адв. П. излага
съображения, като счита първоинстанционната присъда за постановена при
неправилно приложение на материалния закон ( неправилна); необоснована – при
избирателно ценене на доказателствения материал и при допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила, свързано с допустимостта на наказателното
производство, тъй като тъжбата е била подадена след изтичане на срока по чл.
81, ал.3 от НПК. Прави искане за отмяна на присъдата и за прекратяване на
наказателното производство, алтернативно – за признаването на М. за невинен и
оправдаването му, алтернативно – за признаването му за виновен за маловажен
случай на административно нарушение без да му бъде налагано наказание.
В съдебно заседание защитника на
подс. М. – адв. Л. П. изцяло поддържа
депозираната жалба и пледира, че
присъдата на СРС е незаконосъобразна.
Упълномощеният във въззивното
производство повереник на частния тъжител и граждански ищец Л. – адв. Йоанна Н.
пледира за потвърждаване на първоинстанционната присъда.
В
съдебно заседание частният тъжител и
граждански ищец Л. моли за потвърждаване на присъдата.
Въззивният
съд не счете за необходимо да допуска провеждането на съдебно следствие и събирането на
доказателства.
Софийски
градски съд, Наказателно отделение, ХІV въззивен състав, като съобрази
изложените доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата,
намира за установено следното:
На първо място следва да бъде
обсъдено възражението на защитата, касаещо допустимостта на настоящото наказателно
производство от частен характер. Същото не е основателно, тъй като на 07.02.2019г. по сигнал ( съобщение за
престъпление) на тъжителя е било образувано досъдебно производство №2090/2018г.
по описа на 06 РУ СДВР, пр.пр. №34450/2018г. по описа на Софийска районна
прокуратура, водено за престъпление по чл. 144, ал.3 от НК. По същото, на 07.02.2019г.
тъжителя е бил уведомен, че има право в 1-месечен срок да подаде тъжба по реда
на чл. 81 от НПК ( срв. чл. 50 от НПК,
редакция ДВ бр. 44/2018г.), от която възможност същият се е възползвал, тъй
като настоящата тъжба е депозирана в СРС на 06.03.3019г. Следва извод, че
тъжбата е подадена в срока по чл. 81, ал.3 от НПК, съответно липсва
претендираното от защитата основание за прекратяване на наказателното
производство, визирано в чл. 24, ал.5, т.2 от НПК.
Неоснователността
на възражението предпоставя разглеждането на обосноваността и правилността на
атакуваната първоинстанционна присъда.
От събраните и проверени от
първоинстанционния съд гласни и писмени доказателства се установява, че подс. В.И.М., с установена по делото самоличност, не е
осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание.
Към 2018г. подсъдимият и частния
тъжител със семействата си обитавали съвместно двуетажна къща, намираща се на
адрес гр.София, кв.*********, като на първия етаж живеел подсъдимия заедно с
приятелката си и брат си, а на втория – тъжителя заедно със съпругата си св. Д.
и сина се св. Р. Л.. Отношенията между тъжителя Л. и подсъдимия М. били влошени
и от около година същите не си говорили. На 04.08.2018г. вечерта тъжителят Л.
вдигал шум в жилището си, поради което подсъдимият решил да му направи
забележка. В изпълнение на това свое намерение около 23, 50 часа подсъдимият
излязъл на терасата на жилището си, която се намирала под терасата на етажа на
тъжителя и започнал да хвърля пиратки на терасата на горния втори етаж с цел да
обърне внимание на живущите там - тъжителя Л. и съпругата му свидетелката Д., да
не вдигат шум. За целта взел четка с дръжка и с нея започнал да удря по
намиращия се над него парапет на терасата. Това било забелязано от тъжителя и
свидетелката Д., които излезли на терасата. Между подсъдимия и тъжителя били
разменени псувни и обидни реплики. Като продължение на конфликтната ситуация, М.
продължил да удря по парапета на терасата с въпросната четка, която се счупила,
след което подсъдимият продължил да удря по парапета само с останалата част от
дръжката с метална обвивка. В този момент тъжителят се опитал да хване
въпросната дръжка от четка и да я отнеме от подсъдимия, протягайки ръцете си в
областта на парапета, по който удрял подсъдимия. Подсъдимият забелязал това, но
въпреки това продължил да удря с дръжката на четката. По този начин подсъдимият
ударил тъжителя по ръката с тангенциално
(косо) действие, причинило на Л. охлузване на дясна предмишница в горната й
трета и чрез издърпване от страна на подсъдимия на металната дръжка от лявата
ръка на Л., с която същият се опитал да я хване, същият му причинил дълбока
линейна драскотина по дланната повърхност на четвърти пръст на лявата ръка под
дисталната интерфалангиална става, причинили му болка. Докато нанасял ударите,
подсъдимият обиждал тъжителя до момента, в който същият се прибрал в стаята със
съпругата му. Тогава съпругата му подала сигнал на тел. 112 за случилото се и
на мястото пристигнали полицейски патрули.
По сигнал на Л. било образувано на 06.08.2018г. досъдебно
производство №2090/2018г. по опис на 06 РУ СДВР, пр.пр. №34450/2018г. по опис
на Софийска районна прокуратура за престъпление по чл. 144, ал.3 от НК, по
което на 07.02.2019г. тъжителя е бил уведомен, че има право в 1-месечен срок да
подаде тъжба по реда на чл. 81 от НПК. Настоящата тъжба е депозирана в СРС на
06.03.3019г.
Съгласно заключението на СМЕ, касаеща освидетелстваното на Л., на
последния били причинени следните телесни увреждания: охлузване на дясната
предмишница в горната й трета и дълбока линейна драскотина по дланната
повърхност на четвърти пръст на лява ръка в областта под дисталната интерфалангиална
става, причинили му болка. Травмите са резултат от тангенциалното (косо, под
ъгъл) действие на твърди, тъпи или тъпоръбестви предмети по механизма на удари
с такива. Възстановяването от тях е в рамките на 7-10дни.
Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са направени след анализ на събраните по делото
доказателства –показанията на свидетелите В.М.Д., Р. Р. Л., Л.Б.Л., Е.А.С.,
съдебно медицинска експертиза (СМЕ), потвърдена при разпита на експерта в хода
на първоинстанционното съдебно следствие, съдебно медицинско удостоверение
№260.08/2018г., съдебно медицинско удостоверение №V-83/29.03.2017r., справка за
съдимост и материалите по досъдебно производство №2090/2018г. по опис на 06 РУ
СДВР, пр.пр. №34450/2018г. по опис на Софийска районна прокуратура..
Следва
да се отбележи, че първоинстанционният съд внимателно и задълбочено е
анализирал доказателствената съвкупност, за да приеме по делото така
установената фактическа обстановка и настоящата инстанция споделя основните изводи
от фактическо естество за установените по делото обстоятелства, а наведеният
във въззиваната жалба довод за необоснованост на присъдата ( тенденциозност и
неправилна оценка на действителното информационно съдържание на източниците на
доказателства) – за неоснователен.
Правилна е констатацията на СРС,
че за част от включените в предмета на доказване факти са налични съвпадащи
данни в гласните доказателствени източници – влошените взаимоотношения между
тъжителя и неговата сестра, както и между тъжителя и подсъдимия, ескалиращи в
скандали и взаимни обвинения, включително и хвърлянето на пиротехнически
изделия на терасата на жилището му в инкриминираната дата. Законосъобразно СРС
е преценил показанията на разпитаните по делото в светлината на възможна тяхна
заинтересуваност от неговия изход и тенденциозност по отношение на страните по
същото, тъй като са налични било близки отношения между страните и свидетелите
или пък силно влошени взаимоотношения между участниците в производството – така
св. С. живее на семейни начала с подс. М., св. Д. и св. Р. Л. са съответно съпруга и син на тъжителя, а св. Л., въпреки че е сестра на тъжителя е във
силно влошени взаимоотношения с него и съответно помежду им са водени множество
дела, вкл. и наказателни производства. В този смисъл и относно спорното
обстоятелство, свързано с механизма ( начина) на извършване на деянието, за
което са налични противоречия в гласните доказателствени средства, правилно и в
съответствие с правилата на формалната логика, първоинстанционният съд се е
доверил на тези показания ( на Д. и на Р. Л.), които намират потвърждение в обективните
( медицинските) находки, интерпретирани научно в заключението на изготвената по
делото СМЕ, респ. не е приел за достоверни показанията на св.С., които им
противоречат. В този смисъл доводът във
въззивната жалба за необоснованост на фактическите изводи на СРС не е
основателен – при противоречивост на данните за дадено обстоятелство следва да
бъдат приети за достоверни твърденията, които намират потвърждение в други
източници на интересуваща делото информация, както правилно е процедирал и състава на СРС. Именно броят на
уврежданията на тъжителя, тяхното местоположение и описания в експертизата
начин на получаването им ( чрез удари с косо действие на твърди тъпи или
тъпоръбести предмети) сочат на недостоверност на версията самонараняване,
описана от св. С. като начин на причиняване на увредите, като кредит на доверие
заслужават твърденията на св. Д. и най – вече на св. Р. Л., описващи начина на причиняването им в резултат на
тенденциозно нанесени с дръжка на четка (моп) удари в областта на ръцете на
тъжителя. Без да преповтаря доводите на СРС относно оценката на вътрешната
убедителност на гласните доказателствени средства, изводима от тяхната
логичност и последователност и с които въззивният състав се съгласява, следва
да бъде добавено, че съпоставката на база
качествена характеристика на гласните източници на информация – без
данни за предубеденост или заинтересованост от изхода на делото - не може да се
каже за нито един от разпитани по делото свидетели. Именно възпроизведеното от св.
Р. Л. ( и допълващо се в отделните си
части от показанията на св. Д.) развитие на конфликта на инкриминираната дата е
последователно и без съществени противоречия, намира както житейска опора, така
и съответства на обективните медицински
данни за настъпилите увреди на тъжителя, като по този начин установява
престъплението, механизмът на извършването му и авторството на деянието.
Въз основа
на обоснованото и мотивирано заключение на СМЕ, касаещо освидетелстването на
тъжителя, правилно СРС е приел за установени конкретните увреждания на Л. и
тяхната медикобиологична характеристика.
Ето защо и
въззивният съд прие, че вътрешното убеждение на първата инстанция по фактите е
изградено при спазване на правилата на формалната логика и без да бъде
изопачавано информационното съдържание на доказателствените средства, поради
което не намери основание да упражни правомощието си по установяване на нови
фактически по делото.
В
обобщение: фактическата обстановката по
делото е правилно и законосъобразно изяснена от първоинстанционния съд и са
установени по безспорен начин
обстоятелствата, релевантни за правилното му решаване и визирани в чл.102,
т.т.1-3 от НПК – фактът на извършване на престъпление, участието на подсъдимия, вредите, причинени с деянието,
субективната страна на престъплението, личността на подсъдимия, конкретното
своеобразие на обстоятелствата, при които е извършено престъплението.
На
базата на възприетите фактически обстоятелства районният съд правилно е
заключил, че подсъдимият В.М. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 130,
ал.2 от НК. Деянието
на подсъдимия, извършено от него на 04.08.2018г. се субсумира под състава на
престъплението по чл. 130, ал.2 НК, като
от обективна страна същият е причинил на другиго – тъжителят Л. лека телесна
повреда съгласно разпоредбата на чл.130, ал.2 от НК, изразяваща се в болка без разстройство
на здравето, а именно – охлузване на дясна предмишница в горната
й трета и дълбока линейна драскотина по
дланната повърхност на четвърти пръст на лявата ръка под дисталната
интерфалангиална става.
Причиняването на нараняванията е осъществено чрез двукратни удари с дръжка на четка, които са се
съприкосновили с горните крайници на Л., като между извършените
от подсъдимия действия и причиненият вредоносен резултат е налице пряка и
непосредствена причинна връзка.
От
субективна страна подсъдимият е действал умишлено, при форма на вината
евентуален умисъл, като е съзнавал обективните условия на деянието, а именно
общественоопасния му характер - знаел е, че то е от естество да увреди здравето
на пострадалия, и отражението му върху действителността (общественоопасните
последици, изразяващи се във факта на конкретното причинено увреждане), с което
е изпълнен интелектуалния момент от умисъла. Налице е и волевият момент –
подсъдимият М. е допускал настъпването
на общественоопасните последици, а именно причиняването на лека телесна повреда
на друго лице в резултат на нанасяните
удари по тъжителя, като се е отнасял безразлично към осъществяването на
общественоопасния резултат. Съдът намира, че дееца е действал с косвен (евентуален) умисъл, като
във волеви аспект не е целял пряко настъпването на причинената телесна повреда,
като в тази връзка съобразява предхождащите деянието действия на подсъдимия с
насоченост към преустановяване на вдигания от тъжителя и съпругата му шум и конкретния механизъм на деянието, които действия не водят
неизбежно до причиняване на конкретния вредоносен резултат, но е допускал
(съгласявал се е с) настъпването на
общественоопасния резултат с оглед естеството, интензитетът и силата на ударите
и насочеността му върху конкретно определени части ( ръцете) на пострадалия.
В заключение, въззивният съд намира за
законосъобразна констатацията на СРС, че с деянието си подс. М. е осъществил от
субективна и обективна страна елементите на престъплението предвидено в състава
на чл. 130,ал.2 от НК, поради което
следва да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение.
При
реализирането на наказателната отговорност на подс. М. за деянието, за което е
признат за виновен, районният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.
78”а” НК за освобождаването му от такава с налагане на административно
наказание глоба. Тази преценка на съда е правилна и съответна на съдебното
минало на дееца, наказуемостта на престъплението и липсата на съставомерни
имуществени вреди от престъплението срещу личността.
Налагането
на административно наказание „глоба” в минималния, предвиден в закона размер от
1000 (хиляда) лева и невъзможността за последващо смекчаване ( или отегчаване
поради липсата на съответна жалба от частния тъжител) прави безпредметно
обсъждането на подобно разрешение от страна на първата инстанция с оглед
обществена опасност на дееца и конкретното
деяние.
Защитата прави
искане за установяване на „маловажен случай на административно нарушение “ и по реда на чл. 28, ал.1,б.“а“ от ЗАНН (
ред. ДВ, бр. 105 от 19.12.1991г.) на подсъдимия М. да бъде му бъде отправено
предупреждение. Подобно искане е без
правно основание – несъмнено едно престъпление не може да бъде приравнено на
административно нарушение (още повече, че българското законодателство не
съдържа състав на подобно като инкриминираното административно нарушение), за да
бъде извършвана преценка за „ маловажен случай“; единствената подобна преценка,
предвидена в НК е на плоскостта за приложимостта на разпоредбата на чл. 9, ал.2
от НК – за малозначителност или явна незначителност на
деянието. Логическото и систематично тълкуване на материалноправната норма на
чл.9, ал.2 от НК мотивира нейната приложимост спрямо всички престъпни деяния,
като тя може принципно да намери приложение по отношение на всеки престъпен
състав от особената част на НК, когато обаче са налице основанията за това -
деянието да е малозначително, поради липсата на обществена опасност въобще, или
поради нейната явна незначителност. Такъв извод следва да бъде направен от
решаващия съд, на базата на съвкупната оценка на всички релевантни
обстоятелства, за всеки отделен случай. Поначало, за да бъде признат
един подсъдим за виновен,
респективно за да съставлява едно
деяние престъпление не е достатъчно то само формално да
осъществява субективните и
обективни признаци на съответния състав. Необходимо е деянието да е в
достатъчна степен общественоопасно, да накърнява сериозно обществените отношения,
предмет на
наказателноправна защита. Така и разпоредбата на чл. 9 ал.2 от НК предвижда, че
деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона
престъпление не е престъпно в две хипотези: когато поради своята малозначителност изобщо
не е общественоопасно или когато неговата обществена опасност е явно
незначителна, като предвиждайки в себе си белезите на малозначителност
да изключи престъпния характер на осъщественото от дееца. Последната може да се
преценява откъм обществената опасност както на самото деяние, така и тази на
самия извършител. От събраните по делото доказателства става ясно, че леката
телесна повреда е резултат от ескалиращо през годините междусъседско напрежение
между подсъдимия и тъжителя, нанесена е в присъствието на членове от
домакинството им, съпроводена е от обиди и ругатни, механизмът на
осъществяването й е следствие от желанието на подсъдимия за физическа саморазправа
с тъжителя. Тези обстоятелства водят до извод, че не са налице
предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК.
Въззивният съд счита присъдата на
първата инстанция за законосъобразна и
справедлива в частта и относно гражданската отговорност на подсъдимия за
причинените с инкриминираното деяние неимуществени вреди на конституирания като
граждански ищец в наказателното производство Л.. Гражданската отговорност на
подсъдимия спрямо Л. е ангажирана на
основание чл.45 и сл. от ЗЗД, т.е. на плоскостта на непозволеното увреждане.
Безспорно деянието, имащо характер на престъпление, е виновно и противоправно
извършено.Установено е по категоричен начин и наличието на вредоносен резултат,
както и причинната връзка между него и поведението на подсъдимия. Ето защо са
налице предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия М..
За определяне на размера на дължимата от подсъдимия обезвреда за причинените на
пострадалия неимуществени вреди е приложима разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и
визирания в нея принцип на справедливост. ВКС изтъква в т.2 на ПП №4/1968 г.,
че понятието “справедливост” по см. на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а при
определянето му следва да изхожда от конкретните
обстоятелства като характерът и начинът на извършване на увреждането,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Въззивният съд,
след като прецени наличието на няколкото увреди на Л., месторазположението им,
включващо и двата горни крайника на
пострадалия, обстоятелствата при извършването им и отражението им върху
личността на пострадалия, както и периодът на възстановяване, намира, че
размерът на присъдените от първоинстанционния съд обезщетение за деянието за справедлив.
По
изложените съображения настоящият съдебен състав намира присъденото обезщетение
на пострадалия Л. за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 300
лв. за съобразено с принципа на справедливост, залегнал в чл.52 от ЗЗД. Предвид
изричното искане в тази насока на гражданския ищец правилно е била присъдена
и законната лихва от датата на
увреждането / тъй като тогава делинквентът е изпаднал в забава – чл.84,ал.3 вр.
ал.1 от ЗЗД/ до окончателното заплащане
на сумата. С оглед на
изложеното настоящият съдебен състав счете, че атакуваната присъда е
правилна и законосъобразна и в гражданско правната й част.
С
оглед изхода на делото и в съответствие с чл.189,ал.3 от НПК в тежест на
подсъдимия са възложени направените от тъжителя разноски , както и дължимата от
подсъдимия държавната такса върху уважения
гражданския иск.
При цялостната служебна проверка на присъдата
въззивният съд не констатира нарушение на материалния закон, съществени
нарушения на процесуалните правила, необоснованост или непълнота на
доказателствата.
Водeн от
горното, Софийски градски съд на основание чл.334,т.6 вр. чл. 338 от НПК
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 16.09.2020 г. постановена по НЧХД № 3 811/2019 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 109
състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.