№ 280
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Ралица Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20221000501961 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Д. Й. Б. срещу
решение № 260220/25.03.2022г. на СГС, ТО, 3 състав, постановено по т.д. №
1067/20г., с което е уважен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. чл.430, ал.1 от ТЗ във вр. с чл.138 от ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен.
Сочи, че решението е постановено по нередовна искова молба. За да бъде
допустимо заявлението по чл.417 от ГПК, респективно за да е допустим искът
по чл.422 от ГПК, кредиторът е бил длъжен да упражни правото си да
направи кредита предсрочно изискуем, за да може да предприеме действия по
събирането му. В тази хипотеза вземането става изискуемо, ако е обявена
предсрочна изискуемост. Тя настъпва, когато е уговорена в договора за
банков кредит и при настъпване на определени обстоятелства или по реда
на чл.60, ал.2 от ЗКИ. Правото на кредитора трябва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и той да е
уведомил длъжника за предсрочната изискуемост. Въззивникът се позовава
на т.18 от ТР№ 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че договорът за
поръчителство е нищожен. Жалбоподателят се посочва като поръчител за
1
първи път в Анекс № А9-1330/11г. и то само срещу името му, в описанието на
страните, които сключват анекса. Никъде в съдържанието на документ не се
посочва, че се уговаря поръчителство от негова страна. Договорът за
поръчителство трябва да е сключен в писмена форма. Липсата на каквато и
да е уговорка между страните води до нищожност на договора в частта му за
поръчителството. Д. Б. счита, че Анекс № А9-1330/11г. и А10-1330/12г. не са
влезли в сила. В тях е поставено условие от банката за влизането им в сила, а
именно да има протокол от решение на Общото събрание на „Титан Клинър“
ООД за съгласие за встъпване в кредита и изрично съгласие за директен
дебит от сметките на дружеството. Към момента такъв документ не е
представен и горните два анекса не пораждат обвързващите за страните права
и задължения и поради това не е налице валидно възникнало поръчителство.
Жалбоподателят поддържа, че поръчителството се прекратява с изтичането
на шест месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД. Обезпеченото с него
задължение се погасява на погасителни вноски с различни, последователни
падежи. Погасяването им води до погасяване на съответната част от главното
задължение. Когато отделната вноска не бъде погасена на падежа, то от този
момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу
главния длъжник за плащането й. От падежа на вноската започва да тече
срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД, който е преклузивен, прекратява
поръчителството и за него съдът следи служебно. Ако кредиторът бездейства
и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок с изтичането
му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на същата вноска.
Ищецът голословно твърди, че кредитът е изискуем от 31.01.2013г., но не
представя доказателства за това кога е платена последната погасителна
вноска и действително това ли е датата, от която главният длъжник по
договора за кредит е спрял плащанията и не е ясно от кога започва да тече
шестмесечния срок. В хипотезата на чл.60, ал.2 от ЗКИ, която е валидна в
настоящият случай, началото на срока се счита с настъпването на
наплащането на отделна вноска или издължаване на кредита на уговорената
дата- 31.01.2013г. Изтичането на срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД към датата на
подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърлянето му.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в
деловодството на Районен съд- гр. Перник на 26.11.2014г., т.е. след
шестмесечния срок и заповедният съд е издал неправилно разпореждане по
2
отношение на въззивника. В жалбата се сочи, че съдът, разглеждащ
производството по чл.422 от ГПК трябва да разгледа и да се произнесе по
направените в отговора възражения, дори и те да са били предмет на
оспорване в заповедното производство. В приложеното извлечение от
счетоводните книги не се съдържат данни за усвояването на кредита, размера
на месечните погасителни вноски, броя и размера на просрочените и
неплатени вноски, кога е настъпил падежът им, размерът на целия остатък на
просроченото задължение, датата, от която кредитът е станал предсрочно
изискуем. Наличието на тези реквизити прави счетоводния документ
обоснован и тогава ще бъде редовен от външна страна и удостоверяващ
подлежащо на изпълнение вземане. Издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.д . № 5553/13г. са обезсилени по отношение на
жалбоподателя с влязло в сила определение от 15.02.2015г. по т.д. №
3637/14г. на СГС. Извлечението от счетоводните книги се базира на
обезсилени от съда документи. Д. Б. счита обжалваното решение за
недопустимо, тъй като от мотивите му не е ясно кои обстоятелства са приети
за установени, както и какво е мотивирало съда да достигне до правния
извод за дължимост на претендираната сума.
Затова моли въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение
на основание чл.126, ал.2 от ГПК и да прекрати производството. Ако приеме,
че съдебният акт е допустим, то да го отмени и да постанови друго, с което
да отхвърли предявения иск.
„Юробанк България“ АД като правоприемник на „Банка Пиреос
България“ АД в депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез
процесуалния си представител оспорва жалбата. Счита атакуваното решение
за правилно и законосъобразно.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.430,
ал.1 от ТЗ във вр. с чл.138 от ЗЗД . В исковата молба ищецът „Юробанк
България“ АД, правоприемник на първоначално посочения „Банка Пиерос
България“ АД, твърди, че между нея и „Еко Грийн“ ЕООД е сключен
договор за инвестиционен кредит на 12.10. 2007г., по силата на който банката
3
се е задължила да предостави на кредитополучателя 1 357 103 евро. Към
договора са сключени анекси. Съгласно чл.9 от Анекс А9-1330/21.11.2011г.
за обезпечаване на вземането на банката е предоставено поръчителство от Д.
Й. Б. съгласно Договор за поръчителство № 1330-1/11г. Крайният срок за
издължаване на задълженията по кредита е бил 31.01.2013г. Изискуемостта
на всички вземания по договора за кредит е настъпила. На 29.07.2013г.
банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу „Еко
Грийн“ ЕООД, Н. Ф., П. П., „Стийл Трейд“ ЕООД, „Титан Клинър“ ООД и
ответника Д. Б.. За сумата общо от 1 688 555, 58 евро. Предявен е иск срещу
длъжника „Еко Грийн“ ЕООД и е спазен срокът по чл.147 ал.1 от ЗЗД по
отношение на поръчителя, който остава задължен и след падежа на главното
задължение. На 30.07.2013г. е издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 5553/13г. на РС- Перник. На 11. 06.2014г.
банката е предявила установителен иск срещу всички длъжници по
издадената заповед за изпълнение, включително и срещу ответника. С молба
от 20.10.2014г. искът е оттеглен. С определение от 28.10.2014г. на СГС, ТО,
15 състав производството по предявения установителен иск е прекратено.
По- късно е предявено ново заявление за издаване на заповед за изпълнение
срещу същите длъжници като на 28.11.2014г. е издадена такава от РС- Перник
по ч.гр.д. № 06775/14г. за частично дължимата и непогасена главница от
100 000 евро. След подадени възражения от длъжниците кредиторът е
предявил установителен иск срещу ответниците, като все още няма
постановени и влезли в сила съдебни решения. При проведеното
принудително изпълнение срещу „Еко Грийн“ ЕООД е останала непогасена
дължима сума и банката е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение на 17.01.2018г., по което е образувано ч.гр.д. № 00439/18г . на РС-
Перник. На 26.01.2018г. такава е издадена, както и изпълнителен лист за
сумата от 300 000 евро от дължима главница от общо неиздължената такава
от 400 516, 94 евро, в едно със законната лихва от 17.01.2018г., направените
разноски и държавна такса. Въз основа на тях е образувано изпълнително
дело № 800/2018г. пред ЧСИ. На 07.12.2018г. „Банка Пиреос България“ АД е
получила съобщение с указания да предяви установителен иск за вземането
по издадената заповед за изпълнение. Затова моли съда да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 300 000 евро. част от
дължима главница, представляваща общо неиздължена такава от 400 516, 94
4
евро, в едно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
17.01.2018г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски в
заповедното и исковото производство.
В депозиран писмен отговор в срока по чл.367 от ГПК ответникът Д. Б.
оспорва иска. Счита, го за недопустим, тъй като кредиторът не е упражнил
правото си да обяви кредита предсрочно изискуем, за да може да предприеме
действия по събирането му. Договорът за поръчителство № 1330-
1/11/21.11.2011г. е нищожен, тъй като не е подписан от него и поради липса
на съгласие от негова страна за сключването му. Сочи, че горният анекс не е
влязъл в сила, тъй като това е поставено в зависимост от представянето на
протокол от решение на ОС на „Титан Клинър“ ООД за съгласие за встъпване
в кредита и изрично съгласие за директен дебит от сметките на дружеството.
Такова решение не е представено и поради това не е налице валидно
възникнало поръчителство. Счита, че ищецът не е представил доказателства
за това кога не е платена последната вноска и дали от тогава главният
длъжник е спрял плащанията. Не е ясно от кога започва да тече
преклузивният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение за 100 000 евро е предявена пред РС- Перник на
26.11.2014г.- повече от година и половина след падежната дата. След
обезсилването на заповедта за изпълнение по гр.д. № 5553/13г. не може да се
приеме, че има нов срок, в който кредиторът да предяви претенции спрямо
поръчителя. Ответникът счита, че извлечението от счетоводните книги не
представлява валиден документ за провеждане на заповедното производство
по чл.417 от ГПК. Съдът е длъжен да разгледа всички възражение на
длъжника, наведени във възражението му по чл.414 от ГПК, независимо дали
е подал отговор на исковата молба. Извлечението от счетоводните книги се
основава на обезсилени от съда документи по гр.д. № 5553/13г. Ответникът
счита анексите от 27.04.2012г., от 27.07.2012г., от 31.10.2012г. и от
24.01.2013г. за неавтентични, тъй като поставените подписи не са на
посочените в тях страни, което води до непостигане на съгласие. Поради това
те не са породили действие.
Не се спори, че между ищецът и „Еко Грийн“ ЕООД като
кредитополучател е сключен договор за инвестиционен кредит №
1330/2007г./ 12.10.2007г. Въз основа на него му е отпуснат инвестиционен
5
кредит от 1 357 103 евро с краен срок за плащане на всички задължение не
по- късно от 30.10.2010г., продължен с Анекс от 24.01. 2013г. до 31.01.2013г.
Безспорно е, че на 29.07.2013г. „Банка Пиреос България“ АД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417
от ГПК, което е уважено и е издадена заповед за изпълнение на 30.07.2013г.
за 1 331 716, 21 евро. В полза на банката на същата дата е издаден
изпълнителен лист. По тази заповед за изпълнение е предявен установителен
иск по чл.422 от ГПК и е образувано т.д. № 3637/14г. на СГС, ТО, 15 състав,
приключило с влязло в сила решение, с което искът е уважен. Ответник по
иска е било „Еко Грийн“ ЕООД
Не се спори, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение на
28.11.2014г. е издадена заповед за изпълнение срещу Н. Ф., П. П., „Стийл
Трейд“ ЕООД, Клинър“ ООД и Д. Б. за 100 000 евро. На същата дата е
издаден изпълнителен лист. По тази заповед за изпълнение е предявен
установителен иск по чл.422 от ГПК, който е уважен с влязло в сила решение
№ 2496/18.04.2017г. на СГС, ГО, 21 състав срещу Н. Ф. и П. П.. Този съдебен
акт е потвърден с решение № 714/27.03.2018г. по гр.д. № 5902/17г. на САС.
Въззивното решение не е допуснато до касация с определение №
264/02.05.2019г. по гр.д. № 2919/18г. на ВКС, II т.о. За същата сума е
предявен установителен иск като частичен и срещу Д. Й. Б., по което е
образувано гр.д. № 9965/15г. на СГС, ГО, 7 състав , който е уважен.
Решението по това дело е влязло в сила на 14.12.2021г.
Не е спорно, че между „Банка Пиреос България“ АД и Д. Й. Б. е
сключен Договор за поръчителство № 1330-1/2011 от 21.11.2011г.
Не е спорно, че на 17.01.2018г. „Банка Пиерос България“ АД е
предявил заявление за издаване на заповед за изпълнение, като то е уважено
и е издадена заповед за изпълнение на 26.01.2018г. за 300 000 евро, част от
дължима главница по договор за инвестиционен кредит от 12.10.2007г. и
изпълнителен лист. по тази заповед за изпълнение е образувано настоящото
производство.
От заключението на счетоводната експертиза, прието от
първоинстанционния съд, се установява, че към 17.01.2018г. по договора за
инвестиционен кредит от 12.10.2007г. остава непогасена и дължима
главница от 400 516, 94евро.
6
Съдът възприема заключението като компетентно, безпристрастно и
неоспорено от страните .
При така събраните доказателства СГС е уважил изцяло иска.
Пред въззивния съд нови доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане е иск с правно основание чл.422
във вр. с чл.415, ал.1 във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ във вр. с чл.138от ЗЗД.
Искът по чл.422, ал.1 от ГПК е специален положителен установителен
иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство
е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът иска да постигне
стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като
изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от
предявяването му винаги е налице, когато длъжникът е оспорил вземането
като е предявил възражение в срока по чл.414 от ГПК. Не се спори, че
длъжникът Д. Б. е предявил възражение в законоустановения срок. Поради
което за „Юробанк България“ АД като правоприемник на „Банка Пиреос
България“ АД, е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.422 от
ГПК. / Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Р №
246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС, Р № 171/ 24.04.2012г. по
гр.д. № 801/11г., ІV г.о. на ВКС/.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му взема
предвид наведените в жалбата основания- чл.269 от ГПК, с изключение на
допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не се спори, че на 12.10.2007г. между „Банка Пиреос България“ АД,
чиито правоприемник е „Юробанк България“ АД, и „Еко Грийн“ ЕООД е
сключен договор за инвестиционен кредит , който има своята легална
дефиниция в чл.430 от ТЗ. Според нея банката отпуска на заемателя парична
сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият кредит
се отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За
отпусната сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков
кредит се сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му.
7
Той се смята за сключен от момента на постигане на съгласието. От това
легално определение като характеристики на договора за банков кредит
могат да се посочат, че той е двустранен, консенсуаен, възмезден и срочен.
Процесният договор за кредит е действителен като сключен в изискуемата от
закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по съществените
му елементи- размер на кредита, начин на погасяване на вноските, срок на
издължаването му.
Ищецът извежда своето субективно материално право от договор за
кредит, за който не е спорно, че е сключен с „Еко Грийн“ ЕООД. Той е
активно материално легитимиран да търси защита при накърняването му,
което предпоставя и неговата процесуална легитимация като надлежна страна
в процеса. В негова тежест е да установи валидно облигационно
правоотношение с длъжника, произтичащо от договор за кредит,
предоставена парична сума и срокът й на връщане, както и липса на
погасяването й. В случая кредиторът следва да докаже наличието на валидно
правоотношение по договор за поръчителство с ответника и непогасено
парично задължение, което е обезпечено с него.
Пасивната материална легитимация на ответника Б. произтича от
същия договор и договор за поръчителство, по който той се е задължил да
отговаря заедно с кредитополучателя, т.е. носител на задължения по
материалното правоотношение и които кореспондират на насрещните права
на кредитора. С оглед твърденията в исковата молба и неоспорване на
фактите от ответника се обосновава пасивната му процесуална легитимация
и качеството му на надлежна страна. В негова тежест е да установи и докаже
с всички относими и допустими доказателства, че е изпълнил задължението
си като поръчител и е платил претендираното от кредитора, както и всички
свой възражения, които го освобождават от отговорност.
В отговора на исковата молба, поддържани и в жалбата, са наведени
възражение за нищожност на договора за поръчителство поради липса на
съгласие, тъй като не го е подписал, че е изтекъл преклузивният срок по
чл.147, ал.1 от ЗЗД и поръчителството е прекратено. Наведени са доводи за
недопустимост на иска, тъй като кредиторът не е обявил кредита за
предсрочно изискуем.
Не е спорно, че между същите страни има влязло в сила решение на
8
СГС, с който по отношение на въззивника и банката е признато за
установено, че той й дължи в качеството му на поръчител сумата от 100 000
евро по договор за инвестиционен кредит от 12.10.2007г. Със същия съдебен
акт е прието, че срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД е спазен, поради което
поръчителството не е прекратено. Съгласно ТР № 3/2016/22.04.2019г. на
ОСГТК на ВКС „при уважаване на частичен иск обективните предели на
СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством
правопораждащите факти/юридическите факти, от които правоотношението
произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до
признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че
общите правопораждащи факти са едни и същи, както за частичния иск, така
и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на
сила на пресъдено нещо, при разглеждане на иска за останалата част от
вземането“. На основание чл.235, ал.3 от ГПК първоинстанционният съд е
съобразил влязлото в сила решение между страните и е приел, че между Д. Б.
и кредитора има валидно правоотношение по договор за поръчителство, че
не е пропуснат срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД. Т.е. правопораждащите факти
на отговорността на въззивника са установени със сила на пресъдено нещо и
съдът, разглеждащ спора за останалата част от вземането е длъжен да ги
съобрази.
По делото е установено, че е настъпил крайният падеж на вземането на
кредитора – 31.01.2013г. като той се позовава именно на него, а не на
предсрочна изискуемост и не е било необходимо да я обявява. Съгласно т.18
от ТР № 4/2013/18.06.2013г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на
едната страна при наличието на две предпоставки: обективен факт на
неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост се отнася само до
вноските, които са с ненастъпил падеж. Такава не може да бъде обявена по
отношение на вече падежиралите вноски към момента на обявяването й.
По отношение на развитите доводи за срока по чл.147, ал.1 от ЗЗД и от
кога започва да тече, следва да се съобрази ТР № 5/21.01.2022г. на ОСГТК на
ВКС, според което „при уговорено погасяване на главното задължение на
отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл.
9
147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг,
без значение, дали същата е предсрочно обявена.“
От приетата счетоводна експертиза са установява, че остава дължима и
непогасена главница в размер на 400 516, 94 евро, която кредитополучателят
не е заплатил и за която като поръчител отговоря и Д. Б.. Искът е основателен
в предявения размер от 300 000 евро като част от общо дължимата главница
от 400 516, 94евро.
Неоснователнен е доводът, развит в отговора на исковата молба и
поддържан в жалбата, за това, че след като Анекс А9-1330/11г., където за
първи път се посочва Д. Б. като поръчител, както и Анекс А10-1330/12г. не са
влезли в сила, тъй като в тях е поставено условие, обуславящо влизането им
в сила, именно представяне на решение на Общото събрание на „Титан
клинър“ ООД за даване на съгласие за встъпване в кредита и за съгласие за
директен дебит от сметките на дружеството. Тъй като такова няма и анексите
не са влезли в сила, то и няма валидно възникнало поръчителство. Следва да
се посочи, че качеството на поръчител на Д. Б. не произтича от тези два
анекса, а от Договор за поръчителство, сключен на 21.11.2011г. Той има
самостоятелно съществуване в правни мир и валидността му не е поставена в
зависимост от представяне на решение на Общото събрание на „Титан
клинър“ ООД. Последното е ирелевантно за възникването на
поръчителството на Д. Б. като обезпечение по договора от 12.10.2007г.
Липсата на предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 417, т. 2 ГПК е релевантна към законосъобразността на разпореждането
за незабавно изпълнение, а не къмдопустимостта на исковото производство,
заведено от заявителя, при спазване на предвидения в чл.415 /сега, ал. 4/ ГПК
едномесечен срок от съобщението на заповедния съд.
В производството по иск с правно основание чл.422 от ГПК не може да
се разглежда въпросът за това дали е имало основание за издаване на заповед
за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК. „Липсата на предпоставки за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК е релевантна към
законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, а не към
допустимостта на исковото производство, заведено от заявителя, при
спазване на предвидения в чл.415 /сега, ал. 4/ ГПК едномесечен срок от
съобщението на заповедния съд.“ / Р № 58/17.06.2020г. по т.д. № 1131/19г.,
10
ВКС, II т.о, Р № 59/16.06.2016г. по гр.д. № 4364/15г. , ВКС, IV г.о., Р. №
60065/30.06.2021г. по т.д. № 541/20г., ВКС, I т.о/
Поради изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските пред САС.
Съгласно чл.78 от ГПК всяка страна има право на разноски съобразно
уважената и отхвърлена част от исковете.
При този изход на спора пред въззивния съд разноски на жалбоподателя
не се дължат.
На ответника по жалбата се дължат разноски в размер на 7 040, 99 лв.
Направеното възражение поп чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно, тъй като
претендираното и заплатено адвокатското възнаграждение е под минималния
размер, предвиден в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260220/25.03.2022г. на СГС, ТО, 3
състав, постановено по т.д. № 1067/20г.
ОСЪЖДА Д. Й. Б., ЕГН ********** гр. ***, ул. „ ***“ № ***, ет.***,
ап.*** и със съдебен адрес: гр. София, ул. „***“, № 32, ет.2, офис 6 чрез адв.
А. П. да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София, бул.
„Околовръстен път“ № 260 и със съдебен адрес: гр. София, ул. „Юнак“ № 24,
ет.4, ап.4 чрез адв. Д. Д. сумата от 7040,99 лв./ седем хиляди и четиридесет
лева и деветдесет и девет стотинки / разноски по делото пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12