Р Е
Ш Е Н
И Е № 260459
02.12.2020г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, VІ-ти гр. състав, в закрито съдебно заседание на втори декември
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
като разгледа
докладваното от съдията В.Куршумова
гр.д.№ 2675 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл. 435 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба вх.№ 267823/03.11.2020
г. в регистратурата на ПдОС от длъжника „МАРИО – 2003“ ЕООД с ЕИК: *********,
представлявано от управителя Я.М., чрез пълномощника по делото адв.К.Т., против
приети за събиране разноски за пропорционална такса по т.26 от Тарифата за
такси и разноски към ЗЧСИ в размер на 3 554, 24 лева по изпълнително дело
№ 20207580400433 по описа на Частен съдебен изпълнител Мариана Обретенова с
рег.№ 758 от КЧСИ с район на действие района на Окръжен съд – Пловдив, както и
против действията на ЧСИ, с които е наложил запор върху банковите сметки на
длъжника.
В жалбата се излагат оплаквания
за неправилно изчисляване от ЧСИ на таксата по т.26 от ТТРЗЧИ с искане за
нейното намаляване в предвидения от закона размер върху дължимата сума от
12 940 лева, по отношение на която се сочи, че представлява задължението
на дружеството към взискателя Община Асеновград. Приема се, че в ПДИ неправилно
е посочено задължението на дружеството в размер от 36 322, 08 лева –
неолихвяемо вземане, предвид отразения дълг към взискателя Община Асеновград в
размер на 9 375, 71 лева и на присъединения взискател – НАП в размер на
32 946, 21 лева, въз основа на което намира, че не става ясно как е
формиран посочения общ размер на дълга по делото. Посочва се, че ЧСИ не е издал
сметка по чл.79 от ЗЧСИ, поради което и при липсата на мотиви при изчисляването
на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ, не можело да се направи проверка дали размерът
на таксата е правилно изчислен. Поддържа се, че ЧСИ незаконосъобразно е
започнал принудителното изпълнение срещу длъжника за обезпечено вземане на НАП,
което вземане намира, че е с неустановен размер. Намира, че не са налице
предпоставките за присъединяване на Държавата като взискател за едно
неустановено по размер и неликвидно вземане, от което се прави извод, че
съдебният изпълнител незаконосъобразно е начислил таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ
върху неустановен размер на вземането на НАП. На следващо място се оспорва
наложения по изп.дело запор върху банковите сметки на длъжника в размер на
49 591, 23 лева по съображения, че не е ясно от сбора на кои задължения е
формирана сумата, както и че вече е наложен запор върху банковите сметки на дружеството за
обезпечаване на вземанията на НАП до размера на 31 354, 78 лева. Искането
към съда е за намаляване на изчислената и посочена в ПДИ пропорционална такса
по т.26 от ТТРЗЧСИ до размера на минимума
върху дължимия размер от 12 940 лева, както и за вдигане на запора
върху банковите сметки на дружеството в размер на 49 591, 23 лева. Моли за
присъждане на направените деловодни разноски – заплатена ДТ и адвокатско
възнаграждение.
Ответната страна по жалбата – Община
Асеновград не взема становище по жалбата.
В
писмените си мотиви
по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният
изпълнител изразява становище за допустимост, но неоснователност
на жалбата.
Пловдивският окръжен съд след
проверка на представеното копие от изпълнителното дело установи следното:
Изпълнително дело №
20207580400433 по описа на Частен съдебен изпълнител Мариана Обретенова с рег.№
758 от КЧСИ е образувано по възлагане на Община Асеновград за събиране от
длъжника „МАРИО – 2003“ ЕООД с ЕИК: ********* на публични общински вземания,
както следва:
вземане за туристически данък в
размер на 10, 83 лева, представляващо начислена лихва към 11.12.2019 г.,
установено с Акт за установяване на задължения по декларация № 216/11.11.2019
г., влязъл в сила на 12.12.2019 г.;
вземане за данък недвижими имоти
в размер на 1915, 04 лева, от
които: 1215, 93 лева – главница и 699,
11 лева – лихва към 08.07.2020 г. по Акт за установяване на задължения по декларация
№ 217/11.11.2019 г., влязъл в сила на 12.12.2019 г.;
вземане за такса за битови
отпадъци в размер на 10 646, 88
лева, от които: 7 980, 95 лева – главница и 2665, 93 лева – лихва към
04.02.2020 г. по Акт за установяване на задължения по декларация №
217/11.11.2019 г., влязъл в сила на 12.12.2019 г.
На основание чл.458 ГПК по делото
е присъединен като взискател Държавата чрез ТД – НАП
Пловдив въз основа на постъпилото Удостоверение за наличие или липса на
задължения и обезпечителни мерки по чл. 191, ал.4 ДОПК за сумата в
размер на 32 946, 21 лева.
На 23.09.2020 г. на длъжника е
била връчена покана за доброволно изпълнение /ПДИ/ за заплащане на задължението
по изпълнителното дело от 36 322,
08 лв. - неолихвяема сума, 9 196, 88 лева – главница, 178, 83 лв – лихви и
339, 20 лева – разноски по изп.дело, както и такса по т.26 от ТТРЗЧИ с включен
ДДС в размер на 3 554, 24 лева полза на ЧСИ. Посочено е, че общият размер
на задължението по изп.дело към 17.09.2020 г. е в размер на 49 591, 23
лева. С ПДИ длъжникът е уведомен за присъединяване вземането на Държавата за
сумата от 32 946, 21 лева.
ЧСИ е наложил запор върху
банковите сметки на длъжника в Първа инвестиционна банка АД и УниКредит Булбанк
АД до размера на сумите, посочени в ПДИ.
С оглед на така установените
факти по делото и предвид доводите в жалбата настоящият съдебен състав намира
следното:
По отношение
жалбата, в частта, с която се оспорва
начисленият от ЧСИ размер на
таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ:
Жалбата е подадена от
легитимирано лице /длъжник в изпълнителното производство/, в срока по чл. 436,
ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител по смисъла на
чл. 435 ал. 2, т. 7 от ГПК, тъй като е налице нарочен акт на ЧСИ, обективиран в
поканата за доброволно изпълнение, който по смисъла на т. 2 на
Тълкувателно решение № 3/2015г. от 10.07.2017г. подлежи на обжалване. Ето защо,
жалбата, в частта, с която се оспорва приетия размер на таксата по т.26 от
ТТРЗЧСИ е допустима и подлежи на разглеждане.
С изложените от жалбоподателя
доводи срещу размера на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ от 3 554, 24 лева се оспорва
като неясен посочения в ПДИ размер на задължението по изпълнителното дело
от 36 322, 08 лв. - неолихвяема
сума, 9 196, 88 лева – главница, 178, 83 лв – лихви, въз основа на който е
изчислена таксата. Така се сочи, че
според ПДИ задължението към Община Асеновград е в размер на 9 375, 71
лева, а според представените Актове за установяване на задължения по декларация № 216 и № 217 от 11.11.2019 г.
на Община Асеновград дължимата сума е 12 940 лева, вкл.данък недвижими
имоти, такса битови отпадъци и лихви. Посочва се и че Държавата е присъединен
взискател за сумата в размер на 32 946, 21 лева, а в ПДИ е посочена сумата
36 322, 08 лева като неолихвяемо вземане, която се сочи, че не е ясно как
е формирана и на кой се дължи същата. По тези съображения и тъй като липсвали
мотиви при изчисляване на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ и сметка по чл.79 от ЗЧСИ
с посочване на основание за начисляване, се оспорва законосъобразното
начисляване на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ. Излагат се и доводи, че е налице
неопределеност на престацията към Държавата, респективно се оспорва
изискуемостта и ликвидността на вземането на Държавата, от което се намира, че таксата
по т.26 от ТТРЗЧСИ следва да бъде определена единствено въз основа на
задължението на длъжника към Община Асеновград.
Настоящият съдебен състав на ПОС
намира за неоснователна жалбата в частта, с която се оспорва определеният от
съдебния изпълнител размер на таксата по т.26 от ТТЗЧСИ.
Съгласно чл. 458 ГПК Държавата е взискател по право за дължимите й публични вземания, размерът на които е съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението и които са удостоверени по реда на чл. 191 ДОПК. В този смисъл, законът е придал на удостоверението по чл. 191, ал.4 ДОПК изпълнителна сила, като същото е пряко изпълнително основание и е обвързващо по отношение на удостоверените в него вземания. Ето защо, след като наличието на публични вземания е удостоверено по реда на чл. 191, ал.4 ДОПК
, то извън правомощията на съдебния изпълнител е преценката дали същите са ликвидни и изискуеми. С такива правомощия не разполага и съда в производството по обжалване действията на съдебния изпълнител. С оглед на това съдебния изпълнител е обвързан от размера на вземанията на Държавата, посочени в удостоверението по чл. 191, ал.4 ДОПК, поради което ЧСИ Обретенова правилно е присъединила вземането на Държавата, обективирана в представеното удостоверение по чл. 191, ал.4 ДОПК.При
изпълнението на паричното вземане по изп.дело,
включващо вземането на първоначалния и присъединените взискатели,
на ЧСИ се дължи заплащането на възнаграждение, определено от таксата по т.26 от
ТТРЗЧСИ. Посочената такса се дължи от длъжника по аргумент от чл. 79, ал. 1
ГПК, според която разноските по изпълнението са за сметка
на длъжника с изключение на случаите,
когато делото се прекрати съгласно
чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след
започване на изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или
отменени от съда. Плащането е направено след започване на изпълнителното
производство, когато длъжникът е погасил задължението си след предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред
съдебния изпълнител -
съгласно чл.
426, ал. 1 ГПК, изпълнението започва, когато взискателят поиска писмено от съдебния изпълнител да
пристъпи към изпълнение на основание представен изпълнителен лист или друг акт,
подлежащ на изпълнение. Изключение от този принцип се
съдържа в чл.
53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по
Гражданския процесуален кодекс, съгласно който текст държавният съдебен
изпълнител не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за
доброволно изпълнение. В случаите обаче, когато
изпълнението се извършва от частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи такса и
при плащане в срока за доброволно изпълнение. Таксата
върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните
съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е
за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е
извършил плащането пряко на взискателя или
сумата е постъпила по изпълнителното дело. /Решение № 640 от 4.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 920/2009 г., IV г. о., ГК/.
С оглед на изложеното настоящият
съдебен състав намира, че таксата
по т.26 от ТТРЗЧСИ правилно е посочена от ЧСИ в поканата за доброволно изпълнение
като дължима от
длъжника при събиране на вземането по изпълнителното дело. Съгласно чл. 26, ал. 1 ТТРЗЧСИ таксата се начислява върху събраната
сума, като със "Забележка" е пояснено, че при частично събиране на
паричното вземане таксата се определя за целия дълг, но се събира частта, съответстваща на събраната сума.
Дългът се формира от размера на паричното вземане по изпълнителния лист и
присъединените вземания за главница
и лихви, както и от разноските на взискателя, които както
се посочи, на основание чл.
79, ал. 1 ГПК, са за сметка на длъжника.
В чл.
435, ал. 2 от ГПК са изброени действия
на съдебния изпълнител, които длъжникът може да
обжалва, а именно: постановлението за глоба и насочването на изпълнението върху
имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима
вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за
изпълнението, постановлението за разноските. По съображения от цитираната
разпоредба налагането на запор, чрез изпращане на запорно съобщение по сметките на длъжника
в банки, по своята същност
представлява насочване на изпълнението върху имущество, поради което подлежат
на обжалване, но само в случай,
че жалбоподателят счита, че то
е несеквестируемо, каквито възражения не се
правят с жалбата. Следователно в
случая не се касае за
действие на съдебния изпълнител, което да попада
в приложното поле на чл.
435, ал. 2 от ГПК. Същевременно следва да се има предвид, че с нормите на чл.
444 и чл.
446 от ГПК е регламентирана несеквестируемост на определени имуществени
права на длъжник-физическо лице. Длъжникът „МАРИО – 2003“ ЕООД е юридическо лице, което не
може да се
позовава на несеквестируемост на имущество, предмет на принудително изпълнение. Въз основа на изложеното,
настоящият състав счита, че жалбата, в частта против действията на ЧСИ, представляващи налагането на запор върху банковите
сметки на длъжника, е недопустима,
тъй като обжалваните действия не попадат сред
изрично изброените в чл.
435 ГПК,
подлежащи на ревизия от съда. Ето защо в
тази си част жалбата ще следва да бъде оставена без разглеждане, а
производството по делото – да бъде прекратено.
В тази част решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.