РЕШЕНИЕ
№ 734
гр. Велико Търново, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
при участието на секретаря ТАНЯ К. МАРГАРИТОВА
като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело
№ 20254110100170 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид:
Предявени са при условие на евентуалност установителни искове, чиято законова
правна квалификация се извежда от нормите на чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД, чл. 146, ал.1 , вр. с чл.143, ал.2, т.3, т.5 от ЗЗП.
Ищцата Ю. Й. Р., с ЕГН: ********** от гр.*** чрез пълномощника си
адвокат Д. Г. от АК Ловеч , твърди, че е сключила на **.**.**** г. с ответника *** , с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. *** договор за потребителски
кредит № ******* във вид на паричен заем в размер на 800 лева , при фиксиран годишен
лихвен процент от 45 % и ГПР в размер на 55,3 % за погасителен срок от 13 месечни
вноски , с начална падежна дата – 13.05.2024 г. и крайна падежна дата – 12.05.2025 г. / 5
вноски по 30 лева и 8 вноски по 117,60 лева/ и обща сума за плащане- 1090,80 лева.
Съгласно чл. 11, ал.1 на договора й е вменено и задължението да заплати неустойка в
размер на 651,20 лева , ако в срок от 3 дни от сключването му не осигури съгласно чл. 5,
ал.1 обезпечение чрез действието на трето лице или лица , което/ които да поеме/ поемат
солидарно с нея като поръчител/ поръчители тежестта да изпълни договорните парични
задължения или чрез представяне на безусловна банкова гаранция в полза на кредитора,
издадена от лицензирана от БНБ търговска банка, за период до изтичане на 6 месеца от
падежа на последната редовна вноска за погасяване на кредита и обезпечаваща задължение
в размер на общата сума за плащане .
В случая за нея е било невъзможно да предостави подобно обезпечение,
поради което неустойка е начислена и включена за плащане, заедно с месечните
погасителни вноски , при което общата сума за плащане е увеличена до размер на 1742
лева.
Отрича действителността на целия договор/ чл.22 от ЗПК/ поради
обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК: посоченият размер на
1
годишния процент на разходите не е действителния , защото в него при заобикаляне на
ограничението на нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК/ чл.21, ал.1 от ЗПК/ не е включен разхода
за заплащане на неустойка , а това е заблуждаваща практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от ЗЗП и се приравнява на хипотезата на непосочване на такъв, понеже
включването й произтича от положението , че по същността си представлява печалба/
„скрита“ лихва/ на кредитора, тъй-като е предвидена не за неизпълнение на основно
задължение на потребителя .
Каузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави и
затова , че е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП , тъй-като не притежава
присъщите за този законоустановен вид вземане обезпечителна и обезщетителна функции и
носи това име само с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК : ответникът
кредитор е създал прекомерни изисквания като предпоставки за сигурно неизпълнение на
задължението по чл. 5, ал.1 на договора, за да извлече икономическа облага/ допълнителна
печалба- „скрита“ лихва/- не зависи от вредите на неизпълнението на основно договорно
задължение и се начислява като добавък към погасителните вноски; той не може да
претърпи вреди , чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение на
основните договорни задължения , а при такова неизпълнение законодателят е предвидил
горна граница – размерът сна законната лихва / чл.33, ал.2 от ЗПК/ ; липса житейска и
правна логика един кредитор да изисква сред сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение , защото това значи , че не желае да извършва предварителна
проверка за възможностите за изпълнение на длъжника / потребителя , клиента/ и вместо
това му прехвърля изцяло в тежест последиците от неизпълнението на това задължение в
явно противоречие с изискването на чл.143, ал.2, т.3 от ЗЗП; изпълнението му е реално
невъзможно в предвидения 3 дневен срок от подписването на договора за кредит; с нея
поради заобикаляне на нормата на чл.33, ал.1 от ЗПК се установява още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на добавъчно / неосновно/ задължение , от което обаче не
може да произтекат вреди, поради което тя обезщетява вредите от несъбиране на вземанията
по договора, които се обезщетяват чрез мораторната лихва, а подобно кумулиране на двете е
недопустимо съгласно постоянната съдебна практика. .
Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение, с което да
обяви за недействителен договора за потребителски кредит , а в условие на евентуалност –
да признае за установено, че клаузата на чл.11, ал.1 от договора е нищожна , с присъждане
на направените по производството разноски, както и адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2-ро от ЗА .
В с.з. писмено поддържа исковете.
Ответникът чрез пълномощника си ***, с действията на адвокат Х. М. от САК ги
оспорва и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни с възражения / доводи/ за пълно
съответствие на съдържанието на договора за потребителски кредит с всички изисквания
и ограничения на относимите повелителни норми на ЗПК, на добрите нрави и за липса на
неравноправен характер на клаузата на неустойката, в която и да било от посочените в
исковата молба хипотези на чл.143 от ЗЗП.
Претендира присъждане на направените по производството разноски .
Съдът като прецени събраните по делото писмени доказателства, приема
за установено и обосновава следните правни изводи:
Юридическият факт на сключен между страните договор за паричен
заем/чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/, притежаващ типичните белези на потребителски кредит по
смисъла на чл.9 , чл.10 от ЗПК с накратко описаното му основно съдържание и включената
в него неустоечна клауза е признат и документално установен.
2
Договорът напълно съответства на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК , въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя
задължително трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в
обхвата на годишния процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от
потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването
му по определения в приложение № 1, начин – и двата елемента ги има в договора, а в
представения по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити/ приложение № 2 към чл.5, ал.2 от ЗПК/, са посочени и
взетите под внимание общи положения съгласно приложението .
Невключването на разхода за заплащане на неустойката в годишния процент на
разходите не заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така е по
начало вземане с определеност на обезщетение за имуществени вреди и то без да
необходимо да се доказват, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на
потребителя да осигури обезпечението по чл.5 от договора , а такъв вид разход
правилото на чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР, като при това
особено съществено е обстоятелството , че не уточнява , че в приложното му поле попадат
само разходи, свързани с неизпълнение на „основни“ задължения , а не и на „аксесорни“ /
добавъчни /.
Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова
от страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата съобразно довода в
исковата молба.
Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид разход трябва да се включи в
обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му няма да води до
недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом именно с
добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от
тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК, както и от
прочита на чл.22 от същия закон в който текст сред всички изчерпателно изредени
нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.
По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и
длъжника , вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по
договора задължения/ чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е
допустимо / вж. чл.23, чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно , че е
допустимо и уговаряне на неустойка за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като
правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение
на договорно задължение.
Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и по своята действителна цел представлявала допълнителна
печалба на ответника/ „скрита лихва“/, като с нея се постигало заобикаляне на
максимално допустимия праг на ГПР и тази причина е основание да бъде отречена
валидността й , не може да бъде споделено.
Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на
неустойка , която според модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително
покритие , освен риска от вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със
събирането на всички дължими суми , които би могло да настъпят, тогава когато
потребителят не изпълни задължението си да го осигури и предостави, неговото
съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/ недействителността на
3
оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е. отделно от
клаузата за възнаградителната лихва.
И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и
предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с
„прикритото си предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.
По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на
външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни
схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/
съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.
Накърняване на добрите нрави ще има, когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в
непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални
норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на
обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието
му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена
и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на
отношенията, че буди от етична, просветна и вътрешно естествена у всеки нормален,
цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост,
непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е
„непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на
явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от
субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно
понятие.
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането
за неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване
чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ ,
стига този размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на
нормалност и справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на
здравия обществен разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо
отречена като нищожна поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване
на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване от позицията на
икономически по силната страна - чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.
Тук размерът на неустойката/ 651,20 лева / по нисък от получената в заем сума /800
лева/ очевидно не попада в тази категория на свръхогромност , неморалност и обществена
нетърпимост .
Има за цел обезпечаване на вреди, които могат да възникнат като допълнителни
разходи при събиране на неизпълнение на необезпечените кредитни парични вземания за
главница и лихва и няма никакъв конфликт със ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК
отнасящо се до максимално допустимия размер/ законната лихва / на правото на
мораторна лихва при неизпълнение на паричните задължения по договора за потребителски
кредит .
Затова и въпросната неустойка не покрива и понятието необосновано висок
размер по смисъла на чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП , за да бъде възприета спрямо клаузата
отрицателната квалификация нищожна / чл.146, ал.1 от ЗЗП/ като не отговаряща на
изискването за добросъвестност и водеща до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните във вреда на ищцата – потребител/ ал.1 / .
Позоваването на хипотезата на чл. 143, ал.2, т.3 от ЗЗП в исковата молба
като основание за неравноправен характер на оспорената клауза е напълно неуместно в
случая .
4
Ищцата е имала право на избор на свободния финансов пазар на кредитиране и в тази
връзка е сключила общо 6 договора за потребителски кредит , съдържащи еднаква по
фактически състав клауза за неустойка, видно от представения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е придобила опитна и
изчерпателна информираност за задълженията й към ответника при всяко възможно
развитие на правоотношението им, т.е. била е наясно при какви условия и последици на
неизпълнение се сключва договора, включително и за предоставеното й право и да се откаже
от него в 14 –дневен срок от сключването му , щом е преценила, че няма възможност в
предвидения 3- дневен срок да осигури обезпечение чрез поръчител в изпълнение на
поетото за това задължение.
По изложените съображения да се отрича валидността на целия договор и в частност -
клаузата за неустойка , би било чужда на истинското правно мислене проява /чл.5 от
ГПК/ и исковете подлежат на отхвърляне като неоснователни .
При този изход на спора ответникът има право на присъждане на
направените по производството разноски/ чл.78, ал.3 от ГПК/ , но не е представил по делото
до приключване на устните му състезания списък по чл.80 от ГПК и доказателства за
сторени такива и затова съдът не му ги присъжда .
Предвид горното , съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният на основание чл.22, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК от
Ю. Й. Р., с ЕГН: ********** от гр. ***, ул.*** против *** с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.***, п.к. ***, ***, иск да бъде обявен за
недействителен сключения между страните договор за потребителски кредит №
*******/**.**.**** г. като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения на основание чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД и чл.143, ал.2,
т.5 и т.3 от ЗЗП от Ю. Й. Р., с ЕГН: ********** от гр. ***, ул.*** против *** с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.***, п.к. ***, ***, иск за признаване
за установено, че клаузата на чл.11 от сключения между страните договор за
потребителски кредит № *******/**.**.**** г. предвиждаща заплащане на неустойка
в размер на 651,25 лева, поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да предостави обезпечение съгласно чл. 5 от договора, като неоснователен.
Решението може да се обжалва пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
5