Решение по дело №2613/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261011
Дата: 23 юни 2021 г. (в сила от 5 март 2022 г.)
Съдия: Владимир Григоров Вълков
Дело: 20191100902613
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 5 декември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер ......./………..

Година 2021

гр. София

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-13 състав

на двадесет и първи май

Година 2021

в публичното заседание в следния състав:

СЪДИЯ: Владимир Вълков

секретаря                                   Весела Станчева                                   като разгледа докладваното от                             съдията                              търговско дело № 2613 по описа за 2019 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:

            Предмет на разглеждане са предявени при условията на чл. 422 ГПК обективно съединени искове за съществуване на вземания с правно основание чл. 240 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), чл. 240 ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Ищецът „Л.“ АД *** чрез юрисконсулт М.М.твърди, че под предходно наименование „ТНК К.МЕНИДЖМЪНТ“ е сключил с ответницата М.А.Х., действаща като едноличен търговец под наименование „М.– М.Х.“, договор за заем бизнес кредит с клиентски № 5706 от 18.12.2017 г. Твърди, че страните договорили част от сумата в общ размер 13 000 евро да бъде изплатена чрез плащане към оценителя на предоставено в обезпечение на договора имущество, към нотариус за заверка на подписите, към Столична община за погасяване на публични задължения, а останалата част била наредена по посочена от ответницата банкова сметка. ***, че ответницата не изпълнила поетото задължение да върне сумата на месечни погасителни вноски, поради което ищецът обявил кредита за предсрочно изискуем, за което ответницата била уведомена на 27.03.2019 г. Задължението не било погасено и в указания с поканата 7-дневен срок. При тези обстоятелства ищецът предявил заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за главница в размер на 12983,96 евро, но ответницата възразила. Иска се да бъде установено, че съществува вземане в този размер – твърдяното право сочи на чл. 240 ал. 1 ЗЗД и предполага да бъде установено в процеса получена от ответницата сума при поето задължение за връщането й.

В отговора по исковата молба е застъпена теза, че с изтичане на договорените 90 календарни дни от неизпълнението, датиращо от 18.04.2018 г., кредитът е станал предсрочно изискуем като се извежда извод, че след 18.07.2019 г. ответницата не дължи възнаградителна лихва. Прави възражение за нищожност на договорената лихва от 30 % годишно с довод да противоречи на добрите нрави тъй като прави цената му твърде висока и предвид обстоятелството, че кредитът е обезпечен с имот, чиято стойност многократно надвишава размера на главницата. Процесуалните представители на ответницата се позовават на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Поради постъпилото възражение ищецът иска да бъде установено и вземане в размер на 3658,12 евро – договорна лихва за периода от 19.04.2018 г. до 27.03.2019 г. В допълнителната искова молба се твърди, че възнаградителната лихва е начислена за непогасените вноски до датата на настъпване на предсрочната изискуемост – 27.03.2019 г. Оспорва спрямо договора да е приложима потребителската защита с довод, че представлява търговска сделка. Застъпва теза, че постигнатото съгласие за нейния размер произтича от свободата на договаряне, както и че страните изрично са договорили възможност за възстановяване на 77 % от внесената лихва, когато заемополучателят е изпълнявал своевременно своите имуществени или неимуществени задължения и са изтекли 24 месеца от отпускане на заема.

Ищецът претендира установяване и вземане за неустойка за забава в размер на 11154,48 евро за периода от 19.05.2018 г. до 09.04.2019 г. В допълнителната искова молба застъпва довод, че съгласуваната воля сама по себе си обосновава зачитане на клаузата за неустойка за забава като отрича възможността да бъде намалена поради прекомерност с оглед размера на претърпените вреди, а при преценката за съответствие на добрите нрави следва да бъде отчетено, че величината на този дълг изцяло зависи от волята на длъжника, съответно следва да бъде взет предвид и периодът на допуснатата забава от 735 дни, през който ищецът е лишен от възможност да се ползва от предоставената сума, предоставяйки я на други лица с цел формиране на печалба. Застъпва теза, че именно периодът на забавата, а не договорената ставка обуславя претендирания в случая размер на това вземане.

Ищецът претендира и 390,00 евро – такса за изпращане на нотариални покани за предсрочна изискуемост. В допълнителната искова молба се навежда довод, че договореният механизъм за определяне на размера им – 1,5 % но не по-малко от 100 евро цели да покрие предизвикани от неизпълнението разходи по уведомяване на длъжника и приканването му да изпълни. Сочи да са отчетени разноските, които възникват при непрекъснатото уведомяване на съответния клиент за забавеното му изпълнение в това число чрез СМС, имейл, обаждания, изпращани покани и влагания в тази връзка човешки ресурс за водене на разговорите, юридическо обслужване при изготвяне на поканите и другите уведомления, такси и разноски при изпращане чрез нотариус или частен съдебен изпълнител. Ищецът свързва таксата за предсрочно погасяване в размер на 4069,64 евро с отнапред уговорено обезщетение за пропуснатите ползи, произтичащи от загуба на доход за предсрочно изискуемата главница.

При условията на чл. 214 ал. 2 ГПК ищецът претендира и законна лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане като спрямо тази претенция приложими са правилата на чл. 86 ЗЗД и предполага да бъде установено възникнало лихвоносно парично задължение за ответника, определен момент за неговото изпълнение, който да е настъпил.

В отговор по исковата молба, поддържан в процеса от името на М.А.Х. се твърди, че подаденото възражение в заповедното производство касае конституирането й като солидарен длъжник в лично качество. Навежда се и довод, че договорът, визиращ я за солидарен длъжник е нищожен поради невъзможността за разграничаване правосубектността на физическото лице и търговското му предприятие. Оспорва се ответницата в качеството си на физическо лице да е сключвала договор с ищеца при твърдяно предходно наименование „ТНК К.Мениджмънт“ АД. Евентуално се оспорва да дължи суми извън главницата. Прави възражение за нищожност и на клаузата за неустойка, позовавайки се на недопустимо кумулиране на неустойка и обезщетение по чл. 86 ЗЗД. Смята и че неустойката при преобезпечен кредит не предполага вреди във формирания й размер, а цели неоснователно обогатяване на кредитора. Евентуално счита неустойката за прекомерна спрямо начисляваната законна лихва в рамките на изп.д. № 20198500400608 на ЧСИ А.Б.. Като противоречаща на добрите нрави, поради което и нищожна е определена и клаузата на чл. 5.2. б. (а) във вр. с чл. 2.4. б. (е) т. (ii) от договора, на която ищецът основава вземането си в размер на 4069,64 евро с довод, че предсрочно погасяване не е поискано. Застъпва се теза, че сумата представлява скрита възнаградителна лихва превишаваща съпътстващата нормалното развитие на правоотношението такса от 1 %.  Оспорва се и дължимостта на такса от 390 евро с довод, че такива разноски не са направени.

В допълнителната искова молба ищецът, представляван от адв. Н.П. по повод на обективираните в отговора възражения застъпва теза, че самостоятелната процесуална легитимация на физическото лице и на едноличния търговец произтича от спецификата в имуществото като счита, че това на едноличния търговец е отделно от имуществото на физическото лице като съществуват и специфични средства за индивидуализация посредством ЕИК и съответно ЕГН. Твърди, че солидарното задължение е поето от физическото лице, индивидуализирало се със своя единен граждански номер и като физическо лице е учредила договорна ипотека върху недвижим имот, който не е част от търговското предприятие на едноличния търговец въз основа на поето задължение по договора за кредит.

 

В съдебно заседание по съществото на спра е депозирано писмено становище от адв. Н.П., с което се поддържат предявените искове, които счита за доказани при установените от вещото лице размери на вземанията. Застъпва теза, че постигнатото съгласие ангажира ответницата. Оспорва тя да има качеството потребител, за да се ползва от специфичната защита. Твърди, че извън защитата на потребителя законът не лимитира размера на възнаградителната лихва. Застъпва теза, че като небанкова финансова институция ищецът не може да привлича чужди средства, а оперира със собствени, поради което и разчита на планираната печалба. В тази връзка поддържа теза, че с такса за предсрочно погасяване по чл. 2.4. „е“ ii от договора представлява обезщетение за пропуснатата печалба следствие на предсрочно прекратения договор, а не е възнаградителна лихва. Навежда довод, че нормата на чл. 309 ТЗ изключва принципно предвидената възможност за съотнасяне размера на неустойката с този на претърпените вреди. Твърди и с изпращане на нотариалната покана да е възникнало договореното вземане по чл. 2.1. б. „а“, което компенсира кредитора за направените разходи за съставяне и изпращане на покани и ангажиран човешки ресурс в разговори с клиента. Претендират се разноски като е представен и списък.

Ответницата представлявана от адв. Б.изразява становище за основателност единствено на претенцията за главницата. Претендира разноски като представя и списък. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Адв. Б. и по съществото на спора застъпва довод за разграничаване отговорността на ответницата като физическо лице като смята, че носи отговорност само за главницата.

 

Като обсъди въведените в процеса факти с оглед на процесуалното поведение на страните и събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна съдът намира следното:

Страните не спорят, че на 18.12.2107 г. между „ТНК К.МЕНИДЖМЪНТ“ АД (предходно наименование на ищеца в производството) и М.А.Х., действаща в качеството си на едноличен търговец под наименованието „М.– М.Х.“ е сключен договор за заем Бизнес кредит Клиентски № 5706. Договорът е подписан и от М.А.Х. с указание, че е солидарен длъжник. Няма също така спор, че договорената сума от 13 000 евро е усвоена по договорения начин.

Договорена е лихва в размер на 30 % годишно върху усвоената и непогасена част от главницата, начислявана от деня, следващ датата на получаване и платима ежемесечно според погасителен план за периода 18.01.2018 г. – 18.12.2032 г. (чл. 2.3. т. „а“ и „b“ от договора).

Страните са договорили, че вземането ще бъде обезпечено чрез договорна ипотека върху апартамент с площ от 59,10 кв.м., състоящ се от спалня, дневна-столова, кухненски бокс, баня-тоалетна, антре и тераса и находящ се в гр. София, р-н „Красно село“. Съгласно чл. 2.3. б. „с“ от договора при неизпълнение на което и да е задължение по договора на съответната дата на падеж както и при предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят дължи неустойка за забава в размер на 0.23 % върху сборът от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупаната до момента договорна лихва за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени суми.

Съгласно чл. 2.5. б. „b“ т. (i) заемополучателят заплаща всички такси, разходи и разноски на заемодателя за удовлетворяване на правата му в случай на неизпълнение в това число разходи и разноски по изпращане на покана или нотариална покана за предсрочна изискуемост в размер на 1,5% от размера на заема, но не по-малко от 100 евро за всяко лице заемополучател, солидарен или ипотекарен длъжник като сумата се начислява еднократно с първото действие/основание за визникването им, независимо от тяхната повтаряемост.

Договорено е и че при неизпълнение, довело до настъпване на предсрочна изискуемост, заемополучателят се задължава да заплати и договорената такса за предсрочно погасяване – 7,5 % от всички вноски, които би дължал при следване на погасителния план – чл. 2.4. б. „е“ т. (ii).

На 27.03.2019 г. ответницата е получила покана с указание, че поради допусната забава, продължаваща 307 дни към 21.03.2019 г., ищецът упражнява правото си да обяви заема за предсрочно и незабавно изискуем.

От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на вещото лице Й. се установява, че извършените плащания за периода 23.01.2018 г. -18.04.2018 г. ищецът е отнесъл в погасяване на 16,04 евро главница, 1299,40 евро (1376,55 евро според установеното от вещото лице) – възнаградителна лихва и 1116,34 евро неустойка (1039,19 евро според вещото лице). Установената разлика в осчетоводената сума в погашение на задължението за неустойка вещото лице отнася в погашение на падежиралата лихва при вноската с падеж на 18.04.2021 г.

В рамките на изпълнителното производство принудително е събрана сума в общ размер от 47186,35 лв., от която 28477,20 лв. е преведена на ищеца.

 

При установената фактическа обстановка от събраните доказателства, относими към повдигнатия в случая спор, от правна страна съдът намира следното:

 

Законът свързва възможността за придобиване на права и поемане на задължение от наличие на специално качество – правосубектност. Това качество произтича от изрично предписание на закона. Нормата на чл. 56 ТЗ не свързва регистрацията с възникване на самостоятелен субект, а с оглед декларацията на физическото лице, че възнамерява да осъществява търговска дейност му придава качеството търговец. Затова и за задълженията, поети в качеството на търговец възникват в патримониума на физическото лице и то отговаря към кредиторите с цялото си имущество – както пряко произтичащото от търговската дейност, поради което и относително обособено и включено в търговското му предприятие, така и с всяко друго имущество без оглед на придобивното основание. При това положение макар и договорът да е подписан от ответницата в качеството й на едноличен търговец и като съдлъжник, произтичащите от договора задължения обвързват един и същ според закона патримониум – този на ответницата. Фигурата на съдлъжник предполага ангажиране на различни правни субекти с едно и също по съдържанието си задължение, поради което и в случая е изключено.

Както е посочено и в определението по чл. 374 ГПК съществуването на материалноправна легитимация е предпоставка за участие в процеса като изключението от това правило е изрично предвидено в закона и е неприложимо спрямо предприятието на едноличния търговец (аргумент от чл. 27 ГПК). Понеже правната връзка произтича от закона придаденото от страните разграничение в действията на ответницата в качеството й на едноличен търговец и физическо лице остава без правно значение. Нищожността препятства възникване на правна връзка, която обаче следва да е обективно възможна. Припокриването на правната сфера на физическото лице с тази на търговското му предприятие изключва възможността да възникнат самостоятелни правни връзки, за да бъде мислим и твърдяният порок. Разграничените качества на един и същи правен субект – физическото лице, демонстрира единствено намерение ответницата да се ангажира с цялото си имущество, което, както бе посочено вече, пряко произтича от закона. Ето защо и с оглед ангажимента за съда да тълкува волята на страните според заявените при сключване на сделката насрещни интереси и установената от закона правна рамка на отношението, настоящият състав приема, че процесният договор валидно обвързва ответницата, действаща в качеството си на едноличен търговец.

 

По иска за съществуване на задължението за главница

Търговският закон регламентира изрично договора за банков кредит. Ищецът сочи да е небанкова институция, поради което в случая е приложима общата норма на чл. 240 ал. 1 ЗЗД. Ищецът твърди дългът да е станал предсрочно изискуем, поради което в негова тежест е да докаже по делото настъпило обстоятелство, дерогиращо съгласуваната воля за разсрочено погасяване на получената сума.

Съгласно чл. 5.2 б. „а“ от договора при неизпълнение, каквото изрично е придадено на забава на плащане повече от 7 дни след настъпване на договорения падеж, заемодателят има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, а според б. „b“ от чл. 5.5., а когато неизпълнението продължи повече от 90 дни, заемът става предсрочно изискуем. Спорен между страните е моментът на настъпилата предсрочна изискуемост – ищецът свързва предсрочната изискуемост с обявяването й, докато ответницата се позовава на клаузата за автоматична предсрочна изискуемост.

Съгласно чл. 20а ал. 1 ЗЗД договорът има сила на закон за сключилите го. Нормата на чл. 9 ЗЗД овластява страните по договора да определят рамката на правоотношението си като граница на тази свобода се явяват императивно установените със закон правила или добрите нрави. В тази насока изрично е посочено, че страните могат да договорят както създаването, така и да уредят или прекратят правната връзка (чл. 8 ал. 1 ЗЗД). При така установената договорна свобода клаузата за автоматична предсрочна изискуемост обвързва страните. Понеже в случая не става дума за банков кредит не е приложимо утвърденото от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС съдържание на правилото на чл. 60 ал. 2 ЗКИ. Законът утвърждава с императивни правила и защита на потребителя. Договореното кредитиране в качеството й на едноличен търговец и посоченото предназначение на сумата – да й послужи за оборотни средства и по силата на чл. 286 ал. 3 ТЗ налага еднозначен извод, че сделката е свързана с дейността на търговското предприятие. Това обстоятелство изключва потребителското качество, поради което и потребителската защита е неприложима. Следователно неприложим е и стандартът за утвърждаване баланс в отношенията между търговец и потребител в случая, което определя за безпредметна преценката дали и доколко клаузата за автоматична предсрочна изискуемост му съответства. Липсва друг зачетен от закона интерес, който да дерогира очертания вече принцип на договорна свобода.

При тези съображения настоящият състав приема, че при осъществяване на съгласуваните от страните факти – посочен период на липсващо плащане на изискуемо задължение, получената в заем сума е станала предсрочно изискуема. С оглед задължителните указания в т. 11в от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС обаче събраните от съдебния изпълнител суми не подлежат на съобразяване в настоящото производство. Погасителният ефект на извършено при тези условия плащане подлежи на утвърждаване в рамките на изпълнителното производство. Основателно е обаче възражението за нищожност на неустойката, договорена с чл. 2.3. б. „с“ от договора, поради което и отнесените суми в погашение на това вземане общо в размер на 1039,19 евро следва да бъде отнесено в погашение на падежиралите впоследствие задължения в договорения ред на погасяване с чл. 2.4. б. „d“. При тези обстоятелства изцяло е погасена главницата до 7-вноска включително. Страните са договорили, че неточно изпълнение на което и да е от имуществените задължения по договора ще считат за неизпълнение, с което клаузата на чл. 5.2. б. „b“ свързва началото на срока, обуславящ автоматичната изискуемост на вземането. След отчитане погасителния ефект на плащанията, отнесени в погашение на вземането за неустойка, частично погасена се явява 8-ма вноска с падеж 18.08.2018 г. Считано от тази дата договореният срок на неприемлива забава от 90 дни е изтекъл на 17.11.2018 г. Ето защо и главницата е станала предсрочно изискуема, считано от 18.11.2018 г. и дължима на това основание е сумата 12970,85 евро. За разликата до пълния предявен размер искът следва да бъде отхвърлен.

 

По иска за установяване съществуване на вземане за възнаградителна лихва

Ищецът свързва предявеното в заповедното производство вземане за сумата от 3658,12 евро с договорено възнаграждение за ползване на предоставения заем до настъпване на предсрочната изискуемост. Нормата на чл. 240 ал. 2 ЗЗД предвижда възможност страните по договор за заем да договорят и лихва. Следователно, основанието на това вземане е произтичащата от закона възможност заемополучателят да се ползва от предоставения му ресурс. Липсва нормативно предписано ограничение при условията на чл. 10 ал. 2 ЗЗД, което да обоснове граница на договорната свобода досежно това самостоятелно от правна гледна точка вземане. Размерът на цената на предоставения финансов ресурс е приет от ответницата при сключване на договора. Освен това, тежестта на този елемент от дълга пряко зависи от надлежното изпълнение на поетото задължение – чл. 2.3. б. „h“. Следователно, зачитайки законния интерес на заемодателя да получава своевременно обещаното му заемополучателят е в състояние да си осигури по-нисък размер на цената на финансовия ресурс. Тъй като липсва установена от закона причина за пренебрегване на даденото съгласие, то обвързва валидно ответницата.

При разсрочено плащане на дължимата главница основа за формирането на възнаградителна лихва е непадежиралия остатък. С настъпване на договорения падеж възниква задължение за заемополучателя да върне сумата, а следователно и отпада очертаната причина да плаща възнаграждение. След падежа липсва съгласие за ползване на ресурса, обосноваващо и дължимостта на възнаградителната лихва – срв. и Тълкувателно решение № 3/2017 на ОСГТК на ВКС. Неизпълнението поражда принципно различен акцесорен елемент на дълга – обезщетение за забава (понеже изпълнението на парично задължение е винаги възможно). Затова и пряко произтичащото от самия договор, вземане за лихва, явяваща се гражданския плод на предоставената за ползване сума, съществува до настъпване на предсрочната изискуемост и се дължи в определения с погасителния план размер. С оглед зачетения погасителен ефект на осчетоводените в погашение на несъществуващо вземане за неустойка суми доброволно погасено е вземане за възнаградителна лихва до 7-ма вноска включително и до сумата 190,44 евро частично е погасена лихвата, включена в 8-ма вноска. При тези съображения така предявената претенция е основателна до сумата 1162,56 евро – непогасената част от падежиралата лихва с 8 вноска и следващата се възнаградителна лихва за периода 19.08.2018 г. – 17.11.2018 г., включително. За разликата до пълния предявен размер, като неоснователен, предявеният иск следва да бъде отхвърлен.

 

По иска за установяване съществуването на неустоечните вземания

Нормата на чл. 422 ал. 1 ГПК предопределя исковия процес от очертаните в заявлението правопораждащи обстоятелства. Макар и наречени „такса“ вземанията в размер на 390 евро и 4069,64 евро и според индивидуализацията им в заявлението не се свързват с конкретна услуга, съпътстваща заемното правоотношение, за да придобият самостоятелен характер, а са обусловени от неизпълнение на задължението – чл. 2.5. б. „b“ т. (i), съответно от настъпилата промяна в съдържанието на правоотношението поради настъпилата предсрочна изискуемост – чл. 5.2. б. „а“. Според правопораждащите обстоятелства и двете вземания целят да възмездят ищеца заемодател за нежелани от него допълнителни ангажименти, съответно пропуснат доход. Тези обстоятелства определят неустоечен характер и на тези вземания. При тези условия и с обявения на страните и приет без възражения доклад по делото изрично е посочено, че претендираните суми от 11154,48 евро, 390 евро и 4069,64 евро ще бъдат разгледани според правилата на чл. 92 ЗЗД.

Законът овластява страните както да определят позитивния си интерес, реализацията на който желаят при обещаното, поради което и очаквано изпълнение на поетите насрещни задължения, така и да договорят механизъм, обезпечаващ надлежното изпълнение, съответно осигуряващ обезщетение при липсващо изпълнение. Както е имал повод да посочи Върховният касационен съд неустойката в търговска сделка не подлежи на намаляване, но, когато размерът й не може да бъде разумно обоснован при съчетаване на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, клаузата влиза в противоречие на добрите нрави и губи регулаторния си потенциал. С други думи, превишението в размера на неустойката спрямо предвидимите вреди може да бъде оправдано само ако и доколкото обезпечава обезпечителната и санкционната функция на неустойката. Това налага клаузите да бъдат подложени на очертания тест за валидност.

Договореният механизъм за формиране на размера й не отчита предмета на неизпълнението – размера на просроченото вземане за главница, а определя за основа целия непогасен остатък от предоставената сума. При положение, че по договор ищецът дължи да осигури възможност за ответницата да се ползва от предоставената сума, договорения механизъм води до формиране на вземане, драстично превишаващо реално претърпяната вреда, съизмерима с невъзможността кредиторът да се възползва от неполучената сума според обещаното. Както установява вещото лице при договорения механизъм за един ден закъснение при изпълнение на задължение в размер на 328,86 евро следващата се неустойка възлиза на 30,65 евро вместо 0,75 евро или приблизително 435 пъти по-голямо обезщетение от действителната вреда при просроченото вземане и отчитане на договорения механизъм за остойностяване – 0,23 % на ден.

Освен това, клаузата на чл. 2.3. б. „с“ от договора възлага в тежест на заемополучателя при неизпълнение на паричното задължение в срок, довело до настъпване на предсрочна изискуемост да заплати сума, равностойна на 82,80 %  на база 360 дни. Нормата на чл. 86 ЗЗД установява необоримо предположение, че неизпълнението на парично задължение поражда вреда, която към датата на сключване на договора е равностойна на 10 %. Следователно, договорената неустойка превишава повече от 8 пъти предписаната от закона, поради което и неподлежащата на съмнение и съответно предвидимата вреда, пряко произтичаща от забавеното изпълнение. Дори да се приеме, че с оглед естеството на задължението и дейността на ответника специфичната за него вреда е по-голяма и е съизмерима с очакваната печалба от оборота на неплатените суми, неустойката е повече от два пъти по-висока от договорената в случая възнаградителна лихва. Това превишение макар и да не е значително, не може да бъде оправдано с обезпечителната функция на неустойката. Изпълнението на задължението е обезпечено и с ипотека върху недвижим имот. Следователно, стимул за  надлежно изпълнение на задължението се явява и реалното обезпечение.

Понеже при отчитане размера на обезщетението договореният механизъм не държи сметка за просроченото задължение, превишението над предвидимата вреда не може да бъде обосновано и със санкционната функция на неустойката. Санкцията е оправдана, доколкото нейните последици са съизмерими с конкретното неизпълнение и доколкото то произтича от контролирани от длъжника обстоятелства.

При наличие на реално обезпечение периодът на забава до голяма степен се предопределя и от активността на кредитора. С оглед и договорения ред за погасяване на задълженията формираното при тези условия вземане е приоритетно спрямо обезпеченото. Изцяло от кредитора изключително зависи дали и кога да пристъпи към принудително удовлетворяване, а договорната ипотека му гарантира да използва имуществото за удовлетворяване и на акцесорния елемент от дълга – договорената неустойка. Наложената ипотека обременява имота, което от поставя под въпрос възможността длъжникът да се възползва от този имот, за да погаси задължението си. Ето защо и при наличие на реално обезпечение договорената неустойка предпоставя възлагане в тежест на заемополучателя задължение, несъответстващо на предвидимата вреда включително и поради бездействието на кредитора да пристъпи своевременно към реализация на обезпечението, за да събере следващото му се. Това противоречи на принципа, че всеки дължи да понесе последиците от собственото си поведение. На този принцип се основава и правилото на чл. 83 ЗЗД, ангажиращо кредитора да поеме отговорността за произтекли от неизпълнението вреди, които при полагане на необходимата грижа е могъл да предотврати. Понеже клаузата не държи сметка за причината на забавата, нито ограничава периода на начисляване на неустойката, съответно нейния размер при гарантирана от реалното изпълнение възможност за събиране на сумата, превишението на формираното задължение при прилагане на договорения механизъм за определяне размера на неустойката не може да бъде оправдано и със санкционната функция на неустойката.

            По изложените съображения съдът приема, че чл. 2.3. б. „с“ от договора противоречи на добрите нрави, което лишава клаузата от регулативен потенциал. Този порок изключва възможността да възникне вземане, поради което и отчислените суми в погашение на задължения, формирани на това основание общо в размер на 1039,19 евро следва да бъдат отнесени в погасяване на последващо падежиралите вземания за възнаградителна лихва и главница, а вземането за мораторна неустойка за претендирания период да бъде изцяло отречено.

            Договореният механизъм за остойностяване на вземането по чл. 2.5. б. „b“ т. (i).не държи сметка за вредата, която се сочи като основание на договореното обезщетение, а за основа е посочен размерът на предоставената сума. Като причина за възникване на вземането клаузата сочи явило се неизпълнение. Макар и паричното задължение да е носимо, поради което и кредиторът да не дължи да кани длъжника, а при договорената автоматична предсрочна изискуемост не се явява предпоставка и за прекъсване на привилегията на разсроченото плащане, поканата е средство за ограничаване на разноските, произтичащи от съдебното утвърждаване на вземането или принудителната му реализация. Затова и този разход е присъщ и обосновава предвидима за кредитора вреда, произтичаща от неизпълнение на обещаното. Визираните в нормата разходи обаче предполагат или осъществяване на универсална пощенска услуга или нотариално действие с нормативно определен размер на цената на услугата на стойност от около 30 лв. Същевременно клаузата обуславя обезщетение от 390 евро, равностойно на 762,77 лв. или близо 26 пъти повече от предвидимата вреда. Макар и поначало прекомерността да не опорочава неустойката при търговска сделка, както бе посочено вече превишението намира опора в съчетаването на трите функции. Съдържанието на клаузата не позволява извод, че обезпечава главното вземане, за да оправдае обезпечителната функция. Значителното превишение над стойността на предполагаемата вреда не съответства на изискването за справедливост, за да обосновано и със санкционната функция на неустойката. Ето защо и така предявения иск следва да бъде отхвърлен.

Неустойката, регламентирана чл. 2.4. б. „е“ т. (ii) определя като основание на оценяваната вреда пропуснатата полза в резултат на настъпила предсрочна изискуемост. Предсрочната изискуемост лишава ищеца от възможността да получи възнаградителна лихва. Това придава на неустойката компенсаторен характер. Вредата е предвидима и пряко изводима от съдържанието на договора, а договореният механизъм отчита заявения и при сключване на договора интерес за ищеца, нереализиран поради контролирана от ответницата причина. Ето защо съдът приема, че тази клауза съвместява очертаните вече функции, поради което ответницата дължи претендираното на това основание вземане в размер на 4069,65 евро. С оглед задължителните указания по прилагане на закона, дадени в т. 11в от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС принудително събраните суми в погашение на това вземане не следва да бъдат отчитани в настоящото производство. Ето защо така предявеният иск следва да бъде уважен изцяло.

 

По претенцията за законна лихва от датата на депозиране на заявлението

Нормата на чл. 214 ал. 2 ГПК утвърждава изключение от задължението на съда да обезпечи защита на ликвидно вземане, овластявайки го да определи вземане за лихва единствено по основание, а размерът му да бъде определен при погасяване на главницата. С оглед придаденото от нормата на чл. 422 ал. 1 ГПК значение на депозираното заявление на искова молба, установените в процеса задължения за главницата се явяват лихвоносни, поради което подлежат на изпълнение ведно със законната лихва от претендирания и посочен в заповедта начален момент.

 

По разноските

 

Законът задължава страната, предизвикала съдебно производство с необосновано от правна гледна точка формирано убеждение за действителното правно положение, да възмезди насрещната страна в процеса за сторените и доказани по делото разноски. Съгласно ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в това производство следва да бъдат взети предвид и направените в заповедното производство разноски като бъде решен окончателно и този въпрос.

Макар и адвокатското възнаграждение да е присъщ разход за съдебното производство при нормативно установена сума, гарантираща получаване на квалифицирана услуга размерът му зависи от контролирана от страната причина – избора на адвокат. Затова и нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК ангажира съда да възложи в тежест на насрещната страна тази сума, който съответства на фактическата и правната сложност на делото. При предявения за защита интерес минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 2929,23 лв. С оглед спецификата на спора съдът приема за съответно на фактическата и правна сложност възнаграждение в размер на 3500 лв. Тази сума следва да бъде включена при определяне на подлежащите на възстановяване от ответницата.

Нормата на чл. 78 ал. 1 ГПК признава вземане за разноски на страната в процеса. Както бе посочено вече законът не признава правосубектност на търговското предприятие на физическото лице, поради което и надлежна страна в процеса е единствено ответницата, съвместяваща и търговско качество. При тези съображения ищецът дължи да възстанови част от направения разход за един адвокат, а договореното възнаграждение за втория адвокат с оглед нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК следва да бъде възложено в тежест на ответницата.

            Мотивиран от изложеното съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените при условията на чл. 422 ГПК иск, че за „Л.“ АД, ЕИК *****със седалище и адрес на управление:*** СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ срещу М.А.Х., действаща като едноличен търговец под наименование „М.– М.Х.“, ЕИК *****с адрес ***, произтичащи от договор за заем бизнес кредит с клиентски № 5706 от 18.12.2017 г.за които на 01.08.2019 г. по ч.гр.д. № 20688 по описа за 2019 г. от Софийски районен съд, 87 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, а именно:

1.      на основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД за сумата 12970,85 евро – главница, ведно със законната лихва върху сумата, от 10.04.2019 г. до окончателното плащане на вземането като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 13,11 евро – разлика до пълния предявен размер;

2.      на основание чл. 240 ал. 2 ЗЗД за сумата 1162,56 евро – възнаградителна лихва за периода 19.07.2018 г. – 17.11.2018 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 2495,56 евро периода 19.04.2018 г. – 18.07.2018 г. и периода 18.11.2018 г. – 27.03.2018 г.

3.      на основание чл. 92 ЗЗД за сумата 4069,64 евро – неустойка по чл. 5.2. б. „а“ от договора.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Л.“ АД срещу М.А.Х., действаща като едноличен търговец под наименование „М.– М.Х.“ иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 11154,48 евро – неустойка по чл. 2.3. (с) от договора за периода 19.05.2018 г. до 09.04.2019 г.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Л.“ АД срещу М.А.Х., действаща като едноличен търговец под наименование „М.– М.Х.“ иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 390 евро – неустойка по чл. 2.5. (b) (i).

ОСЪЖДА М.А.Х., действаща като едноличен търговец под наименование „М.– М.Х.“ , ЕИК *****с адрес ***, да заплати на „Л.“ АД, ЕИК *****със седалище и адрес на управление:*** както следва:

1.      на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 3680,94 лв. – разноски в заповедното и исковото производство пред Софийски градски съд;

2.      на основание чл. 78 ал. 8 ГПК сумата 84,65 лв. – юрисконсултско възнаграждение за предоставена защита в заповедното производство.

ВЪЗЛАГА заплатеното от М.А.Х., действаща в качеството на едноличен търговец с фирма „М.– М.Х.“ възнаграждение за втори адвокат в нейна тежест.

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съобщението до всяка от страните, а в частта за разноските – пред настоящия съд при условията и по реда на чл. 248 ГПК.

 

 

СЪДИЯ: