№ 3326
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20231100500796 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.10.2022 год., постановено по гр.дело №25053/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 71 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Топлофикация София“ ЕАД срещу Г. Д. К. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1 612.10 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. за топлоснабден имот, находящ
се в гр.София, ул.****, абонатен №095548, ведно със законната лихва върху тази сума
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело № 3870/2018 год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в – 18.01.2018 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 73.63 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху вземанията за топлинна енергия за периода от м.юни 2016
год. до м.април 2017 год. в размер на 518.74 лв., начислено за периода от 16.08.2016 год. до
08.01.2018 год. и сумата от 77.68 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2015 год. до м.април 2017 год., ведно със законната лихва
върху тази сума считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №3870/2018 год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в –
18.01.2018 год. до окончателното й изплащане, като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в
останалата му част до пълните заявени период и размер, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 14.46 лв. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78,
1
ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 460.13 лв. и
направените разноски в заповедното производство в размер на 78.61 лв., а ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 49.62 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г. Д. К..
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по
направеното възражение за давност по отношение на вземанията за периода от 01.05.2014
год. до 18.01.2015 год. По делото не било доказано количеството на потребената топлинна
енергия, както и нейната стойност. Заключението по съдебно-техническата експертиза не
следвало да бъде кредитирано, тъй като било изготвено само на база на документи, които
били представени от ищеца, като вещото лице не било посетило имота и не било отчело
реално показателите на монтираните в него уреди. Наредбата за дялово разпределение
противоречала на Директивата за енергийна ефективност 2012/27 на ЕС, както и на Закона
за енергетиката. Липсвала прозрачност и точност при отчитане на индивидуалното
потребление. Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ, топлинна енергия за отопление на имотите в сграда
– етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери, се определяло въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. По
отношение на цената на услугата дялово разпределение липсвал предвиден срок за плащане
от страна на потребителя, поради което последният изпадал в забава след покана – чл. 84, ал.
2 ЗЗД. По делото липсвали доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на
това задължение от дата, предхождаща предявяването на исковете. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Топлофикация София” ЕАД счита, че решението на СРС следва
да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Третото лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
2
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необхоД. да се добави и следното:
Безспорно е във въззивното производство, а и от представения по делото нотариален акт
за дарение от 20.12.1996 год. се установява, че ответникът е собственик на процесния
топлоснабден имот – апартамент №50, находящ се в гр.****, който се намира в сграда –
етажна собственост, която е била присъединена към топлопреносната мрежа, поради което и
същият има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и разясненията по
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необхоД. изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В
случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото
са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните
по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалите към
процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год., понастоящем отменена/ и Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 год.
за топлоснабдяването.
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото
– индивидуални справки за отопление и топла вода и документ за годишен отчет –
последният е подписан от ответника, като авторството му не било оспорено и надлежно
опровергано в процеса /чл. 180 ГПК/, като същият обективира извънсъдебното признание за
количеството доставена топлинна енергия, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК
следва да се приеме, че отговаря на истината, както и от заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано като
обективно и компетентно дадено /чл. 202 ГПК/, че през исковия период в процесния имот е
бил монтиран 1 бр. водомер, като не е имало отоплителни тела и не е била начислявана
топлинна енергия за отопление; че делът на ответника за сградна инсталация и битово
горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
3
нормативна уредба; технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като
общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични
проверки. Следователно въззивният съд приема, че е доказана по несъмнен и категоричен
начин по делото доставената в имота топлоенергия в определено количество за исковия
период – въз основа на извършен реален отчет на уредите. В този смисъл СГС счита, че при
определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената
методология и остойностяването е по нормативно определените цени и възражението на
жалбоподателя в тази насока се явява неоснователно.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че според чл. 155,
ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния
период са били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния сезон са изготвяни изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд намира, че това не
съставлява нарушение на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО – транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /отм./ – § 3 от ДР на ЗЕЕ /отм./,
според която в сметките трябва да се включва само реално потребена енергия, включително
по отношение на топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално
консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряването
на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо.
Посочената директива е отменена с Директива 2012/27/ЕС от 05.06.2014 год., която също е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност, в
сила от 15.05.2015 год. - § 2 от ДР на ЗЕЕ. Плащането по прогнозни сметки съответства на
посоченото в чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на
двете страни по правоотношението – потребителят може да заплати както повече, така и по-
малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлопреносното предприятие на свой
ред може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлинна енергия. В
крайна сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните
се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за
целия отчетен период.
На следващо място, по делото е доказано въз основа на заключението по съдебно-
техническата експертиза и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че
стойността на топлинната енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год.
възлиза на 1 612.10 лв., а цената на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2015
год. до м.април 2017 год. – на 77.68 лв., до които и размери релевираните главни претенции
се явяват основателни, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че задълженията за заплащане на стойността на
топлинната енергия за периода от м.юни 2016 год. до м.април 2017 год., чийто размер
4
възлиза на 518.74 лв., са възникнали като срочни, който извод следва от чл. 33, ал. 2 вр. с чл.
32, ал. 2 и 3 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016
год. – в 45-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнасят. Т.е., за изпадането на
длъжника /ответника/ в забава не е необхоД. отправянето на покана от страна на кредитора.
В този смисъл акцесорната претенция се явява установена в своето основание за периода от
16.08.2016 год. до 08.01.2018 год. При правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК
първоинстанционният съд е приел, че искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен до
размера от 73.63 лв.
Обстоятелството, че по делото липсват доказателства, че ищецът е обявил на клиентите
реда и начина на заплащане на услугата дялово разпределение, е от значение за забавата на
длъжника, но не и за изискуемостта на задължението – в случая предявеният от ищеца иск
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14.46 лв., представляваща лихва за забава върху главното
вземане за дялово разпределение, е отхвърлен, като в тази част първоинстанционното
решение е влязло в сила.
Релевираното от жалбоподателя възражение за погасителна давност на процесните
вземания се явява преклудирано и не може да бъде обсъждано, поради следните
съображения:
Видно е от данните по делото, че след като е приел исковата молба на „Топлофикация
София” ЕАД, СРС е изпратил преписи от нея, заедно с приложенията на ответника Г. Д. К.,
като на последния е било указано да подаде писмен отговор в едномесечен срок и са й били
разяснени задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на
отговор или неупражняването на права. Съобщенията, ведно със съдебните книжа, са били
надлежно връчени на ответницата, като в срока по чл. 131 ГПК тя е подала писмен отговор,
в който обаче не е наведено възражение за погасителна давност.
СГС съд констатира също така, че във възражението си по чл. 414 ГПК, подадено срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№3870/2018 год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, ответникът не се е позовал на последиците от
изтичане на давностния срок на вземанията на „Топлофикация София” ЕАД /виж т. 11а от
Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, а и
съгласно разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, давността не се прилагат служебно от съда/.
Възражението за погасителна давност е релевирано за първи път във въззивната жалба.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение
№ 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело №1/2013 год. на ОСГТК, възраженията на ответника
срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата
молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред
въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност.
Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната
поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й
на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата
инстанция /какъвто не е настоящия случай/.
5
Ето защо въззивната жалба следва да се остави без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.10.2022 год., постановено по гр.дело №25053/2018
год. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6