Решение по адм. дело №1493/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК във вр. с чл.118 от КСО и е образувано по жалба на Т. С. Т. от [населено място], обл.Х. – чрез упълномощен представител, против против Решение №1012-26-299-1 от 22.07.2025г. на Директор ТП НОИ Хасково, с което е отхвърлена жалба срещу Разпореждане №261-00-2016-3/09.06.2025г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП НОИ Хасково. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно поради противоречие с материалноправните разпоредби, несъответствие с целта на закона и необоснованост. Сочи се, че Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) № 987/2009 за неговото прилагане въвежда разграничение между „пребиваване“ /обичайно или временно/ и „престой“, за да се установи как държава-членка е отговорна за предоставяне на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. В случая имало неправилна преценка относно определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя. През последните пет години същият осъществявал трудова дейност на територията на В. – с прекъсвания, поради естеството на трудовата заетост като сезонен работник/, и във [държава], като последният трудов договор бил с ф. работодател. Нямало спор между страните, че този последен договор е прекратени че към момента на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица жалбоподателят бил безработно лице. През периодите на заетост в чужбина семейството и преобладаващата част от роднините на жалбоподателя живели в РБългария. В РБ притежавал движимо имущество и намерението му било трайно да се установи в РБ, където била преобладаващата част от социалните му контакти. Не се бил завръщал във [държава] след прекратяването на последното трудово правоотношение. Единственият чужд език, който говорел, бил т., а не говорел и не разбирал а. или ф.. С майката на децата си бил [семейно положение] и понастоящем бил в добри отношения с нея и продължавал да се грижи за тях, като едното дете било вече пълнолетно, а другото учело в училище в Х.. Работил в чужбина заради по-високите доходи, не създавал там социални контакти и не водел социален живот, като живял в изключително мизерни условия. Единствената му цел била да осигури по-добри условия за семейството си в РБългария и да си закупи в РБ собствено жилище, тъй като там бил центъра на жизнените му интереси и обичайното местопребиваване. Затова в случая било приложимо законодателството на държавата, чийто гражданин бил, поради което иска да се отмени оспореното решение и преписката да бъде върната за ново произнасяне, както и да бъдат заплатени направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата - Директор ТП НОИ Хасково оспорва жалбата като неоснователна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Жалбоподателят е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица №261-00-2016/27.06.2023г., в което посочил, че упражнявал трудова дейност във [държава] за периода от 09.05.2023 г. до 16.06.2023г., като допълнително сочи упражняване на тр.дейност във В. за периода от 29.09.2014г. до 03.03.2023г.

Чрез Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е изискана информация по случая, а с разпореждане № 261-00-2016-1/11.07.2023г. Ръководител на осигуряването за безработица при ТП НОИ Хасково на основание чл.54г, ал.4, т.1 от КСО във вр. с чл.54, ал.1 т.5 от АПК е спрял производството по отпускане на ПОБ до удостоверяване на осигурителен период , доход от осигурена заетост и причина за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на [държава] и удостоверяване на периоди от осигурена заетост по законодателството на В..

По преписката са налични Структуриран електронен документ (СЕД) U017, издаден от компетентната осигурителна институция на [държава] и U002 – от [държава], в които са удостоверени осигурителни периоди на жалбоподателя съответно във [държава] – от 09.05.2023г. до 16.06.2023г., и в ОК от 29.09.2014г. до 03.03.2023г., както и СЕД U004, удостоверяващ брутния доход през периода на заетост във [държава].

С разпореждане № 261-00-2016-2/06.06.2025г. производството пред ТП НОИ Хасково е възобновено, а с Разпореждане № 261-00-2016-3/09.06.2025г. и на основание чл.54ж, ал.1 и във вр. с член 11, пар.3, буква „а“ и член 65, пар.2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на ПОБ по чл.54а КСО на жалбоподателя.

Разпореждането е получено лично от Т.Т. на 12.06.2025г., като същото е оспорен по административен ред с жалба № 1012-26-299/26.06.2025г.

С оспореното Решение № 1012-26-299-1 от 22.07.2025г. Директор ТП НОИ Хасково отхвърля жалбата на Т.Т., като се позовава на приложимите в случая разпоредби на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност и на Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004, тълкуванията, направени от Съда на ЕС в Определение по дело С-30/22, както и на представените СЕД, като е посочена и съдебна практика на ХАС и ВАС. Административният орган е приел, че декларацията на Т.Т. не е достатъчна да се приеме, че в случая е налице „пребиваване“ по смисъла на чл.1, пар.3, буква „й“ от Регламент /ЕС/ №883/2002г. и че центърът на интересите на жалбоподателя по смисъла на чл.11, пар.1 от Регламент /ЕО/ №987/2009 е в България. Това било така, тъй като Т. се намирал във В. за един значително продължителен и непрекъснат период от време, а поради това възникнало и правото на постоянно пребиваване в тази държава. Не било установено основните икономически, образователни или социални интереси на Т. да са в България съсредоточени. Налице била за периода на заетост трайна обвързаност с мястото на работа във В., където Т. имал регистриран адрес и живял, издържайки се с трудова заетост. Единствено декларацията, че възнамерява или желае да има занапред пребиваване на определено място, не е достатъчно според органа да се направи извод за център на интереси на Т. в РБългария, държавата по произход. Т. не бил завършил период на осигуряване на територията на РБългария, като държава, на която се завръща след завършен период на осигуряване във [държава] и А., в която държава – членка е пребивавал през целия този период, поради което към неговото положение не намира приложение чл.65, пар.2 от Регламент /ЕО/ 883/2004. Направен е извод, че Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

В преписката са приложени представени от жалбоподателя доказателства за наличе на собствено МПС – СР на МПС от 02.04.2025г.удостоверение за раждане на децата му – син Р. на 18.06.2003г. и дъщеря З. на 20.01.2012г. в Х., като видно от Удостоверение от 13.06.2025г. З. учи в училище в Х..

Оспореното решение е получено от оспорващия на 24.07.2025г., а жалбата срещу него е подадена чрез административния орган на 06.08.2025г. – чрез куриер, л.9 от делото.

По делото като свидетели са разпитани Я. Х. И. и Ш. О. К.. Двете дават показания, че сега Т. живеел в Х., а преди работел сезонна работа – предимно пролет и лято, като отивал за няколко месеца и пак се връщал в Х., където имал квартира. Баща му бил болен и с ампутиран крак, като докато Т. го нямало те се грижели за баща му, защото нямало кой друг. Т. плащал издръжка и на децата си, защото те живеели в България, докато той работел. Децата били с майка си в С., родителите били [семейно положение]. През 2023г. майката на децата заживяла с друг мъж и Т. тогава взел дъщеря си при него в Х.. От 2023г. бил в Х. и се грижел за дъщеря си и баща си, като не поддържал социални контакти във [държава] или А., защото живял там много ограничено и мизерно – много хора в една квартира. Т. заминал защото тук в България нямал работа, но през цялото време изпращал пари на децата си и баща си и щял да се върне, не бил искал да остава в чужбина. Семейството му било в България.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168 ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено следното:

Оспорването е насочено против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, от легитимирано лице с правен интерес – адресат на задължителните предписания, чиито права са засегнати от този акт, както и е постъпила в установения от закона срок по чл.149, ал.1 от АПК. Поради това съдът приема за жалбата, че е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Решението е издадено от административен орган, като по делото няма формиран спор относно компетентентност, а и с оглед разпоредбата на чл.117, ал.3 във вр. с ал.1, т.2, б.Б от КСО следва, че обжалваният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган, като в тази връзка са и представените допълнително от органа Заповед №1716/17.08.2015г. на Управител НОИ за назначаване на Директор ТП НОИ Хасково и Заповед №1015-26-46 от 24.01.2024г. възлагане на правомощия Р.М. – Началник Сектор КП. Актът е в необходимата писмена форма, има съдържанието, изискуемо по чл.59, ал.2 от АПК, и при постановяването му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила.

Но оспореното решение, както и потвърденото с него разпореждане, са издадени в несъответствие с материалния закон.

Административният орган при издаване на акта отчита, че като част от ЕС Република България е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, както и че всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и други. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като понастоящем тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004г. Регламентът се прилага пряко и така въведените с него правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност, и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. В чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004г. са регламентирани специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Така съгласно пар.1 на чл.65 лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. В параграф 2 на чл. 65 от Регламента е предвидено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Съгласно чл.11, пар.3, б. “в“ от Регламента - спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с чл.65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, следва да се прилага законодателството на тази държава-членка. Определение за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл.1, буква р) от Регламент №883/2004, като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата членка, в която се намира институцията. Правилно в оспорения акт се сочи, че легалното определение на понятието "пребиваване" се съдържа в чл.1, пар.3, буква "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Последното се определя с оглед центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето и други примерно изброени в чл.11,пар. 1 от Регламент (ЕО) №987/2009. Съгласно пар.2 на чл.11 от същия регламент, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В чл.1, букви "й" и "к" от Регламент (ЕО) №883/2004 се прави разграничение между понятията "пребиваване" и "престой". Тези определения са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство - чл.11, пар.1 от Регламент (ЕО) №883/2004 се налага извод, че по смисъла на регламентите всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигуряване, отпускани по местожителство. Правото на постоянно пребиваване по смисъла на чл.16, пар.1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, не се покрива с дефиницията на "пребиваване" по смисъла на чл.1, б."й" от Регламент (ЕО) №883/2004. Постоянното пребиваване по смисъла на Директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности на гражданите на съюза и на гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на Директивата не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава членка, които биха били по-благоприятни за лицата - чл.37, а така получените права въз основа на нормите на директивата, респективно на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент на по-силното основание и приоритета на Регламента на ЕС пред вътрешните норми, разпоредбите на Директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имало по силата на регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) №883/2004.

При това положение съдът счита, че противно на приетото в обжалваното решение, не може единствено и само по съображения, основани на продължителността на полагане на труд по трудово правоотношение в друга държава-членка, да се прави извод относно това дали лицето трайно и постоянно се е установило в държавата членка, на територията на която лицето работи. Това е така, тъй като центърът на жизнените интереси не може да се определя по презумпция от продължителността на периодите на полагане на зависим труд в друга държава членка, нито съществувалата в друга държава членка трудовоправна връзка и нейната продължителност следва да се разглеждат като приоритетен критерий при определянето на центъра на интересите. При преценката следва да се изхожда от причините, обусловили промяната на пребиваване от една държава членка в друга и намерението (решението) на лицето за установяване в съответната държава, които следва да бъдат изведени от обективни факти. За това решение се съди по обективните проявления от поведението на лицето, което е упражнило правото си на свободно движение - дали това право е реализирано само с оглед осигуряване на трудови доходи, но без преместване на дом, семейство и със запазване на социалните контакти или обратно - касае се за реализирано решение за промяна на мястото на живеене от една държава членка в друга.

В настоящия случай между страните няма спор, че оспорващият е български гражданин, и така спрямо него намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004г. За времето от 29.09.2014г. до 03.03.2023г. е пребивавал във В., което е било свързано с трудовата и заетост в тази държава, като няма данни да е притежавал там движимо и/или недвижимо имущество, нито да е имала формирано решение за установяване. Още повече, че е безспорно установен и другия факт – относно последващо упражняване на трудова дейност във [държава] за периода от 09.05.2023г. до 16.06.2023г., като ответната страна не оспорва характера на дейността на Т.Т. – земеделски работник. Същият не е бил пограничен работник и към датата на депозиране на заявлението за отпускане и изплащане на обезщетение за безработица е напълно безработно лице. Установи се от събраните гласни доказателства и че близките роднини на Т.Т. са в РБългария /баща му, който е инвалид/, децата му са също при майката в РБългария, макар родителите да живеят разделени. От свидетелските показания се установи още и че през годините на работа в чужбина Т.Т. винаги са е връщал в държавата си по произход, както и че като земеделски работник полагал сезонна работа. В представената декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, пар.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е оспорващият е посочил адрес и че преобладаващата част от неговите социални контакти са в България, като в тази връзка са и събраните свидетелски показания, които сочат сезонната работа и наемането на жилище в чужбина, заедно с други работници. В представената административна преписка няма доказателства, които да установяват пребиваване или връзки - социални, икономически и др., на Т.Т. след приключване на трудовата дейност в държава-членка. След прекратяване на трудовото си правоотношение не се е регистрирал, т.е. не се е поставил на разположение, в службите по заетостта там, а се е регистрирал в Република България, където се е завърнал. Административният орган не отчита, че след В. Т. има положен труд във [държава] – като земеделски работник по сезонна дейност, а и не са ангажирани в съдебното производство доказателства, с които да се опровергаят доказаните от оспорващия факти – децата му и близките роднини живеят в РБългария, а той е полагал труд в друга държава, за да осъществи най-пълноценно своето задължение за издръжка спрямо тях.

При тези установявания по делото се налага извод, че действително жалбоподателят има намерение трайно да се установи в България, която страна вече се явява и центърът на жизнените и интереси. Съответно прилагайки реда на чл.11, пар.1 - 2 от Регламента по прилагане, следва да се приеме, че в случая мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България. В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл.65, пар.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Ето защо и приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно - законодателството на Република България, а с оглед заявения постоянен адрес ТП НОИ Хасково се явява компетентната институция, която следва да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство и в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Неотносимо към предмета на спора е Определение от 24.03.2023 г. на Съда на Европейския съюз, постановено по дело С-30/22, на което се е позовал ответника в оспорения акт. Според съдебната практика на Съда на Европейския съюз понятието "държава-членка, в която пребивава" трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където се намира центърът на интересите му (Решение на Съда на ЕС от 17.02.1977 г. по дело С-76/76 Silvani di Paulo v Office National de l'Emploi). В този смисъл в настоящия случай приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайно местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на РБ.

Като е отказал да разгледа заявлението за отпускане на обезщетение със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС, след като е доказано наличието на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава членка на ЕС и на намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, пар.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, административният орган неправилно е тълкувал и приложил закона.

При така изложеното жалбата на Т.Т. се явява основателна, а обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са незаконосъобразни, поради което следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество, преписката следва да бъде изпратена на съответния компетентен административен орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед извода за основателност на оспорването ответната страна следва да заплати на жалбоподателя направените в съдебното производство разноски - 500,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, и 10,00 лева държавна такса. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е основателно, тъй като съответства на предвидения минимум в чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, а и с оглед фактическата и правна сложност на спора и осъществения обем на предоставена процесуална защита.

Мотивиран така и на основание чл.172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №1012-26-299-1 от 22.07.2025г. на Директор ТП НОИ Хасково, с което е отхвърлена жалба срещу Разпореждане №261-00-2016-3/09.06.2025г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП НОИ Хасково.

ИЗПРАЩА преписката на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Хасково за ново произнасяне по подаденото от Т. С. Т. от [населено място], обл.Х., заявление с вх. №261-00-2016/27.06.2023г., съгласно задължителните указания относно тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА ТП НОИ Хасково да заплати на Т. С. Т., [ЕГН], от [населено място], направените разноски в общ размер от 510,00 лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.119 във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б.Б от КСО.