РЕШЕНИЕ
№ 6
гр. Русе,
12.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, VІІ-ми състав, в публично заседание
на шестнадесети февруари през 2021 година, в състав:
СЪДИЯ: РОСИЦА
БАСАРБОЛИЕВА
при
секретаря НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА адм.
дело № 58 по описа за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на В.К.Г. *** срещу Решение № Ц1040-17-71/21.12.2020
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-3377-3/26.10.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ-Русе, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт поради нарушение на материалния закон и
допуснати съществени процесуални нарушения. Основното възражение касае
определянето на държавата на пребиваване на жалбоподателя, като същият твърди,
че това е Република България. Претендира се отмяна на акта, както и присъждане
на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата като излага доводи в тази посока в представено по делото писмено
становище. Иска отхвърляне на жалбата. Не претендира присъждане на разноски.
Прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско
възнаграждение.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 171-00-3377/30.12.2019
г. (л. 13-14 от преписката) жалбоподателят В.К.Г. е поискал отпускане на
парично обезщетение за безработица (ПОБ). Посочен е адрес на жалбоподателя –
гр. Русе, ул. „Чипровци“ № 21, вх. 1, ет. 9, ап. 26. В заявлението Г. посочва,
че от 16.12.2019 г. е прекратено правоотношението му с осигурител във Великобритания,
където е упражнявал трудова дейност. Декларирал е, че не получава парично
обезщетение за безработица в друга държава. Едновременно със заявлението Г. е
представил и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 18-19 от преписката),
в която е посочил като последен период на заетост периода от 16.06.2015 г. до 15.12.2019
г. във Великобритания, където е работил като наето лице. Декларирал е още, че няма
съпруга и деца, а преобладаващата част от роднините му са живели в България. На
последно място той е посочил в декларацията, че не притежава собствено жилище,
но преобладаващата част от социалните му контакти са в България и възнамерява
да се установи (установен е) трайно в България.
С разпореждане № 171-00-3377-1/30.12.2019
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 20
от преписката) на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане
на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, че
поради упражняване на трудова дейност в друга държава членка на ЕС се изчаква
получаване на ПД (преносим документ) U1 от чужда осигурителна институция.
На 26.10.2020 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-3377-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че са получен с
писмо СЕД U002 и
СЕД и СЕД Н006 по електронен обмен на социално-осигурителна информация между
България и ЕС от компетентната институция на Великобритания. Едновременно с
това разпореждане е издадено и Разпореждане № 171-00-3377-3/26.10.2020 г. (л. 11-12
от преписката), с което на основание чл.54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3,
буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на
парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на В.К.Г.. В мотивите на
разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §5 от Регламент
(ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като
пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на
социалната сигурност, е държавата по последна заетост – Великобритания. Това
обстоятелство, според административния орган, е потвърдено с получения
структуриран електронен документ (СЕД) Н006 (Отговор на искането за информация
за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент № 987/2009), издаден от
компетентната институция на Великобритания, в който се съобщава, че за периода
от 18.06.2015 г. до 15.12.2019 г. господин Г. живее постоянно във
Великобритания. Разпореждането е връчено на жалбоподателя на 10.11.2020 г.,
след което той го е оспорил пред Директора на ТП на НОИ – Русе, навеждайки
възражение, че веднага след приключване на трудовата му заетост във
Великобритания се е завърнал в България, където пребивава от 20.12.2019 г.,
поради което обезщетение за безработица следва да му бъде отпуснато именно от
Република България на основание чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
В хода на производството пред
горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 26
от преписката) дали В.Г. е плащал данъци в Република България върху доходите си
от последната заетост във Великобритания за периода от 2015 г. до 2019 г. В
отговор приходната администрация посочва, че Г. не е подавал годишни данъчни
декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2015 г. – 2019 г. (л. 27 от преписката). Изискана
е също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и излизане в/от България на Г.
и членовете на неговото семейство за времето на неговата последна заетост във
Великобритания (л. 22 от преписката). От предоставената информация се
установява, че за времето от 2015 г. -2019 г. В.К.Г. се е завръщал в България 2
пъти годишно (обичайно през лятото и по коледните празници) като престоят му в
страната е от няколко дни до месец и половина при всяко от завръщанията му. Установени
са две пътувания на сестра му без данни дали същите са свързани с това, че
нейният брат живее в чужбина. Не са установени пътувания на родители на
жалбоподателя.
Горестоящият орган се е произнесъл с
обжалваното в настоящото производство Решение № Ц1040-17-71/21.12.2020 г., с
което е отхвърлил жалбата на Г.. Мотивите, с които горестоящият орган е
отхвърлил жалбата на Г. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за
отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на
тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и
чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“
във връзка с данните от получения от английската институция СЕД Н006 и данните
за липса на плащани данъци в Република България, както и за времето на
завръщане на жалбоподателя в България. Административният орган приема, че в конкретния
случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на
жалбоподателя съвпадат и това е Великобритания, както и че завръщането на Г. в
България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на
пребиваването след приключване на заетостта във Великобритания, поради което
компетентна по отношение на паричното обезщетение за безработица се явява
именно тази държава.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя лично на 04.01.2021 г., видно от приложеното
по преписката известие за доставяне (л. 7 от преписката), след което на 16.01.2021
г. Г. е подал по пощата (л. 12 от делото) жалба чрез административния орган до
настоящия съд.
В хода на съдебното производство пред
настоящия съд за изясняване на спорните по делото обстоятелства като свидетел е
разпитана Божидара Начева Нелчеджийска, която сочи, че познава жалбоподателя от 15 години и живее с него на
семейни начала от началото на 2020 г. Потвърждава, че след завръщането си от
Англия през декември 2019 г., жалбоподателят не се е завръщал отново там, за да
търси отново работа. Смятат да се установят за постоянно в България, където да
отглеждат очакваното дете.
От така установеното фактическо положение съдът достигна до
следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Видно от
представената по делото заповед № 1015-17-146/15.06.2016 г. на Директора на ТП
на НОИ – Русе (л. 34-35) и потвърденото разпореждане е издадено от компетентен
административен орган. Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа
реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания, както при
издаване на оспореното решение, атака и на потвърденото с разпореждане. Административният
орган в съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значения на случая. Изпълнил е задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички
доказателства, относими към конкретния случай, но според съда при анализа им е
достигнал до неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с
материалните разпоредби на закона.
Във връзка с преценката за правилно
приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по
фактите, а спорът
е от правен характер и се свежда до определяне на това - коя е компетентната
държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като
последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Великобритания.
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че В.Г. е гражданин на Република България т.е.
на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата,
за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една
държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия
регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно
и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В
буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто
е бил настоящият жалбоподател, и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения
за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, §2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че: a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това,
работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения
за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения
съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, §1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря
на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за
получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници: а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва
да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на
държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол,
установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази
държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията,
ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата,
когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи; в) правото на обезщетения се запазва
за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, която е напуснало,
при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата
продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право
съгласно законодателството на тази държава-членка; Компетентните служби или
институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца; г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Великобритания. За определяне на държавата по пребиваване е
необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване.
Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) №
883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето
обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът
определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата
(елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) №
883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за
което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
Неследва
разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 да се тълкува стеснително и
да намира приложение единствено при различия в становищата на институциите на
две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването. Съдът
намира, че разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се
определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от
всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на
лицето. Целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на
които държавите-членки по еднакъв начин да определят мястото на обичайно
пребиваване на едно лице. Видно от съдържанието на оспорваното решение на
директора на ТП на НОИ – Русе, ответникът е аргументирал тезата си, че България
не е държавата на пребиваване на жалбоподателя именно разглеждайки критериите
по цитираната разпоредба.
В
случая компетентната институция на България (ТП на НОИ – Русе) се позовава на
отразеното в СЕД Н006 от английската компетентна институция, но само по себе си
посочването във формуляра на постоянния адрес на жалбоподателя във
Великобритания, срещу който е изписано „Държава на пребиваване“, не може да се
приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на оспорващия.
Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено
посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил регистриран за
времето на престоя си във Великобритания, е определен по вид като „държава на
пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за
положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното
положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се
стигне до извод, че Английската институция е извършила преценка за мястото на
обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, §1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. В допълнение следва да се посочи, че от представената
по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен на
социално-осигурителна информация между България и ЕС“ (л. 15-17 от преписката),
която в полето „Вид адрес“ е посочен текста „Държава на пребиваване“, не може
да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и
причините за избирането на именно тази опция. Това обстоятелство не се изяснява
и от представения по делото българоезичен вариант на унифицирания европейски
формуляр СЕД Н006 (л. 32-33 от делото), от който е видно, че поле 3.2.1.1. „Вид
на адреса“ предполага отговор само в два варианта – „постоянен адрес на лицето“
и „друг адрес“, които два варианта се различават от съдържанието на формуляра
от електронния обмен на данни, където както вече се посочи е вписан текст
„държава на пребиваване“. От мотивите както на оспореното решение (стр. 4 от
решението, абзац 3), така и на потвърденото разпореждане, е видно, че
административните органи са приели, че се касае именно за посочване на
постоянен адрес.
В
изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно
законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Не е
ясно на какво основание административният орган приема, че посоченият адрес, на
който е живял жалбоподателят Г. във Великобритания определя мястото на
пребиваването му, а не постоянният му адрес в България. Ответникът сам сочи, че
според практиката на Съда на ЕС наличието на адресни регистрации в две или
повече държави членки не може да служи за ефективен критерий за определяне на
държавата на обичайното пребиваване и независимо от това приема, че постоянният
адрес на жалбоподателя във Великобритания определя неговото постоянно
пребиваване в тази държава, а наличието на постоянен адрес в България е без
правно значение за случая.
Видно
от доказателствата по делото постоянният адрес на Г. във Великобритания е
свързан с времето на полагане на трудовата му дейност до 15.12.2019 г. След
прекратяване на дейността и по повод завръщането си в РБългария той е прекратил
наемното правоотношение за жилището, което е ползвал във Великобритания и го е
освободил, като е пренесъл вещите си в РБ /св.Б.Н./. Следователно, от наличието
на регистриран в чуждата държава адрес не може да се прави извод, че същият е
пребивавал там трайно по смисъла на коментираните регламенти.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики и
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е
необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след
цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
В случая
ответният административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в
чл. 11, §1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства,
изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху
доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация
обаче са изведени некоресподниращи със съдържанието й изводи. Така например от
НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя,
придобити във Великобритания. При положение, че по делото не е спорно, че той
не се явява командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност
едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че
Г. не е подавал за процесния период годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е
заплащал данъци върху доходите си в България. Тази информация обаче не води до
извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният показател за
определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България.
По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина не води до извод, че
държавата на пребиваване е Великобритания. Очевидно е, а и не се спори от
страните, че Г. е упражнявал трудова дейност като наето лице във Великобритания
за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е налагало той да
живее в тази държава, при което се е завръщал в България два пъти годишно.
Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) №
883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето, като вече се посочи не
предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то
се определя.
Административният
орган се е позовал на презумцията, развита в т. 19 от мотивите към решение по
дело С-76/76на СЕС, че когато работникът има стабилна заетост в една
държава-членка, то той пребивава там, дори да е оставил семейството си в друга държава-членка.
Следва да се посочи, че се касае именно за презумпция, която следва да се
аргументира според критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т.е. при
извършване на следващата се преценка тази презумпция може да бъде оборена.
В случая от обясненията
дадени от жалбоподателя пред настоящия съд става ясно, че полаганият от него
труд във Великобритания е въз основа на временни трудови правоотношения, което
се потвърждава и от съдържанието на преносим документ U1 (л. 32-35 от преписката и българоезичен формуляр
на л. 30-33 от делото), в който като причина за прекратяване на заетостта на
жалбоподателя в т. 3.5 е посочено изтичане на срока на договора.
Действително,
в съображение 9 от Решение
№ U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65, параграф 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на
обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични
работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно
заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от
компетентната държава-членка, се посочва следното: „Въпреки че понастоящем това
е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които
също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било
приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване"
се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица,
които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход“. Посоченото
становище на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително
стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по
произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на
пребиваване. Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е
посочено, че за целите
на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в
съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи,
доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на
жизнените му интереси.
Анализираните
до тук правни норми от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009,
съотнесени към установените по делото факти, сочи на това, че в конкретния
случай мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя е България и са налице
предпоставките за приложение на чл. 65, §2 и §5 буква а) от Регламент (ЕО)
883/2004. Данните по делото сочат, че въпреки осъществяваната от жалбоподателя
трудова дейност във Великобритания, той не е изместил центъра на жизнените си
интереси в тази държава, а е запазил обичайното си пребиваване в България,
която се явява и държавата му по пребиваване по смисъла на чл. 65 от Регламент
(ЕО) № 883/2004.
За
пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи, че не споделя
становището на административния орган за приложимост към случая на чл. 64 от
Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 56 от Регламент (ЕО) № 987/2009
институцията на държавата-членка, чието законодателство последно се е прилагало
спрямо работника, е длъжна да информира институцията по мястото на пребиваване,
дали работникът има право на обезщетения по член 64 от основния регламент. Видно от съдържанието на
представения по делото формуляр U1 (т. 6 от него), компетентната институция на Великобритания
не е отбелязала за жалбоподателя да е налице право на обезщетение за
безработица на основание чл. 64 или по чл. 65, §5, б. „б“ от регламента. Точно
обратното, посочено е, че Г. „няма право на обезщетение за безработица от
службата, издала документа, защото съгласно законодателството на държавата не
съществува право на обезщетения“ (виж превода на документа по отбелязаната т.
6.2 на л. 31 от делото).
В
обобщение на всичко изложено до тук може да се посочи, че по делото няма спор,
че В.Г. не е пограничен работник и е бил напълно безработно лице. Същият е
пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка. Безспорно установено е, че оспорващият не
продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази
държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това
същият не се е регистрирал, не се е поставил на разположение на службите по
заетостта в държавата-членка, в която е осъществявал трудовата си дейност
последно, а се е регистрирал в Република България, където се е завърнал трайно
и където обичайно пребивава.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно -
законодателството на РБългария. Именно Република България се явява компетентна
държава. Обезщетението за безработица, претендирано от В.Г. правилно е било
поискано именно по реда и при условията на действащото българско
законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т. 3 от
Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното
договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда
като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Съдебната
практика изразена в Решение № 12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; решение № 222/08.01.2019 г. по адм.
дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение № 1645/06.02.2019 г.
по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение №
2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и
решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа а ВАС,
шесто отд., също е еднозначна по спорния въпрос.
Като
е достигнал до противоположен извод административния орган е постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и потвърденото
с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ
– Русе, а административната преписката да бъде върната на длъжностното лице
издало разпореждането за ново произнасяне по същество, при което относно
определяне приложимостта на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да
се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
При
този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на жалбоподателя за присъждане на разноски е
основателно. Националният осигурителен институт (на основание §1, т. 6 от ДР на
АПК) следва да му заплати разноските по
делото, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК – 550,00 лева за възнаграждение на
адвокат. Съдът намира възражението на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за неоснователно. С Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения е определен именно минималния размер на тези
възнаграждение /в случая той е 350 лв. на съгласно чл.8, ал.2, т.2 от
Наредбата/, като не се ограничава договорната свобода на страните за определяне
на възнаграждение и в по-висок размер. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима
на основание чл. 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат
е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Анализът на разпоредбата сочи, че
съдът разполага с правомощие да присъди по-нисък размер на разноските за
адвокатско възнаграждение, претендирани от страната, но не и задължение да
намали този размер на минималния предвиден в чл. 36 от Закона за адвокатурата,
респективно в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В конкретния случай съдът намира, че договореното и заплатено
от жалбоподателя адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна
сложност на делото с оглед на изследването и установяването на множество относими
за спора обстоятелства, както и поради приложимостта на европейски регламенти,
които предопределят и по-голяма правна сложност на спора.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалбата на В.К.Г. *** Решение № Ц1040-17-71/21.12.2020
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него Разпореждане №
171-00-3377-3/26.10.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ - Русе, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Русе за ново произнасяне по
Заявление вх. № 171-00-3377/30.12.2019 г. за отпускане на парично обезщетение
за безработица, подадено от В.К.Г., с ЕГН **********, съгласно задължителните
указания относно тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на
настоящото решение.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на В.К.Г.
***, ЕГН **********, сумата от 550,00 (петстотин и петдесет) лева,
представляващи разноски по делото.
Решението, на основание чл. 119 от КСО вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б.
"б" КСО, не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: