РЕШЕНИЕ
гр.София,
29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на шестнадесети
февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Д. Ковачев
при секретаря Цветослава
Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разг-леда
докладваното от съдията-докладчик в.гр.дело N: 4 790 по описа за 2020 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
С решение № 4183 от 08.01.2020
г., постановено по гр.д.№ 62 564/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав Поделение
за пътнически превози-София при „БДЖ-Пътнически превози” ЕООД, ЕИК*******е
осъдено да заплати на Д.Г.Й., ЕГН ********** на основание чл.215 КТ сумата 284,06
евро, представляваща остатък от неизплатена част от командировачни пари за осъществени
международни командировки за периода: 01.02.2007 г. – 05.11.2008 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 05.11.2008 г. до окончателното й заплащане, като
за разликата до пълния предявен размер от 415,50 евро искът е отхвърлен като
неоснователен.
Със същия акт Поделение за
пътнически превози-София при „БДЖ-Пътнически превози” ЕООД е осъдено да заплати
на Д.Г.Й. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 205,09 лева – разноски по делото,
както по сметката на Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 186,73
лева – държавна такса и разноски по делото съобразно уважената част на иска, а Д.Г.Й.
е осъден да заплати на ответника на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 47,45 лева – разноски по производството.
Така постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която предявеният иск по чл.215 КТ е
уважен е обжалвано от ответника Поделение за пътнически превози-София при
„БДЖ-Пътнически превози” ЕООД, гр.София. В жалбата са наведени доводи, че в
тази му част атакувания акт на СРС е неправилен и необоснован, като се
поддържа, че непра-вилно СРС не е уважил възражението им за недопустимост на
производството, тъй като няма подаден иск срещу „БДЖ-ПП” ЕООД, нито срещу
Поделение за пътнически превози /ППП/-София, който е надлежен работодател и
през 2007 г. и през 2017 г. Счита и че погасителната давност спрямо него е изтекла
до 2017 г. и делото следва да бъде прекратено. По отношение на основателността
на иска – са наведени съображения, че са същият е изцяло неоснователен и
недоказан и че всички твърдения в исковата молба на ищеца са лишени от правно
основание.
Моли въззивния
съд да обезсили решението в обжалваната част, евентуално – да отмени същото и
да му се присъдят направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от насрещ-ната страна по нея – ищецът Д.Г.Й.,
гр.София, в който е заявено искане същата да бъде оставена без уважение като
неоснователна. Релевирани са аргументи, че атакуваното решение е правилно, като
се поддържа, че ищецът с допълнителна молба е посочил кой е негов работодател и
срещу кого насочва иска си; че работодателят не може да определя по-нисък
размер на командировачни пари от приетата НСКСЧ от Министерски съвет, чийто
размер е доказан от ССЕ, както и че абсолютно неоснователно е наведеното от
ответника възражение във връзка с давността, тъй като последната не е изтекла. Претенди-ра
присъждането на разноски по производството.
Постановеното от първоинстанционния съд решение не е обжалвано и е
влязло в сила в частта, с която предявеният иск на Д.Г.Й. срещу Поделение за пътнически превози-София при
„БДЖ-Пътнически превози” ЕООД по чл.215 КТ е отхвърлен за разликата над сумата от 284,06 евро до предявен размер от 415,50 евро.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси
той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
кога-то следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служеб-но за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение
/ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дъл-жи произнасяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията
на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от
изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователни са инвокираните в
жалбата оплаквания за недопустимост на решението на първоинстанционния съд.
Недопустимо
е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се
реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено
въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако
съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна
процесуална предпос-тавка относно правото на иск прави решението
недопустимо.
Както е прието в съдебната
доктрина и константната съдебна практика искът от гледна точка на исковия
процес е предявено пред съд искане да се разреши гражданско-правен спор със
сила на присъдено нещо, за да се защити материалното право, засегнато по този
спор. Тази цел може да бъде постига само при
редовно предявен иск. С оглед разпоредбата на чл.125 ГПК искът се счита за
предявен с постъпване на исковата молба в съда, като по аргумент на тази норма
– от този момент образуваното въз основа на него дело е висящо пред сезирания
съд. Съобразно новелата на чл.26, ал.1 ГПК страни по граждански дела са лицата,
от чието име и срещу които се води делото, предвид която уредба ищецът е този,
който определя страните в процеса – от чие име и срещу кого се предявява искът.
Процесуалната легитимация на страните в гражданския процес се обос-новава единствено
от правните твърдения на ищеца относно спорното право така, както то е
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Спорното право,
претендирано или отричано от ищеца, се характеризира с правопораждащия факт, на
който правната норма е придала правно значение, носителите и съдържанието му. Безспорно
е, че надлежен ответник по иск с правно основание чл.215 КТ е работодателят,
както и че процесуалната легитимация на страните е абсолютна положителна процесуална
предпос-тавка за съществуването на правото на иск, за чието наличие съдът следи
служебно. С оглед изложеното в случаите, когато при извършената от съда
проверка за надлежното упраж-няване на правото на иск бъде констатирано, че
искът е предявен срещу ненадлежен ответник, вкл. и в хипотезата на нередовност на исковата молба,
изразяваща се в проти-воречие между обстоятелствената част и петитума на
същата, съдът е задължен да даде указания
на ищеца да отстрани тази нередовност чрез предприемане на действия за
конституиране на надлежен ответник, за да обезпечи постановяването на допустим
съдебен акт по съществото на спора. При отстраняване на недостатъците на
исковата молба по силата на разпоредбата на чл.129, ал.5 ГПК поправената искова
молба се смята за редовна от деня на подаването й, а при неизпълнение на
указанията в определения срок производст-вото следва да бъде прекратено /в
т.см. е и приетото в т.1 от ТР № 1/30.03.2012 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГК
на ВКС и в т.5 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В дадения
казус от данните в първоинстанционното дело се констатира, че с разпо-реждане
от 10.01.2018 г. СРС е оставил исковата молба без движение на основание чл.129 ГПК, като дал указания на ищцовата страна в едноседмичен срок от връчване на съобщението да отстрани противоречието между
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като уточни: кое лице му е
негов работодател през процесния период, т.е. с кого е възникнало и
съществувало трудовото правоотношение, и срещу кое лице насочва исковете –
юридическите лица, които са посочени в исковата молба и съответно кое
обосновава интереса от евентуална защита спрямо единия или съответното
поделение. С депозирана уточняваща молба на 29.01.2019 г. ищецът Д.Й. е конкретизирал,
че негов работодател е „Поделение пътнически превози - София“ при
„БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД, както и че претенцията му е насочена срещу това
поделение /в молбата е пояснено и че до 12.11.2007 г. поделението е било
структурна част от „БДЖ“ ЕАД, а след извършеното преобразуване на това дружество,
е прехвърлено в структурата на „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД/. С оглед
изложеното в случая е налице поправка на исковата молба, доколкото същата е
била нередовна /твърденията в нея са били неясни и са сочели на надлежната
пасивна легитимация на друг правен субект от първоначално уточнените, а
дадените до 10.01.2018 г. указания по чл.129, ал.2 ГПК – непълни и неточни/,
поради което и настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск е допустим и
че делото е висящо от деня на подаване на исковата молба в съда – на 05.11.2008
г. Не се касае за изменение на иска чрез замяна на първоначален ответник, което
да налага провеждането на процедурата по чл.228 ГПК.
Въззивният съд като съобрази изискванията на закона, становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
съвкупност, напълно
спо-деля изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта
на претенди-раното вземане по чл.215 КТ за периода: от 01.02.2007 г. до 05.11.2008
г. в приетия в решението размер от 284,06 евро, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и
приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към
тях. В допълнение към същите във връзка с
доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
По силата на разпоредбата на чл.215 КТ – в редакцията, действала до изм. с ДВ бр.
105/2016 г., регламентираща процесното правоотношение, при командироване
работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово
възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери,
определени от Министерския съвет. В съответствие с тази законова делегация с
Постановление на Министерски съвет № 115/03.06.2004 г. е приета Наредба за
служебните командировки и специализации в чужби-на /НСКСЧ/, обнародвана в ДВ
бр.50/11.06.2004 г., в сила от 01.07.2004 г., с последващи изменения и
допълнения.
С
оглед естеството на изпълняваната от ищеца длъжност в ответното поделение - „кондуктор,
спални и кушет вагони“, във връзка с която през исковия период от 01.02.2007 г.
до 05.11.2008 г. е осъществил 18 командировки в чужбина, същият е бил част от
персо-нала на сухопътно транспортно средство по смисъла на § 1, т.3 от ДР на
НСКСЧ, поради което за дължимите му се командировъчни пари приложение намира разпоредбата
на чл.31, ал.1 от този акт, препращаща към Приложение № 3, а именно: 80 % от
дневните пари за страната на крайната гара, определени по норматива в
приложение № 2. Доколкото по отношение на част от командировките е налице
престой повече от 4 часа на територията на съседна на Република България
държава, но по-малко от едно денонощие, по отношение на последните е приложима
и нормата на чл.21 НСКСЧ, в която е предвидено, че на лицата, които в изпълнение на
служебни задължения престояват по-малко от едно денонощие на територията на
съседна на Република България държава, се полагат дневни пари в размер 35 на
сто от дневните пари за съответната държава, ако престоят на лицата е повече от
4 часа.
Както
е прието в константната съдебна практика, обективирана в решение № 1083/ 26.09.2006
г. по гр.д.№ 2903/2003 г. на ВКС, ІІІ ТО, решение № 1088/23.06.2006 г. по гр.д. №
2922/2003 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 1046/04.07.2006 г. по гр.д.№ 2874/2003
г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
1047/23.06.2006 г. по гр.д.№ 2875/2003 г. на ВКС, ІІ ГО, решение №
753/29.03.2011 г. по гр.д.№ 1283/2010 г. на ВКС, IV ГО, чиито съображения настоящата
инстанция напълно споделя, издадените на основание чл.215 КТ наредби на МС могат
да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, като работо-дателят
при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предви-дения
в наредбите такъв. Законодателят е делегирал на Министерски съвет правото да
определя минимални размери на командировъчните обезщетения и е постулирал, че е
допустимо да се определят по-големи такива по реда на колективното или
индивидуалното трудово договаряне – чл.228, ал.2 КТ, като по аргумент за
противното, по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговарят в
колективен или индивидуален трудов договор. За пълнота на изложението следва
да се посочи, че още по-голямо основание това не може да бъде осъществено и
чрез едностранни актове на работодателя. Т.е. с оглед установената в
разглежданата материя нормативна уредба работодателят
не може да определя по-ниски размери на командировъчните пари от предвидените такива
в НСКСЧ.
Безспорно
е доказан в процеса размерът на дължимата се част от неизплатеното обезщетение
при командировка на ищеца за исковия период чрез приетата пред СРС съдебно-счетоводна
експертиза на вещото лице П.Д., с дадените по пояснения реда на чл.200, ал.2 ГПК – вариант ІІ, изготвен в съответствие с изискванията на чл.31, ал.1 и чл.21
от НСКСЧ, неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно, пълно и
обосновано.
Въззивната инстанция намира за неоснователно наведеното от
жалбоподателя-ответник възражение за изтекла погасителна давност относно
процесното вземане. Материята относно давността при трудовите спорове е регламентирана
в нормата на чл.358 КТ. Съгласно установената в чл.328, ал.1, т.3 КТ във връзка
с чл.358, ал.2, т.2 КТ уредба относно претенцията по чл.215 КТ давностният срок
е тригодишен и започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е
станало изискуемо или е могло да бъде упраж-нено, като при парични вземания
изискуемостта се смята за настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да
се извърши плащане. Доколкото в случая се претендира изпъл-нение на парично
задължение за периода от 01.02.2007 г. до 05.11.2008 г., а исковата молба е
подадена в съда на 05.11.2008 г., то заявените вземания по чл.215 КТ не са
погасени по давност.
Неотносими към предмета на настоящото производство са инвокираните от Поде-ление за пътнически
превози-София при „БДЖ-Пътнически превози” ЕООД доводи в жалбата по отношение
на лихвата за забавено плащане. С влязло
в сила определение № 9896 от 26.02.2019 г. производството по иска с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД е прекра-тено от СРС на основание чл.232 ГПК. В
атакуваното решение липсва произнасяне от страна на първоинстанционния съд по
такава претенция, с оглед на което този въпрос не е част от предмет на въззивен
контрол.
Поради съвпадане на изводите на настоящата
инстанция с тези на първоинстан-ционния съд, обжалваното решение като правилно
следва да бъде потвърдено.
Съобразно приетия изход на спора на
ответника-въззивник не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК.
На въззиваемата страна следва да
се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3 ГПК за въззивното производство в
размер на 300,00 лева – адвокатско възнаграждение, опре-делено при условията на
чл.78, ал.5 ГПК. Съдът съобразява наведеното от
въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което преценява като основателно,
предвид обстоятелст-вата, че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, налице е съдебна практика по инвокираните като предмет на спора
въпроси и по същото е проведено само едно отк-рито съдебно заседание.
Подлежащите на репариране разноски са в съответствие с уста- новения размер в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАдС.
Воден от
горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4183 от 08.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 62 564/2017 г.
по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав в
обжалваната от Поделение
за пътнически превози-София при „БДЖ-Пътнически превози” ЕООД част.
ОСЪЖДА Поделение за пътнически превози-София при „БДЖ-Пътнически
превози” ЕООД, със седалище и адрес на управление:***, ЕИК*******да ЗАПЛАТИ на Д.Г.Й., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300,00 /триста/ лева – разноски за въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.