Р Е Ш Е Н И Е
№ 1266 град Пловдив 11.06.2019 година
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ, І отделение, ХХV състав, в
открито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
Административен
съдия: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
при участието на секретаря ДОБРИНКА
ТРЪНГАЛОВА, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 574 по описа
на съда за 2019 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е повторно по чл.226 от АПК и е по реда на чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл.215 ЗУТ.
Образувано е по жалба на Д.И.Й.,***,
ЕГН **********,***. **“ № *, против заповед № РД-17-429 от 04.05.2017
г. на кмета район „Централен“, община Пловдив, с която е наредено да бъде
премахнат незаконен строеж: „Триетажна жилищна сграда”, находящ се в ПИ **, кв.**
по плана на Първа градска част, с идентификатор ****по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град П., с административен адрес: ул. “**“ №
**.
Жалбоподателката оспорва заповедта като
незаконосъобразна. Твърди, че строежът не е изграден от нея, а го е придобила
по наследство от своите родители, които, от своя страна, са придобили имота при
отстъпено право на строеж върху ПИ ** реализирано преди 1987 г. Твърди, че е издадено
разрешение за строеж от 1993 г., а през 1997 г. е издадена скица виза, по
силата на която е разрешено проучване и проектиране за узаконяване на мансарден
етаж. Възразява поради липсата на мотиви в заповедта. Прави възражение и за търпимост
на строежа.
Ответникът кметът на Район Централен,
Община Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт С., моли да се
отхвърли жалбата. Излага доводи за недоказан статут на търпимост и за липса на
строителни книжа, които да правят строежа законен. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като разгледа възраженията на
двете страни и след преценка на събраните по делото доказателства и указанията
на ВАС, намери за установено следното:
Новото разглеждане на делото, според
указанията на ВАС, има за предмет обсъждане на всички относими за спора факти и
обстоятелства с цел цялостна проверка на законосъобразността на оспорената
заповед, като се изложат и съображения относно търпимостта на строежа.
За установяване на неизяснените факти, при
новото разглеждане на делото е допусната съдебно-техническа експертиза, както и
са допуснати до разпит двама свидетели на жалбоподателя за установяване на
момента на изграждане на наредения за премахване незаконен строеж.
С протоколно определение от 28.05.2019
г. съдът отмени определението,с което е
допуснато събирането на нови доказателства поради неявяването на
жалбоподателката,недовеждането на свидетели и съответно невъзможността да се
съберат глани доказателства и поради невнасянето на определения депозит за вещо
лице.
Така от фактическа страна е установено
това,което е изследвано при първоначалното разглеждане на спора.
Обжалваната заповед е издадена от
компетентен орган, в съответствие с правомощията му по чл.225а ал.1 във връзка
чл.223 ал.1 т.8 от ЗУТ, в рамките на неговата функционална и материална
компетентност.
Оспорената заповед е издадена в
предвидената от закона писмена форма и съдържа изискуемите за съдържание
реквизити, визирани в чл.59 от Административно процесуалния кодекс във връзка с
чл.228 от ЗУТ, включително фактически и правни основания за издаването й.
Не са допуснати съществени нарушения на
административно производствените правила при издаването на заповедта. Неоснователно е възражението на жалбоподателката
за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила,
поради несъобщаване на констатавен акт № 16/13.03.2017 г. По делото е приложено
съобщение изх. № 94012-19316 от 23.03.2017 г., с което Й. е поканена за
връчване на акта, изпратено с обратна разписка, на която има отметка
„непотърсена“. Приложено е и съобщение № 16 от 10.04.2017 г., с което се
уведомява жалбоподателят за съставения констативен акт, както и за възможността
да се запознае с неговото съдържание и срока, в който може да подаде
възражение. Съгласно служебна бележка от същата дата, служители на „РСК“ при район
„Централен“ – общ. Пловдив са констатирали, че констативният акт, съставен по
реда на чл. 224 и чл. 225 от ЗУТ, е съобщен на Д.И.Й., чрез залепване на
съобщение на строежа. На 12.04.2017 г. в деловодството на общ. Пловдив е постъпило
писмено възражение вх. № 94012-19138/4 от Д.Й. във връзка със съставения
констативен акт. Отделно от това,
дори и да е налице процесуално нарушение по съобщаването на констативния акт и
съответно относно възможността за извършителя да направи възраженията си в
7-дневния срок по чл.225а,ал.2 от ЗУТ, то последното не е основание за отмяна
на последващо издадената заповед, предмет на настоящото оспорване, доколкото не
е препятствало възможността да се упражни надлежно правото на жалба.
Правилно жалбоподателката е определена
като адресат на административния акт. Според § 3 ал. 1 от ДР на Наредба № 13 от
23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на
незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК, "адресат/адресати
на заповедта" са физически или юридически лица, които могат да бъдат
собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на
незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на
незаконния строеж със заповедта по чл.225 ал.1 или 2 от ЗУТ и се определя срок
за доброволно изпълнение. Според ал.2 на същата норма, в случай на смърт на
някои от посочените в чл.225 ал.6 от ЗУТ лица отговорността се поема от техните
наследници съгласно Закона за наследството. Не се спори,че Д.И.Й. е собственик
на имота и на коментирания строеж. Представено е и удостоверение за наследници
№ 94-И от 27.02.2002 г., видно от което Й.
е пряк наследник на И.Ф.Й., за който тя сама твърди да е извършител на строежа.
По отношение на строежа, от
представените по делото доказателства се установява,че на наследодателя на
жалбоподателката през 1987г. е признато право на строеж върху държаввно дворно
място и право на собственост върху построените в него сгради и подобрения.
Описаната в удостоверението сграда е едноетажна паянтова жилищна сграда
застроена на 52 кв.м.
Представено е и разрешение за строеж №
143/28.11.1993г., с което се разрешава основен ремонт на жилищната сграда в
същия парцел. Относно идентичността на имота спор няма.
За същия парцел V-комплексно
жилищно застрояване, имот пл.№ **** е разрешено проучване и проектиране за
узаконяване на мансарден етаж. Данни за
последващо разрешение за строеж няма.
В констативния протокол, въз
основа на който е издадена оспорваната заповед, сградата е описана не като
паянтова, каквато очевидно е била налице към момента на отстъпване правото на
строеж и признаване на правото на собственост на наследодателя на
жалбоподателката, а като стоманобетонова с ограждащи тухлени стени и не 52
кв.м.,а 83 кв.м. Очевидно е,че идентичност между наредения за премахване строеж
и постройката, която се е намирала в имота към 1993г. няма.
Последното кореспондира и със събраните
по делото гласни доказателствени средства. И двамата разпитани свидетели Я. и С.
в показанията си твърдят,че къщата е строена от бащата на жалбоподателката през
1994-1995г. Тоест , след момента на отстъпване правото на строеж върху терена и
признаване правото на собственост върху паянтова постройка.
При това положение и с оглед на това,че
представеното разрешение за строеж касае основен ремонт,а не изграждане на нова
сграда, следва да се приеме,че строителни книжа за строежа не са налице.
От тук, единствената възможност спорния
строеж да не подлежи на премахване е установяването на статут на търпимост. При
съвкупна преценка на описаните доказателства, се налага извод,че строежът е
построен именно в периода 1994-1995г. Приложима поради това е хипотезата на §
16,ал.2 от ПР на ЗУТ. Кумулативно с изискването за допустимост на строежа по
ПУП и по правилата и нормативите, действали по време на извършването на
строителството или по ЗУТ, разпоредбата предвижда и допълнително условие, което
не е изпълнено – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите
органи до края на 1998 г. Поради това няма как да се приеме,че са изпълнени
условията за признаване статут на търпимост. Впрочем, не се установява при
условията на главно пълно доказване да е налице и допустимост на строежа по ПУП
и по правилата и нормативите за застрояване, доколкото в заключението по
допуснатата СТЕ е изследван само ОУП,но не и ПУП,а се установява и,че строежът
не е елемент на застроителния план, одобрен през 1994г. и действащ понастоящем.
Не се споделя възражението за неяснота в
описанието на строежа и разминаване между описаната квадратура и действителната
такава. Тук следва да се отбележи,че видно от заключението на вещото лице по
допуснатата СТЕ, нанесените размери на строежа на лист 6 от заключението изцяло
съвпадат с тези по скицата в констативния протокол. Съдът не споделя
констатациите на вещото лице,че северната част от сградата била на друг
собственик. Последното не е обстоятелство,което може да се установява от вещото
лице,а и няма никакви други доказателства по делото,които да кореспондират с
този извод. Твърдението,че се касае за две сгради не се подкрепя от останалите
констатации на вещото лице. А и в експертизата има колебание относно това дали
са две сградите или са две части на една сграда с едно конструктивно тяло.
Видно е,че контурът на приземния етаж е оразмерен на 55 кв.м., което е
приблизително еднакво с площта на някога съществуващата паянтова сграда. Самата
сграда несъмнено е на два етажа и подпокривно пространство,според вещото лице,
или мансарда според ответната администрация. Последното не внася неяснота
относно описанието и идентичността на строежа. Очевидно е,че някогашната
паянтова сграда не съществува,след като на място е налице поне двуетажна сграда
с разширение и с подпокривно пространство.
По изложените съображения съдът
намира,че възражението за търпимост не се доказва.
За пълнота
следва да се отбележи,че не се констатира и нарушаване на изискванията за
пропорционалност, предвид ЕКЗПЧОС и чл.8 от конвенцията, за което съдът следи
служебно и без изрично възражение. След като в ЗУТ се допуска хипотеза, при
която отпада
възможността за узаконяването на незаконни строежи, то очевидно е налице
засилен обществен интерес от предварителен контрол върху сигурността, хигиената
и естетиката на строителството, което прави нареденото премахване на спорния
строеж, изграден без предварително разрешение за строеж, съответстващо както на
чл.6 АПК, така и на чл.1 от Протокола към ЕКЗПЧОС.
Следва да се отчитат и правата на
останалите членове на обществото да живеят в благоустроена среда.
Не е налице непосредствено вмешателство
в правото на личен и семеен живот. Съдържанието на последното е съвсем различно
и излиза извън предмета на настоящия спор. Става въпрос за жилище на
жалбоподателя и семейството му, което е само зоната,в която следва да протича
личния и семейния й живот. И тук следва да се отчита извършената намеса дали е
съобразена със закона и дали е пропорционална. Пропорционалността пък следва да
се преценя с оглед наличието на легитимна цел, връзката между тази цел и
предприетите мерки, необходимостта на тези мерки в демократичното общество и
балансът между интересите на държавата и индивида.
Извършването на незаконно строителство
по принцип е правонарушение, засягащо сериозни обществени отношения.
Правонарушението е нетърпим за демократичното общество факт и съответно
отстраняването му е легитимна за администрацията цел, като очевидна е връзката
между тази цел и предприетите мерки,изразяващи се в премахване на незаконното
строителство.
Изискването за извършване на строеж едва
след одобряване на инвестиционни проекти и издаване на разрешение за строеж е
създадено с оглед защита и на живота и здравето на гражданите, вкл. и на
извършващите строежа, доколкото именно само при спазване на строителните
правила и норми, гаранция за което е издаването на разрешение за строеж, може
да се осигурят спазване на безопасно изграден строеж, при съобразяване с всички
съществуващи правила за стабилност, здравина и устойчивост на същия. И тук е
балансът между интересът на държавата и индивида.
Разпоредбите на ЗУТ позволяват
запазването на незаконен строеж в случай, че същият е търпим, като се проверява
допустимостта му или към нормативите по време на извършването му, или към
настоящия момент. Не се установи процесния строеж да е търпим, следователно той
е в такова противоречие с правилата и нормативите за устройство на територията,
които не позволяват запазването му.
Изложеното означава спазването на всички
предпоставки за обосноваване наличието на пропорционалност.
Освен това, тъй като извършването на
незаконен строеж представлява правонарушение, то логично е извършителят му да
носи последиците от него, т.е. да остане без жилище при събарянето му, след
като е изградил същото без да потърси разрешение за това. След като са
изразходвани и е имало налични средства за строителството, то би трябвало да се
предвидят такива и за неговото разрешаване. Това предполага създаването на
жилище в населено място с отнапред разписани правила за устройство на
територията. Впрочем, не се и твърди от жалбоподателя да се касае за единствено
жилище.
Поради изложените съображения, съдът
приема, че оспорваната заповед е издадена при спазване на
административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби, в
съответствие с целта на закона, и следва да бъде оставена в сила като
законосъобразна, а подадената срещу нея жалба да бъде отхвърлена, като
неоснователна и недоказана.
С оглед изхода на правния спор на
ответния административен орган следва да се присъди претендираното
юрисконсултско възнаграждение, което при приложение на чл.78 ал.8 от Гражданския
процесуален кодекс във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.24 от
Наредбата за правната помощ, е в размер на 200 лева общо и за касационната
инстанция.
Водим от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
оспорването на Д.И.Й.,
ЕГН **********,***. **“ № *, против заповед № РД-17-429 от
04.05.2017 г. на кмета район „Централен“, община Пловдив, с която е наредено да
бъде премахнат незаконен строеж: „Триетажна жилищна сграда”, находящ се в ПИ
1722, кв.** по плана на Първа градска част, с идентификатор ****по
кадастралната карта и кадастралните регистри на град Пловдив, с административен
адрес: ул. “**“ № *.
ОСЪЖДА Д.И.Й., ЕГН **********,***.
**“ № *, да заплати на район „Централен“ при община Пловдив сумата 200 (двеста)
лева, юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването.
Административен
съдия: