№ 1058
гр. Варна , 23.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
трети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20213100500490 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба
с вх. № 260000/04.01.2021г., депозирана от М. Р. М. с ЕГН **********, с адрес гр. Дългопол,
ул. „Добри Чинтулов“ № 12, чрез адвокат С.З., против Решение № 260074/04.12.2020 г.,
постановено по гр. д. № 16/2020г. по описа на РС Провадия в частта, в която съдът е
ОТХВЪРЛИЛ предявения иск за приемане на установено в отношенията между М. Р. М. и
Република България представлявана от Министъра на регионалното развитие и
благоустройство, с адрес гр. София, ул. „Св.Св. Кирил и Методий“ №17-19, че Държавата
не е собственик въз основа на проведена отчуждителна процедура по Заповед №
2130/29.12.1987 г. по чл. 98 от ЗТСУ на председателя на ИК на Варненски окръжен народен
съвет, въз основа, на която е издаден Акт за държавна собственост №822/12.04.1994г на 1
810 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 24565.502.1261, целият с площ от 2700
кв.м. по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Дългопол, одобрени със
Заповед № РД-18-67/02.12.2010г. на изпълнителния директор на АГКК, при граници имоти с
идентификатори 24565.502.2161, 24565.502.1262, 24565.502.1263, 24565.502.1260,
24565.502.1259, с номер по предходен план 119, квартал 23, парцел 15.
Жалбоподателят счита постановеното съдебно решение за неправилно и незаконосъобразно,
поставено при нарушение на материалния закон и неправилно тълкуване на събраните по
делото доказателства. Сочи, че неправилно съдът е изследвал собствеността на ищеца по
отношение на процесния имот, тъй като в производството е следвало да се установи
собствеността на ответника. В тази връзка сочи, че е ирелевантно дали ищецът твърди, че
присъединява владението на наследодателите си или не.
Въззивникът твърди, че неправилно съдът е приел, че правното основание за придобиване
правото на собственост на ответника е Заповед № 2130/29.12.1987г. по чл. 98 от ЗТСУ на
председателя на ИК на Варненски окръжен народен съвет и заплатено обезщетение на баща
му по отчуждителна процедура. Сочи, че самият ответник в отговора на исковата молба
сочи, че основанието, на което е актуван имотът е Заповед № 1357/28.08.1968г., като тази
заповед е посочена и като основание в самия акт за държавна собственост.
Твърди, че по безспорен начин по делото се е установило, че не е била проведена процедура
1
по отчуждаване на имота, но съдът произволно е приел обстоятелствата, че е извършено
плащане на обезщетение за отчужден имот. Сочи, че след като е било поискано актуване на
имота и вписването му в активите на „Автокомбинат“ гр. Варна през 1986г., след което с
решение на МС от 1989г. е било образувана фирма с държавно имущество - „Варна-
автотранспорт“, която е правоприемник на Технологичен автомобилен комбинат – Варна,
доколкото било поискано актуване на имота от държавно предприятие, то целият имот не е
държавна собственост по силата на ЗДС.
Твърди, че приетите от съда писма не са годно доказателство за довършване на
отчуждителната процедура. От доказателствата по делото не се е установила имотът да е
държавна собственост, а че е отреден за жилищно строителство. Сочи, че не се е установило
и да се водят книги за държавна собственост по отношение на процесния имот, поради което
на основание чл. 19 от ЗС имотът не може да е държавно собственост. От свидетелските
показания обаче се установява, че от 1960 г. имотът не е променял границите си, а
държавата никога не го е владяла или държала.
Въззивникът твърди, че не се е доказало наличието на проведена отчуждителна процедура.
В тази връзка представените копия на неподписани оценителни протоколи и заповеди за
отчуждаване не водят на извода за отчуждаване на имота. Сочи, че платежни документи за
изплащане на дължимо обезщетение за отчуждаване, от които да се установи плащане на
баща му, не са представени по делото. Въззивникът твърди, че едва след действителното
заплащане на обезщетението, държавата може да завземе имота, а тъй като по делото се е
установило, че имотът никога не е бил завзет от държавата, то може да се направи и извода,
че процедура по отчуждаване не е проведена.
Навежда твърдение, че дори да се приеме, че е била извършена валидна процедура по чл. 98
от ЗТСУ, то следва да се приеме, че имотът е бил предоставен на ДФ „Автокомбинат – гр.
Варна“, а съгласно чл. 2, ал. 4 от ЗДС не са държавна собственост имотите и вещите на
търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е
била единствен собственик на тяхното имущество. М.М. твърди, че от приетата по делото
СТЕ се е установило, че имотът никога не е записван в плановете и картите на гр. Дългопол
като държавна собственост.
В заключение сочи, че съставянето на акт за държавна собственост и попълването на бланка
образец на Акт за държавна собственост не е в състояние да обуслови извод за установеност
на правото на собственост на Държавата, при липса на проведено пълно и главно доказване
на фактите, по силата на които имотът е станал държавна собственост през 1994г.
Предвид всичко изложено, въззивникът моли за отмяна на постановеното решение в
обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъде уважен
предявения от него иск в цялост. Претендира и сторените разноски в двете съдебни
инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие
и благоустройството, чрез областния управител на област Варна, представляван от
юрисконсулт Гергана Панайотова, е депозирала писмен отговор, с който оспорва въззивната
жалба, като счита същата за неоснователна. Намира атакуваното решение за правилно,
мотивирано съобразно материалноправните норми, съдопроизводствените правила и
утвърдената съдебна практика.
Сочи, че РС Провадия е направил съвкупен анализ на доказателствата по делото, от които се
е установило, че процесният имот изцяло се индивидуализира с парцел, съставляващ пл. №
119, описан в акта за държавна собственост, като за част от него в разположения югозапад е
2
отреден парцел УПИ XV-119, с площ от 788 кв.м., което от своя страна кореспондира с
представените титули за собственост от ищеца.
Въззиваемата страна намира за правилен извода на съда, че АДС с № 822/12.04.1994г. е
валиден документ и удостоверява факти, отговарящи на действителното положение между
страните. Счита, че по делото се е установило провеждането на отчуждителна процедура,
поради което и съдът е приел, че същата е породила действие, поради което Държавата е
придобила правото на собственост върху имота.
По отношение на твърденията на въззивника, че имотът не е държавна собственост поради
преобразуване на „Технологичен автомобилен комбинат – Варна с правоприемник държавно
дружество „Варна – автотранспорт“, въззиваемата страна сочи, че същите са изложени за
пръв път едва с въззивната жалба, поради което са ненавременни и преклудирани по
смисъла на чл. 266 от ГПК. Въпреки това, излага становище, че в акта за държавна
собственост не са отразени данни, процесният парцел, отреден за автобаза, да е бил
отписван като държавна собственост на каквото и да било основание, поради което и не е
напускал патримониума на държавата.
Въззиваемата страна сочи, че е неоснователно възражението на въззивника, че имотът е бил
отреден за жилищно строителство, като правилно съдът е приел, че отчуждената част от
имота, по регулационния и застроителен план е предвидена за ДАП Автобаза, като по
делото липсват данни същата да е отредена за жилищно строителство. Напротив, дори от
събраните по делото гласни доказателства се е установило, че имотът се отчуждава за ДАП.
Държавата сочи, че макар по делото да се е установило, че ищецът владее целия имот, то
владението му представлява неправомерно действие, което е непротивопоставимо на
нейното право на собственост, доколкото разпоредбата на § 1 от ЗД на ЗС предвижда, че
считано от 01.06.1996г. до 31.12.2022г., давността за придобиване на имоти частна държавна
и общинска собственост спира.
С оглед на всичко гореизложено, въззиваемата страна моли обжалваното съдебно решение
да бъде потвърдено, както и за присъждане на сторените разноски.
Постъпилата въззивна жалба е редовна и отговоря на изискванията на чл. 260 ГПК –
подадена е от надлежна страна, срещу акт подлежащ на обжалване и съдържа останалите
необходими приложения. Представени са доказателства за платена държавна такса.
Няма искания за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция.
Делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба с вх. № 260000/04.01.2021г., депозирана от
М. Р. М. с ЕГН **********, с адрес гр. Дългопол, ул. „Добри Чинтулов“ № 12, действащ
чрез адвокат С.З., против Решение № 260074/04.12.2020 г., постановено по гр. д. №
16/2020г. по описа на РС Провадия.
НАСРОЧВА производството по в. гр. д № 490/2021 г. на ВОС за 21.04.2021 г. от 10:00 ч. ,
за която дата и час да се призоват страните, ведно с препис от настоящото определение, като
на въззивника да се връчи и препис от отговора на въззивната жалба.
3
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4