РЕШЕНИЕ
№ 13207
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20231110106439 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано е по искова молба на ***
ЕООД, ЕИК ***, представляван от И. Ш., с адрес ГР.С., БУЛ.В. №*, СГР. А,
БЦ Б., срещу Г. Ц. Б., ЕГН **********, с адрес ГР.С., ЖК О. К., БЛ. *, ВХ. *,
ЕТ. *, АП. *, за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сума в
размер на 149,08 лв., представляваща задължение за незаплатена главница по
Договор за кредит №2005349 от 01.04.2019г., сключен между длъжника и "*"
ЕАД, вземанията по който са заплатени от заявителя в качеството му на
поръчител съгласно договор за поръчителство от 01.04.2019г., ведно със
законна лихва от 4.11.2020г. до изплащане на вземането, административни
разноски за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 8,94 лв.,
възнаграждение за предоставено поръчителство в размер на 11,33 лв.,
мораторна лихва върху главницата от 8,94 лв. в размер на 2,74 лв. за периода
от 11.06.2019 г. до 09.10.2020 г., договорна лихва в размер на 3,55 лв. за
периода от 11.5.2019 г. до 10.7.2019 г., мораторна лихва върху главницата от
149,08 лв. в размер на 13,08 лв. за периода от 11.6.2019 г. до 9.10.2020 г.
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване
установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и
1
ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца суми по заповед от 09.02.2021 г. на РС С., 90 с-
в, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 54237/2020 г. Вземането
произтича от неизпълнението на Договор за кредит №2005349 от 01.04.2019г.
от страна на длъжника Б. и заплащане на задълженията й от поръчителя "**"
ЕООД, което съгласно чл.143 ЗЗД има правото да иска заплащането на
изплатените от него задължения от лицето на което е поръчителствало.
В исковата молба са налице твърдения, че на 01.04.2019 г. между "***"
ЕАД, в качеството на кредитор и ответника – кредитополучател бил сключен
Договор за кредит №2005349 от 01.04.2019г., по силата на който на ответника
била отпусната сума в размер на 300 лв. Кредитополучателят се задължил да
погаси кредита в срок до 10.07.2019 г., като договорът бил сключен с
електронен подпис. Договорът бил сключен при Общи условия. Сумата била
преведена на ответника на 01.04.2019 г. на каса на Изипей АД. На същата дата
бил сключен и договор за предоставяне на поръчителство между "***" ЕАД и
поръчителя ** ЕООД, като в изпълнение на задълженията си поръчителят е
платил на 19.10.2020 г. задълженията на кредитополучателя. Причината за
това била, че ответникът извършил само две плащания чрез Изипей АД, а
именно 50 лв. на 02.06.2019 г. и 185 лв. на 29.07.2019 г.
По гореизложените съображения ищецът иска да бъде установено
вземането му срещу ответника за сумите 149,08 лв., представляваща
задължение за незаплатена главница по Договор за кредит №2005349 от
01.04.2019г., сключен между длъжника и "**" ЕАД, вземанията по който са
заплатени от заявителя в качеството му на поръчител съгласно договор за
поръчителство от 01.04.2019г., ведно със законна лихва от 4.11.2020г. до
изплащане на вземането, административни разноски за извънсъдебно
събиране на вземането в размер на 8,94 лв., възнаграждение за предоставено
поръчителство в размер на 11,33 лв., мораторна лихва върху главницата от
8,94 лв. в размер на 2,74 лв. за периода от 11.06.2019 г. до 09.10.2020 г.,
договорна лихва в размер на 3,55 лв. за периода от 11.5.2019 г. до 10.7.2019 г.,
мораторна лихва върху главницата от 149,08 лв. в размер на 13,08 лв. за
периода от 11.6.2019 г. до 9.10.2020 г.
Ответникът Г. Ц. Б., чрез адв. М., е депозирала писмен отговор на
исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с който оспорва
2
исковете по основание и размер. Намира, че липсват доказателства "**" ЕООД
действително да е заплатил дължимото от доверителката му задължение към
***ЕАД, каквото е изискването на чл. 143, ал. 2 от ЗЗД. По делото не са
ангажирани доказателства, за извършено плащане от *** ЕООД, кък ***ЕАД,
за да може изобщо ** ЕООД, да встъпи в правата на **ЕАД. В таза връзка ***
ЕООД, изобщо не е надлежен ищец по този иск и няма каквото и да е правно
основание да изисква от доверителката ми да му заплати сума, която ***
ЕООД, не е превеждала на ***ЕАД. Наред с това, доколкото липсват
доказателства "***" ЕООД да е уведомил ответника за изпълнението, т.е. за
плащането на дължимото от него задължение към *** ЕАД, каквото е
изискването на чл. 143, ал. 2 от ЗЗД. По делото не са ангажирани
доказателства, че уведомление за извършено плащане е стигнало до адресата,
за да настъпят целените правни последици. В тази връзка посоченото в чл. 143
ЗЗД задължение на поръчителя да уведоми длъжника,/ така посочва и ВКС в
Решение № 229 от 10.09.2012 г. по гр. д. № 452/2011 г. на IV г. о. и Решение №
306 от 06.11.2014 Г. по гр. д. № 185/2014 г., г.к.. , IV г. о./ е за да узнае
своевременно възраженията му, в противен случай рискува да плати
недължимо или в повече, а длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от
поръчителя, може да продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на
поръчителя да уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати тези
усложнения. Предвид тези съображения в практиката е наложено
разбирането, че неуведомяванего на длъжника съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗД за
предявената претенция срещу поръчителя, не погасява регресиите му права
при плащане на задължението, а има за последица непротивопоставимост на
извършеното плащане на длъжника и поражда вземане от кредитора за
връщане на даденото, ако длъжникът е платил или плати, както и ако той не
дължи плащане по друга причина. Следователно длъжникът не дължи
заплащането и на поръчителя. Именно въз основа на това предявените искови
претенции следва да бъдат отхвърлени в цялост.
На следващо място намира, че Договор за потребителски кредит,
сключен с ***ЕАД е недействителен на специалните основания по чл.22 от
ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е
предвидено, че в договора трябва да се съдържат .условията за издължаване на
3
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Наред с това разпоредбата на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В Договор за потребителски кредит е посочена само абсолютна
стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият/.
На следващо място ответникът твърди, че посочената годишна лихва в
договор за паричен заем, не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителя е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл.
11,ал.1,т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем
представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния
размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем,
невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в
чл.11,ал.1,т.10 от зпк. На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и
бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
4
сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.
235, ал.2 и ал.3 от ГПК, установи следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 54237/2020 г., 90 с-в, по описа на
Софийски районен съд, на 04.11.2020 г. от ищецът *** ЕООД е депозирал
против Г. Ц. Б., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК, за сума в размер на 149,08 лв., представляваща задължение за
незаплатена главница по Договор за кредит №2005349 от 01.04.2019г.,
сключен между длъжника и "***" ЕАД, вземанията по който са заплатени от
заявителя в качеството му на поръчител съгласно договор за поръчителство от
01.04.2019г., ведно със законна лихва от 4.11.2020г. до изплащане на
вземането, административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането
в размер на 8,94 лв., възнаграждение за предоставено поръчителство в размер
на 11,33 лв., мораторна лихва върху главницата от 8,94 лв. в размер на 2,74
лв. за периода от 11.06.2019 г. до 09.10.2020 г., договорна лихва в размер на
3,55 лв. за периода от 11.5.2019 г. до 10.7.2019 г., мораторна лихва върху
главницата от 149,08 лв. в размер на 13,08 лв. за периода от 11.6.2019 г. до
9.10.2020 г.
За претендираната сума по ч.гр.д. № 54237/2020 г. е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение от 09.02.2021 г., постановена по реда на
чл. 410 от ГПК срещу длъжника, който в срока по чл. 414 от ГПК, е депозирал
възражение по реда на чл. 415 от ГПК, поради което съдът му е дал указания
по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за депозиране на иск за установяване на
вземането му, което обосновава интереса от предявяване на настоящия иск за
горепосочената сума, представляваща и исковата претенция по настоящото
дело.
От приложените писмени доказателства /л. 7 и сл. от заповедното
производство/ на 01.04.2019г., между "***" ЕАД и ответника, е сключен
договор за паричен заем №2005349, като дружеството се задължило да
предостави на ответника заем в размер 300 лв., със срок на връщане на заема 3
месеца, а връщането на кредита било уговорено на три вноски по 106.95 лв.
всяка, видно от уговорките в процесния договор за заем. Уговорен е годишен
5
лихвен процент в размер на 41.24 % и годишен процент на разходите в размер
на 50%.
От представения договор за поръчителство от 01.04.2019г., сключен
между ищеца *** ЕООД, като поръчител и длъжника Г. Ц. Б., ищцовото
дружество се задължило да отговаря пред кредитора "**" ЕАД, с когото също
е налице сключен договор за поръчителство от 01.04.2019г., при условията на
солидарна отговорност за задълженията на длъжника при месечно
възнаграждение в размер на 31.32 лв., т.е. 93.96 лв. за целия срок на договора.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗД поръчителят, който е
изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу
длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство.
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество, а според ал. 2 заемателя дължи лихва само е уговорено писмено.
Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата. В конкретният казус съдът намира за установено от
горепосочените писмени доказателства, че "Кредисимо" ЕАД е кредитор по
договор за паричен заем № 2005349/01.04.2019г., а ответникът е
заемополучател.
Съдът намира, че кредиторът "***" ЕАД е предоставил заемната сума в
размер на 300 лв., която е била усвоена еднократно от страна на последния,
което е видно от изготвеното заключение на вещото лице по неоспорената от
страните съдебно-счетоводната експертиза /ССчЕ/, приета в открито съдебно
заседание на 19.06.2024 г. От заключението на вещото лице се установява, че
длъжникът е извършвал плащания по заема в размер на 235 лв., чрез системата
за плащане ***ЕАД, като последното плащане е извършено на 29.07.2019 г.
На следващо място, видно от ССЕ, ищецът *** ЕООД на 19.10.2020 г. е
заплатил на кредитора "**" ЕАД дължимите от ответницата сума в размер на
174.65 лв., включващи главница в размер на 149.08 лв., административни
разноски за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 8,94 лв.,
6
възнаграждение за предоставено поръчителство в размер на 11,33 лв.,
мораторна лихва върху главницата от 8,94 лв. в размер на 2,74 лв. за периода
от 11.06.2019 г. до 09.10.2020 г., договорна лихва в размер на 3,55 лв. за
периода от 11.5.2019 г. до 10.7.2019 г., мораторна лихва върху главницата от
149,08 лв. в размер на 13,08 лв. за периода от 11.6.2019 г. до 9.10.2020 г.
На следващо място съдът намира, че за преценка на основателността на
иска, следва да разгледа направените възражения на ответника за нищожност
на договора за кредит и договора за поръчителство.
Съдът намира, че сключеният между ищеца и кредитора договор за
паричен заем № 2005349/01.04.2019г., попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и
има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за
него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР 50.00
%. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на обезпечение, сключен от потребителя с *** ЕООД, което се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
7
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на *** ЕООД по
процесния договор за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил завишен до размер на 88.27 %, като предвиденото
възнаграждение на поръчителя надвишава и повече от четири пъти
уговорената между страните възнаградителна лихва.
Оттук и със сключването на договора за поръчителство се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, което е уговорено по друго
правоотношение и единствено с цел да се избегнат (заобиколят)
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.
Нещо повече, съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. В случая, не е налице хипотеза на формиран доброволно и
целенасочено избор на потребителя за сключване на договор за предоставяне
на гаранция с избраното от кредитора дружество, доколкото всъщност
останалите предвидени възможности за обезпечаване на задължението по
договора за паричен заем се явяват на практика обективно невъзможни за
изпълнение в предвидения в договора кратък срок. Съдът намира, че
изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на
договорното задължение, предвидено в чл. 1, ал. 2 от договора, поради което в
договора за паричен заем е уговорен начин за изплащане на дължимото
възнаграждение на третото лице - гарант.
Ето защо и макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на
8
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
В процесния случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение
по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. От посоченото следва, че грешно посочен ГПР води до нищожност
на договора и връщане само на чистата стойност на кредита.
В същото време договорът, сключен между потребителя и "***" ЕАД, и
договорът, сключен между потребителя и *** ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от недействителността на договора за паричен заем
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
поръчителство, поради естеството на правоотношенията. Въпреки че
договорът за заем и договорът за предоставяне на поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, без друга възможна
алтернатива, чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство от
9
заемателя с одобрено от заемодателя юридическо лице - поръчител,
сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е
усвоена сума от кредитната линия по договора за потребителски кредит, както
и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
поръчителство, ведно с основното задължение по заема. Оттук и
недействителността на договора за паричен заем води до недействителност на
свързаната с него обслужваща сделка – договорът за предоставяне на
поръчителство. Още повече в случая става въпрос за свързани дружества, тъй
като заемодателят "***" ЕАД е едноличен собственик на дяловете на
поръчителя *** ЕООД. Затова съдът намира за основателно твърдението на
ищеца в исковата молба, че с договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за заем, сключен с "***" ЕАД, доколкото, плащайки
задължението на потребителя в полза на "***" ЕАД, кредиторът плаща
вземането си сам на себе си, независимо, че формално става въпрос за отделни
търговски дружества. По този начин със сключването на договора за
поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем,
допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Затова съдът намира възражението за нищожност на договора за
поръчителство на основателен. В тази връзка и с оглед разпоредбата на чл. 23
от ЗПК заемополучателят дължи единствено чистата стойност на кредита и не
дължи лихви и други разходи по кредита. Затова съдът намира искът за
заплащане на главница за основателен, а в останалата част исковете са
неоснователни, без да се разглеждат останалите им предпоставки.
С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
ответникът дължи на ищеца направените по делото разноски в размер на
434.50 лева за държавна такса, експертиза, както и юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер, с включени разноски по ч.гр.д. №
54237/2020 г., 90 с-в, по описа на Софийски районен съд. Съдът намира, че
искането на ответника за присъждане на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 от
ГПК е основателно, предвид и на направеното от ищеца възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, за сума в размер на 84 лв.,
платими на адв. М., представил безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал.
2 от ЗА, с включени разноски по ч.гр.д. № 54237/2020 г., 90 с-в, по описа на
Софийски районен съд.
10
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете предявени от *** ЕООД,
ЕИК ***, представляван от И. Ш., с адрес ГР.С., БУЛ.В. № *, СГР. А, БЦ Б.,
срещу Г. Ц. Б., ЕГН **********, със съд. адрес гр. П., бул. П. ш. № *, ет. *, ап.
*, чрез адв. М., че Г. Ц. Б. дължи на *** ЕООД сума в размер на 149,08 лв.,
представляваща задължение за незаплатена главница по Договор за кредит
№2005349 от 01.04.2019г., сключен между длъжника и "***" ЕАД, вземанията
по който са заплатени от ищеца в качеството му на поръчител съгласно
договор за поръчителство от 01.04.2019г., ведно със законна лихва от
4.11.2020г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете за
административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането в размер
на 8,94 лв., възнаграждение за предоставено поръчителство в размер на 11,33
лв., мораторна лихва върху главницата от 8,94 лв. в размер на 2,74 лв. за
периода от 11.06.2019 г. до 09.10.2020 г., договорна лихва в размер на 3,55
лв. за периода от 11.5.2019 г. до 10.7.2019 г., мораторна лихва върху
главницата от 149,08 лв. в размер на 13,08 лв. за периода от 11.6.2019 г. до
9.10.2020 г., за които суми е издадена Заповед от 09.02.2021 г. на РС София, 90
с-в, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 54237/2020 г.
ОСЪЖДА Г. Ц. Б., ЕГН **********, със съд. адрес гр. П., бул. П. ш. №
*, ет. *, ап. *, чрез адв. М., да заплати на *** ЕООД, ЕИК ***, представляван
от И. Ш., с адрес ГР.С., БУЛ.В. №*, СГР. А, БЦ Б., разноски в размер на 434.50
лева, с включени разноски по ч.гр.д. № 54237/2020 г., 90 с-в, по описа на
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА ** ЕООД, ЕИК ***, представляван от И. Ш., с адрес ГР.С.,
БУЛ.В. № *, СГР. А, БЦ Б., да заплати на адв. М. В. М. от АК П., със съд. адрес
гр. П., бул. П. ш. № *, ет. *, ап. *, сума в размер на 84 лв., представляващи
възнаграждение за безплатна правна помощ, предоставена на Г. Ц. Б., с
включено възнаграждение по ч.гр.д. № 54237/2020 г., 90 с-в, по описа на
Софийски районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12