РЕШЕНИЕ
№ 386
гр. Стара Загора, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря М. Огн. Н.
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530100189 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
*****/******* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи: 1/
чл. 2, т. 7 от договор за потребителски кредит № *****/******* г. и 2/ чл. 11
от договор за потребителски кредит № *****/******* г. и 2/ с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 121,20 лв.
представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на
главницата по договор за потребителски кредит № *****/******* г., 3/ с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22
1
ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността
на договор за потребителски кредит № ****/******** г. като нарушаващ
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност
претендира за нищожни следните клаузи: 1/ чл. 2, т. 7 от договор за
потребителски кредит № ****/******** г. и 2/ чл. 11 от договор за
потребителски кредит № ****/******** г. и 4/ с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за
заплащане на сумата от общо 300,00 лв. представляваща недължимо платени
суми извън чистата стойност на главницата по договор за потребителски
кредит № ****/******** г., 5/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
****/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи: 1/
чл. 2, т. 7 от договор за потребителски кредит № ****/******** г. и 2/ чл. 11
от договор за потребителски кредит № ****/******** г. и 4/ с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 387,00 лв.
представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на
главницата по договор за потребителски кредит №****/******** г.
Ищецът К. Е. С. твърди, че между него в качеството му на
кредитополучател и ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на кредитор,
бил сключен Договор за потребителски кредит № *****/******* г. По силата
на този договор, последният е следвало да предостави заемни средства в
размер на 600,00 лева. Съгласно чл. 3, т. 7 от договора - годишният лихвен
процент на заема бил 40,05 % /четиридесет цяло и пет процента/, а годишният
процент на разходите 49,09 % /четиридесет и девет цяло и девет процента/.
Уговорени били срок и начин на плащане в 17 /седемнадесет/ седмични
вноски, посочени в погасителен план към договора.
Същите страни и в същите им качества, сключили договор за
потребителски кредит № ****/******** г. По силата на този договор,
ответникът е следвало да предостави заемни средства в размер на 1000,00
лева, а ищецът да ги възстанови ведно с договорената възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 3, т.7 от договора - годишният лихвен процент на заема бил
40,05 % /четиридесет цяло и пет процента/, а годишният процент на
2
разходите бил 49,91 % /четиридесет и девет цяло и деветдесет и един
процента/. Уговорени били срок и начин на плащане в 29 /двадесет и девет/
седмични вноски, посочени в погасителен план към договора.
Страните сключили и трети договор за заем, а именно договор за
потребителски кредит № ****/******** г. По силата на този договор,
ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на 600,00 лева, а
ищецът да ги възстанови, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 3, т. 7 от договора - годишният лихвен процент на заема бил
40,05 % /четиридесет цяло и пет десети процента/, а годишният процент на
разходите е 49,91 % /четиридесет и девет цяло и деветдесет и един процента/.
Уговорени били срок и начин на плащане в 23 /двадесет и три/ седмични
вноски, посочени в погасителен план към договора.
Ищецът изяснява, че трите процесни договора били предсрочно и
извънсъдебно погасени от него.
Ищецът твърди, че действително приложеният в кредитните
правоотношения годишен процент на разходите бил различен от този посочен
във всеки от договорите за кредит. Това е така, защото съгласно процесните
договори, се дължала „неустойка“ по смисъла на чл. 11 от всеки от тях, в
случай, че ищецът не предостави уговореното в чл. 5 от тях обезпечение в
тридневен срок от сключване на всеки договор или ако предоставеното
обезпечение не отговаряло на условията, поставени в него. Кредитодателят,
залагайки като клауза чл. 11 в договорите за потребителски кредит всъщност
целял заблуда на потребителя и постигане на свръхпечалба за себе си.
Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща
търговска практика създавал неравноправност. С такава клауза в договорите
си ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл.
11 ЗПК във връзка с чл. 19 ГПК във връзка с чл. 22 ЗПК липсата на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит водела до недействителност на последния. Това е така, защото
годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
3
дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се
подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 5, ал. 2 от трите процесни договора за
потребителски кредит, ищецът следвало да предостави в срок от 3 /три/ дни
обезпечение, което да бъде банкова гаранция или поръчителство, на което да
бъде извършена предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след
нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи
договор за поръчителство във връзка с процесиите договори за заем или в
противен случай и на основание чл. 11, се дължала неустойка. По Договор за
потребителски кредит № ***** от ******* година било уговорена
неустойката да бъде в размер на BGN 253,56 лв. По Договор за потребителски
кредит № **** от ******** година било уговорено последната да бъде в
размер на 694,99 лв., а по Договор за потребителски кредит № ****/********
г. претендираната неустойка от кредитора била в размер на 989,00 лв.
Неустойките се дължали пропорционално към всяка вноска по всеки от
кредитите, отразени били в погасителните планове. Поставените в чл. 5
условия, за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да предостави като
поръчител по кредита едно или две физически лица, което да не са
поръчители по други договори за кредит с кредитора, да не са
кредитополучатели, по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е
налице неизпълнение, да нямат кредити от банки или финансови институции
с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да представят
служебна бележка от работодателя си или друг документ, удостоверяващ
размера на получавания от тях доход. Ако осигуреният поръчител е един,
осигурителният му доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната, а ако поръчителите са
двама, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в
размер на не по-малко от 4 пъти размера на минималната работна заплата за
страната. 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят може да
представи като обезпечение банкова гаранция, обезпечаваща задължение в
размера на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит,
включваща договорената главница и лихва.
Считам, че уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“
било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването
на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19,
4
aл. 1 и 2 ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение.
„Неизпълнението“ на задължението от ищеца да представи банкова гаранция
или да посочи поръчител, отговарящ на конкретни условия вдигало
лихвеният процент на кредитите на месец неколкократно, тъй като тези
„неустойки“ представлявали прикрит разход по кредитите. Предвид
неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК
договорите били недействителни.
В условията на евентуалност претендира, че уговорените договорни
лихви противоречат на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Видно от
съдържанието на договорите, страните уговорили заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 40,05 % /четиридесет цяло и пет
процента/. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива
практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се
явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер
на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по
обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/.
Също в условията на евентуалност, моли да се постанови, че
уговорените неустойки в чл. 11 от всеки от договорите са нищожни. С така
уговорените неустойки се целяло единствено да се постигане неоснователно
обогатяване, като с тази разпоредба се излизало извън присъщите функции на
неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК
на ВКС. Процесните неустойки също така били и неравноправни по смисъла
на чл. 145 ЗЗП и съответно са нищожни на основание чл. 146 от Закона за
защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху
съдържанието им, тъй като били предварително изготвени от дружеството -
кредитор и съответно не били индивидуално уговорени.
С оглед всичко изложено ищецът намира, че е заплатил, въпреки
липсата на основание по договор за потребителски кредит № *****/*******
г., сумата от 121,20 лв., на ответника в настоящото производство
възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и
други такси към договора, по договор за потребителски кредит №
5
****/******** г., сумата от 300,00 лв., на ответника в настоящото
производство възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на
обезпечение, както и други такси към договора и по договор за потребителски
кредит № ****/21.1.2022 г., сумата от 387,00 лв., на ответника в настоящото
производство възнаградителна лихва, неустойка за непредоставяне на
обезпечение, както и други такси към договора.
Моли съда да постанови решение, с което до прогласи нищожността на
горепосочените три договора за потребителски кредит, при евентуалност на
уговорената в тях възнаградителна лихва /чл. 3, т. 7 от всеки договор/ и при
евентуалност на уговорената неустойка в чл. 11 от всеки договор, както и да
осъди ответника да му заплати следните суми: 121,20 лв., представляваща
недължимо платени суми на ответника във връзка с договор за потребителски
кредит № *****/******* г., 300,00 лв., представляваща недължимо платени
суми на ответника във връзка с договор за потребителски кредит №
****/******** г., 387,00 лв., представляваща недължимо платени суми на
ответника във връзка с договор за потребителски кредит № ****/21.1.2022 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете.
Твърди, че процесните договори били действителни като по отношение
на ГПР били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 изисквания
относно формирането на годишния процент на разходите /ГПР/. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно
било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал
същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Неоснователни били доводите за нищожност на договора във
връзка с уговорената неустойка и ГПР. Неустоечната клауза не била част от
съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случа страните са я уговорили като плащане,
което да бъде извършено в случай че кредитополучателят не осигури
6
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Така, изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че
било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
ГПР представлявал сбор от разходите, които ще направи
кредитополучателят за ползване на предоставената услуга. Това били
едностранно определени суми от кредитодател, които представлявали цената
за предоставената от него услуга. Именно поради това законодателят е
установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми
и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Неустойката,
от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Нещо повече, в настоящия случай,
освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на
конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер
и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи
фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. От клаузите на
договорите било напълно ясно, че неустойката не представлява разход по
кредита, който следва да бъде включван в ГПР. Разходите, които се включват
в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване
на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена
между страните. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в
плана за погасяване, като в 6-та и 7-та колона от него със знак „*“ и
съответната бележка след плана било изрично посочено, че тези суми ще
бъдат дължими само при неизпълнение на задълженията по чл. 6 от договора
за заем.
В настоящия случай лихвата и по трите договора за кредит била
фиксирано уговорена за целия срок на договорите, а именно 40,05 % по
договорите от ******** г. и ******* г., и 44,05 % по договора от ******** г.,
като при това обстоятелство ответното дружество не си е запазило правото да
променя едностранно същата. Между страните било уговорено, че
договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а
няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. По този
начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно
положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в пълен размер в
кратки срокове. Фиксираната възнаградителна лихва била 40,05 %,
7
респективно 44,5 %. Обективно погледнато, при експресното предоставяне на
кредитния продукт от страна на ответника, предоставянето на дълъг срок за
връщане на сумата /и в трите случая/ и при наличието на условия за
разсрочено плащане, не намира уговорените възнаградителни лихви за
прекалено високи. Възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото
време в закона е установен максималният размер на ГПР.
Неустоечните клаузи били действителни - съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била
съобразена със закона практика, която не водела задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните: дружеството е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е
попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
чл. 6 и чл. 11 и след сключването на договора, дори след изтичането на
тридневния срок, да е осъзнал, че е неспособен да се справи с това да
представи поръчител или банкова гаранция, които да отговорят на
съответните условия на кредитора, кредитополучателят е разполагал с цели
14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора
по реда на чл. 7, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка,
както и без никакви други отрицателни последици от него – заплащане на
обезщетения или такси. Вместо да упражни някое от законоустановените си и
договорни права, ищецът е сключил 3 договора с ответника при идентични
условия. Т.е. въпреки че в настоящото производство се твърдяла нищожност
на процесните договори и клаузите им, потребителят сам е поискал да се
обвърже с условията на ответника по конкретния кредитен продукт 4 пъти,
след като вече е бил напълно наясно с икономическите последици от
договорните клаузи. тези факти водят до явния извод, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
ищецът се е запознал неколкократно с условията на конкретния кредите
продукт на ответното дружество, като по всеки кредит е получавал
8
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за
неустойка при безспорното знание за финансовите последици на тези
уговорки. Нямало как в случай да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради
изброените по-горе причини, свързани с индивидуалното й договаряне и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното
й отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора.
Не била налице неравноправност по ЗЗП - процесните договори
следвало да се тълкуват стриктно и в контекста на трайните отношения между
конкретния потребител и търговец – между страните били налице сключени в
различни периоди три договора за кредит. Конкретното тълкуване на всеки
договор за кредит в контекста на трайните отношения между страните било
необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител на първо място винаги започвал от въпроса налице ли е
индивидуално договаряне на конкретното условие. Предвид наличието на
трайни отношения между страните и сключването на множество договори при
идентични условия не можело да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с
условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се е
запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможността да се
задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Размерът на
неустойката бил посочен в Стандартния европейски формуляр, получен от
ищеца преди сключване на всеки договор.
Неоснователни били и твърденията за заблуждаваща търговска
практика, липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, предвид фактът, че неустоечната клауза е съставена на
ясен и разбираем език. Значението й и последиците от обвързването с нея
били недвусмислено посочени в договора. Страните са подписали
погасителни планове, които съдържат различните варианти на задълженията
на кредитодателя, както и условията при които ще възникнат.
По отношение на исковете за неоснователно обогатяване - от
9
неоснователността на установителните искове следвала и неоснователност на
исковете за връщане на даденото по същите договори. Отделно от това,
ищецът не представял никакви доказателства за разместване на имуществени
блага между страните. Моли за отхвърляне на предявените искове.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключени три договора за потребителски
кредит както следва: договор за потребителски кредит № *****/******* г. с
предоставена заемна сума от 600,00 лв., с договорна лихва 47,44 лв. и в него е
включена клауза за евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължение в размер 253,56 лв. и заемната сума от 600,00 лв. е била
предоставена на ищеца /така и договор за потребителски кредит №
*****/******* г., л. 7-11 от делото/, договор за потребителски кредит №
****/******** г. с предоставена заемна сума от 1000,00 лв., с договорна
лихва 132,01 лв. и в него е включена клауза за евентуално заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение в размер 694,99 лв. и заемната сума
от 1000,00 лв. е била предоставена на ищеца /така и договор за потребителски
кредит № ****/******** г., л. 12-16 от делото/, договор за потребителски
кредит № ****/28.01.2022 г. с предоставена заемна сума от 600,00 лв., с
договорна лихва 62,02 лв. и в него е включена клауза за евентуално
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер 326,98 лв. и
заемната сума от 600,00 лв. е била предоставена на ищеца /така и заключение
10
на съдебно-счетоводната експертиза/.
Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит №
*****/******* г. /л.7-11 от делото/, сключен между „Сити Кеш“ ООД и
ищеца К. Е. С., страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на
600,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 40,05%, и начин на връщане:
17 седмични вноски, всяка от които по 42,54 лв., с краен срок на погасяване –
10.01.2023 г. В чл. 3, ал. 2 от договора изрично е посочено, че при
изчисляване на ГПР е включена единствено договорната лихва. В чл. 5, ал. 1
ал. 2 и чл. 11 от договора е уредено задължение за ищеца - в тридневен срок
от сключване на договора е следвало да предостави обезпечение за
изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на определени
изисквания или предоставяне на банкова гаранция, като е уговорено при
неизпълнение на това задължение той да дължи неустойка в размер на 253,56
лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/. Съгласно представения по
делото договор за потребителски кредит № *****/******* г. /л.12-16 от
делото/, сключен между „Сити Кеш“ ООД и ищеца К. Е. С., страните са
уговорили предоставяне на кредит в размер на 1000,00 лв., с фиксиран
годишен лихвен процент 40,05%, и начин на връщане: 29 седмични вноски,
всяка от които по 42,54 лв., с краен срок на погасяване – 05.05.2023 г. В чл. 3,
ал. 2 от договора изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена
единствено договорната лихва. В чл. 5, ал. 1 ал. 2 и чл. 11 от договора е
уредено задължение за ищеца - в тридневен срок от сключване на договора е
следвало да предостави обезпечение за изпълнение на задължението си –
поръчители отговарящи на определени изисквания или предоставяне на
банкова гаранция, като е уговорено при неизпълнение на това задължение той
да дължи неустойка в размер на 694,99 лв. /неустойка за неизпълнение на
задължение/. По отношение на третия договор за потребителски кредит №
****/******** г. от заключението на вещото лице по съдебно-
икономическата експертиза и извлечение от договора /ведно с погасителен
план/ се установява, че страните са уговорили предоставяне на кредит в
размер на 1000,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 40,05%, и начин
на връщане: 23 седмични вноски, всяка от които по 31,08 лв., с краен срок на
погасяване – 01.07.2022 г. В чл. 3, ал. 2 от договора изрично е посочено, че
при изчисляване на ГПР е включена единствено договорната лихва. В чл. 5,
ал. 1 ал. 2 и чл. 11 от договора е уредено задължение за ищеца - в тридневен
11
срок от сключване на договора е следвало да предостави обезпечение за
изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на определени
изисквания или предоставяне на банкова гаранция, като е уговорено при
неизпълнение на това задължение той да дължи неустойка в размер на 326,98
лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/.
От заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се
установява следното: 1/ по договор за потребителски кредит № *****/*******
г. - размерът на предоставения кредит е 600,00 лв. като сумата е била реално
получена от ищеца /безспорно между страните обстоятелство/. Извършените
плащания от ищеца са в размер на 721,13 лв. В определянето на ГПР била
включена единствено договорната лихва, но не и процесната неустойка. При
прибавяне на неустойката ГПР щял да бъде 161,50 %., 2/ по договор за
потребителски кредит № ****/******** г. - размерът на предоставения
кредит е 1000,00 лв. като сумата е била реално получена от ищеца /безспорно
между страните обстоятелство/. Извършените плащания от ищеца са в размер
на 1829,46 лв. В определянето на ГПР била включена единствено договорната
лихва, но не и процесната неустойка. При прибавяне на неустойката ГПР
щял да бъде 156,45 %. и 3/ по договор за потребителски кредит №
****/******** г. - размерът на предоставения кредит е 600,00 лв. като сумата
е била реално получена от ищеца /безспорно между страните обстоятелство/.
Извършените плащания от ищеца са в размер на 810,67 лв. В определянето на
ГПР била включена единствено договорната лихва, но не и процесната
неустойка. При прибавяне на неустойката ГПР щял да бъде 131,89 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Сити Кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Сити Кеш“ ООД и ищецът са били в
договорни правоотношения възникнали от три договора за потребителски
кредит № *****/******* г., № ****/******** г. и № ****/******** г. и
12
заемните суми са били предоставени на ищеца. Представените по делото
договори за кредит, вкл. и заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, установяват възникналите заемни правоотношения между
кредитора „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателя – ищец, по силата на което
ищецът е получил сумите в размер на 600,00 лв., 1000,00 лв. и 600,00 лв. и се
е задължил да ги върне, заедно с договорна лихва. Не е спорно, че крайният
срок за изпълнение на договорите е съответно10.01.2023 г., 05.05.2023 г. и
01.07.2022 г.
1/ По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит № *****/******* г.,
№ ****/******** г. и № ****/******** г. като нарушаващи разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 600,00 лв., 1000,00 лв. и
600,00 лв., следва по иска за недействителност да се прецени дали тези
договори са действителни, като съображенията във връзка с
действителността/недействителността поради идентичността на трите
договора за потребителски кредит ще бъдат изложени заедно.
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси
предмет на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със
страна „Сити Кеш“ ООД и същия договор за кредит и са намерили
разрешение в решение № 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд
по гр.д. № 738/2022 г. /постановено от настоящия съдебен състав/,
потвърдено по въззивна жалба на „Сити Кеш“ ООД с окончателно
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г. и поради това ще бъдат изложени напълно идентични
съображения.
В случая са налице три договора за потребителски кредит. След като
по делото се установи възникналото облигационно правоотношение между
ищеца и ответника, предоставяне на заемните суми съответно в размер на
600,00 лв., 1000,00 лв. и 600,00 лв., следва да се прецени дали тези договори
са действителни както с оглед правните възражения на ищеца, така и в
13
изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на
договор /или клаузи от него/ сключен с потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1
от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-
горе размер в полза на ищеца като физическо лице му е предоставена
„финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител
ищецът разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в
14
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния
характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и
определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о ./. В
този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката
за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата
на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на
съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита
на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен
с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
15
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесните договори за кредит са
нищожни на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От систематичното
тълкуване на тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се
достига до извода, че годишният процент на разходите следва да бъде
посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност, както и
следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т.е. какво се включва
в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно
решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело № С290/19 г. с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajsky
sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10, параграф 2, буква ж/
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на
Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите
да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между
минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се
посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
16
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10,
параграф 1, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент.
В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски
за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора
за паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на
заемодателя сума в общ размер съответно на 901,00 лв.1827,00 л. и 989,00 лв.
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение №
1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г.,
решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на
Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в
които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за
общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно
17
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване
на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо
лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез
увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора. При това
положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
18
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената
разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на
потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на
договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора
на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за
връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. Налице е
именно такава хипотеза, тъй като при уговорено задължение за потребителя
да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези
разходи не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент
на разходите, в резултат на което последният не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16
ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави
кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се калкулира в
уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. В случая според настоящия състав е
налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
19
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение №
110/07.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по
поставения въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно
обезпечителна, обезщетителна и санкционна по отношение на задължението,
във връзка е което е уговорена, или в действителност представлява скрит
разход по кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ.
увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния
процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя: В този
случай кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора,
по отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение
кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на
договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от
задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска
кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в
невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи
кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е
значителна по размер, като по този начин увеличава дължимата погасителна
вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора
на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на
лихвата. По същество това представлява порок на договора по смисъла на чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В
случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и
евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с
кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да обезпечи
кредита с банкова гаранция или поръчителство. От непредставянето на
обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва
редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални
затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат
да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за
кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще
получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от
който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично
и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на
20
договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това
негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер,
сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това
се оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го
представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно
обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността
задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора
не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи
сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата
договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за
потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и заплащането
на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В
същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката по договора. Включена по този начин
в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по същество се
добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл.
19 ЗПК/. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора
от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19,
ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната
клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
21
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените
в договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно
съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е
22
предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването
на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване
на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед условията на които следва да
отговаря обезпечението и срока за предоставянето му, е уговорена по начин,
че да бъде максимално затруднено изпълнението на задължението. Това е
уговорена глобална сума в договора, с начин на разсрочено плащане,
аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена
като разход в договора. Следователно тези разходи се явяват добавък към
погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума
не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение
на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното,
то се явява скрита печалба за кредитора. По делото е безспорно, че сумите за
неустойките по трите договора не са били включени в ГПР – така както
договори за кредит /вж. чл. 3, ал. 2/, така и заключение на съдебно-
счетоводната експертиза.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
23
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било
изгодно за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това
означава, че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която
всъщност представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще
повлече нищожност на целия договор. В същото време значителното
оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка
/без тя да има функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключените договори се явяват изцяло нищожни. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по чл. 11 вр. чл. 5 от договора. Месечният
размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива
2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а
не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и
обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд
констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договорите за кредит относно ГПР, не са посочени, и
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него
24
общи положения и допълнителни допускания. В процесния случай в
договорите е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и какво
точно се включва в него, т. е какви компоненти включва. В тази връзка,
според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка не попада в
посочените изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР,
посочен в договорите. На практика, касае се за реален ГПР по договорите
различен от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесните договори
да покриват изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри
не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и решение №
24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г.
решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е
транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския
кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на
кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми
и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на
свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се
25
изплащат на потребителя. В настоящия случай в договорите за кредит в
противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на
кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху точното
изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е
налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22 , с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и/, когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10,
параграф 2, буква ж/ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в решение от
15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена
в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След като посочването
на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
26
решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна
информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика
на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договорите е
допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно
минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от
съответните компоненти на задължението, как последното е формирано,
какъв е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване
към тях и на задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат
на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му
цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според
настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че
договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите
по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност
/така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III
г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договорите трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и
като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с
27
всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че
договорите за кредит противоречат на част от императивните постановки на
ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Следователно ГПР
няма да е 49,9% както е записано в договор за потребителски кредит №
*****/******* г., а 161,50%, няма да е 49,91% както е записано в договор
за потребителски кредит, а 156,45% и няма да е 49,81% както е записано
в договор за потребителски кредит № ****/******** г., а 131,89%., което е
констатирано от в.л. – така отговор на въпрос 3 от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е
част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този
в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК. Посочените в договорите за кредит по-ниски стойности,
представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от
ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о.,
решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др.,
съобразно която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при
28
условията на евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за
нищожност на процесните клаузи от договора за паричен заем поради
противоречие със закона, съдът не дължи произнасяне по останалите,
поддържани от ищцата основания.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
вместо и по трите договора за кредит /вж. отговор на въпрос 3 от съдебно-
счетоводната експертиза/ потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен /така също определение
№ 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до
завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент
по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорите за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят са нямали задължителното си съдържание по
чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали
основните договорки. Ето защо договорите за потребителски кредит са
недействителни на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявените установителни искове са
основателни. С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на
основание чл. 22 ЗПК, процесните три договора са недействителни, защото
при сключването им не са спазени горепосочените императивни изисквания
на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на
Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./.
29
2/ По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 121,20 лв. по договор за потребителски кредит № *****/******* г., сумата
от 829,46 лв. по договор за потребителски кредит № ****/******** г. и 387,00
лв. по договор да потребителски кредит №****/******** г. надплатени във
връзка с договорите:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесните договори за потребителски
кредит се явяват недействителни на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредитите в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
В случая, установените по делото чрез заключението на ССЕ извършени
плащания от ищеца са както следва:
1/ по договор за потребителски кредит № *****/******* г. са били
заплатени 721,13 лв., при чиста стойност на главницата от 600,00 лв., т.е.
остават надплатени 121,13 лв. Следователно осъдителният иск е основателен
за сумата от 121,13 лв. представляваща разлика между заплатеното /721,13
лв./ и чистата главница /600,00 лв./, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба
2/ по договор за потребителски кредит № ****/******** г. са били
30
заплатени 1829,46 лв., при чиста стойност на главницата от 1000,00 лв., т.е.
остават надплатени 829,46 лв. Следователно осъдителният иск е основателен
за сумата от 829,46 лв. представляваща разлика между заплатеното /1829,46
лв./ и чистата главница /1000,00 лв./, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба
3/ по договор за потребителски кредит № ****/31.01.2022 г. са били
заплатени 810,67 лв., при чиста стойност на главницата от 600,00 лв., т.е.
остават надплатени 210,67 лв. Следователно осъдителният иск е основателен
за сумата от 210,67 лв. представляваща разлика между заплатеното /810,67
лв./ и чистата главница /600,00 лв./, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на установителните искове за
обявяване на нищожност на трите договора за потребителски кредит и трите
осъдителни иска за връщане на недължимо платени суми, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирал
присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на
2400,00 лв. определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство на ищеца по делото по
всеки иск в размер на 400,00 лв. както следва: три установителни иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22
ЗПК /установителни искове за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит № *****/******* г.,
договор за потребителски кредит № ****/******** г. и договор за
потребителски кредит № ****/******** г. и три осъдителни иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителни искове за връщане на
дадено без основание/ за заплащане на съответно 121,20 лв., 829,46 лв. и
387,00 лв. С отбелязването в договорите за правна защита и съдействие от
25.10.2021 г. /л. 91-93 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от
Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г.,
ОСГТК. Още тук ще се посочи, че по иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД заплащане на 387,00 лв. по договор за потребителски
кредит № ****/******** г. дължимото по съразмерност на ищеца адвокатско
31
възнаграждение съобразно уважената част от иска би било в размер на 217,74
лв. Обобщено сборът от разноските по шестте иска при съобразяване на
уважаването им или частичното им отхвърляне е 2214,74 лв. съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство на ищеца по делото, като ще бъдат присъдени
разноски в намален размер /вж. по-долу/ и след обсъждане на
възраженията на ответника по основателността на искането за разноски.
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него
са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл.
38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо
се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или
друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 15-16 от
делото/, в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една
страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи
изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че
ищецът е материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително
ответникът оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от
които може да се направи извод, че ищецът не е материално затруднен –
ответникът се позовава на данни от 2022 г. и м. януари 2023 г., но към
32
момента е 2024 г., т.е. изминали са повече от една година. Освен това дори да
се приеме разполагаем доход от чисто 2021,00 лв., то както се посочи по-горе
минималното възнаграждение е в размер на 2400,00 лв., а при сключване на
договора за правна защита и съдействие не съществува задължение за
адвоката да договаря цена на договора за правна защита и съдействие под
минимумите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, още повече, че съдът има
възможност да определя това възнаграждение без да е обвързан от тези
минимуми /в случая доказателствената тежест е за ответника – вж.
определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о.,
определение № 515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и
решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
354/2023 г., вкл. цитираните в него определение № 708/05.11.2015 г. на
ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение № 442/28.06.2019 г. по
т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че преценката дали да се окаже
безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено, или не, се
извършва не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода
между адвоката и клиента.
Не се споделя възражението на ответника по отношение на броя
искове и материалния интерес поради следното - съгласно чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, дължимото възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гражданско дело се определя съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно, а конкретния минимален
размер на това възнаграждение следва да бъде съобразен с разпоредбата на
чл. 7, ал. 2, т. 6 от същия нормативен акт /така определение № 267/11.12.2018
г. на ВКС по т.д. № 860/2018 г., I т.о., определение № 60300/17.08.2021 г. на
ВКС по ч.т.д. № 2058/2020 г., I т.о., определение № 600309/02.08.2021 г. на
ВКС по ч.т.д. № 2005/2020 г., II т.о./. В случая предметът на делото е правен
спор, с предявени шест обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителни иска за признаване за установено нищожността на различни
договори за потребителски кредит и осъждане за заплащане на суми по тези
договори. Съгласно приложимата в процесния случай разпоредба на чл. 2, ал.
5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, следва да се определи на процесуалния представител на
33
ответника адвокатско възнаграждение по всяка една от шестте искови
претенции поотделно /така определение № 1222/08.06.2018 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1119/2018 г./. Обстоятелството, че
част от исковете са основани на един и същ правопораждащ юридически факт
– договор за кредит е без значение /така определение № 118/15.03.2021 г. на
ВКС по ч.т.д. № 1469/2020 г., I т.о./. Може да се добави, че исковете се
намират в съотношение на обективно кумулативно съединяване, съдът би се е
произнесъл по всеки от тях и не са за защита на един и същ интерес – всеки
отделен иск може да бъде отхвърлен или уважен независимо от резултата по
другите искове. В определение № 145/05.05.2020 г. на ВКС по ч.гр.д. №
4642/2019 г., IV г.о., определение № 360/30.07.2018 г. на ВКС по т.д. №
1807/2018 г., I т.о., определение № 379/09.08.2019 г. на ВКС по ч.т.д. №
3052/2018 г., I т.о., определение № 787/13.11.2018 г. на Врачански окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 574/2018 г., определение № 651/29.11.2016 г. на
Пазарджишки окръжен съд по в.ч.гр.д. № 820/2016 г., определение от
10.03.2020 г. на Сливенски окръжен съд по ч.гр.д. № 133/2020 г., които се
споделят от настоящия съд също е прието, че адвокатско възнаграждение се
дължи за всеки от предявените кумулативно обективно съединени искове
поотделно по смисъла чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждения. Освен това ако законодателят е искал да измени
чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. аналогично на чл. 72 ГПК /ДВ, бр. 86 от
2017 г./ е щял да стори това. Към този извод навежда самата редакция на чл.
72 ГПК отпреди изменението през 2017 г. В определение № 529/11.12.2019 г.
на ВКС по ч.гр.д. № 4335/2019 г., IV г.о., също се сочи, че с оглед вида и
броя на предявените искове, предмет на въззивното производство – три
оценяеми и два неоценяеми, и предвид разпоредбите на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал.
1, т. 4 и чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. се присъжда сбора от минималните
размери на дължимите за всеки от тях възнаграждения. В определение №
404/26.10.2020 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2883/2020 г., IV г.о., е прието, че
съгласно трайно установената съдебна практика, разпоредбата на чл. 2, ал. 5
от Нар. № 1/09.07.2004 г. има предвид единствено броя на обективно
съединените искове. Следователно не е от значение вида на исковете –
оценяеми или неоценяеми.
Единствено при евентуално или алтернативно съединяване на искове
адвокатското възнаграждение е едно /вж. определение № 137/09.04.2020 г. на
34
ВКС по ч.гр.д. № 570/2020 г., III г.о. и сочената в него практика на ВКС, като
съставът на ВКС отново сочи, че разноски по всеки един от предявените
искове биха се дължали при кумулативно съединяване на исковете/.
В смисъла на настоящото определение е и актуалната практика на
Старозагорски окръжен съд обективирана в определение № 744/23.06.2022 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 370/2022 г., определение №
442/04.04.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 190/2022 г.
по приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Споделя се изразеното от ответника трето възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца поради следното – налице е задължение на националния съд да
откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС,
вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г.
на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г.
на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г.
на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски
съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е
равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай
не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води
до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или
бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е
определена в споразумение или решение, прието от всички участници на
пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на
35
цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е
пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед
абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд и установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият
съдебен състав намира, че следва да присъди сумата от 1107,37 лв., т.е.
половината от претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 2214,
72 лв. /дори и по аналогия на чл. 47, ал. 6 ГПК/. Съображенията са следните:
фактическата и правна сложност на делото в настоящото производство в
случая се определя от конкретно извършените действия и от предмета му –
установителни искове за нищожност на три договора за потребителски кредит
36
и три иска за връщане на надплатени заемни суми по тези нищожни договори.
Правната сложност на делото не е висока, вкл. предмета на доказване по
шестте иска се покрива частично и са приети за основателни направените в
исковата молба възражения за недействителност на договора, поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - в договора и общите условия, не са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР на
кредита, като освен това, посоченият в договора размер на ГПР не
съответства на действителния такъв, тъй като в него не е вкл. предвидената в
договора неустойка, които представляват разход по кредита, т.е. спорът се е
свел само до приложението на чл. 23, вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за
който са изложени доводи от адвоката, и за който има формирана
безпротиворечива практика на ВКС и инстанционни съдилища – цитирани са
дословно абзаци от съдебни решения в исковата молба. Не следва да се
подминава и обстоятелството, че самият съд прави служебна проверка на
действителността на договора за потребителски кредит независимо от
наведените доводи от страните. С оглед правният извод за
недействителност на договорите за потребителски кредит, настоящият съд е
осъдил ответника да върне на ищеца надплатените суми.
От друга страна не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
под определения по-горе размер от 1107,37 лв. тъй като преценката е
конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко три причини за
определяне на адвокатското възнаграждение в размер на ½ от минимума
посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. – 1/ не е налице ниска фактическа
сложност на спора, тъй като освен писмени доказателства е изслушано
заключение на съдебно-икономическа експертиза, самият ответник затрудни
доказването – от една страна в отговора на исковата молба призна за
съществуването на договор за потребителски кредит № ****/******** г., но
от друга страна позовавайки се на чл. 154, ал. 1 ГПК отказа да представи
същия, въпреки че бе задължен от съда да го направи и пренебрегвайки
своето задължение да съдейства на съда /а не на ищеца/ за установяване на
истината в процеса – чл. 7 и чл. 3 ГПК представляващи основни принципи в
процеса, 2/ самият ответник е подал отговор на исковата молба в обем от 10
страници, а съдебното решение е над 30 стр., 3/ в случая съдебните разноски
не могат да са източник на обогатяване, тъй като съпоставени с исковата
сума/материалния интерес са в размер на около 35% от нея и 4/ самият
37
ответник е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за
потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки
това не признава иска, а подава отговор на исковата молба в значителен обем
/вкл. на настоящия съдебен състав – вж. напр. решение № 706/29.07.2022 г.
на Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г., потвърдено с
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 594/28.06.2023 г. на Старозагорски районен съд по
гр.д. № 840/2023 г. със страна „Сити кеш“ ООД при еднакви договори за
потребителски кредит.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумите за
внесената държавна такса в размер на 90,01 лв. и за възнаграждението за
вещо лице в размер на 190,02 лв. по съразмерност на уважена/отхвърлена част
от исковете
2/ Разноски на ответника – ответникът е претендирал разноски, но не
представя доказателства за извършени такива /Тълкувателно решение от
06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК/.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
*****/******* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит №
*****/******* г. сключен между К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен
адрес: гр. **********, ул. „**********“ № **, ет. **, ап. ** и „Сити Кеш“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
38
****/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит №
****/******** г. сключен между К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен
адрес: гр. **********, ул. „**********“ № **, ет. **, ап. ** и „Сити Кеш“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
****/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит №
****/******** г. сключен между К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен
адрес: гр. **********, ул. „**********“ № **, ет. **, ап. ** и „Сити Кеш“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/„Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на К. Е. С., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. ***************, ул. „**********“ № **,
ет. **, ап. ** сума в общ размер на 121,13 лв. /сто двадесет и един лева и
тринадесет стотинки/ представляваща сбор от заплатени/надплатени без
основание суми по договор за потребителски кредит № *****/******* г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
/09.01.2024 г./, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска над сумата от 121,13 лв. до пълния
предявен размер от 121,20 лв.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/„Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на К. Е. С., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. ***********, ул. „**********“ № **, ет.
39
**, ап. ** сума в общ размер на 829,46 лв. /осемстотин двадесет и девет лева
и четиридесет и шест стотинки/ представляваща сбор от
заплатени/надплатени без основание суми по договор за потребителски
кредит № ****/******** г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба /09.01.2024 г./.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/„Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на К. Е. С., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. *************, ул. „**********“ № **, ет.
**, ап. ** сума в общ размер на 210,67 лв. /двеста и десет и шестдесет и седем
лева и шестдесет и седем стотинки/ представляваща сбор от
заплатени/надплатени без основание суми по договор за потребителски
кредит № ****/******** г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба /09.01.2024 г./, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска над сумата от
210,67 лв. до пълния предявен размер от 387,00 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“
№ 29, ет. 7 да заплати на К. Е. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
****************, ул. „**********“ № **, ет. **, ап. **, сумата от общо
285,03 лв. /двеста и осемдесет и пет лева и три стотинки/ разноски за
производството - възнаграждение за вещо лице 190,02 лв. и държавна такса
95,01 лв.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество „М.“, ЕИК:
********** и адрес: гр. ***********, ул. „**************“ № **, ет. **,
офис **, чрез управителя М. М. адвокатско възнаграждение в размер на
1107,37 лв. /хиляда сто и седем лева и тридесет и седем стотинки/ за
процесуално представителство на ищеца по делото.
40
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
41