Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22. 12. 2016 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІI-Г
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седми декември през две хиляди и шестнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КАДЪНКОВА
КОНСТАНТИН КУНЧЕВ
при участието на
секретар А.Т. като разгледа докладваното
от председателя гр.д. № 9605 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от Н.М.К., ЕГН ********** срещу Решение от 01.03.2016 г. по гр.д. № 53519/2015 г. по описа на Софийски районен съд,
ГО, 142 състав в частта, с която предявеният от нея иск с правно основание чл.
55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата над 2738, 00 евро до пълния
предявен размер от 4074, 01 евро, претендирана като недължимо платени лихви в
резултат на едностранно увеличение на лихвения процент по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 13372/27.09.2006г. е отхвърлен
поради погасяване по давност и частта за
присъдените разноски.
Жалбоподателят излага
подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания
съдебен акт, поради което моли съдът да отмени съдебното решение в обжалваната
му част и да постанови ново решение, с което
предявеният иск да бъде уважен изцяло.
По делото е постъпила и въззивна жалба от „Ю.Б.”
АД, ЕИК
********* против Решение от 01.03.2016 г. по
гр.д. № 53519/2015 г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 142 състав в частта, с която
банката е осъдена на основание чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД да заплати на Н.М.К., ЕГН ********** сумите от 2738, 00 евро - недължимо платени
лихви в резултат на едностранно увеличение на лихвения процент по Договор за
кредит за покупка на недвижим имот HL 13372/27.09.2006г.
за периода от 05.11.2007г. - 07.09.2015г. и 2, 97 евро - недължимо платени такси в
резултат на едностранно увеличение на лихвения процент по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 13372/27.09.2006г.
за периода от 05.11.2007г. - 07.09.2015г. и съответните присъдени разноски.
Жалбоподателят излага подробни съображения за неправилност на атакувания съдебен акт в обжалваната му част и моли съда да отмени същата като неправилна и незаконосъобразна и да постанови ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноски за настоящето производство.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК от активно легитимирани страни, поради което са допустими.
Решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. В тази
връзка неоснователно е наведеното от „Ю.Б.” АД възражение за недопустимост на съдебното решение поради наличието на
такава по отношение на самата искова претенция доколкото липсва предявен и
уважен иск за обявяване на нищожност на процесните клаузи от договора за кредит
въз основа на установена неравноправност.
Действително по делото не се твърди и не са представени доказателства да
е предявяван и/или уважаван иск за обявяване на нищожност на процесните клаузи
от договора за кредит, но това не е задължително условие за разглеждането и
допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД, доколкото в
този случай съдът ще разгледа въпроса за нищожността на клаузите от договора
инцидентно, без по него да се формира сила на пресъдено нещо и като предявено
основание на иска за неоснователно обогатяване.
Разгледана по същество жалбата Ю.Б.” АД е неоснователна.
Съобразно разпоредбите на ЗЗП, действащ към момента на сключване на договор за кредит HL 13372/27.09.2006 г. и Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 05.04.1993 г. неравноправна е всяка клауза в договор с потребител, която не е индивидуално уговорена, води до нарушаване на принципа за добросъвестност и до значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, и е в ущърб на потребителя, като предпоставките следва да са налице кумулативно. Освен това неравноправна е и всяка клауза от договора, която не е съставена на ясен и разбираем език, което означава, че същата е неправилна от формална и граматическа страна, не е представена достатъчно информация на потребителя за условията по договора и последиците от поемането на задължението, не е представен ясен механизъм за осъществяване на промени в договора, които да могат да бъдат разбрани от средния потребител и той да може да предвиди икономическите последици за себе си от сключването на договора.
Въз основа на заявения петитум първоинстанционният съд правилно е приел, че в предметния обхват на проверката за нищожност поради наличие на неравноправност са клаузите на чл. 3, ал.4 и ал.6, чл.6, ал.3 и чл.12 от Договор за кредит HL 13372/27.09.2006г., доколкото претенцията на ищцата е за връщане на даденото на несъществуващо основание, а именно на заплатени суми за възнаградителна лихва и такси в резултат от едностранна промяна на лихвените условия и размера на дължимите такси във връзка с управление на кредита.
Противно на оплакванията в жалбата първоинстанционният съд правилно е приел, че посочените горе клаузи от договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, доколкото в доказателствената тежест на банката е да установи противното, а такива доказателства не са събрани в хода на делото. Напротив, от представените два договора, единият от които не е предмет на разглеждане в настоящето производство, е видно, че същите съдържат типови клаузи, с еднакво съдържание, като са променяни единствено някои елементи в съответствие с конкретния предмет на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в сключен с потребител договор е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т.12 – неравноправна е тази клауза в потребителския договор, която дава право на търговеца да увеличава цената без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с уговорената при сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 147 ЗЗП неравноправна е и всяка клауза, която не е съставена на ясен и разбираем език, като при съмнение същата се тълкува в полза на потребителя.
Разпоредбите на чл. 3, ал.6, чл. 6, ал. 3 и чл.12 от договора са неясни и неразбираеми за средния потребител по смисъла на чл. 147 ЗЗП, като в тях не е посочена методиката, по която ще се осъществи евентуална бъдеща промяна, независимо дали тя ще е в посока понижаване или повишаване на дължимата възнаградителна лихва. По делото е представена такава методика, действаща към момента на сключване на договора, но не са представени никакви доказателства от страна на банката, че същата е предоставена на потребителя и той се е запознал с нея, за да може да се направи изводът, че той е наясно с икономическите последици, които ще има за него сключването на договора и съответно да може да направи извод дали при евентуална промяна би могъл да си позволи тежестта на задълженията по кредита. Освен това дори и да се приеме, че методиката е била предоставена на потребителя, това не променя извода за неяснотата на клаузата, доколкото от самата методика не може да се направи извод за обвързаностите и отражението на промяната на всеки един от посочените в нея фактори и конкретното процентно повишаване на лихвата/ съответно намаляване, което от своя страна води до извода, че банката е свободна по собствена преценка да определя какво да е увеличението на лихвата съобразно собствените си интереси, без това да е обвързано с конкретика и предвидимост на последиците спрямо потребителя.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е т.нар. плаваща, тъй като нейният размер се определя от променлив компонент – БЛП и надбавка, която е фиксирана величина. С клаузите на чл. 3, ал. 4 и ал.6, чл. 6, ал. 3 и чл.12 от договора е уредена възможност за банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва (респ. размера на дължимите месечни погасителни вноски) чрез промяна на БЛП, която не подлежи на договаряне между страните и така да увеличи уговорената цена, без да се сочи основанието, което води до промяната и без потребителят да има право да се откаже от договора. Тези уговорки покриват признаците на чл.143 т.10 и 12 от ЗЗП.
Не е налице изключението по чл. 144 , ал. 3 т.1 от ЗЗП, изключващо приложението на чл. 143 т.10 и 12, съгласно което последните не се прилагат по отношение на сделките с финансови инструменти (какъвто съгласно §13 т.12 от ДР на ЗЗП е договорът за кредит), чиято цена е свързана с изменения в размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Въпросът за приложението на чл. 144, ал.3 т.1 ЗЗП би бил относим към спора ако процесният договор съдържаше допустима уговорка за увеличаване на възнаградителна лихва, каквато, съгласно даденото в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 424/02.12.2015г. на ВКС, ІV ГО, по гр.д. № 1899/2015г. разрешение, е налице при кумулативно наличие на следните изисквания: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се промени лихвата трябва да са изрично уговорени в договора или общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или общите условия т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4/ при настъпване на тези обстоятелства да е възможно както повишаването, така и понижаването на уговорената лихва.
Процесният договор не отговаря на изброените предпоставки, с изключение на точка 4. В него не е посочено основанието за промяна на БЛП, съответно обективния характер на факта, който го налага, нито методиката, по която се изчислява увеличението. Както е посочено горе, по делото не се установи методиката, представена на лист 93 от първоинстанционното дело да е била предоставяна и потребителят да се е запознал с нея. Освен това не се установява и същата да е била прилагана при определяне на промените в процесния договор, доколкото от приетата и неоспорена по делото ССЕ се установи, че при вземането на решение от органа на банката за промяната в лихвените проценти в елемента „рискова премия” са включени количествени мерители като пет годишен кредитен суоп за България и пет годишен кредитен суоп за Гърция, които обаче не са включени като влияещи елементи в представената Методика. Дори и да се приеме, че методиката е приложима, а това трудно би могло да се установи от доказателствата по делото, предвид включените различни елементи за изчисляване на промените в лихвения процент, то тя изключва наличието на т.нар. автоматизъм, предвиден в разпоредбата на чл. 143, ал.3, т.1 ЗЗП, доколкото решението за промяна зависи от волята на компетентния орган на банката (КУАП) и то при неясно съотношение в това как промените в определени фактори влияят процентно на промените в лихвените проценти. Конкретното увеличение при това положение е поставено единствено във волята и преценката на банката и съответно не е предвидимо и ограничено в никакви предварително известни за потребителя рамки. При упражняване на дискреция КУАП може да измени БЛП, като го увеличава със ставка, която той счете за целесъобразна. Следователно и според методиката, която банката твърди, че прилага спрямо процесния договор, промяната на възнаградителната лихва (която се съизмерява с БЛП) зависи единствено от волята на кредитора, която не е подвластна на проявлението на обективни критерии.
Неоснователно ответникът се позовава и на изключението по чл. 144, ал.2 т.1 ЗЗП, съгласно което разпоредбата на чл. 143 т.10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансовата услуга си е запазил правото, при наличие на основателна причина, да промени без предизвестие лихвен процент, успоредно с поемане на задължение да уведоми за промяната потребителя, ако последният има право незабавно след уведомяването да прекрати договора. Съгласно чл.8 от договора при предсрочно погасяване на договора кредитополучателят дължи на банката неустойка в размер на 4 % върху размера на предсрочно погасената главница. От разпоредбата е видно, че първо тя не касае случай на прекратяване на договора поради наличие на увеличение в лихвените проценти, а изпълнението му. Но дори и да се приеме, че тази клауза може да се прилага и в случай, че банката повиши първоначално договорената цена на кредита, то в настоящия договор е предвидена неустойка, дължима от потребителя за неспазен срок, т.е. не е налице възможност той да се освободи от договора без за него да настъпят отрицателни икономически последици.
От гореизложеното се установява, че са налице всички предпоставки за неравноправност на процесните клаузи от договора и съответно до тяхната нищожност на основание чл. 26 от ЗЗД, като противоречащи на закона. Последващи сключени анекси между страните не могат да санират нищожни клаузи.
Предвид изложеното подадената от банката въззивна жалба е неоснователна, а съответствието между мотивите на първоинстанционния съд и на настоящата съдебна инстанция дава основание последната да препрати и към мотивите на обжалваното съдебно решение на основание чл. 272 от ГПК и да го потвърди, в обжалвана част, като правилно и законосъобразно.
Изложеното досежно клаузите на договора, касаещи едностранно установеното право на банката да променя лихвения процент, определящ възнаградителната лихва и лихвата при просрочие, важи в пълна степен и за клаузата на чл. 12 от договора за кредит, която също не е индивидуално уговорена, неясна е и покрива изискванията на чл. 143, т.10 и т.12 от ЗПП.
По съществото на въззивната жалба, подадена от Н.М.К. съдът намира следното: Съобразно чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно от съда. Съответно за да се ползва от изтекла в нейна полза погасителна давност, страната следва да направи изрично възражение в установените процесуални срокове. Видно от представените писмени доказателства, още с отговора на исковата молба, ответникът е направил възражение за изтекла в негова полза погасителна давност. Действително възражението касае изтичане на кратка тригодишна давност, която в настоящият случай не е приложима, но в рамките на процеса е достатъчно ответникът да е заявил възражението като не е необходимо да е посочил кой точно давностен срок намира за изтекъл. Дори и да е направил това, в правомощията на съда е да квалифицира претенцията. С оглед изложеното, настоящата съдебна инстанция, намира, че първоинстанционният съд правилно е приел и разгледал направеното възражение за погасяване по давност на част от претенциите. Към настоящата инстанция не е отправено искане за проверка на правилността на правните изводи на първоинстанционния съд за приложимия давностен срок, предвид което съдът не следва да се произнася по този въпрос.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, а оплакванията на жалбоподателите са неоснователни, поради което първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди изцяло.
С оглед изхода на делото, разноските следва да останат в тежест на страните така както са направени.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение от 01.03.2016 г. по гр.д. №
53519/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 142 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ 1. 2.