№ 2921
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20231100510126 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 8710 от 25.05.2023 г. по гр.д. № 34925/2022г. по описа на СРС, 63 с-
в е признато за установено по отношение на С. Р. П., с ЕГН **********, с адрес: гр.
София, бул. „*******, че дължи на Л. В. Ч., с ЕГН **********, адрес: гр. София, ул.
„******* на осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 535 вр. чл.538, ал.1 ТЗ, сумата от 2450 ЕВРО,
представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 25.07.2018г. от Р.С. П.
(чийто наследник е ответникът С. Р. П.), с падеж 15.08.2018г., ведно със законната
лихва от 19.08.2021г. до окончателното плащане, за която сума има издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 48217/2021 г. по описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
В срок е подадена въззивна жалба срещу решението от ответника С. Р. П. с
излагане на доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, поради
постановяване в противоречие с материалния и процесуалния закон.
Поддържа, че издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е
незаконосъобразна, поради изтекла погасителна давност за вземането. Освен това
съдът е постановил решението си в противоречие със събраните по делото писмени
доказателства, относно приемането на наследството от ответника „по опис“. Твърди се,
че съдът е игнорирал и писмените доказателства относно погасяването на
задължението по каузалното правоотношение между страните. Същевременно съдът е
допуснал нарушения на процесуалните правила, тъй като не е обосновал решението си
1
чрез ангажираните доказателства, не е обсъдил възраженията на страните и не е
изложил подробни съображения в мотивите на решението си.
Моли за отмяна на постановеното решение като неправилно и отхвърляне на
предявения иск. Претендира сторените в заповедното производство разноски,
разноските в двете съдебни инстанции и адвокатски хонорар.
Въззиваемата страна Л. В. Ч. е подала в срок писмен отговор на въззивната
жалба, в който е посочила, че същата е неоснователна. Твърди че възраженията на
ответника са преклудирани, поради неподаване на отговор на исковата молба в срок.
Смята, че погасяването на задължението по каузалното правоотношение не е доказано,
защото доказателствата за плащанията касаят други правоотношения. Заявява, че
решението на районния съд е правилно и не страда от посочените пороци. Моли за
потвърждаване на постановеното решение, като правилно. Претендира разноски и
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, съдът установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл. 2 от ГПК.
Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК препраща към подробните мотиви, изложени от
първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Производството е образувано по искова молба на Л. В. Ч. срещу С. Р. П., с която е
предявен положителен установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл. 535 вр. чл. 538, ал.1
ТЗ.
В исковата молба са изложени фактически и правни доводи, че ответникът С. Р.
П., в качеството си на правоприемник на издателя на запис на заповед от 25.07.2018г.-
2
Р.С. П., се е задължил да заплати на ищцата Л. Ч. сумата от 2450 евро, с падеж -
15.08.2018 г., но посочената сума останала незаплатена. Поддържа, че издателят на
записа на заповед е починал, като е оставил за свой единствен наследник ответника С.
Р. П. (след като другото призовано към наследяване лице - преживялата съпруга на
починалия Г.К. - се отказала от наследството му).
Отправено е искане до съда да бъде произнесено решение, с което да се признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът С. Р. П. дължи на ищеца
посочената сума по издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК по ч.гр.д. №
48217/2021г., СРС, 63 с-в въз основа на запис на заповед от 25.07.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението -19.08.2021 г.
до окончателното плащане.
С постановеното решение, СРС е приел, че в тежест на ответника С. Р. П., като
правоприемник на издателя на запис на заповед Р.С. П. е да заплати на ищеца сумата
от 2450 евро, което задължение е възниквало по процесния менителничен ефект –
запис на заповед, на посочения в него падеж - 15.08.2018г. на основание чл. 535 вр. чл.
538, ал. 1 ТЗ. За формиране на този извод, съдът е приел, че в производството е
недоказано погасяването на възникналото парично задължение чрез плащане.
Същевременно, във връзка с релевираните от длъжника – ответник правопрепятстващи
и правопогасяващи възражения срещу вземането и документа, на който същото се
основава, съдът е посочил, че същите са преклудирани, доколкото в производството е
установено, че в срока по чл.131 ГПК от страна на ответника не е бил подаден писмен
отговор с оглед указанията на чл.133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК. Последните изводи се
основават на установеното, чрез събраните доказателства, а именно: на изисканите
справки от служба „Регистратура“ при СРС. Чрез последните, съдът е приел за
установено, че на 23.08.2022г. в СРС са постъпили 2 бр. писма с товарителници, всяко
от които съдържащо отговор на искова молба по гр.д. № 30941/2022г. по описа на СРС,
46 с-в /напълно идентични и относими с фактите и обстоятелствата по соченото в тях
номер на дело и същевременно със съдържание значително различаващо се от фактите
и обстоятелствата по настоящето дело- сочени и в подадената от ответника молба от
10.11.2022г. адресирана до 63-ти състав, гр.д №34925/2022г./. Доколкото, съдът е
приел, че не са налице данни приложеният към молбата на ответника от 10.11.2022г.
писмен отговор (касаещ исковата молба по настоящето дело) да е постъпвал в съда
преди 10.11.2022г. и предвид обстоятелството, че същата е подадена след изтичането
на срока по чл.131 ГПК, то, съдът е приел че релевираните с молбата възражения от
страна на ответника са преклудирани. Тези изводи са изложени подробно от СРС както
в определения, постановени в открити съдебни заседания от 07.02.2023г. и
25.04.2023г., така и в постановеното решение.
С оглед това съдът е приел, че записа на заповед съдържа всички задължителни
3
реквизити по чл.535 ТЗ и е редовен от външна страна, като същият удостоверява
съществуването на спорното вземане.
Решението е правилно.
Искът по чл.422 ГПК се разглежда по правилата на исковия процес. Ако в него
длъжникът не подаде отговор на исковата молба и не направи възражение срещу
изложените в нея обстоятелства в законния срок, за него настъпват последиците на
чл.133 ГПК.
Според задължителните указания дадени с т.17 от Тълкувателно решение №
4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото в
производството по чл.422, ал.1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по
запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в
хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на
заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на
абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на
това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в
производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът - кредитор, който се е снабдил със заповед
за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед,
подлежащ на изпълнение. Когато ответникът - длъжник се защитава срещу иска с
общо оспорване на вземането, т. е. с възражение, че не дължи плащане по записа на
заповед, ищецът - кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на
заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално
правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден
записът на заповед. Доказването на каузално правоотношение като причина за
издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните
твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално
правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към
погасяването на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта за доказване
на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се
разпределя в съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК - всяка от страните доказва
фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за
претендираното, съответно за отричаното право, респ. за съществуването или
несъществуването на установяваното в производството по чл.422, ал.1 ГПК
менителнично вземане.
В случая чрез представения пред първата инстанция запис на заповед от
25.07.2018г. се установява, че праводателят на ответника Р.С. П. се е задължил
неотменимо, безусловно и без протест да заплати на 15.08.2018г. на ищцата Л. В. Ч.
сумата от 2450 евро. Менителничният ефект съдържа всички необходими реквизити по
4
чл. 535 ТЗ, поради което същият е редовен и действителен и от него може да възникне
валидно парично задължение. С оглед абстрактния характер на записа на заповед,
кредиторът не е длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за
плащане, респ. да доказва съществуването на вземането по каузалното
правоотношение (т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС).
От приложеното пред СРС удостоверение за наследници е видно, че Р.С. П. е
починал на 04.10.2020г. като е оставил за свои наследници съпругата си Г. В.К. и сина
си С. Р. П.. От приложеното удостоверение от 30.10.2020г., издадено от СРС, 84 с-в е
видно, че Г. В.К. е извършила отказ от наследството на Р.С. П., в резултат на което се е
уголемила частта на другия наследник - С. Р. П. (чл. 53 ЗН), който е останал единствен
законен наследник на Р.С. П..
Доколкото в производството не е подаден в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
на исковата молба, то, настоящият състав намира, че не следва да се обсъждат по
същество въведените от ответника след срока по чл. 131 ГПК възражения, които се
преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба. в т.ч. възражението за
изтекла погасителна давност (т. 4 ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК, ВКС),
както и възражението за съществуването на конкретно каузално правоотношение във
връзка, с което е издаден записа на заповед. Те са сред възраженията, които се
преклудират в срока за отговор на исковата молба (арг. т. 4 ТР № 1/2013г. по тълк. д. №
1 /201Зг., ОСГТК, ВКС, в което изрично се приема, че „по силата на изричната
разпоредба на чл.133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за
отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство“). Пропускането на срока за подаване на ОИМ от
страна на ответника преклудира възможността му да прави всякакви възражения по-
късно в процеса, които е могъл да направи до този момент. В случая по делото, всички
възражения се основават на факти които са били известни на страната. Пред
въззивната инстанция е твърде късно въззивникът да се позовава на изтекла
погасителна давност, както и на погасено задължение по каузалното правоотношение.
Според чл. 120 ЗЗД погасителната давност не се прилага служебно. Нейните
правни последици настъпват само ако задълженото лице се позове на нея чрез
възражение пред съда. Тъй като ответникът е пропуснал да направи това в
преклузивния срок чрез отговор на исковата молба, задължението не е погасено и
следва да бъде изпълнено. Недопустимо е да се прави възражение за изтекла
погасителна давност пред въззивната инстанция.
5
Доводите на въззивника, че решението е постановено в противоречие със
събраните по делото писмени доказателства относно приемането на наследството от
ответника „по опис“, настоящият състав намира за неоснователни. Приелият
наследството „по опис“, не го превръща в частен правоприемник. Приемането
„направо“ и приемането „по опис“ се различават с оглед последиците по отговорността
на наследника за задължения, включени в наследството, но и двата вида приемане са
универсални видове правоприемство. Отговорността на наследникът приел „по опис“
се редуцира до стойността на актива на наследството. Видно от Решение №20013569
от 15.01.2021г /л.76/, стойността на приетото наследство надхвърля сумата от
задължението по записа на заповед. Следователно в този случай доводът, изтъкнат от
въззивникът, следва да бъде оставен без уважение. Не се прилага правилото за частните
правоприемници, гласящо, че заповед за незабавно изпълнение на частен
правоприемник може да се издаде, само когато е налице отделен документ по чл.417
ГПК.
С оглед това, при установяване в производството, че издадения запис на заповед е
редовен от външна страна и съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ правилно и
законосъобразно съдът е уважил предявения иск за признаване съществуване на
соченото вземане по издадената ценна книга.
Правилни са изводите на първата инстанция относно неподаването на отговор на
исковата молба в срока по чл.131 ГПК и същите се формират и от настоящата
инстанция. С оглед това настоящият състав намира за правилен и извода на първата
инстанция, че с изтичане на срока за отговор /22.08.2022 г./ са се преклудирали всички
възражения на ответника. С оглед това в тежест на ответника е възниквало задължение
за заплащане на сумата от 2450 евро по процесния менителничен ефект на посочения в
него падеж - 15.08.2018г.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции подадената жалба следва да бъде
оставена без уважение и постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено
като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищцата следва
да бъде присъдена сумата 780.00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за
настоящата инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8710 от 25.05.2023 г. по гр.д. №34925/2022г. по
описа на СРС, 63 с-в.
6
ОСЪЖДА С. Р. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „*******, да
заплати на Л. В. Ч., с ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „******* на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 780.00 лева-разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7